Тя винаги го носи като неудобна дреха.
После казва на хората “виж се”.
И също да казвам:
Не искам да ме е страх.
Аз съм жената, която съм мечтала да бъда.
Наричам празниците тригъри и всичко е flight or freeze. Родният ми град се спъва в езика ми. Толкова време не-свързаност (така се чувствам и с новото си фамилно име, което се измъква от устата ми и звучи бихармонично). Опитвам да намеря причината за тази чуждост.
Точно преди година на този ден ми се обадиха да ми кажат, че ръкописът ще бъде издаден. Едно от най-хубавите чувства.
Мисълта за книгата, дочакването ѝ, беше по-вълнуващо от самата ѝ поява. Дано някой ден го изпитам отново.
“Мръсно ми е в душата ми!
Не искам, не мога, не знам,
не мога, не знам, не искам,
не ми е до вашия срам,
разберете ме, аз не искам!
Не мисля дори, че някога ще желая.
Тъмно. На тъмно, на тъмно играя "живот".
Аз имам моето световъртене в мен.”
Тъмна земя/ Нова генерация
Такова е. Битът е сив, въздухът е кафяв,
“мръсното на черното е бяло” (Яна Букова),
но “о, това бе зеленото обещание! Бог
го направи от трева - сбогом! (Иван Радоев)
Открих playback theatre и колко много ми помага изкуството като начин да виждам себе си през [...]. То помага на всеки, но при мен е sine qua non. Иска ми се да подълбая там, интересно ми е.
Запознах се с Петя Хайнрих, макар да не ѝ се представих. Летни хитове е книга, на която не ѝ пука. Четях и се чудех откъде извира това въображение, съответства ли на някаква друга липса, тренира ли се някак, какво Петино разпознавам и в себе си, че така да ме вълнува. Харесва ми също прямотата ѝ, понеже аз лично бих се задавила с гнева си, отколкото да кажа каквото ми е на ума за някого или нещо.
Роди се и моята книга. Едно от най-радостните неща за годината. Обичам я, но аз не съм нея.
Бях в болници. Оперираха Сава точно в деня, в който започна войната. После случката с мама, там стана някакво преобръщане. Сякаш се гледах на филм в тази отчайващо мракобесна болница. Изскачат ми думи като достойнство и чистота, грижа. Липсата на грижа там беше нещото, което ме съкруши, сякаш не друго, а именно това. Нощем една врата се блъскаше на равни интервали някъде из коридора, никой друг не я затваряше. Погледите на сестрите, когато трябваше някой да помогне с вдигането на мама, някой, но не и те. Погледът на майка ми, пълен със страх.
Разбрах, че когато мисля какво да кажа, блокирам. Говоренето ме кара да се чувствам като момичето, което изпитваха в училище. Чувствам се наблюдавана и преценявана. Един шамар се задава, ме задавя. Изобщо дългата форма на изказ ме напряга и изморява, истински се възхищавам на хора, които ясно и духовито проследяват мисълта си на глас. Не съм аз.
Винаги Естер - емоционален интелектуалец, съкровище, нежност и надежда.
Срещата с Габор Мате. Друг ментор и лечител, когото обичам, чета и слушам, за да си обяснявам света. Имаше толкова любими хора на лекцията му, помня колко safe се чувствах.
Умря Екатерина Йосифова. Последва Есента на ужасните неща, които се случват на приятели и познати. Смъртта винаги. "нощ,/ в която всички сенки се познават".
Плаках на книги: "Направени от вина", "Един бял лист", Crying in H Mart, "Kрава и бреза"
Завършва с очи: На баща ми. Очевидно темата за виждането ще е актуална и занапред. И темата за моя страх от това да видя слабостта на силния.
Коледа никога не е това, което аз искам да бъде. Близките ми се страхуват от нежеланието ми да празнувам. Предполагам то произлиза от егоистичната нужда да бъда сама със себе си и да прекарвам времето си както желая. От нуждата от тишина и книги. Децата ми са единствената причина да се вкопчвам в нещо светло и игриво.
Може би отново терапия? Нещо различно, защото аз съм различна.
Стара любов се намества в съня ми, но упорито гледа към друга. Окей, живот, разбрах намека.
Познавам и другата, била съм другата. Споменът май е мъртвороден.
Хубав ден иначе. Голяма възможност за стоене в тъмното, което все повече ме влече, все повече го разбирам. Малко неща имат значение.
Чудя се това усещане за тежест и мрак дали се сгъстява с годините или просто си избира дни, в които да ляга на гърдите ми и да вие, вие, виеее!
Клаустрофобия като засядане в асансьор или пътуване със самолет. Световъртеж като махмурлук. Нежелание за нищо. Някой друг гледа децата ми, някой друг прегръща мъжа ми, но не аз, защото мен ме притиска нещото. И ми праща малки бесове за отклоняване на вниманието.
Меденките от рецептата на баба и филия с лютеница както ми я правеше дядо. Ядеш и ревеш.
Кой си ти, човеко неработещ и ядящ бонбони в поза на врабец?
Станиоли, станиоли, смачкана на топка рутина.
Кой си ти, в средата на живота си, но още нищо не разбрал
и ненаписал това, което още ферментира във ядрото ти.
Един ден, в който свърших куп неща, но нямаше как завърша нито едно. Нещо ново, нещо старо…
Екранът е събеседник, който изяжда всичко.
Всички във влака са в черно. Предварителният траур, с който битът ни подготвя за неизвестно какво. Няма да играя. Плътта още ухае на круши. Още звуците стигат до мен и се превръщат в ладове, пълни с кръв.
Поставям си за цел да разбера защо в неделя не мога да бъда обикновен човек, който си почива.
PS Книгата ли вкарва човека си в рамка или? И без друго машините вече пишат по-добре от хората, бия натам, че може би няма смисъл. Вяра?
Сцена със играчки. Не виждаш кой стои отсреща. Преструваш се на риба. Сонорът ти долавя демони - и е хубаво, и е лошо. Обичаш солото, но за лов трябва да сте повече.
Калина ми праща страници от книга/ учебник по психология, за които съм я помолила. За нарцисизма ми иде реч. Откривам се в 90% от описанията и се чувствам абсолютно неспособна да променя нещо. Най-тъжното ми го казваше и терапевтката ми - че бъркам нуждата с любов. И аз ѝ вярвах. Права ли е? Възможно ли е да бъда опростена само до това - до оглеждането в себеобектите ми? Необходимостта да потърся пак терапевт дали не е необходимост от себеобект?
Дара е половината от името и възрастта ми. За малко сме едно. Ариел.
Вървим спокойно в кръг, хълбоците ѝ са здрави и уверени, голямо момиче. Има си път, знае си работата, знае кой влиза и излиза и как да се пази. Дава любезно глава да бъде целуната. В окото ѝ плува друго момиче. За пръв път не ѝ се струва примамливо да бъде единствена.