Не мисля всеки ден за теб.
Но винаги когато видя ябълки
и чушки или когато духа мръсен
вятър, минават влакове,
--минават като векове,
подмолно бавно като тежко падане,
от което няма кой да те спаси--
и винаги когато
някой носи черна риза,
когато пие фреш, когато гледа
със презрение, аз мисля все за теб.
Чета вълните. Слушам птиците. Няма никой
във вътрешната ми къща.
Цели 13 месеца без гледане на профили, които не ми влияят добре. Знам, че мога завинаги. Както отказах твърдия алкохол и както ми се услади да не пуша с негронито. Въпросът винаги е бил дали искам.
Не искам да живея в миналото, макар да не ми личи.
Допреди малко със Самуил говорихме за “какво ще стане с нас, ако Тръмп бъде президент”. После — какво става с телата ни, когато умрат. По-лесно е да се обясни това, отколкото да се чувстваш умрял, а тялото ти да е живо.
Мисля, че достатъчно дълго изкарах без поезия. Пак ми се чете. Имам много впечатления по въпроса с писането и защо често мисля за рисуване, когато мисля за поезия.
Но нека се придържаме към фактите. На морето Сава диша безшумно и спи по-спокойно. Моят херпес става все по-голям. Не ми се. Успявам да си почивам на къси дози, въпреки че всеки ме дразни. Търся си уединението (бих била идеална майка на големи деца). Хората край мен не понасят честността ми, но понякога и аз не я понасям.
Преди някой да стане родител, никога не вярва, че е възможно да обича друг човек повече от [...]. Никога не мисли, че е готов. Никога не вярва докрай на приятели или на своите родители. Аз самата в последната година все повече си мисля, че по-разумното в днешно време е да нямаш деца.
Но преди 11 години станах майка. Не е преувеличено да се каже, че с първото дете ставаш родител и на себе. Аз имам този късмет и съм щастлива, че раста заедно със Самуил. Да, възможно е да обичаш някого повече от всеки друг, но най-хубавото е да започнеш да обичаш себе си с любов, която си длъжен да си даваш, за да може да расте връзката с детето ти.
Обичта към себе си не е така плътна и приемаща, както към детето ти. Напротив, чуплива е и се променя, но е жилава и устойчива, търпелива.
Самуил е моето първо дете. Каквото и да се случва в живота ни заедно, той винаги ще е първият. Човекът, който отглежда и нас, който показва огледалото, който се бунтува там, където ние не сме могли да възроптаем. Негови са гневът към несправедливостите и меката и въздушна радост, когато се притиска към нас и ни прегръща дълго, вече толкова висок и едър, толкова преливащ извън пределите на ръцете ни. Негови ще са раните и сам ще намира начини да (ги) преодолява. (Неизбежността на нараняването е нещо, с което трудно се свиква в родителството).
Мило мое момче! Бъди здрав! Бъди все така одухотворен, мъдър, чувствителен! Неописуемо много те обичам,
мама.
Кnock-knock!
Who's there?
Smotla.
Smotla who?
Така застанах в съботата, в която бях решила, че ще си доставям удоволствие, но битът упорито ме изритваше. Интересно, през цялото време ми беше тежко на корема без видима причина. Бях уплашена (че ми се изплъзва хубавото и ми беше клаустрофобично).
Дори поработих. Аз. В събота. Never before. Мисълта за недовършената в петък работа не ми даде мира. Чудя се дали това някога ще се промени. Познавам тази част от себе си толкова добре, че дори не ми е интересно да я коментирам.
А. сигурно би казала, че може би (тя никога не казва нещата с категоричност на пророк) все пак нещо ме държи към този модел. Да слушкам. Да сгафя? Да бъда наказана? А ако наказание не последва, сама да си го измисля. ✨
Писах стихотворение. Не трепнах. Написах го като истинска занаятчийка - с намерение, с подход и без грам поезия в него.
Треньорката в залата каза "Не ти е трудно, а ти е дискомфортно. Ако смятах, че не можеш да се справиш, нямаше да ти ги дам (тежестите, бел.авт).
Красиви динамични виняси в ленения панталон в оранжево - защото подкрепям най-развитата си чакра, сакралната. Аз и още няколко уморени, но жадни за движение жени.
Не ги познавам, но ги обичам.
"императрица небесна"
Виргиния Захариева
Замък си ми построил
и в него режа времето
на филигранни ивици внимание.
.
.
.
.
.
вълната
рифа
до бемола,
докато остана
без контур и сянка.
Докато аз прелиствах Up Late на Ник Леърд, той сигурно е бил тук в София, being himself. Реших да не си я купя нарочно, за да не се дразня излишно. Купих си стихосбирка на съвременна авторка от Корк, която не ми проговори с нищо освен с яйцето в заглавието.
Поезията със сигурност не идва (вече зная) в състоянията на виталност и телесно смирение.
Реших да направя напук на инстинктите си и се сдобих с книга по навик и по феминистични подбуди, но не от онзи порив, който ме кара трескаво да поглъщам страниците.
Пропуснах или отказах възможности, свързани с писане, които явно не са били за мен сега. Сънищата ме връщат в темата, ща - не ща. И изобщо - много ми е интересна онази мъртва (или жива) зона в писането, в която не можеш вместиш щастието и пропадането си - своята човешкост всъщност. Ако ги погледам отвън, ще видя, че те се самоизключват. Но по-навътре мога да прочета: Да, много съм щастлива от пътуването в Ирландия. Да, тъпо ми е, че не можах да участвам с гласа си [еди къде си]. Да, животът продължава, защото nobody cares и защото все още убиват деца в брутални войни.
Това ми е интересно. И, струва ми се, времето прави възможни тези моменти на ok-ness, които щяха да ме тормозят с месеци преди. Поумняването се свежда до приемане на посредствеността и терминалността.
Вълнува ме чувството.
Изгорях на ръкав и опърпаната ми кожа
дълго се отгъва след мен. Сигурно съм и
качила великолепни
златни
пухкави
солени
пържени
картофи
в килограми.
Много съм
щастлива.
В ясно съзнание. Контактна. Критична, търси съвет. Видимо е спокойна. Емоционално — леко притеснена, но еутимна. Волево нормобулична. Споделя изолиран страх от летене с паникоподобни кризи. Памет и интелект — съответни.
Преди 2 години на този ден кацнах от Варна и май си купих баничка на излизане от метрото. Вкъщи нямаше никого. Трябваше да работя, защото покрай болничния престой с майка ми само бях маркирала дейност, имах много за наваксване. Помня аромата на прането на съседката, който влизаше през прозореца. Помня, че нямах търпение да ида на книжна премиера вечерта и да видя нещо различно.
Бях се прибрала и за премиерата на своята книга. И тук паметта се разтваря. Преживяването на дните преди излизането на книгата е сякаш истинската книга. Сега го виждам като някакъв невинен вододел. Много неща бих променила по пътя на издаването ѝ, но никога не бих могла да напиша други стихотворения. Това бяха парченца от мен през онази декада (с времето разбрах, че те не са аз).
Разбрах също, че поезията е предимно в полето извън страницата, в бялото. Тя се случва, докато не я пиша. Когато изпитвам гняв, че не пиша, всъщност изпитвам гняв, че нямам достъп до себе си. Когато напиша нещо, то е конвулсия, снимка може би, но същинското стихотворение е някъде над или около мен. То е невидимо, трайно неудобство.
Дали не искам да си кажа, че мечтая да извървя пак този път... Не да имам книга, а да напиша книга. Не да издам, а да дам. Не да ме познават, а да ме чуват. После утихвам — чувам ли се самата аз?
Втора вечер затварям лаптопа след работа и сядам на дивана. Не се задържам дълго, но наблюдавам. Къде отива умът и какво търси? Оставям го да се лута, да скучае, да си намира обикновени, нищонезначещи тревоги.
За нищо на света не искам да съм от хората, които се гордеят колко много работят и как нямат време за почивка.
Колко ли ще издържа така…
Today Body is off.
It thrashed in Bed and sweated,
didn't want to get up but did.
It wasn't hungry, or thirsty
but ate.
It was stunned and sedated.
It said "Look, I cannot write"
but it forced itself to type.
It wept but inside.
It zoomed in, shut down until
it was impossible to ignore its
visceral Cries.
Иска ми се да можех да от-видя неща. Да не съм видяла всичко, което знам. Не за да се спася от евентуално страдание, а за да мога да продължавам приятно незнаеща. Непоет, неписател, нечитател. Усмихната на всичко и всички. Сладичка и мазна.
