Уикендът ми почна с малка кайпириня в Лайм и завърши с истеричен скандал в хола, в който аз бях антагонистът и не бях никак приятна за слушане.Времето ме няма, твърди фейсбук статусът ми отпреди ден.
Аз коя бях, извинете. Никога не съм се молила за внимание, но напоследък често ми се случва да бъда в тази неизгодна позиция, в която очите ми нервно изскачат от очните дъна, а ноздрите ми са сеизмограф. Животът ми не е апартаментът, молът и неделният късен обяд. Той нали е нещото, което все още предстои. С шпорите на нетърпението го ръчкам здраво в ребрата, правя to-do lists, отмятам постигнатото и вече съм в следващия цикъл на случване. Застоят ме белязва, не понасям застоя. А как се намерихме с тебе, любими, огън и вода, така неудобни един за друг и така нуждаещи се.
Ролята на войник ми дотегна. Искам аз да бъда меката тъкан, която обгрижват. Компромисите не са ми вариант, нито ми е вариант чакането. Сънувах, че вися от ръба на скала, съвсем буквално захванала хастара й с двете си ръце, а отдолу - традиционните за такива епични картини камъни и бурно море. Мисълта за смърт ми беше угодна. Окей. После незнайно как се оттласнах нагоре по прясно появил се парапет. Спах лошо.
Има едно нещо, което е по-лошо от интертността. Подозреднието,че може да си стигнал лимита.
