какво е мислел Набоков, докато е писал умирането е забавно
и как е успявал да слага толкова рядко точки
делир ли е било или просъница

дни наред мога да страдам, че не съм велика

моята събота с мерилин

the prince and the showgirl е на екрана

и гласът на мерилин прави бухти в хола

панирам кашкавал на три метра отстояние

имала е такова сладко и розово лице

вежди с учудена арка и брадичка която според мен

би стояла чудесно на разтекъл се сос

или нещо друго за облизване

разбира се че ще изкара цял филм с една рокля

защото всеки кадър на нея изглежда различно

представям си че оливие мислено държи сатър

за да говори така вдървено и такъв немски английски

в този филм където само тя е руса

само тя си показва задните части

и бъбри заваляно с възходящи завъртулки накрая

всъщност не е кой знае какво

има неподвижно чело

но какви подвижни глезени

какви сецесионни извивки

налива си шот водка

и най-накрая сваля безумните накити

кестенявите ѝ вежди се повдигат

устните ѝ произнасят darling с почти

греховно р

колко мъже са я искали

и колко биха я издържали

такава една напудренa в нозете на

сър лорънс оливие

с изящния ѝ задник

който така добре стои пред камера

и на мъжко коляно

вивиан лий дали е ревнувала?

нямаме вечеря, но имаме какво ли не плюс още толкова

ровя в мрежата -томии, -скопии, патосъстояния, научавам, проучвам, заучавам

топла съм още, горя, други изстиват без да искат, без звук или смисъл

на първо място съм здрава, на второ съм жена, на трето съм някоя, която

не прави разлика между закачка и финал, сериозно - плитко, не различава

инфанта с нарисувани в червено стрелки встрани на устата

зашеметена от няколко чаши, от разбора в петък, тревата в дроба ми, Шекспир

роман за соца в ръцете ми, скучен е, олющена кожа от търкане с кремове

безнадеждна домакиня, но надеждна любовница, проекто куче пазач

с изящен врат, само за чупене, и мънички китки като на светлите кукли от Съюза

панис ангеликус, който стои и се взира с ееей такива очи, хлябеееее

обръщението ми е винаги дълго, изискващо, обърнато към себе си

ровя в мрежата - днес много дълго ме нямаше, макар да присъствах,

което е сигурно, когато в тялото ти бучи гняв, а в очите въпрос.

о,да

Да, краката ти монументи
от епоха която не е изживяна
златноруса
отредено ми е място в тях
в плитката земя на свода ти
при угарките от твоите цигари
обувките ти от английски сайтове
и педала на газта в краката ти
и ямките на колената ти
покрити с меки жички
в които рикошират любовните ми погледи
и издяланият глезен
завързал в себе си очите на жените
които са те галили
гол и по стенания
стената на бедрата ти
твърда почва под краката ми
губя я
когато плъзвам пръсти
нагоре на север
оставям се да бъда застреляна
ако си искал да ме направиш поклонничка
ако си искал да сключвам ръце
по прасците ти
меката им славна архитектура
от 80-те години на 20 век
ето ме
плъзнала
в огнището на твоята камбанария.

неделен звездопад и лирични отклонения

Милата ми приятелка Вера и усмихнатото й момче си казаха да тази неделя. Сред бавното дихание на природата и всичките си около 200 щастливи приятели. Това можех и да не го споменавам, ако нещо не ми бе щракнало дълбоко отвътре. Едно такова нищо общо с ежедневното. Сън в лятна нощ, където и с невъоръжено око виждахме Титания да се носи над земята с прозирната си рокля и букетче от пшеница и лавандула. Гледахме залез, всеки сантиметър от него. Кога друг път ще видиш спускането на слънцето като на голям екран, седнал върху бала слама и на въздух, разреден от жълти смехове.

Хубавите неща не могат да са бързи. Като изгрев, като първо кафе, като интродукция към бавен и жужащ в главата ти секс, като учене на нотна грамотност, изрязване на принцеси от гланцово блокче, садене на цветя и готвене. Често имам проблеми с търпението и все още не владея гледането на растения и изчакването на правилния момент да подправя ястието си. Но завиждам на онези, които умеят.

Сърдиш ми се

че прилепвам до

едрото ти огнедишащо

тяло

но дървото и то би излетяло

ако нямаше корени.

Дивя се на жената

която ставам

когато се храниш с храната

която съм ти приготвила

и обличаш ризата

която съм ти изгладила

и миришеш на мен

в 2 след полунощ.

Ритниците и алармите

отдавна не дремят

ти будиш навред

едно топло желание.

ти си синдром разболяваш ме по цялото тяло и така бързо изчезваш че не знам кога ме боли и кога л и/е кувам
треска
слънцето си беше направило лагер на кожата ти едно такова лъскаво и нетрайно следобедно последното слънце
юли
брадата ти драскаше с един сантиметър в секунда и после езикът минаваше да оближе раните и зачервеното
подпалена
много пожари лумнаха в тези горещници и тлеят ли тлеят а аз помъдрявам ставам жената която други мечтаят
от дистанция наблюдавам как ти си кораб който си тръгва от плитчините решен да не потъва още
има време

и още не съм те намерила

още не мога да ти намеря дума

първо съм те изгубила

след това съм се събудила

разбрала че няма принцове

затова е пълно с нещастни принцеси

които сами поставят корони в главите си

и сами си играят на приказка





photo: Theo Gosselin

две

body and soul пише на едно от ребрата ми

но не знам кое повече съм

и след като винаги съм в някаква дуалност

ако не в множественост

нормално ли е някога да съм едно

сега гледам овчарски скок жени

предполагам те нямат този проблем

лунички

Бенката-фантом на лявото ми кутре отстъпва по наситеност на традиционните 2 (две) лунички на носа. Контрастът е въпрос на житейски възгледи, мисля си. "Всеки фотограф си има характерен почерк при ретуша" говорим си с Рене.

Всеки ден ям риба и затова не знам кой ден е. Без дрехи е любимият ми статус. Светлина си излъчвам сама, така че и мракът ми свети. Деница каза, че съм била 12, бурята вътре в мен нямало какво да ми я обяснява. 12 съм, щом казваш, макар че понякога съм rem преди полунощ.

Преди 2 години той за пръв път ме нарече butterscotch princess. Сега това има значение.

вдигане на тежести

Гледам жени, които изтласкват тежести. Всъщност всички го правим, но само по телевизията изглежда нелицеприятно. Това ни е работата - да ги поемаме и изхвърляме.

На един съм му много, на двама съм им малко. Като обичам, обичам с всичките си недостатъци. Ревност, собственост, безразличие, крайност, страх, страст, разсеяност, секс, взискателност, липса на достойнство, често, по много. Не могат да ме понесат.

Всеки следващ опит с тежестите може да шокира публиката.

"всичко отминава

защо не и любовта"

написа веднъж виргиния

и боряна каза не

аз отговорих че се надявам

все исках някой да ме обича като в онази

поема за змея на гео милев

бикове, крави, едър рогат

снимка

Трохички си направих по бюрото. Трохички от вафла, която принципно не ям. Но кафето, кафето и цигарата спасиха положението. Всичко е преходно. Дори влюбването, което трае нещо средно между 3 месеца, 3 години и всеки-път- когато-го-видя. Друго си е да излезеш от положението с кратки изречения и нелепи емотикони, щото нали, трябва да си изключително близо, за да види как тупти онази вена на врата ти и ей сега ще припаднеш. Той не бива да знае, че му пиша стихове, защото са поредната женска "месечна" лирика, която ни тряска оттук и оттам. Повлюбваме си се, това е. Така е просто да си мълчиш и да си го знаеш.

Един мъж ми сподели как бил влюбен в една жена (не каза, че е влюбен де) и така хубаво ми разказа за нейното господарско темерутство, че се напълниха очите ми с вода. Така добре ми го каза, че ме хваща яд, че още не е издал книга.

Откритието ми за последните 24 часа е, че на мъжа трябва да му се даде време за лично хоби. Ако ще и хобито му да те изпълва с отвращение, презрение и нечувана ревност. Всеки човек се проявявал различно с различни партньори. Едни те виждат слънце, други - дърво. Това, което в едни те отблъсква, в други те привлича. Щастието също така било дъх спокойствие в поредица от безпокойства (Мороа). Мороа е мъж, а мъжете винаги са прави. Приключвам с постулатите тук и сега, защото е тъпо и к'ва съм аз, че да се правя на мъдра пред хората.

Позволявам си да цитирам мъж, Васко Панайотов, защото е по-умен от мен: пълно е с толкова крави... аз винаги предпочитам лудата. може би не аз нея опитомявам, а тя мен ме влудява. при влюбването често става така.

картина с къща

Да отида в къща. С чардак и покривка.
С дъсчен под и клон със круша.
Да има бяла стая, с бял чаршаф,
кана със студена вода. Да има
мъж, който да спи тихо в леглото.
Да стана, да счупя две яйца.
Да изпържа филии. Ягоди в синя паница.
Да измяука котка и да събуди мъжа.
Цветя в лехи, не вази. Книги с меки ръбове,
крака преоткрили земята. Вода, която тече от
чешмата. Сянка да тегне като забравено обещание.
Зелена портичка с ръждиво резе. Жълта снимка от предишен юли.

голата маха за внимание

One thing I learned from last night is how much heat affects our negatives… In my experience with wet Calotypes, heat is bad before exposure, but good for development. (Dan Estabrook)

Събуждам се мокра, сварена в бульона си, схваната и счупена навсякъде, жадна и с мехур, зовящ тоалетната. Винаги ли трябва жената да е любяща и приемаща, тиха и нежна? Познавате ли тази жена, посочете ми я. Никога не съм срещала друга, която така да не може да пази достойнство, така да се поддава на течения, на парфюми, на сладки приказки, на кратки съобщения и светли очи. "Температурата е важна при проявяването на негативите." Винаги когато питаш мъж какво?, кажи ми какво има?, мъжът, като едно типично животно, доверяващо се само на това, което е пред погледа му, ще ти каже нищо. Това нищо, което не значи ни повече, ни по-малко от кръгче, изпразнено от съдържание. Аз не разбирам мъжкото нищо. Ясни са ми само негативите, които по-добре се проявяват в горещото. Разглеждам деветте симптома на влюбването и наистина всичко е ясно.

...

Грегъри Майофис

ще си държа очите далеч от теб

и езика - зад зъбите

ще се уча дълго

и навярно безполезно

да мога без мириса на неизбежност

който влачиш след себе си

да свикна с мисълта

че сега се печелим

вместо сега да се губим

Време ли е да отрежа косата си? Да променя милиметър качество за сметка на светло количество. Водеща съм на емисия за двама. Падам от два стола на земята. Падам от три, принципно падам. Принципът на падането е финес и горе краката. Поне започнах нещо ново - да довършвам старото. Вече клоня към финали. Свършвам книги, свършвам задачи, свършвам. Клепачите ми се спускат точно до средата на зеницата, а презрамките до кръста. Понеже не раждам хора, раждам глупости. Това е всичко, с което може да се дефинира държанието ми към мен самата. Взела съм най-доброто от себе си и най-лошото от него - това дълго и траещо две банки кръв

не знааааааааааааааааааааааааааааааааааааааам.

бялото

Напоследък намирам смисъл в бялото.
Като изход и край. Като раждане. Като петното,
което се явява пред очите ми след онази
дивна завеса светлина и/или смърт.

но

Нищо сватбено не ми е чуждо, но презирам
знака за равенство, който слагат между мен
и тюла, между мен и пръстена за вечност. Аз,
обещавам си, съм друга. На всекиго и всичко.

героиня с чаша, за която никой не е писал роман

Най-хубавото на посещението на дестилерии е призмата, през която пречупваш преживяванията си извън нея. Когато излязох от тази на Jameson в Дъблин преди време, духаше свиреп ирландски вятър, весело и неочаквано до иначе жизнерадостното небе. Свободната дегустация на уиски изостри всичко - от болката в краката до усещането за безусловна любов към целокупния ирландски народ. Пришките като кратери мe осениха с героичната мисъл, че преживявам микро Голгота, всичко си струва за Дъблин. Посещението на дестилерия и пивоварна в един ден се оказа автентичен културен транс. Нито един музей и китен двор не може да ме докара до онази еуфория, която изпитваш, само когато ядеш и пиеш в чужда страна.

Сега видях от Събина, че водка Absolut правят състезание за блогъри и най-харесваният постинг печели трип до дестилерията на Absolut в Стокхолм (и съответно обиколка на града). Включвам се, не защото смятам, че ще събера най-много споделяния и харесвания, а защото, както се казва:

Чиста, ледена, ясна. Като Стокхолм.

Ето какво питат от Absolut:

Какво те кара да се стремиш към най-доброто в живота си?
Презирам инертността и зациклянето в едно състояние. Дори прекалено трайното хубаво не е на хубаво. Обичам движението, гъвкавостта и способността да се изненадваш от себе си. Мотивация съм си аз, аз съм си спусъкът. Никой не може да ти причини това, което сам можеш да си причиниш, това важи и за прогреса. А и най-доброто е винаги бъдещ момент.

На какво си готов, за да ставаш все по-добър?
На работа, упражнения и експерименти. На уроци от по-добри от мен. Никога не се оглеждам в радиуса на окръжността край мен, а във върха. Нехая за източни философии, не чета мантри, не използвам връзки (понеже нямам) и винаги цитирам източниците си.

С какво е различно ежедневието ти от това на околните?
Не съм екстремна личност и ежедневието ми е доста банално. Ставам, пия кафе, закъснявам, припряно включвам алармата, излизам, почвам да се възмущавам на тълпите при ескалатора в метрото, правя забележки на хората, които не стоят вдясно, работя, чета, виждам приятели. Търся тръпките в отношенията си с хората, контакта, писането. Адреналин, подобен на този, който идва, докато те татуират - уж нищо особено, но за теб тежи и има смисъл. Така е и с ежедневието - различно е до степента, която сам му дадеш.

AbsoLikeItLutely.

делене

отива ти да сюблимираш

почти колкото ти отива разпадът

деленето на клетката

на идентитета

и на същността

две отделни неща си

дори може би три или четири

а можеш ли да (се) събираш?

технология на екстаза

Моделът се повтаря. Профилът на недостатъчността. Много рядко и за много кратко ми е достатъчно. Сериен тип. Вечно повтарящо се.

Калина хваща стиховете на Карбовски от етажерката ми и зачита Слънцетърсачката на глас, произволна страница, хубаво било. Ами хубаво е, разбира се, не е публицистика, а телесна поезия. Такава, дето чувстваш с корените на косата си. Купих си я преди няколко години, тъкмо като се появи, и преживявах тежка любовна драма с едни очи, дето ме боляха. Стоях по цели предиобеди боса и замръзвах. Пушех цигари и чаках. Стоях и четях Карбовски. Заградила си си някои фрази, казва Калина. Заградила ли съм? Не помня. Тая част от живота ми има навика да регенерира в странни моменти и да щипе като одрано.

Всичките жени на Петър са глупави.

Нека сега някой ме накара да се тръшкам като преди. Нека сега ме размаже като комар на стената. Нека поиска, нека да дойде. Скала съм.

Те донесоха вино и бонбони. Изядохме толкова много сладко, че може би сме хванали глаукома. Виното е решението ми за вечерта. Сама, сама.

Бележка: Възможно е да имам публикация с това име. Не ми пука. Снимка нямам. Думи нямам.

на сянка

Търсим сянка, аз и тялото ми. Почваме и завършваме легенди. Не прощавам на мъже мизогини, освен двама-трима, които пишат гениално.

Моята приятелка Вера има много красива къща. Тя, Вера, също обича Дюрас. Някой ден, когато ми се роди дъщеря и когато ръцете й придобият онзи чуплив и жилав вид на правещите ръце, тогава ще й подаря Дюрас. Ще й кажа, че според Бърнард Шоу рано или късно на всекиго всичко се случва. Ще й тикна Света в скута. Ще я запозная с Вера, която все още ще има остри сини очи и ще ми се кара, когато се умилявам от бебешки лиги.

Като по традиция, в сряда ме нарекоха омъжена блогърка и ми се доповръща от този етикет. Клишетата привличам светкавично. (Обикновено сряда ми е ден за разочарование и напиване). Според foursquare най-много излизам в четвъртък, цели 11%. Мога да сложа един процент в сряда. Заглеждам се по мъже - всякакви възрасти, абсолютно ми е безразлично кои са, просто ги съзерцавам. В Скара бара, където преминава голяма част от лятото ми, жени спокойно вадят зърната си и ги предлагат на бебетата си. Леко ме присвива. Пържените картофи са перфектни. В Скара бар е леко странно да отидеш без деца. Нямаш деца, Доротея. Никой не пищи край теб и не изисква зърното ти.

Жегата ми напомня за един рожден ден, който изкарах в Брюксел, и миризмата в арабските квартали. Тогава изгорях на презрамки. Араби стояха почти неподвижни на тенекиени столчета на улицата и пиеха чай. Горещината се чуваше като мухите наоколо. Вървях много в Брюксел. Където отида и хвърлям къс сърце - в миазмите на черните квартали, в параноичните улици, в магазините за бонбони, в хотелите. Не съм пътувала от 7 месеца и гледам навън. Взирам се в това, което се изнизва пред очите ми.

Като пиша, забавям пулс. Леко. Топлината отминава.

лесно се пресягам към върхове

високи шкафове и

общо взето недостижимото

как си вярвам само

че любопитството ми

ще остане безнаказано

и те не знаят защо

Казваха, че били жени с проблеми, смущаващи и нежни като капки същества, с тънки, тънки пръсти и онази меланхолия в погледа, от която им идва да им забият шамар. Ама такъв шамар, че да им звънят красивите главици дълго след това. Така ми казваха момчетата, които, чукали вече подобна жена, не искаха да опрат дори виртуалния си профил до нея. (Жените с проблеми са най-страхотният кошмар за момчетата.) Толкова по-лесно е да е лесно. Когато жената говори на мъжа като мъж, той се успокоява и я приема на драго сърце, колко си приличат, колко е хубаво да срещаш разбиране във всички направления, даже в тези, които не си вярвал, че съществуват. Удобно, комфортно, като хубава нова кола.

И все за тях си мислеха, премисляха, кадрираха едно невъзможно бъдеще, в което смущаващата жена с проблеми може би свиква с прагматичността, шкембето и липсата на романтика и заживяват само с прекрасен секс и мълчаливо разбиране.

Когато се отпускаха и ми разказваха как е хубаво да обичаш смущаваща жена с проблеми, как те тресва грамадански чук от безмълвното й превъзходство, от радиоактивното й сияние, как ги заболявали гърдите от желание да я имат тази смущаваща жена, аз ги питах, съвсем естествено, какво е станало, че не са я задържали. И те вдигаха геройските си рамене и пак рязко ги отпускаха. Забиваха поглед встрани, често дори в земята. Не знаеха какво да ги правят, тая непристъпност не се издържала. Била като бацил, който незабавно трябва да изкашляш. Спихвали нещата, докато още горели. Понеже трябва да си бил с такава жена, за да не искаш да бъдеш повече с нея.

A смущаващата жена с проблеми искала да я обичат като Ник Кейв - Кайли Миноуг.

ще правим ли...

обичам да си вдигам кръвното
и нивата естрогени
докато ям изстинал даниш
с поредното кафе
пияна вишна
по улицата пешеходна
по статукво съм свободна
не по документи
не след втората ми кайпирошка
не и след десетата цигара
не когато падне мрак и зъбите ми
се оголват
раменете също
по мен тече променлив ток
ще правим ли каквото трябва
а да става каквото ще?

the heartbeats of a fairy

Значи, не знам. Кърт Кобейн предлага да ям риба, понеже рибите нямали чувства. Лимбо, стюпид бимбо. Да не ям сърца, да ям риба.
Дима цитира Ева Енслър: лявата част на белите дробове на момичетата била по-малка, за да направи място на сърцето. Представи си какво ми е сърцето, ще те строши като годзила.
Саундтракът ми е бумбумбумбум. Чук и балалайка.
Принципно не вярвам в мъжете, ма не знам що продължавам да вярвам в обещания.
Не ям сърца, не ям сърца.

carpe that fucking diem

Приятелите ми жужат в къщата ми, боси на терасата разказват си истории, някои плакаха, други спряха цигарите, пуши им се, любовта е по-силна от всичко. Ядем бързо, гладни сме; мозъкът ми е наполовина изпарен от плажа, слънцето, умората. Пиле в кетчуп, два резена домат. Виното. Приятелите ми звучат като песен, която никога не забравяш. Играем на филми, мъже срещу жени, заливаме се, пляскаме, пулим очи, мачът, финалът. Ядки, сладоледени еклери, лоша домакиня - свисти от кикот и трупа камара чинии до мивката, в това няма нищо прилично.

Моят законен е с почервеняло лице, очите му могат да порежат всичко, което поискат. Той е далече сега, немой го обичам, така е далечен, дистанциран флирт с презрамка е примерно. Ръцете му са две гребла, свикнала съм с тях, диаметрално и сферически погълната. Кръстосваме погледи. Езикът ми е двоен, всичко ми пречи, аз на себе си най-вече.

Правя място на луната да влезе, да тупне на балкона. Щях да садя цветя, уморих всичките. Пейчица щях да поставям. Нищо подобно. Домът ми има нужда от мен, непогрижен. Аз блуждая до малко след залез, пия с приятелки, пушим цигари и си играем на живота, който скоро ще пита за нас. Усещам напрежение, че трябва да направя неизживяното. Да бързам да случа всички фантазии, после да се самобичувам и накрая да се тръшна от някаква нелечима болест за назидание. Баси.

фантазирам

Цял ден стоях и гледах екрана. Внимавах в екрана.Толкова много го гледах, че накрая ми се стори, че малка маймунка се е облегнала на стола и ме зяпа. С жълта тениска, маймунката. Мисля си, че добре би било, да, добре би било да съм на люлката на вилата, боса, без грим, с пълна догоре, даже препълнена чаша шприц аперол и някакви портокали да падат безразборно по тревата, татко дето я е окосил и сега пръска сладост на иглички. Стоя си там и ми лепнат кичури по тила от влагата, от топлото, майка ми прави малки отсечки от кухнята до телевизора, за да види как върви волейболът. Татко е гол до кръста и шумно диша, като преминава от врата през врата. Овните преминават шумно отвсякъде. Чува се плисък от басейн, чува се глъчка. Децата по вилите, понеже вилите на морето са нещо като това, на което казвахме село, та децата по вилите не са някакви обикновени деца. Те се раждат златисти, могат да плуват, изцапани са им ходилата с размазани плодове и имат смешни тумбаци и пъргави крака. Те нямат претенции. Притежават лято. Аз стоя и си пия шприц аперола, възрастното бебе на нашите, те ме гледат откакто съм се родила, с онази лека почуда и възхита, дето родителите имат към децата си, нямат нищо против да си пия в отнесения си ступор на люлката. Залезът ми принадлежи, морето, дъхът на въглища от барбекюта, на дворовете с прострени бански, терасите с разчекнати прозорци, напоителните системи, жабите, котките, лудостта.

Мисля си, че добре би било.

снимката е моя, това се вижда от люлката

краят

малко оловно топче се търкулна от колянцето
до глезена- туп
и ох
и защо все ми се случва
кръвоносната ми система да е в разнобой с мен
сърцето е мускул
упражнявай го
стягай го
стяга те
във вените ми капят топчета олово
няма кръв
няма въздух
само тежести
боли и трепти цял ден
от 7 до 8 и половина вечерта
списъкът с болестите от които мога да умра
се удължава
и укрепва
става бетонна плоча
от която накрая ще стърчат прасците ми
и странните ми стъпала

малко съм неподготвена да посрещна
предсказанието
и дали имам сили да променям
себе си
него
другите
когато щракна с пръст

еластично въже е чакането
старите грешки на нов глас