slow motion

9.2.12

Безименен махмурлук се облегна на главата ми. Езикът ми е грапаво пипало. Искаме каквото ни боли.
Лицемерието е да пушиш, пиеш и да разговаряш, докато някой друг чете творчеството си.
Баровете не са за четения.
Четенията не са за хора.
Те са любовни упражнения, когато си сам с огледалото. Душичката ти тихичко да мърка. Да се изчервява от слабост.
Затова се напих. И днес се концентрирам бавно и дълго. Поемам кафета и обмислям план за бягство от живота, който, казва Чарли, не бил за всеки.
Всъщност сутрин не съм толкова мрачна. Първо се протягам, половината от леглото ми скърца, защото е останала сама преди час. Опипвам я, изстинала е, ставам. Измивам лицето си с полярно студена вода. Правя си филтрирано кафе, 15 градуса в кухнята. Пристъпвам нервно в пижамата си, потропвам. Съвсем се разведрявам. Гримирана излизам малко след когато трябва. Сутринта е моя, най-красивото ми време. После идва мрачното лениво после. Часовете, затътрили две коли тежести. Тъмното е черна зеница.