този блог стои празен
когато всичко е казано
в делничните вечери след девет
докато брадата му расте

и докато се уча на търпение

мъдростта на жената е да се научи да чака
да владее леглото и кухнята
да е топла приемаща
и самостоятелна

понякога да се развлича сама

белият цвят на блога ми
и липсата на изречения
означават че живея добре
уютно настанена в реалността

е ли жената жена до мъжа?

първо си пия кафето и после си поглеждам късмета
днес чърчил повелява да не се предавам никога
laying down and eating snow
my fur is hot my tongue is cold

денят, в който валеше

удивително способна съм да стоя и да гледам
да слушам без да говоря
измислям подходящи реплики
на дълбоки монолози
какво бих казала ако бях казала нещо
което не бих казала и в смелите си сънища
понякога се случва да се разделяме с
лингвистиката и семантиката да идва
под формата на песен
снимка
филм
и някакви стихове
в които лирическият герой се дистанцира от любовта
нарича я руса и я пише с малки букви
почти съкратено

в един бавен ден
в който валеше
аз мислех че от гърлото ми са остъргани
послените думи и наистина лечението се състоеше
от това да лежа, да се преструвам че спя и че пиша поеми
за своята дистанция от любовта
за миналото време
почти съкратено

една сряда

снимка

Плановете ми за самостоятелност, даже самостойност, са тихо потушени от затворения кръг на двойката. Винаги и несъзнателно си избирам да гледам пиеси за брака, които често не са много благосклонни към това състояние на хората. Разочарованите бивши бракувани се оказват чудесни драматурзи.

Вечерям мъфин, който не струва колкото струва. След 6 има чудесна португалска музика по джаз fm, (което не може да се каже за музиката преди 12 по bbc radio 1). В 23:05 пускат overpowered пo fm+ , a аз пускам сканиране на хората - палта и ботуши, боси крака, тупирани коси. Жена с изправен гръб, чудесно, не помня вида й. Мъж мляска дъвка. Аз и foursquare. Пуша от скука, пуша от любов към втората цигара, пуша от липса на забрана. После пия вино, половин чаша, вече съм далече от вас, цяла чаша и си докосваме носовете с вдъхновението.

I need a dollar, но и 50 cent понякога върши работа, уан долар, уан хани.

Пиесата е чудесна, вратът ми е изкривен на въпросителна, тежи ми въздухът в гърдите. Нямам останал диалог, понеже през цялото време водя такъв с природите в главата си. Уморена съм и в тъмното проблясват зъби на усмихващи се хора.

Поднових тичането. Само едно куче се възмути от решението ми.
Френския подновявам след месец.
Подновявам си успешно старите инстинкти. Центробежна сила съм.

снощи...

...завесите се възмутиха и потрепнаха
като целунати девици
скрили зад очите си
сцените на нашето обичане

С

Синьо като два синчеца от родния край
Толкова светещо флиртуващо синьо
Синьо като последните и първи надежди
Размахва лъчите
Най-нахалното синьо
И викът на чайката
Порязал във екстаз небето
Синьото от което се сгъстяват облаците
И настръхват мъглите от
Синьото което не познава междинните тонове
Най-щастливото синьо, то не съдържа тъга
Не обхваща ридания
Не стъпва синьото върху тъжни стъпала
То вика сутрин подпряно на петите си
Честити на нощта че си тръгва
Синьото синьо разбива на прах
И на пух острата бръчка на веждите ми
Свободата започва със С като синьото
Синьо като двата басейна в очите му

Аз, свещта и филмът. Лакът - незасъхнал, зеленчуците - разхвърляни в кухнята. Жените, които създават живот около мен, тъничките им крачета и лица на светици. Нищо по- хубаво.

Лозенец обича тъмното. Трамваят трака, ту-туф- каза двегодишният Слав. Малкият живот разбира нещата толкова първично и това обикновено умилява хората. Спомнят си своята древност, когато всичко е било ту-туф, кученце, колеленце и какичка. Не е имало метафори. Липсва ни простотата и когато много отчайващо ни долипсва, търсим цветното детско гласче да ни каже как прави котето.

тяло

Носил бил клинкера 40 минути
И виждам картина на която
Нарисуван се шири гърбът му
Впрегатен кентавър и смел
Искам венец да му сложа
Да заченат зениците ми с неговите мускули
И да се радват радват
Съвсем обяснимо на цялата физика
Лабиринти от правилно сложени атоми
Обичам да ме буди сутрин след баня
Първо с аромата който носи в стаята
После с мокрите си мигли
И с белия връх на носа си
И гърбът и гърбът
Там където облягам свои мечтания
На хълбоците му посявам еротичното
Обичам търпеливия труд на телата ни

нямам поезия
достойна за теб
ти си отвъд

a la recherche du temps perdu

Напоследък силно тъгувам по живота ми в Портсмут. Липсва ми плажът и дори индийците, от които си купувах custard cream за ябълковия пай. И лекотата на английския ми. Всяка сутрин, когато се връщах от тичане, на Oxford road стоеше белобрадият чичо, чиято задача беше да спира движението, за да пресичат дечицата от съседното училище. И неговото "Morning, love" ми липсва, и лекият поклон с глава. Помня мириса на града и хората, които изглеждаха напълно доволни от живота си. Намаленията в магазините, buy one get one free офертите и странните съседи, които винаги поправяха зеления си нисан, но никога не го караха.

снимка

Когато бях в Англия, мечтаех за България. Снощи гледах An Education и тайно разпознах себе си в Джени, която пък искаше да е в Париж, да носи черно, да пуши цигари и да говори малко и само за изкуство. Искам да съм клише в Париж. Копнежът по пътя, по непознатото, се появява като всеки друг копнеж. Сега е особено силен, защото преди можех да пътувам много повече, в тогавашния ми живот. Мечтая си и ровя във фотографски блогове, прехласвам се по пътеписи. Да се губиш значи да се намираш. Та... липсва ми.

не си правилният мъж
познавам по това че вечно
те желая
и гравитацията
или нещо друго
не знам
ме тегли към тебе
наричам го любов

прозаично отклонение

снимка

Вечерта, в която почувствах първия порив на простудата, смучех цигари редом с Калина в мароканския. Тя беше в калиненото синьо - тъмно и сапфирено, с пагон ръкавки и кройка, която недвусмислено показваше пола й. На ушите й имаше малки черни рози и говореше с привичния й латинизиран български, който бълбука от нея съвсем естествено.

-Снощи четох коментарите след интервюто ти в уебкафе. Една жена казва, че не разбирала защо красивите жени винаги се опитват да се изкарат по-умни, отколкото са.
-Аз не се намирам красива. Не се намирам и тъпа.
-От текстовете ти личи самочувствие.

Казах й, че никога не чета коментари след текстовете си. Включително и след промото в уебкафе. Наясно съм, че мненията във форумите произлизат предимно от хора, чиято нагласа към нещата от живота е твърде първобитна. Не че не съм чувала и хубави работи за себе си, но са рядкост. Защо да смущавам спокойствието си.

Продължавам да смятам, че това, което пиша, не е зов за психоанализа. Нямам потребност да се оглеждам в мненията на другите. Вслушвам се в хора, които ме познават, знаят как и защо пиша, следят ме професионално и са наясно с добрите и лошите ми страни. Останалото е баластра.

Не мисля, че трябва да съжалявам за самочувствието си. То е такова каквото е. Компетентността ми в една област не значи, че общата ми култура обхваща всичко от японското кино до квантовата механика. Не е възможно. Зная кога да замълча. Никога не злобея, нямам от какво да се притеснявам. Благодаря, че повечето, които се отбиват тук, са достатъчно етични и възпитани, за да знаят кога какво да кажат. Чудесни сте.

Валери дойде и закарaхме Калинчица до вкъщи. Обичам да имам такива същества до себе си. Синеоки и интересни.

няма ме

Уикендът ми почна с малка кайпириня в Лайм и завърши с истеричен скандал в хола, в който аз бях антагонистът и не бях никак приятна за слушане.

Времето ме няма, твърди фейсбук статусът ми отпреди ден.

Аз коя бях, извинете. Никога не съм се молила за внимание, но напоследък често ми се случва да бъда в тази неизгодна позиция, в която очите ми нервно изскачат от очните дъна, а ноздрите ми са сеизмограф. Животът ми не е апартаментът, молът и неделният късен обяд. Той нали е нещото, което все още предстои. С шпорите на нетърпението го ръчкам здраво в ребрата, правя to-do lists, отмятам постигнатото и вече съм в следващия цикъл на случване. Застоят ме белязва, не понасям застоя. А как се намерихме с тебе, любими, огън и вода, така неудобни един за друг и така нуждаещи се.

Ролята на войник ми дотегна. Искам аз да бъда меката тъкан, която обгрижват. Компромисите не са ми вариант, нито ми е вариант чакането. Сънувах, че вися от ръба на скала, съвсем буквално захванала хастара й с двете си ръце, а отдолу - традиционните за такива епични картини камъни и бурно море. Мисълта за смърт ми беше угодна. Окей. После незнайно как се оттласнах нагоре по прясно появил се парапет. Спах лошо.

Има едно нещо, което е по-лошо от интертността. Подозреднието,че може да си стигнал лимита.

камерна сцена

снимка

Не може ли някой да ми купи билет за театър?
Да ми превърже ранените комуникативни умения
и да заведе ужасените очи на нещо хубаво, стегнато
и лирично.
Малко Стефан Вълдобрев или Мишо Билалов
(може и пади с лед) -
някаква дребна култура
за уморените ръце, уморените възглавнички на пръстите,
натрупаните недовършени изрече....
Искам малко поне
да отида в някое тихо-
много тихо и семпло местенце,
където никой няма да ме пита какво ще обичам.
Ще обичам, когато пак е възможно.
Сега не е и нямам билет за театър.

кратка мисъл за миналото време

снимка

На непреклонна възраст съм. Някъде ме наричат жена, другаде ми искат личната карта. Последното се случи 2 пъти през изминалата седмица, докато пък първото само веднъж. Нека поне изоставам бавно.

Преходният сезон, който уморява всичко. Гардеробът ми е уморен, обувките ми - също. Чашите,чиниите, лицата, улиците. Излюпват се несигурно.

Благодарим за вашата кандидатура. Поради големия брой постъпили автобиографии, в момента не може да бъде разгледана - казва Йоана и после ме кара до вкъщи.

Безнадеждността е преходен сезон. Зациклила. Тези географски ширини се характеризират с дълги и мъчителни преходи. Хората правят филми за това, а после сами им се радват. Изпитват радост да смилат отново и отново кошмарите си. Наричат го изкуство. Аз ги наричам преживни животни.

Спомням си един дъждовен следобед в тобако. Миришеше на мокър парк. Бяхме единствените хора навън, 2 седмици преди сватбата. Значи това е щастие. За изкуство - не знам.

туинго ме вози

факт

несвободен си защото подражаваш
приличаш имитираш
и си щастлив от дребните си
кражби
които другите ще хвалят с усмивка
ще се радват на фините настройки
на душата и ума ти
но те са нетвои
голям си колкото сянката си
толкова високо се виждаш
и ти се иска да мислиш
че действаш
твориш
обглаголваш
всичко превръщаш в злато
мидас менте
но си оризова хартия
прозираш

легенда за пролетно правилно правене

дъха на малини виното

черното

падината на света е в дъното на чашата

пролетта приижда което значи

че наближава лятото

приисква ни се да провесим глави

от балконите на вехтите палта

които разхождаха телата ни

цяло полугодие

време е

любими

да заключим зимата

да отключим новата ни къща

да заговорим на жаргона на еротиката

климт би ни нарисувал

знаеш

ти и аз като петното

на роршах

огледало на себе си

простота

Аз съм тиха. От хората, които се чувстват добре в сумрак и полусянка. Тези, дето не се конфронтират и не спорят, просто защото не виждат тръпка в това. Снощи бях в comercial и си представих, че съм точно това - бяла семпла покривка, сара вон и мерилин монро за фон, малко розмарин и тишина.

Гледахме със Славена Ад - еманюел беар ми се стори като непримирила се с бръчките кукла, толкова красива беше, а така е грозно й се е получило консервирането. Филмът беше психо-скок, нямаше много думи. Имаше птиче, което, веднага щом се излюпи, избута братчето-яйце от гнездото.

Сега, като една съвсем обикновена и облечена в сиво жена, ще се занимая с цветята си, ще си пусна Hysteria и ще дойде моментът, в който пак ще усетя онази гадна самодостатъчност. Нещо като края на развитието, като финала на аз-а. По-добре сме двама. С тишина.

петък вечер събота сутрин

снимка

струваше си денят

поговорих малко на английски и някак след

втората минута

всичко подскочи от лявото ми полукълбо

където Брока бе забутал всичките ми думи

езикът се размърда, шурна, там е!

успокоих се че езикът и шофирането

не се забравят

само трябва някой да те блъсне

треперливо запалих цигара, поспрях,

понесох се към френския център

нямало билети

половин час преди прожекция само

скара ми се един господин

купих си бордо, свалям цвета на виното

а междувременно зюмбюлчетата вкъщи натежават

луковиците им са превъзбудени

напират като тийнейджъри

о, и гледах филм в салона в който

винаги краката ми оттичат

български, мил, бавен

бавен но български

младостта остарява по-убедително

от старите кучета

чудесно

суши

сън

Стрелците, които ми подариха цветя днес, бяха избрали бели хризантеми. Чудесен избор бих казала, а в зъболекарския кабинет ми дадоха бяло зюмбюлче и ми взеха 53 лв. Бяла изглеждам на хората. Валери каза "виж днес как си бяла и добра, а не само удивителна". Не го каза днес, но ми стана хубаво,че помни стари мои текстове.

Когато чета Г.Господинов, ми се иска да правя секс с него, един такъв всеобщ го чувствам, на всички и личен. Смъртта в литературата все повече ме привлича. Засега е на тактилно ниво, но има нещо толкова нормално в нея... и мъдро. Само хората извън книгите не понасят смъртта.

Няма да говоря за смърт, но горе-долу това е за което ни подготвя животът.

i believe in a thing called love

Не е изветряла романтиката
Не е затънала в прах
Както впрочем се случва с
Красивите неща и касетката
На ейс ъв бейс която слушах
До откат във първи клас

Вечер когато застина в ръцете ти

Като мишката която змията прегръща

Толкова искам да бъда имплант

И да видя отвътре как под клепачите

Очите ти полудяло се лутат

Между съня и деня, деня и съня

Не е изветряла романтиката

52 кг тежести

снимка

Внезапно всички решихме да се пречистваме. Не постим, пречистваме се. Не ядем разни неща, които ни се дояждат в странни часове на денонощието. Сутринта започнах с фреш от грейпфрут и кафе, които той ми подаде още щом се появих в кухнята. Изпих ги толкова лакомо, както ядяха хората в Perfect Sense. (Ако още не сте го гледали, вижте го в СФФ.)

Гладният човек смята, че светът има нужда от спасител. Когато си решил да се пречистваш, всичко друго ти се струва мръсно. Пороците ти за пръв път стават пороци, виждаш необратимия разпад на плътта си и това, което преди весело си наричал петната на Живота, вече заприличва на остаряване. В един момент започнах да поглъщам плодове и зеленчуци, като че ли са на изчезване от пазара, наливам се с вода, вечер сънувам времената, когато тичах по крайбрежната в Портсмут. Ям диетични бисквити, 29 калории, а аз не обичам нито диети, нито бисквити. Хората край мен говорят за мазното като за нов вид тероризъм и започваме да се държим като такива, които са се освободили от зависимост. Както казва Никола - индоктринираме в същата кауза всички край нас. Досадни сме. Гладни и досадни. Нашият спасител е храната, а от храната бягаме.

Забелязали ли сте колко кисел може да е балсамико оцетът, когато стомахът ти отвикне за няколко дни. А млякото колко е обемно, забелязали ли сте?

Ще полирам зъбите си, ще прегледам яйчниците си, тръбите си, ще пия витамин С, ще намаля кафето, да, червеното вино. Необходимо ми е да знам, че консумацията не е довела до радиация. Ще спортувам по-често, ще получавам оргазми, така полезни за кръвообращението, ще медитирам сутрин, ще чета още повече поезия, ще пея редовно.
Ще си пресадя нарцисите.
Ще...

Това трябва да е някаква криза на идентичността.

снимка

-Има нещо в жените след 30. Толкова са пълноводни и творящи, някакъв безпогрешен арт извира от тях.
-И ти ще станеш.
-Знам, нямам търпение. Готвят, снимат, носят токчета, шофират, пишат, гледат деца, смеят се като момичета, творят, бе.

Така минава неделя вечер. Със салата с козе сирене, Уайлд и няколко откровения от които щипе и от които се прегръщаме. Смешките му все по-често ми се струват смешни и забравям да се засягам от първичния му хумор. Кога, ако не сега да се радвам на лудостта на момчето ми. В игрите на асоциация сме идеалният отбор. Той знае как мисля аз, аз знам как мисли той. Различията правят брака забавен. Бракът е забавен. Колко интересен човек си само. Като живея с теб, трудно оценявам колко интересна си всъщност. Изчервявам се. Вие изчервявате ли се още от дългогодишен любовник?

Тръпки.

Случайно или не, отворих блог и си прочетох половината писания. На места с еднакви думи, на други с еднакви идеи. Какъв е шансът двама души да мислят едно и също нещо и да го изкажат по един и същ начин? Почвам да се гнуся от всичко, което съм измислила. Но това е бремето на блогърите - едни от тях пишат, другите крадат. И какво правя аз, когато срещна нещо мое в чужд сайт - стоя, пулсът ми се ускорява, допушва ми се, след това казвам "нещастница" и приключвам.

Високо ми е самочувствието, че преписват от мен, както беше в училище в часовете по френски и както може би ще продължи занапред. А когато ми е ниско самочувствието - то е защото не мога да бъда като пантеона на героите, моите златни. Неназовимите. Готвачите на лирикита, синестетичните поезии, пухкавите синтактични плетки. Защо да мисля дълго за това, че някой от мене е откраднал. Нека крадат. Аз не мога да предложа нищо. Затова и не вземам.

за първичния инстинкт

Докато мачках картофи за пюре с най-голямото желание на света, съседите ми правеха чудесен шумен секс. Обикновено чувам децата и кучето им, кучето и децата им, заклевам се - не познават здравословната честота на шума. Съдейки по стоновете - те са едно ужасно гръмогласно и навярно ужасно щастливо семейство. Изтървах смачкан картоф на пода, разбира се, и после си го почистих с усмивка, с бек вокалите на мъжа и жената. Скачените съдове.

Ципурата се пълни с резени лимони и стръкчета магданоз, прави се дресинг зехтин-горчица-лимон-чесън на прах-черен пипер, изпичаш, заливаш, сервираш и ядеш както усещаш, че са правили прачовеците с уловеното. Нуждата среща удоволствието.

Винаги живей със страст. Не сдържай слюнката си под езика, а смилай, смилай живота.

понякога и мрънкащите хора си харесват работата

by unknown

работата ми е да откривам грешки
да говоря и да се усмихвам
на бартер
но пък толкова обичам пътя
до офиса
ситните крачки с които
навивам ключа на
щастието (?!)
слушалките да ми стоят
аксесоарно
в ушите
проводник към джазова
радиостанция
работата ми е да знам по добре от другите
да усещам преди да е станало
и да запазвам спомени с висока резолюция

аз съм инструмент за правене
и това е прекрасно

текст по снимка

снимката

Крайностите.Често им посягам, като знам, че нямам нищо за губене. Един order confirmation и едно необичайно задъхване по-късно, вече съм светаго духа. Когато адреналинът не идва при теб, ти си адреналинът. Виждам статуси на мъже от живота ми, помня как смятах за супероригинално да напускам дома им, оставяйки малка бележчица. Помня схванатите мускули и синките по кожата. Слабите места, слабостта да се оставяш от време на време да те вземат и откупят със силата на опита и мъдростта. Цялата бях едно слабо място, красива медуза, странната птица, която не е имала лош първи секс.

Сега не е важно. Сега съм съпруга. Понякога дори не говоря. Потапям очи в чинията, чашата, книгата. Забравям какво е било, склонна съм да забравя какво и ще бъде. Ако можех, нямаше да съм така детайлна. Тялото ми, така привързано към мозъка, хрипти и подсмърча в някакъв негов си бунт. Не пия вода с часове, храня се с храна, която не виждам, не помирисвам. Пуша, защото мога, чакам да ми забранят.

Малките спасения са в онлайн пазаруването и еротичните сцени между Хаджиме и Шимамото. Сама не зная от какво се спасявам. Леопардовите обувки, които толкова харесах, знак ли са, че опростявам?Толкова съм втренчена в липсите, че ги изопачавам.

стоиш помежду ни

стоиш помежду ни
неоново светеща малка истерийо
тънка си като конец
и жилава
излизаш вечер и мяташ
светкавици в хола
между мене и него
по средата на дивана
а после замитам трохите
от случайно изпуснатите обвинения
но нямам килим
нямам килим
и не зная какво да ги правя

сутрин се будиш
побеляла от пяна
видоизменена
още притихнала и наостряш стрелите си
ноктите
намисляш си реч
повтаряш я денем
не знаеш къде да поставиш
тъпата точка
тъпата точка
не знаеш какво да я правиш

Salma Hayek by unknown

Русофилия

Текстът излезе в януарския брой на сп. Жената днес. Темата: История с/на блондинка.

снимка

Когато Ани ми предложи да им напиша моята блондинска история, тъкмо бях
приключила с освежаването на русото след два блажени часа във фризьорския
салон. Веднъж месечно природата ми напомня, че съм се родила с миши цвят на
косата, който не съм харесвала дори в най-оптимистичните си периоди. Не че бих
могла да заблудя някого, че нося естествените черти на арийка, но оставих веждите
си в натуралния им скучноват тон, за да помня винаги какви са корените ми.

Както казва много близка до мен жена, ние сме блонетки – брюнетки, които искат да
бъдат блондинки. И има две безспорни истини около състоянието блонетка: първо,
забелязват те и те запомнят повече и второ - връщане назад няма.

Тъй като съм носила върху главата си всички цветове и нюанси от флаконите с боя,
твърдя, че русото е светоусещане, затова пристрастяването е лесно, а раздялата с
него – мъчна и неохотна. Историята с моето златисто е твърде прозаична. Мъжът до
мен харесва тъмни и екзотични жени. Толкова ги харесва, че съм прекарвала часове
пред монитора, за да диря следите на неговата слабост. Чупката в драматичните
дъги на веждите им, вълните, на които падат косите им, ямичката в кръста, до която
стигат, смазващата сила в погледите им. Никога не успях да се харесам такава,
каквато ме беше избрал той – деликатна и по-скоро светла, бледа и по-скоро
мека. Тъмните жени ме омайваха все едно бяха моят обект на желание, изпитвах
див бяс, че Шекспир е посветил цял цикъл от своите сонети на не коя да е, а на
Смуглата дама. При това във време, в което нежната и безцветна ренесансова хубост
не е побирала черното в спектъра с естетически норми. Въобще, всички жени, на
които се възхищавах, бяха тъмни – като се започне от майка ми и се стигне до
Дороти Паркър.

Скоро след като се запознах с розовите (или всъщност черни) сънища на своя
любим, реших, че трябва да бия контра. Мисълта, че ще бледнея винаги пред всички
моникибелучи, които той намира за чудесни, не можеше да увисне така. Изрусих
се, за да бъда тотално различна от стандарта му за красиво, като по този начин май
поизлекувах себе си от необяснимата ревност, която изпитвах към тези фатални
жени. Вярно е, че влязох в тъпото клише, че зад цветовете на косите ни стоят мъже.
Но с русата боя аз нямах угризения. Всичко си дойде на място като дългоочаквано
блюдо в ресторант с мудно обслужване. Вярвам, че посегателствата над косите
ни имат също толкова лечебен ефект, колкото прекаляването с шоколад (и други
вредности) по време на депресия.

Отвъд сюжета с мъжа, гнева и недостига на самочувствие, русото ми спечели и
автономия. Успях да се позиционирам на място, където няма се конкурирам с
никакви други момичета, били те реални или не. Това място съвсем буквално е моята
глава. Наумих си, че с много светла коса ще подсигуря онзи приятен контраст, който
е необходим да изненадваш не само любим човек, но и себе си. В живия живот не
съм блондинка; там съм толкова обичайна и така подготвена за ежедневните си
задължения, че напомням по-скоро на невзрачна и много благоприлична героиня
на Остин. Изпълнителна, организирана femme banale, която отказва партита с
шумни хора и не съблазнява никакви мъже, не дай боже чужди. (Не правят ли
това блондинките?) Но мисълта, че съм руса ме прави малко по-висока, малко по-
наперена, доста по-самоуверена. Като магията с високите токчета, само дето е за
постоянно.

Разделението по цветове като цяло е тъпа работа. Нито светлата коса прави една
жена по-нискоинтелигентна, нито тъмната я превръща в изкусителка. Само че се
сещам за едно сериозно преимущество на русокосите – ние винаги и лесно можем да
оправдаем нежеланието си да се справим с нещо с някой виц за блондинка. Не знам
какви са причините да се смята, че блондинките са глупави, но със сигурност една
глупава жена няма да се сети, че може да използва измишльотините на социума,
за да прояви заслужен миг женска слабост. Аз лично не познавам тъпа руса жена;
русата жена, напротив, е като всяка друга жена, само дето е снабдена с мили и
хитри извиненийца за нещата, които не й се вършат, в стил „ами нали съм една
блондинка…”.

Промениха се доста неща откакто съм руса. Хората започнаха да ме забелязват и не
само физически станах по-видима. Започнаха да искат да виждат какво има и под
цвета на косата ми. Талантите ми засветиха малко по-ярко, струва ми се. И дори
да не е точно така, силата на самовнушението, че си супер, че си слънце, работи.
Оказва се май, че русото е от онези генератори на женственост, които жената
държи за себе си, за свой двигател, а не в услуга на другите (в частност – мъжете).
Божествената Грейс Кели е една, Мерилин – също, но е хубаво да мислиш, че голяма
част от обаянието на тези жени се дължи именно на светлите им корони. Така сама
вкарваш себе си редиците на онези, за които се твъди, че никога не скучаят.