17.11.22

Как да се държим с човека зад поета, когото не харесваме? 

Много знаеш, вчерашно милодневниче.

11.11.22

a chicken's claw wagging from the pocket
of her white chinos
/
the snake of her voice
slithering in my head
/
black pepper in the turmeric eyes


кокоши крак се клати от джоба
на белите памучни панталони
/
змията в гласа ѝ
пълзи в главата ми
/
черен пипер в очи от куркума


6.11.22

Тъкмо се смях на разговор между трохи и затворих, както правя всеки път, когато книга ме порази.

А вчера пък започнах стихотворение, но не успях да удържа водите му, нямаше в какво да ги събера.

3.11.22

Но не може да тича с повече хора. Казва, че краката му замръзват, езикът му пресъхва и забравя да бъде добро. Според мен се прави на интересно.

2.11.22

Понякога вярвам, че още е живо и мърда. Само да има кой да го гони. Не обича да бяга без причина.

26.10.22

В сънищата ми: обикновена жена, която разговаря с терапевта си. Будя се гневна на себе си, цял ден несъществуване, сякаш ми е отнето правото на специалност.

Няма шанс, казвам, да се преструвам на неразбрала. От себе си излизане няма.

Секвоя

22.10.22

Представям си ако се бяхме срещали.

Щеше да стоиш със стръмни очи, загледани

в мен и да казваш “не от случката стих,

а от пропуснатото”. Дълго време щях да недоумявам

и да изпиша хиляди воднисти думи. И двете щяхме да 

стареем, всяка в себе си, може би нямаше да съм

посмяла да те прегърна. Щях да те обичам

колкото мога от разстояние, да прегръщам 

пропуснатото.


17.10.22

Liquor and swimming, Tennessee said in an interview in the 1960’s, is all that keeps me going”.

 It had struck me a long time back that the dream of letting go into water is prevalent in the work of alcoholic writers. I’d been collecting them up, these little fantasies of cleanliness, purification, dissolution and death.


The Trip to Echo Spring, Olivia Laing

Musée des confluences

16.10.22

Следват малахитения език на реката
и стигат до мястото, където тя се шмугва
в небето, сребърен гущер.

Тук свършва пътят и ще хвърлят телата си
и телефоните. Ще блестят синьо и кратко,
но ще се окажат свободни.



boy

9.10.22

С тънки бамбукови глезени жената пред мен
крачи като воин в метрото. Рокля, рана и
раница. Токчетата пукат като фаланги по лентата. 

4.10.22

Искам да съм жената, на която винаги ѝ стигат спагетите. 


25.9.22

Плътният ѝ глас пълзи в залата, тъмнее, но очите ѝ се усмихват по детски. Какво има в нея?

Layering

21.9.22

Трябвало да прогледнем докрай в тъмното и да видим каквото там сме се мъчили да видим в началото на месеца. 

Срам от хората.

Досада от бъбривост и безсмислена комуникация.

Страх за чужд живот.

Денят ми един такъв строен, изпънат, с нужна, но изтощителна преднамереност.

Прекаляване с телефона.

Желание хем да съм отвън, хем никой да не ме закача.

Хем да съм написала добра книга, но да бъда анонимна. Срам?

Да не си личи колко бързо ми сече мисълта.

Да загубя съня си от вълнение.

Да искам да съм с мъжа си, но да не го искам, освен ако не е както аз искам. Да знам защо.

Липсата на смелост, но наличие на честност.

Желание за изява, но не директно, а “задкулисно”. Сигурно затова писането ме влече - отмива фокуса от мен и го премества към написаното.

Спонтанен плач на музика, подкаст, книга. Не тук и сега, а в метареалността.

Пускам ги.


20.9.22

Искам да кажа - виж тези борове и тези покриви. Докъдето ти стигне погледът - нестрах от високото.


Биньо Иванов

17.9.22



Three horizons of books are climbing up the wall.


Bent over the skyline,

Van Gogh is gathering bread.

Nestled in bed, a child is dreaming of rain,

It keeps her warm.

A woman is sewing on a button

as brown as her eyes.



Капан за сънища

12.9.22

Изгревът е прибулен, язден от птици

и металния звук на контейнери, в които

догнива лятото.

Харесва ѝ тази игра на мълчане, само-

заблудата, че спи. Не спи, а се сбогува с

поредното утро. Отлагане. 

А в луната от вчера - две риби кости,

засядат в гърлото на отворения прозорец.

7.9.22

ИГ ми намеква, че жените на моята възраст имат нужда от слоукукър и ел. четка за зъби за стотици левове. Секси менструално бельо и дермафилъри. Но най-вече

нов майндсет.

Да съм се научила да медитирам и да приемам всички за равни.

Да съм отговорен гражданин, но не чрез инструментариума на фармаколкогичната или петролната индустрия, за да не захранвам силните с оръжия, а чрез емпатия и любов.

Да съм осъзната. Да култивирам гнева си и да му викам здравословна агресия.

Да наблягам на растителната храна и да отчитам пред-бърнаутите си своевременно.

Да съм хронично уморена, но спокойно обясняваща майка, която винаги казва “разбирам, че си…”

Да инвестирам в крипто и да знам какво е клауд.

Да слушам подкасти.

Да се обръщам към природата, да благодаря и да съм тук и сега. 

Да имам фотогенична кухня и да умея да се смея на себе си. 

Да превърна second hand пазаруването в новия си binge, с което да удвоя консумирането на ненужни неща. 

Това, което виждам в другите, това ли съм и аз? Фейк човек, консуматор на бърза храна, повърхност, картинка? На едно fomo разстояние съм от деактивирането на ИГ.



The dream synopsis

6.9.22

Сън - целувка, всъщност

сънувам Алекс Търнър, близки сме, познаваме се, но това, което ме привлича, е гласът му, както и може би сухото, земно излъчване. Никой не го интересува това.

От хората отрязвам каквото ми харесва. После - от осанна до разпни го. Недобър механизъм за “близост” толкова години, невъзможна основа за създаване на свързаност. Талантът в човека винаги ме привлича, но хората, с които се обичаме реципрочно и безусловно, не претендират да имат някакъв ярък талант. Липсата на нещо, с което да се конкурирам, ме кара да се чувствам спокойна, в безопасност и свободна да давам. Опитвам се да си го обясня. Талантът ме привлича неудържимо, но и ме окуражава да създавам лабилни, дихитомни връзки, в които е или-или. Ерго - умората.

Понякога наистина си представям, че съм кравата от стихотворението. Или лама. Или овца. Просто някой, който не разсъждава.

Чак сега чух новата песен на АМ. Все чаках правилната настройка, усамотението, тишината. А и след съня нямаше как да не обърна внимание. 

yesterday’s still leaking through the roof

Пунктуация

2.9.22

Лошата новина: имам толкова още да раста.

Добрата новина: имам толкова още да раста!

28.8.22

Ставам още преди слънцето да докосне прозорците на блока отсреща, няма 7 (а понякога няма и 6). После гледам Сава до мен около 20 мин.

Непоносимо нежно е.

После кафе, книга, градина. Живи сме.

Знакът на Сосюр

20.8.22

Затварям очи и мълча.

Време е да не попивам нищо и думите

сами да се измислят,

да никнат зелени.

Истината е следствие на езика.

Казвам невидима и ставам.

Казвам трева и я стъпквам.



А защо умря Е.Й?

19.8.22

Изчистих телефона си от ненужни приложения, дублирани снимки, фирмени акаунти, групирах апове по папки и за момент изпитах удоволствието от организацията.

Понякога се сещам, че ако не присъствам или воайорствам в мрежата, значи не съществувам. Друг път е приятно да не съществувам.

Ако бях истински поет, нямаше да спирам да пиша. Нямаше да се замислям дали съм в числото на онези “млади поети”, за които динозаврите пишат снизходително в най-добрия случай. Които се занимават от баналното, от битовото и зле рециклираното старо, които “пописват”, издават книжка и после философстват под селфитата си в СМ. Замислям се. Страхувам се. Разбирам добре тази част от мен. В писането съм болезнено нарцистична. 

Не искам да съм зависима от страданието, за да пиша. Нито вярвам, че упражненията ще променят особено чувствителността ми. Вярвам в четенето и момента. На вече бившата ми работа почти ме убедиха, че не мога да пиша, но до последно удържах фронта. Дори си подадох и другата буза, за да не се разделя с тази си представа за себе си - идеята, че съм писател. Напуснах с тъга, изтощение, аха депресирана. The Great Resignation. The Quiet Leaving. All of the above. Напуснах, защото ми се активира мискулната памет на бягащия. 

Привличаме ли каквото заслужаваме?

Впрочем тази моя книга защо така мълкна? Защо не ми говори вече? Сякаш напълно независимо от мен дете, с невинността и късогледството си… 

Знам, че нещо не е наред, но се боя да го назова.

18.8.22

Колко е важно да не чувствам натиск…

Наместо това чувствам как умът ми олеква, рее се. Каква птица издава този звук, какви зеброви крачета имат комарите, които кацат на масата, как градината изглежда безразлична и вяла, когато майка ми я няма, как е стигнало под дивана гущерчето, за да умре там и да се превърне в черен фосил…

Асоциациите ми със смъртта са почти непрекъснати, като мнемотична техника са. Улавям се, че ми харесва да потапям хубавото в малко мисли за смъртта, за да матирам тоновете му. Сякаш другото не е истинско и не желая да участвам в цирка му. Може би само се стремя към състоянието на неискане, непожелаване.


Сава на 4

15.8.22

Съкровище! Сава.

Не искам да ти пиша писмо. Животът с теб е толкова пълнокръвен, че не успявам да се замисля за повечето си грешки към теб. Сигурно са някъде там, вече с 4-годишна сметка, но нямам време да се самобичувам. Самобичувам се, че брат ти отнася страховете ми на майка. Когато погледна към теб, не ме е страх, просто интуитивно знам.

Ти си ръце, отворени за прегръдка, етюд за лява ръка, жълто време. Желая ти да си здрав, обичаме те безкрайно, Сава! Благодаря ти за пълнотата и щедростта, с която светиш в живота ни!

Честит рожден ден!


7.8.22

Гласът има най-голямо значение
каза жената, която изхарчи парите за една рокля за тапи за уши.

Преди време, само преди 5-6 месеца, смятах, че от мен са изчезнали интензивните емоции, способността да се вълунвам, drive-ът ми. Оказа се, че просто не съм била на своя си път, в своя си коридор. Мисля, че тялото (ми) е перфектно устроено да разпознава правилното, а ако не е то, ме разболява.

От време на време се сещам как са ми казвали, че гласът ми бил еди какъв си. На разглезена, на принцеса. Почнах да се слушам по-често. Не постигнах нищо, но почнах да внимавам повече в себе си.

Също така казвах не на всяко нещо, което се усеща като натиск. Съпротивата ми е всетелесна.

После ми казваха, че съм (може би прекалено) открита и пряма. Сякаш пък можем да си позволим нещо друго.

Сигурна съм, че ако още бях в терапия, щях да бъда рязко опровергана, че не, не е така, заблуждавам се. Че може би твърде любовно си разказвам и слушам някаква дотъкмена история за себе си. Нарцис, принцеса, какво ли не още… Може. Може всякак.



2.8.22

Простота, неотличаване.


Дива сила, Емили Скаджа

26.7.22

Brute Strength by Emily Skaja

Воин за изгубена кауза, дива, няма жена,
задраскана от собствената си история, аз все се опитвам
да осветя тресавищата и злотворната пепел
на моето начало, момичешките дни --
хвърчило сред огнестрелни залпове
и косове, които се изтръгват от ореха --
всички онези августовски сутрини, така мимолетни,
така позлатени от омарата
къде е това момиче стражар, което не се страхува от нищо,
бъхливият плъх, завързакът от никъде, кралицата,
момичето, което никой не би ударил, момичето, което отказва да бъде то
и увиваше лисичата кожа като знаме около себе си? Нека я видя.
Давам ѝ честната си дума, ще изгоря булчинската рокля, когато съм готова,
или може да ме погребе със нея.

24.7.22

Винаги има нещо, което ми показва за пръв път.

Уклеят.

Смяната на скорости на планинско колело.

Физическото място на спокойствието и удовлетворението в тялото ми - между гърдите и гърлото.


18.7.22

За пръв път от година оставаме малко без децата. Лежа и слушам забравената си версия. Безцелен скрол на телефона, малко четене и малко гледане на кулинарен канал.

Почти нищо не ме интересува в момента.

Изпитвам неистова тъга, че трябва да се върна на тази работа. Чувствам някакво насилие върху себе си, някакво очакване, което не мога да оправдая, а и не искам. Продължавам да гледам в една точка, с какво ли не свикнахме вече. Вируси, смърт, война, счупените крака на майка ми, моята криза на средната възраст, която реши да се прояви точно сега. 

Великанска умора. Признавам на глас, че не знам точно какво искам да работя. Чувам се да го казвам в колата и Валери е като вратар и на своята, и на моята врата. Ще си намериш твоето, казва, ще се справиш, естествено, казва, парите са важни, но по-важно е да си доволна. Не знам дали е убеден или просто не иска да ме вижда така. Не съм се променила много, но пък достатъчно, че да не искам да се преструвам или да впечатлявам никого.

Междувременно забравих, че имам книга.

В моменти на силна автоненавист имам склонност да заличавам и доброто в себе си, да го превръщам в нищо. 

Дали пък пак да не потърся терапевт. Но за какво, след като и сама не мога да дефинирам защо го търся. Самопознанието изглежда като рана.