Аз съм тиха. От хората, които се чувстват добре в сумрак и полусянка. Тези, дето не се конфронтират и не спорят, просто защото не виждат тръпка в това. Снощи бях в comercial и си представих, че съм точно това - бяла семпла покривка, сара вон и мерилин монро за фон, малко розмарин и тишина.
Гледахме със Славена Ад - еманюел беар ми се стори като непримирила се с бръчките кукла, толкова красива беше, а така е грозно й се е получило консервирането. Филмът беше психо-скок, нямаше много думи. Имаше птиче, което, веднага щом се излюпи, избута братчето-яйце от гнездото.
Сега, като една съвсем обикновена и облечена в сиво жена, ще се занимая с цветята си, ще си пусна Hysteria и ще дойде моментът, в който пак ще усетя онази гадна самодостатъчност. Нещо като края на развитието, като финала на аз-а. По-добре сме двама. С тишина.
