на сянка

12.7.12

Търсим сянка, аз и тялото ми. Почваме и завършваме легенди. Не прощавам на мъже мизогини, освен двама-трима, които пишат гениално.

Моята приятелка Вера има много красива къща. Тя, Вера, също обича Дюрас. Някой ден, когато ми се роди дъщеря и когато ръцете й придобият онзи чуплив и жилав вид на правещите ръце, тогава ще й подаря Дюрас. Ще й кажа, че според Бърнард Шоу рано или късно на всекиго всичко се случва. Ще й тикна Света в скута. Ще я запозная с Вера, която все още ще има остри сини очи и ще ми се кара, когато се умилявам от бебешки лиги.

Като по традиция, в сряда ме нарекоха омъжена блогърка и ми се доповръща от този етикет. Клишетата привличам светкавично. (Обикновено сряда ми е ден за разочарование и напиване). Според foursquare най-много излизам в четвъртък, цели 11%. Мога да сложа един процент в сряда. Заглеждам се по мъже - всякакви възрасти, абсолютно ми е безразлично кои са, просто ги съзерцавам. В Скара бара, където преминава голяма част от лятото ми, жени спокойно вадят зърната си и ги предлагат на бебетата си. Леко ме присвива. Пържените картофи са перфектни. В Скара бар е леко странно да отидеш без деца. Нямаш деца, Доротея. Никой не пищи край теб и не изисква зърното ти.

Жегата ми напомня за един рожден ден, който изкарах в Брюксел, и миризмата в арабските квартали. Тогава изгорях на презрамки. Араби стояха почти неподвижни на тенекиени столчета на улицата и пиеха чай. Горещината се чуваше като мухите наоколо. Вървях много в Брюксел. Където отида и хвърлям къс сърце - в миазмите на черните квартали, в параноичните улици, в магазините за бонбони, в хотелите. Не съм пътувала от 7 месеца и гледам навън. Взирам се в това, което се изнизва пред очите ми.

Като пиша, забавям пулс. Леко. Топлината отминава.