25.1.22

Намирам картичка на северното сияние в Исландия в неотваряна от години детска книжка. 

Кой ми я даде? Откъде знае какво сънувам?


20.1.22

Докато го будя, си мисля: "Дано някой ден човекът, който го обича, да не иска да го промени." Както майка му.


18.1.22

Обичам да слушам книги, четени от автора, макар да имам сложно мнение за четенето на глас. Сега слушам Crying in H Mart и гласът на авторката потреперва на чувствителните места, преживява отново. Всичко е мемоар.

Не всеки може да чете. Бени може, тематичните ѝ четения са успокояващи и извисяващи, ето линк към последното.

И писането извън блога ми е сложно. Не вярвам, че е истинско, докато не го напечатам, докато не видя мравките, строени в редици. Почеркът ми изчезва, моливите ми съскат. Тефтерът ми е пълен с разнородни записки, никаква романтика.

Януари се отвори пред мен като прегръдка. Цяло пълнолуние исках да кажа точно това и благодаря за възможностите, които ми отне и даде.


There's a certain Slant of light (320), Emily Dickinson

11.1.22

оригиналът

Някак косо пада светлината

в следобедите зимни

и ни терзае както ни гнетят

тежки катедрални химни.


От небесната рана, която нанася,

не виждаме никакви белези,

но промяна оставя в душата,

където смисълът таи се.


Не е урок за никой тя,

на отчаянието е печатът.

Тя е върховната печал,

която висините ни пращат.


Щом идва, пейзажът замира,

сенките дъх притаяват,

а тръгне ли си, далечна

като очи на мъртвец си остава.


6.1.22

 Съвсем, съвсем нови.

Неща, които не направих

30.12.21

Не пробвах ски.

Не се качих зад волана.

Не проявих постоянство в йога.

Не бях винаги честна със себе си.

Не изгледах нито един сериал.

Не запазих спокойствие.

Не приемах безусловно.

Не успях да си намеря нова работа.

Не помъдрях и не се смирих от края на терапията.

Не написах нищо месеци наред.

Виждам се като отрупан клон, който за момента не може да понесе друго. На клона има това, което има. Прочетох някъде, че чувството за благодарност не пречи на това да продължиш да искаш нещо различно. На друго място пък - че частите ми почват да си липсват една друга.


 Да не се мразя.

28.12.21

Този град ме смазва. Кафявото и затъмненото в дома, в който отраснах, звучи като гроб. 

Как фалшифицирам гнева си, как подменям бунта с коктейл от приятност. Все същата съм, когато съм тук, сякаш нищо в мен не се е оттеглило, не е помъдряло, не се е стоплило.

22.12.21

Докато се питам къде отидоха всички тези години, поглеждам в огледалото и ги виждам - всичко е там.

В неувереното свикване. 

В порастването на децата и свободата, към която се стреми животът - първо от твоите родители, а после от децата ти. Някои го наричат самота, но не ми е присъщо.

Отказът от идеята, че може би в нещо съм по-специална от другите. Прощавам си, че не съм. Прощавам и на другите. 

Нарцисизмът ми е зрял плод, леко пукнат. Мисля си коя ли е физическата болест на нарцисите… 

Година, в която няколко пъти загубих контрол и бях загубена. Беше необходимо да мина през загубата и да се видя отстрани, но не знам дали видях каквото трябва, дали изобщо е възможно сега.

Надявам се, че никой не чете този блог, очаквайки някаква мъдрост. 

13.12.21

С времето остават все по-малко неща, които да изптаме за пръв път. Доста от тях отлагаме във времето, други пък избягваме или се преструваме, че никога няма да ни сполетят.

Мисля, че нещо безвъзвратно си е тръгнало от мен, само дето не знам как да го назова. 

Пука ми, не ми е все едно, но съм по-приемаща. Да, със сигурност много по.


4.12.21

 Възможно е да е изпаднеш в паника от своята посредственост.


1.12.21

play

engage

let go


Прочетох Луната | Емили Скаджа

29.11.21



През март изпускам яйце и се надявам да опровергае науката и

от него да излети птица. Всички наръчници сочат към това.

Първо се затваряш се в черупка, а после политаш. Добре.

Камък по камък спирам реката на любовта си към теб.

Така е, не ми пука как звучи. Имам списък с

пашкули, с които да преобразя тялото си: Неконтролируемо

треперене. Сънна парализа. Ужас от ядене. Преструвам се,

че пътищата до дома ти са всъщност мочурливи пътечки,

накриво отъпкани от елените. Отново водата не спира;

вали дълго след като на времето му е минало времето, свещен

паралел. Устата ми се разлага и скрива. На леглото му трябват гребла.

Прахът ме вълнува, но не забелязвам новия прах, след като тръгна.

След като тръгна, ти тръгна, а аз останах на показ,

залепнала в кишата. Аз като зрелище:

Жълтък-изумление. Не-птица. Емили надгробната плоча,

солната лиза*, проблясващият в зида лъч. Изчетох всички фази

на Луната, но нищо не обяснява пукнатините. Един път да не е виновен

Меркурий. Като планети чиниите ми се носят в сапунена пяна.

Потапям вътре ръцете си. Изваждам ги и виждам пера.


* В някои райони в САЩ е забранено поставянето на солни лизи в хабитатите на определени животни, защото миризмата им ги привлича, а недобросъвестни ловци се възползват от това и ги убиват за дивечово месо.
Най-често от солните лизи се възползват крави, коне и елени.

26.11.21

Светът е твърде много за понасяне и не мога да стоя в него без да мразя, съдя и плача. Не знам как да активирам никакви решения у себе си, чувствам само безпомощност.

Колко много тела на птици | Емили Скаджа

23.11.21




Колко много тела на птици разчистват всяка сутрин --
птиците, които бъркат прозорците с небето,
и умират, зашеметени. Често мисля, че ако можех, не бих изживяла живота си отново.
Само това сърце имам, ясно? Още с първия си опит се опарих, бе ми внушено, че съм изгоряла до пепел.
От самото начало ми казваха, че съм умел оратор, казваха ми кога и какво да говоря.
Истина е, превърнах болката си в пир и поканих всички, цялата банда.
Ядохме само цветя - това си беше моята болка все пак.
Бях на 29 и без малко да се превърна в Юлиана от Норич.
Когато се почувствах в безопасност, попитах Кейти: Антифеминистко ли е да гладувам заради мъж?
Тя отвърна любезно Нека обърнем въпроса.
Не след дълго вече ядяхме божури и люляци с пчелите вътре. 
Всички онези семейства бяха дошли да чуят речта ми.
Напълних устата си с пчели и започнах да говоря с пълна уста.
Чуйте ме, ако ще говорим за любов, трябва да говорим за насилие!
Ужилиха ме, езикът ми се поду и почнах да плюя сдъвкани пчели. 
Специален екип дойде да ги изхвърли преди някой да види. 

Трудно е за вярване, че зависи от мен

прокопаването на тунела на некрасотата.

Ръцете ми - сухи гребла, с които само

разрошвам листата. Знаците - прозрачни

или никакви. Внезапно виждам чар във възлите

и изтърбушените дограми на стари къщи, 

внезапно стига до мен, че някой може да забрави

да довърши ремонта. И това да съм аз.

Нещо като песен | Уилям Карлос Уилямс

17.11.21


пр. Николай Кънчев


Нека смокът се таи
в тревата,
а писането нека 
е от думи - бавни, но и бързи - рязко
да повалят, кротко да изчакват,
будни.

-- метафора да помирява
камъни и хора.
Твори. (Идеите са само
във нещата). Измисляй!
Потайничето ми е цвете и то
руши скалата.


*Преди години се влюбих в това стихотворение заради превода на последното изречение, което напълно осмисля всичко по-нагоре. 

Срамниче | Уилям Карлос Уилямс

16.11.21



Нейното тяло не е като анемоната
бяло, нито тъй гладко,
ни тъй надменно стои. То е поле
с диви моркови, което превзема със сила
земята; над него тревата
не се подава дори.
Тук е наистина бяла;
бяло огражда луничка от пурпур
в средата на всеки цвят.
Всеки цвят е педя
от нейното бяло. Където 
дланта му е минала, е оставила
пурпурен знак. След допира му
всяка частица у нея разцъфва, поникват
жилки една по една, докато
цялото поле не стане от желание бяло,
голо, един стрък,
един грозд, цвете до цвете,
блян безмерен за бяло --
или край.


14.11.21

Това не е разсейване, а фокусиране в най-важната задача - да удържа сензорната си чувствителност и несигурностите, за да мога да бъда полезна на себе си и на децата си. Хаос, безпокойство, дълги периоди без желание за промяна…

От мен зависи колко е топъл домът ми, колко е светъл денят ми. 

Розови неща и преводи, това помага.

Малка фуга, Силвия Плат

8.11.21

Little Fugue


Тисът размахва черни пръсти:
нахлуват студени облаци.
Така глухонемите сочат пътя 
на слепите, но все тъй напразно.

Харесвам черни послания.
Какъв безизразен облак!
Като око - целия бял!
Окото на слепия пианист

от моята маса на кораба.
Пипнешком търсеше храната си,
пръстите му надушваха всичко.
Не можех да откъсна очи.

Той чуваше Бетовен:
черен тис, бял облак,
ужас и мъки.
Капани от пръсти, хаос от клавиши.

Наивно и празно
се усмихват слепците.
Аз жадувам големите звуци -
тисовия плет на Голямата фуга.
Глухотата е друго.
Татко - неясен проход.
Виждам гласа ти,
черен и гъст като в детството ми.

Плет от команди - 
готски, варварски,
чисто арийски.
Кара мъртъвците да стенат.
Пледирам невинна.

Значи тисът е моят Христос.
И двамата - еднакво измъчени.
Виждам те през Първата световна,
зад месарския щанд,

как сечеш вурстове!
Те обагрят съня ми - 
червени, нашарени, прерязани шии.
И после - мълчание!

Някакво ново, тежко мълчание.
Бях на седем, нищо не знаех.
Светът се случваше.
Ти имаше един крак и пруска мисъл.

Сега и облаците
простират своите бели чаршафи.
Все така ли мълчиш?
Препъва се и моята памет.

Помня синьо око,
куфарче с мандарини.
Ето това бе човек!
Като черно дърво смъртта се отвори зловещо.

Междувременно аз оцелявам,
подреждам деня си отрано.
Ето ги моите пръсти, моето бебе.
Облаците са сватбена рокля,
също толкова бледи.



3.11.21

Внезапно си спомням първото ми събуждане в Лисабон. Много е рано, все пак сме 2 часа назад. Искам да си направя кафе, но капсулата не успява да щракне и пулсът ми се учестява. Знам, че нещо в мен пада - дали хемоглобин, дали кръвно, дали нещо друго. Бледа и абстинентна, тръгвам навън да търся кафе.

Лисабон беше хладен и пълен със звуци в онова юнско утро. 

1.11.21

Почти 5 месеца от последното ми стихотворения. Дали пък вече не е краят?

Неразпознаваема. Сякаш угаснала, притъпена.

Мога ли да се науча на неща, които винаги съм смятала за инстинктивни?

Може би мечтая за просто, ясно и необременено общуване. 

27.10.21

Иска ми се да можех да разбирам хората и да понасям с щедро и отворено сърце различията им.

Нужно ли е разбиране, за да приемеш?

23.10.21

Той ядеше ябълките докрай.

Никой не би повярвал, че е имало ябълка.



22.10.21

Ако ме учиш на умиране,

дано ръката ти е лека.

Последният ми спомен е как

се притискам до децата си и чувствам

сърцата им, как светът ми прелива.

Вълната ме залива цялата, чувство, 

подобно на болката.

Пет години плувах към кея,

на който блестеше спасение.

Виждам се цялата. Това значи е кеят.


19.10.21

Всички тези скали пред нас,

всички озъбени истини. 

Времето, отлюспено, сребрее в пръстта,

назад и обратно към мечтата за време.

Липа, Иван Радоев

29.9.21









28.9.21

 nothing

26.9.21

Преди три месеца бях в Порто. ПортУ… Чувство на неизбежно пропадане след толкова много възторг.

Промених се много за това време. Видях, че е възможна промяна в промяната. Гледам се днес и недоумявам, все още не съм събрала сили да поема напред.

Измислих заглавие на книгата, която лежи като омразен ръкопис. Недокоснат, недодялан, необикнат. Преди поне сънувах, че пиша, а сега дори нямам достъп до сънния си свят (или той до мен). Не съм нещастна и не се оплаквам, просто е странно за пръв път от цял живот да не пиша. Извинения като “нямам вдъхновение, стара съм, вече не ми се комуникира с никого за стиховете ми” са само привидни. Всъщност нямам смелост. 

О, и не ми се бяга като преди.

Не ми се


heartbeats

23.9.21

думите на другите

Когато нямаш деца, имаш пространство в себе си, където да насочваш собствените си сили и енергия. Когато имаш, всичко това отива към друг човек, не към теб. Затова е и по-трудно да пишеш.

***

-Какви всъщност си представям да са читателите ми?

-Това е въпрос, над който трябва и двете да работим.

***

Когато отидеш на нова работа, приятелите ти ще дойдат ли с теб? Ще ти бъде ли тъжно за тях?

***

Обичам те.

***

-За какво мислиш? Обикновено си так-так-так, сега си някъде другаде.

***

-(2 а.m.) Липсваш ниииии

***

Духът на дядо ми е като море на Илинден. Има за какво да ми е сърдит, за какво така да ми говори.

---------

Мисля за толкова много неща, но най-често за своята обикновеност, от която няма как да се крия повече, от своята злободневност. Последната година и половина тялото ми се свлече. Чувството е на умерена заинтересованост, на свикване. На 36 уж всичко стои добре залепено за скелета, гладко привидно, но когато преместиш леко центъра на тежестта, нещо някъде изтъняло увисва, светва. Онази нелепа пухкавост на плътта е изчезнала и виждаш в себе си дом на нов човек. Човек, по-наясно, човек, загубил желание за нетуъркинг (Н.), за палци и сърца, за виртуално живеене. Това тяло върху този човек тежи абстрактно, общува аскетично, но обича и копнее по-ярко и непоколебимо.

Освен това е здраво. И живо.

----------

Интересува ме какво иска бездната, какво да ѝ дам, за да я нахраня.