Нищо не трябва. Много е хубаво да остаряваш и все по-малко неща да са ти нужни.

Минаха 48 часа от връщането ни от ЮАР. Сега започва същинското ми пътуване там.

Дивните пейзажи се сменят бързо, сякаш ги гледам в движение от прозореца на колата. Малка съм и съм на крайчеца на нов континент. Краката ми се поклащат над два океана. Умът ми е отворен и поглъща всичко ненаситно, дори неразбираемото. 

Въпреки че ме покоси неприятен вирус (вероятно соматизирах сензорното претоварване), си починах, както умея само когато съм много далече. Спах като бебе 9 дни. Събуждах се гладна във всеки смисъл. После с готовност потъвах в разкъсващите мисли за мястото ми тук, за усещането, че няма как да разбера, мога само да опитвам, за насилието в туризма и пр. Вечерта преди да се разболея, сънувах как Шарлийз Терон е взела ключовете за дома ни в София. Бях се оставила Африка да ме завладее.

С Валери пораснахме още малко. 

Скоро прочетох цитат от Патриша Локууд: пътуването е като да си умрял - разбираш, че животът на другите продължава и без теб. Или нещо такова. За мен пътуването отдавна е точно това, като да съм умряла. Просто ме няма, изчезвам от живота си. Смъртсвобода. 

В ЮАР имат друго усещане за свободата. 

Пребиваването на толкова далечно място обърква и тялото, и мозъка. Усещаш как от теб се отлюспват десетки неща, как олекваш, как си нищо.

Продължавам да мисля защо така упорито търся това чувство.

Post-colonial tourism

Otherness isn’t exactly beautiful,

it smells like dagga and curry

and litter,

one colonial house next to another -

and then the empty eyes, unblinking, intoxicated

with generational trauma.

I just learned how seals move through the water -

how they torpedo, then roll onto their backs,

chuffing air between rhythmic twirls

their skin uncountried, slick with freedom.

What a slippery feeling, that of knowing where you belong.

Then there’s the seven

course menu, consisting of reverence and

charred animals, locally sourced, respectful

of the land and the ocean.

Very delicious, we say to the servers whose

accent we barely understand. You never

understand otherness, really.

“Are they ever happy,” I ask you. “No

one’s happy,” you reply. “I mean, can you be happy 

without a sense of identity attached to yourself. Do they have that?”

“I guess they still suffer.” That’s as close 

to the truth as we care to get.

All I feel is this lingering darkness. Otherness

is nonchalantly cruel to minds like mine. I suppose

it does what it has to.

Не ми се доказва. "Сакам да съм крава под бреза" и като цяло, изпонадоказала съм се вече.

Искам да пътувам, да ям, да пия и да блея. Не ща адженди и забележителности. Искам само другост в различни форми и текстури. Ходи ми се и соло - не ми се съобразява с никого.

Странно е как копнежът ми за свобода е толкова близък до отсъствието. 

Постоянно се съмнявам в съществуването на свободна воля и дали животът ми, какъвто е, действително е моят план. Но реалността е кратка - трябва да се справяме с наличното.

une femme en panne

Пишем едно и също стихотворение. 

Препрочитам свои неща и ме изумява колко си приличат. Винаги го забелязвам отчетливо у другите, но напоследък ме поразява как пиша едно и също нещо. Сигурно съм станала другите.

Чувствам се напрегната и лабилна. Сякаш не само домът ми, но и аз претърпявам ремонт - още съм във фазата на разрушението и оголването до основи. Лашкам се между "защо съм такава, защо се притеснявам за неща, които не зависят от мен" и "чувствай си чувствата, Доротея".

С всяка секунда умората се уголемява. Скачам като побесняло животно от всеки шум и действие, които нарушават равновесието ми.

Уикенда бях на преводачески кошер за поезия. Прекарах цял ден потънала в език и мисъл. Прибрах се през парка, заваля лек дъждец, прехвърлях в главата си варианти, които бяхме обсъждали на кошера. Горе-долу представата ми за съвършен работен ден. Плашещо много ми харесва да съм сама или поне да имам пространство, в което сама да преценявам колко да се доближа до другите.

Разбира се, мисля и за дядо, който утре щеше да има рожден ден. Първият човек, който ми каза "Спокойно, всичко ще се нареди". Заради него тези думи ми действат успокояващо, дори да нямат общо с реалността. Заради него съм способна да се доверявам и пак заради него - на определен тип хора. Как ми липсва дядо да ми каже "Спокойно, всичко ще се нареди". 

неделя

Свикнало с мен, времето потъва в невидимия ъгъл

на стаята. 

Децата похлопват като два далечни чана

преди да изчезнат нанякъде.

Ти готвиш - само така можеш да кажеш

колко съжаляваш и как ще опиташ да се

промениш.

Внезапно времето пак полита напред.

Черни лъскави криле

плющят от двата края на роклята.

И не звукът

се движи, а улицата приближава със свистене.

Жената бърза - лека и изправена.

Тя е сетиво, което разпознава

пътя си единствено в летенето.

Искам ееееееей такъв прозорец и пред него - дърво.

Дърво и птица.

Да отварям, да затварям, когато си поискам.

Очите ми да се разтягат по тази лиминалност.

охлюв

Липсва ми чувството да чета "Мисис Далауей" или "Към фара" за пръв път. Просто се сетих. Мисля, че много зависи от това, че когато трябваше да чета Улф и да я разбирам и нищя, просто не бях в състояние.

Доколкото си спомням, на държавния изпит имах въпрос за литературата от началото на 20 в. Не помня за какво се отнасяше, но проф. Шурбанов търпеливо изчакваше да кажа нещо за възприятието за времето, подсказа ми с теорията за относителността. Каква ирония... 

Колко бавно ставаме себе си. Как никога не ставаме себе си съвсем. 

В семинарите по английска литература обсъждахме Kew Gardens. Почти 20 години по-късно охлювът пропълзява в паметта ми, времето е все така относително. И все пак много ми се иска да можех да се върна обратно точно там.

Представям си съботно утро в тих дом, само с шума на кафемашината. Време, в което не предстои нищо и за нищо не бързам. Затова старостта не ме плаши, дори си я представям само с такива картини - време като полето на родната Добруджа. Широко, бавно и скучно време, в което ще мога да отлагам.

Много хора мислят, че бързането и високото ми функциониране на битово ниво са за да съм в график, в контрол. Истината е, че просто нямам търпение да стигна до кратките мигове, когато няма неща, които налагат намесата ми.

Реално е заради мечтата да нямам отговорности.

Реално действеността държи тревожността ми далеч. Бързането да премахна дразнителите дава измамно усещане, че съм в безопасност. 

Безсмислието на тази мечта ми е ясно. Копнежът пак да си дете е универсален, различни са само начините, по които се срещаме с него. В "Лято" Кнаусгор пише, че когато се е чувствал най-много като дете, се е появила нуждата му да има дете. Значи ли това, че когато най-силно мечтая да нямам отговорности, съм най-готова за тях?

Никога не съм се чувствала готова за отговорностите и живота като цяло. Действам според gut feeling-a и после - каквото стане. Може да изглеждам решителна и пълна с мотивация, но това е само защото не понасям дълго да стоя в неудобството на НЕрешаването, НЕзнанието, НЕяснотата. И честно казано, мисля, че тази ми НЕспособност по-скоро ми е помагала, отколкото обратното. Ето механизъм за справяне. Освен това, да вземаш решения е също толкова рисково, колкото и да не ги вземаш. 

И приятели, и терапевти са ми казвали "постой в това", но стоенето не е нещо, което избирам да направя - то се случва от само себе си. Най-добрият пример за това е как не пиша сериозно поезия от 5 години и 5 години стоя в това самопричинено страдание. Докато не пиша, съм в безопасност от собствената си дълбочина. За мен стоенетовтова е нещо, което се регистрира само отвън, от другите, и е за тях - за да може да попълни представата им за нас. 

Гледам да не ползвам тази фраза.

Фантазиите ми за старостта са част от моите стратегии за бягство от реалността. Налага ми се да "вземам това хапче", защото понякога не издържам на живеенето. Друго такова е пътуването извън страната, когато изчезвам от живота си и за малко дори ме няма.

благодаря ти, тяло

Започнах понеделника в залата. Беше върховно. Заслужавам да се чувствам така - това си повтарям.

Докато си мисля, че не се справям, се справям.

птица пее

Събуди ме авлигата или поне птицата, която аз мисля за авлига. Идва в 7. 

Ставам и отварям книгата, която съм взела за тази отпуска. Очите ми прескачат редовете, няма сила, която да ме задържи. Имам и киндъл, и аудиокнига, но нищо…

Междувременно всеки друг звук ме дразни, мизофонията настървено граби от вниманието ми. Почти непрестанно съм в състояние, което ми напомня нощите с малко бебе. Нащрек, уморена, увеличаваща сенките до големи чудовища. 

Работата ми също не ми носи удовлетворение. Скоро се опитах да убедя себе си и В. , че не съм човек, който се идентифицира с работата си, но явно съм. Все пак ми плащат, за да пиша. Когато я рисувам в ума си, виждам една голяма машина, подобна на бетонобъркачка, която мели и изхвърля огромни количества думи. Писането е моята работа, но аз съм оператор на машина. Усещам предателството, което извършвам, за да получавам парите, които получавам. Разочарованието и копнежа също. Докато машината мели и изхвърля, истинското ми писане закърнява и умира. Може да се каже, че съм жена, която здраво стъпва на земята и прави рационалния избор. Повръща ми се от мен. 

Виждам всичко. Тялото ми поема като гръмоотвод. Балансирам с реални, измерими тежести, защото само така мога да бъда напълно в себе си. Но, интересно, когато вербализирам, сякаш ме е страх, че страхът ми няма да е достатъчно значим или ще бъде сравнен с някой по-значим страх. Когато вербализирам, принизявам страха си до някаква досадна подробност, за да мога да се почувствам зле от това после, както каза В. И наистина се чувствам зле от това после. Самата аз не зачитам страховете и тревогите си и не ги смятам за нещо важно. Самата аз ги шкартирам и принизявам до нелепи битовизми. 

Случва се едно рязко прибиране навътре и  в н и м а в а н е . Което най-общо казано е лъжа.

Сава на 8

Мили Сава,

вчера с татко ти си говорихме в колата как те виждаме един ден да идеш в Япония да учиш занаят. Ако някой би могъл да материализира желанията си, това си ти. "Да стана певец или суши майстор". 

Можеш да станеш какъвто искаш. Не познавам човек, който така естествено да иска да чуе и разбера всичко около себе си. Няма да ти е лесно, но съм сигурна, че винаги ще ти е интересно.

Понякога се чудя дали не бъркаме като прекалено много те оставаяме да се движиш свободно и не структурираме нито един от талантите ти. Атлетичен си, но не спортуваш. Музикален си, но не свириш. Смяташ бързо, но не посещаваш уроци по математика или роботика. Всичко някак се случва в "моя живот е магия".

И нашият живот е магия, защото ти си в него. Човекът с най-силните прегръдки и най-гигантското обичам те, човекът, за когото ми е най-трудно да пиша.

Честит рожден ден, слънчице. 

растенията

От години си казвам, че трябва да пресадя стайните растения вкъщи. Сякаш пробвам да видя дали ще оцелеят и без да ги обгрижвам.

вечерята

В телефона си пазя войс бележка от омакасе вечерята в Киото миналата година. Беше 10-степенна и явно съм опитала да съхраня думите за преживяването. Думи, които и тогава ми беше трудно да повторя и запомня. 

Снощи вечеряхме на страхотно място. Прекарахме три часа в обикновено наслаждение от храната и виното. Навсякъде, където и да е, вечерята с Валери е винаги най-хубавото, най-очакваното от мен нещо. Цялата ни история е в места с вкус и думи, които само ние разбираме.

преводът

Върнах се към превод, който не съм поглеждала отдавна, и то такъв, който си харесвах и смятах за доста находчив. При този прочит ме хвана срам, естествено. Промених го изцяло. Беше любопитна игра на това, което Сафо описва като "ни меда да имам, ни пчелата". 

I killed my darlings.

Като всяко нещо и превеждането изисква узряване. Не само практика, но и житейска опитност. Само на теория го знаех, но вече виждам разликата. С житейската опитност обаче ставам по-равнодушна към преводите си и вече съм по-склонна да ги разкъсам, вместо да се привързвам към тях. Преди години сякаш бях настроена, че в превода се скриваш и оставяш автора да носи цялата отговорност, но май и в това не вярвам вече. 

Чудя се дали през цялото това време, в което съм мислела, че мога да превеждам, всъщност не съм копняла за прочит и свързване. И сега, когато ги имам пълноценно в живота си, съм освободила превеждането от тази тежест. Мога да стоя в посредствеността си, без това да значи, че аз съм посредствена.

тялото*

Майките на плажа имат дълги крака и широки ханшове. Носят косите си прибрани, очите им са скрити, кожата - бяла. Има нещо холандско и порцеланово в такива жени. В същото време има нещо, което ме отвращава в това как се извисяват над децата си като огромни плътни сенки. Но телата им са красиви в целите си бански. Телата на жени.

Да се успокоявам в тялото си е умение, което научих през двайсетте години, откакто го движа почти без прекъсване. Различни открития осветяваха тъмните места. Например, че искам да имам стегнат корем, защото ме кара да се чувствам неуязвима. Искам да имам силни и бързи крака, за да мога да избягам по-лесно. Искам развити мускули, за да понеса по-леко остаряването си и да старея по-здрава. Дисциплината ми се превърна в най-утешителното ми качество, защото в тялото си съм сама и само аз. Ако има нещо, което зависи от мен, правя го с търпение и постоянство, които не проявявам в друга сфера.

Тялото ми не е женско. Чувствено и будно - да, но не го приемам за точно женско. Нямам гърди, нямам ханш като майките на плажа. Това е тяло за опора и действие, за игра и уединение. Тяло инструмент. Обичам го все повече. Обичам се все повече? Сигурно заради чувството на достатъчност в момента и на неискане, толкова рядко и скъпоценно. Снощи например много исках да пиша (вероятно този текст), но не успях. Тялото разчиства езика, защото е език.

*Вдъхнових се от поредицата Seasons Quartet на Карл Уве Кнаусгор, която е съставена от микроесета на различни теми от бита и живота като цяло.

Връхче на растение, 

движено от малко насекомо.

Както аз под времето

невидимо напредвам.

Самуил на 13

Ето ни днес, два дни преди да навършиш 13, сърдити, защото ти се карах, че не управляваш добре парите си. Гледаш ме с онази смесица между страх и срам, от която се плаша. Плаша се, защото последното, което искам да предизвиквам у детето си, са страх и срам.

Очите ти се окръглят и навлажняват, но това е бунтът. Понякога го вербализираш, понякога не. Страните ти пламват, гласът ти се изстрелва в неравните тонове на мутацията. Мутация — колко абсурдна дума. 

Ти се променяш. От Коледа насам израсна по-висок от мен сигурно с 10 см. Раменете ти се разшириха, но още са по детски превити. Чудя се дали ще се изправят, или стоенето на телефона ще ги научи, че това е тяхното нормално. Променяш се и се дивя на промените по моя начин с теб — леко встрани, внимаваща да не прекрача някоя от границите ти, пълна с чувства, които невинаги намират правилния път до теб.

Говорех за страха и срама. Ужасявам се от себе си, защото аз съм мутантът. Аз съм тази, която не иска може да спре упрека, преди да те е уцелил. Упрекът е към мен самата. Ако някога четеш това, знай, че знам каква съм и съжалявам с цялото си същество. Този садизъм, тази жестокост е причината да има толкова неща, които не мога да си простя. А само си представям за колко много още съм сляпа...

Обичта ми към теб е домогване и до моето собствено оцеляване. Всеки път, когато ти се карам по този начин (страх и срам), правя релапс към нещо древно в ядрото ми. Ти стоиш пред мен – понасящ и удържащ огромните вълни на самоненавистта ми. Надявам се да можем да говорим за това, когато пораснеш достатъчно, а и да можеш да ми простиш. Ако ли не, твое право е да не ми прощаваш, извинявай. Знам какво е родителят ти да е дете, което не може да се справи със себе си.

13 пъти от онази юлска неделя, в която се запъти към нас. Голямо гладно бебе, което отчаяно се опитвах да утеша и нахраня. Знаеш ли, все още се храниш като тогава – стръвно, егоистично, без спиране в насладата. Сякаш нещо в теб винаги търси още. Къде е бил умът ми тогава? Защо гърдите ми не са били достатъчни, за да те задържа в удоволствието от храненето? Страх ме е да попитам – какво не ти дадох? Бяха и най-хубавите, и най-неясните ни мигове. 

А днес се караме за парите, които си изхарчил за дюнери. Може би щеше да е по-разумно просто да готвя по-често.

Бъди здрав, изумителен мой. Обичам те отвъд всичко. Честит рожден ден!

Сън: Непозната жена, колежка. Заела е мястото до прозореца, където слънцето напича работните ѝ тотеми. Косата ѝ е немита, дрехите са делови, но не правят послание, нямат характер. Чувам хаотичните ѝ мисли сякаш са мои. Мисли за сина си вкъщи и за махмурлука от снощи. В работата си е безупречна. Single mom. След малко идва куриер. Тя се изправя и го целува, започват да се люлеят в танц на място, прегърнати. Казва се Искра. 

Последно бяхме само двамата в Берлин. През септември. Не помня как и кога се прибрахме, нямам никакъв спомен. 

Япония

 Тишината.

Парализиращо

Интересно как умееш да разпознаваш добрите стихотворения, имаш прилични теоретични познания, музикален слух, връзка с тялото и дълбока чувствителност, изпитваш отчайваща потребност да пишеш,

но не можеш.

Един списък от атрибути не те прави поетеса. Не МЕ.

Знам, че има хора, които не ми вярват за това. На тях казвам обичайните клишета - високи очаквания от себе си, ментално изтощение поради работата, в която пиша по 8 часа, битът, децата. Така ги успокоявам, че всичко е наред - “една поетеса, която има нужда от малко повече pep talk”. 

Обаче аз си знам отвътре. Може би съм празна! Възможно е да няма никой. Или този някой да е Друг. В. казва, че това винаги е възможност, “но нека да проверим първо другите опции”.

Работилници и ателиета - това ли исках или търсех с някой да се свържа? Вдъхновение? Търсенето е винаги, винаги тук. Този някой също.

Не е ясно какво ме мъчи. Знам, че се усеща зейнало. Думите опитват да изкачат това, което погледът не вижда. Близко е до еуфорията, но е с обратен знак. Когато съм така, започвам да се съмнявам в себе си, да си противореча, да затъвам в безсилието на езика. 

Сънувах котка с извадени очи. Въртеше се около мен и приятелките ми. Не беше просто сляпа, аз знаех, че очите ѝ са извадени.

Все съм си мислила, че знам каква е травмата ми и чак сега виждам, че вероятно истината е другаде. Тя е толкова добре прикрита, че доближа ли се, езикът блокира. Ако наистина знаех, нямаше да влача този копнеж да се позная и да бъда позната. Нямаше да душа след желанието си като куче, да се удивлявам или да опитвам да пиша поезия. 

Сън: стоим всички в театрална зала. Ще чета ваши стихове. Не мога да избера (но и не искам, защото не ми харесват). Една от вас започва да чете с несвойствен глас. От притеснение гласът ѝ се пречупва по средата на стихотворението. Смее се нервно. Продължава. Стихотворението ѝ е много красиво - всички се изненадваме, че се е престрашила.

Как обичам сцената ли? Като тъмно я обичам. Другост. Движението на телата в сенките. Гласовете като кадифени котки с меките си лапи как по погледа се стичат. Потта на кожата и подът - баща насилник, който те очаква след поредното ти падане. Пътеките, оголени от теб към другите,

от другия към теб.

Как някой се провиква “Отначало!”

Сънувам тежестите в залата. Сънувам ги много по-големи, отколкото мога да вдигна. От едната страна са наредени 162 кг, а от другата трябва да пресметна какви дискове да сложа, за да балансирам.

Вдигам лоста, олюлявам се, но не падам. Явно мога да ги вдигна все пак. 

Но задачите от реалността все пак влизат в съня, във фитнеса, в мозъка ми. Нали всеки сън е за закъсняване. И тук закъснявам и постепенно реалността и сънят се смесват, будя се.

Понякога си представям как изпускам лоста върху себе си и умирам. Дълбоко в себе си се страхувам да правя упражнения, в които ръцете ми са "заети" и не мога да се предпазя. Интересно противоречие, за човек, който работи с ръцете си. 

Вдигам лоста, олюлявам се, но не падам.

Градина в Кобе

Градина в Кобе, високо в планината, спуска туристите 

като сънени ангели по тънка въжена линия.

Градът е скрил пътя наобратно

под слънчева маска. Долу на кея

с теб търсим точната дума. Заседнала е

като костилка в гърлата ни, незнаещи да мълчат

на японски. Ти пръв я изплюваш

и вече сме голи

вън от градината.