аз искам да те помня все така
с апетита на крушенец
и едрите плещи на които носиш
тежки класове мечти
и гърлото ти като пещера побрало
моравия смях и сутрешни прозявки
и твърдите ти пръсти
и четката за зъби

да ги запомня че не зная
кога и колко пъти ще изчезнеш
ще забравиш да се върнеш
ще стоиш където си без връзка
и отвързан
тогава ще са нужни моите усилия
и спомените да те върна

всичко запечатвам фотографски
за да мога пъзели да подредя
и масата ни за вечеря
и каквото е разместено да зная как
да бръкна в шапката със фокуси
и да наместя

снимка

прозорци

В бъдещата детска на моите непланирани и неродени деца има прозорец, който води към покрива. Мансардната стаичка гледа към някаква била, а нощем - в звездите. Ще я боядисам в светло жълто и ще нарисувам малка фея в някой ъгъл.

Не мога да визуализирам там дете. Дали ще подпира лакти... на покрива? После ще слиза ли с остри петички по стълбите да поиска целувка, панадол или филия със сирене крема?

Мечтала ли е майка ми за мен? И виждала ли е детайли от лицето ми?

Налага се да правят всички къщи с такива прозорци. За да виждаш повече от необозримото. снимка

#

прочетох нещо от момчил миланов цитиращ шейд/набоков

не съм поет, това не е поезия, не е и проза
както няма жанрове, нито поети. те не съществуват.
има хора и букви, които се обичат.
Всяка буква е разпятие, по-чудовищно от Т

и получавам ясно дежавю на вече помислени думи
подредени по този начин като съновидение
кой е т и защо е с главна буква
не разбирам набоков но го харесвам дистантно
вкъщи писмата до лаура лежат полуотворени
със сложен и изпокъсан синтаксис

днес май е най-късият ден от годината
и да не е днес се усеща че мракът е дълъг
най дългият мрак най трайното чувство
мечтая за слънцестоене
и стихотворения чудовищни малки разпятия

*

зима е
между зъбите й е застанало
светлото бъдеще в спретнат
новогодишен списък

старостта се познава по това
че спираш да си правиш планове

тя стои и чака
рядко говори за себе си в трето лице
но чакането изисква да се отделиш от себе си
и да наблюдаваш как животът ти се случва
докато чакаш

***

мълчанието когато съм сама прави дупки в стената
мирише на кекса в червената форма за кекс
три отворени книги
една от тях интересна
поезията се уплаши
смее ли някой да пише поезия

призн/раци

Тръгна си текстът от мен. В момента, в който почувства показалец върху себе си. Насочиха се погледи и той избяга. Страхуваща се, дясната ми ръка замени мастилото с чаша. Не ми е интересно това, което им е интересно. Понякога стоим сами с чуждата поезия и тихо плачем от пълнотата на думите. Купчинки малки тривиални думи, които завъртат нещо в мен. И в дясната ръка. Тогава ми е интересно. Хубавото на това да си филолог е, че можеш да работиш десетки неща и нито веднъж да не те нарекат журналист. Лошото е, че не ти плащат за любовта ти към текста. А парите са едно от нещата, които обичам. 

Добре е май, че осъзнавам, че величието е отредено на мъртвите. Аз съм жива и с 8-часов работен ден (освен ако не е 10). Пиша новинки, пиари на ресторантьори с приблизително 1(една) жива мозъчна клетка и от време на време по някой материал, който си е мой и ми допада. В останалото време практикувам ОФФФ и пия кафе. Имам блог. Калина ми пише хайку в смс и това е едно от явленията, които ме изкарват от бюрцето и стаята, в която мирише на бърза храна. Книгите оставям точно за края, където хубавото предстои. Отбелязвам си с фиба. Започнала съм да гледам тъпи филми, а когато съм тъжна, изглеждам около 5 години по-възрастна. Когато не правя секс, съм тъжна. Когато съм тъжна, не мога да пиша. 

Тъжна е тъпа дума. 

love until we bleed

ще си говорим за любов. за времето също. за избягалите поети, които още цитираме.

Ето какво написа Яшо на Дядо Коледа, но всъщност не съвсем:

Моля те само за едно : да изпълниш желанията на моята любима, защото аз ще бъда изключително щастлив, ако тя е вдъхновена през цялата следваща 2012 година, така че да може да задейства всички свои мечти и смели планове, които заедно да реализираме. Защото, когато тя е вдъхновена, аз се окрилявам и тогава ставаме едно изключително яко семейство - вярвай ми или ако не ми вярваш, питай когото щеш! :-)

Аз не знам защо след всяко прочитане плача. Яшо е мъж, който изглежда като модел, а жена му е просто приказка. Те са с 12 години по-големи от мен. Като бях малка и ги виждах по улиците, им виках "готиното семейство". Още мисля така. Той я гледа с онази съсредоточена любов, която сме уверени, всички ние, че някой ден ще почувстваме.

Старая се ежедневно да доказвам любовта си във вещественост. Опитвам да правя жестове, които се запомнят. Търся непрестанна реципрочност. Любовта, мила Тея, няма нужда от нищо подобно. Тя се случва и умира многократно, вдишва и издишва подадените реплики, хапки от това, което се готви на печката, думи, целувки, вини. Сама рециклира ненужното. Превърта ни, затова мислим за нея в продължително време.

Никога не стигнах онази увереност, която да ме имунизира срещу ревността. Съмнявах се многократно в способността си да задържа човек, който природно не би могъл да остава. Приспивах се с плач и със своите демони. Жените в живота му, мъжете в живота ми, обидите, преследването, обвиненията. Всяко повече ни натъжава. Израстват ни тревоги. Гърбовете ни клюмват. Кога животът стана по-силен от времето?

Ина Григорова написа:

всяко събуждане сутрин
всяко заспиване вечер
всеки звън на телефона
всяко приключване на работния ден
всеки план за гледане на кино
всяка нова дреха
всяко бързане за някъде
всяко докосване
всяка усмивка
всичко.. всичко е по-красиво, когато я има ЛюБовТа.
има повече от Смисъл.

picture by unknown

Понякога стига да кажеш, че си
пушач,
принцеса,
жаба и котка,

ядеш с ножче и виличка,
мразиш цирка
и рисуваш профили.

В три следобед си светлозелен,
мечтаеш за диван и супа
и слушаш тиерсен.

Дъхът на другите не те
достига,
ти си отпечатък
и оставяш отпечатъци.
в три и половина.

ФОРМООО,

ЕБИ СИ МАЙКАТА.

Виргиния Захариева

3 параграфа

Good artists copy, great artists steal (Пикасо) пише Вера в статуса си за деня. И аз разбирам, че съм от най-долнопробните, понеже нито мога да копирам, нито да крада, нито имам желание. Усещането за посредственост ме е стегнало като примка, никаква дума, която излиза от мен няма стойност, понеже пиша по шаблона в blogger. Толкова сме жалки, седнали тук да правим някакви неща с химерно качество. Нищо не ме удовлетворява. Само шепа чужди работи. Хартиени писатели с визия за изкуството, която няма нищо общо с това тук.

Стигам до там да се срамувам от това, че не умея да разказвам и още по-страшното - че не ми е интересно. Стигнала съм онази точка от развитието си на четящ, че свалям собствените си кумири от пиедестала, на който ги бях качила. Всеки облича своята история в крещящи дрехи. Аз нямам какво да облека; всичко е ясно. Тя се влюбила, той също, били заедно, решили да се оженят, всичко е прекрасно. Точка. Никой не се интересува от щастието. То е безвкусно за онзи, който се буди и заспива с горчилка.

Утехата е в поезията. Само тя може да събуди онова задрямало животно, което пръхти от радост единствено при вида на продоволствия. Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота (Лир). Все по-често живея като последното. Рядко нещо ме преобръща, рядко успявам да оценя положително чуждия труд. Всичко ми се вижда слабо, изтъркано и жалко. Аз съм сноб. Като онези критици на ястия, които не могат да готвят.

womb kicks

Стоя по диагонала,

виждам жестовете му- като

нервни корабни платна,

изпънати по смеховете му.

Влюбвам се по профила му,

по всички страни и вътрешни органи;

обичам тайно да минавам до него,

за да докоснем ръкави и да

стане електричество.

Гласът му пълни стаята с бърбън

и цигарени кръгове, парфюмът на

мъж и на мъха по врата му забива

памучни юмруци в корема ми.

Напомня къде минава любовта на жената.

Поредният сън, в който съм бременна. Деница ми казва, че бременността помага на женското тяло да изтласка всичко нечисто. Деница стои срещу мен и ми праща вълни от прекрасния си алт, говорим за бебета, понеже сме жени и така правим, когато сме сами и хормоните ни ритат.

Оставих къщата си рушната. Оставих всичко наобратно. Един единствен прозорец отворих, за да се смени въздухът. Утре ще мисля за праха и прането. Утре ще сготвя. Утре ще изтъркам старо полепнало. Къщата е мое огледало, а аз съм огледало на любимия. Аз съм тази с порива да чисти като невменяема. Като прислужница да ляга по земята. Аз прибирам и подреждам. Аз каня въздуха да разтвори в себе си издишаното. Никой не ме заслужава. Но благородството задължава.

вечеря

снимка

телешкото се готви
по средата леко окървавено
месото на здравите хора

пробвай да помислиш за кръв
и ще ти стане метално в устата

готвя се в специален сос
кипвам до неузнаваемост
извирам шумно
поръсват ме с горчиво
ставам хомогенна

вървя с месото на здравите хора

Всяка година по това време

нищо не пропускаме докато се обичаме.

нищо не е безвъзвратно.

всичко имаме за губене.

Когато обичаш кентавър, не може да не летиш. Стискаш му кокалчетата до побеляване, понеже няма сила, която да те държи здраво на земята.

Лягам си до него с пижама на котки и лъвове. Страх ме е, че любовта му ще отслабне, защото сега спя с пижама. На котки и лъвове. Друг път ме е страх, че ако си изтрия грима пред него, ще сваля последната люспа от бледия си образ. Той стои и ме гледа. Светлите му мигли са калейдоскопът, в който се взирам всяка вечер.

За рождения му ден ние:

пресякохме облаците

чухме вятъра докато си говореше с покрива

опитахме 3 вида сирене

качихме се високо

смяхме се с глас

влязохме в крива къща

пяхме в колата

упражнявахме холандско х

изтрихме последния месец

не си настроихме часовника

ядохме сладко

забравихме лошото.

Аз не съм стихотворението на Иван Ланджев. Прекрасно е, но аз съм още котки и лъвове.

снимка

сутрин

попихме последната капка

с момичето с несиметричните

черти на лицето

схващал й се лесно кръстът

наздраве

пушим

прибирам се

в роклята си на снежинки

черната си очна линия

черното си настроение

той купил елха

просълзявам се

дори не забелязах че е купил печка

ще си ползвам текстилните играчки от икеа

и ще изпека поне един сладкиш

стига той да ме буди

със студения връх на носа си

в осем без две

това му написах сутринта докато пушеше на терасата

факт N 1

отбягвам истината и
между желанието да бъда бонбон
между зъбите ти
и това да те нараня безпричинно
развявам знамето на поражението

тази сутрин се загърнах в твоя шал
на излизане
и парфюмът ти ме обви като мъгла на летище

безсмислено е да бягам от себе си

great expectations

снимка
Майка ми искаше да ми затвори
заради моите проблеми.

Моите проблеми са си мои, мамо.
Цигари още си купувам, ползвам виртуални
мрежи, пия вино често - значи има със какво
да се лекувам. Тази есен зимата рано
настъпи. Изветряха ми думите като
надежди за по-добро бъдеще. Заснежени
са пътищата към всички добри намерения.
Хлъзгам се бавно към края. Нищо не е
каквото изглежда, научих. Дори кафето
ми дават в чаша за супа. Опитай се
да обясниш на любовта, че е сляпа. Докато
не се блъсне в нечие лице, не вярва.
Затова нощем излизам като котките навън,
а сутрин виждам труповете на лова си.
Открих, че съм причината освен за своето безсъние,
за неговото - също. Аз съм тежестта, която го
повлича към дълбокото. Там му пукат ушите,
както пука гладката повърхност на доверието.
Но ти недей да ми затваряш. Ти недей.

Сложих си каишка, мамо.
Понякога я ползвам за бижу.
Понякога - за тяга.

не си

Момчетата. Колко пъти ги нарекох
с ужасни качества, които нямат. А исках теб
да нарека. Единственият, който прави
хубаво китайско и лоши опити да ме разсмее.
Великолепен си, когато спиш. Толкова
е интровертно. Независим и свободен,
безмълвен като риба. Идеален.
Имам разсейки от теб по цялото тяло,
нито една добро качество, нито една не
отмина със времето, нито една не ме довърши
достатъчно.
А вчера ти ми купи кестени. И ми купи есен
във пакетче. Опечена, миришеща на Графа.
После заговори бабичка за декоративното
червено зеле, което също купи. (За да спра да
искам бебе, все за нещо да се грижа.) Беше толкова
добър, ти - до ребърцата и до агнешката супа.
Погледът ти щипеше и беше топъл. И не исках
с никакви ужасни качества да те наричам. Ти
не си момчетата.

технология на екзорсизма

Призовавам духове и после, като виждам как съм го оплескала, се уча на екзорсизъм. Усещайки, че нещо загнива в студения ми апартамент, пратих на русото момиче в скайп 800 думи за стара преживелица. Събудих спомена рязко, както те будят, когато си на 5 и трябва да ставаш за детска градина. Животът ми беше всепроникнат от призраци. Влезе жена, влезе и мъж. Жената беше черна, мъжът - от черния списък. Мразех и двамата, преди няколко дни наистина мразех.

Аз ги извиках. Насищах дните си с мисли за това, което е било и това, което можеше да бъде. Телепатично призраците отговаряха. Виждах знаците навсякъде. "Не е знак, някакво подсъзнателно желание си е, което се проявява, и затова го виждаш. Знаците не са нищо повече от табели, когато вече тръгнала в някаква посока" каза Миша. Табели, добре. Пътят е ясен. Самопознанието е ужасяващ процес, защото там се виждаш с грозното. Задържаш грозното докато се самопознаваш, констипация от големия стар страх. С мисълта за хаоса тялото ми реагира рикошетно. То мрази да не му се подчинявам. Тялото е много по-мъдро от мен.

Мисълта за случайността ми е напълно неприемлива. Дойдоха хора при мен, които заобичах по детски и други ми станаха още по-близки. Това значи ли, че са заместили призраците?

anthropophobia

Забелязвам как виното ми потъмнява до черно според настроението ми. Все по-рядко настроението ми е просто вяло и мимолетно лирическо отклонение. То забива пети надълбоко в тъмнината.

Филмите, които видях в последната седмица, също не ме подминаха. Кийра Найтли се извива около полудялото си съзнание, челюстта й изскача напред, слюнката й - и тя. После напет Юнг я шиба с колан в една по-необичайна любовна интродукция. Мъжете не са моногамни, казва Фройд. Жените - също, казвам аз. Всичко е въпрос на избори.

снимка

Меланхолия спирам след Justine. Не мога, не мога. Тежи ми. Изпитвам отчайваща нужна да плесна екрана, защото тъгата лепне като преждата около краката на Дънст.

В Tinker Tailor Soldier Spy всички са педали. Което не е лошо, но в този филм стои като Гай Ричи на Титаник. Красиви, измъчени, с издадени устни и безстрастни очи. Много английско. Не разбрах защо има толкова много чудовищни актьори и толкова малко думи. Единственият не-педал е невероятният Гари Олдман, когото препоръчвам да видите в Розенкранц... Филмът е толкова бавен, че чак не е шпионски. Филмът е отчайващо бавен. Получавам паника в залата, защото всички хора избират да седнат около мен. Стадно, стадно, стадно. Хората ме ужасяват. Особено хората и техните пуканки.

снимка

Откривам, че мога да пазарувам само и единствено когато съм на ръба на финансите си. Няма сила, която да направи шопинга интересен за мен освен липсата. Ето до какво води гладът. Виното ми придобива цвят на венозна кръв. Мълчанието е единственият начин да не крещя. What the sea wants, the sea shall have, казва Ани. Давам на морето каквото ми е дало.

За пръв път знам какво искам да кажа преди да го напиша и не искам да го напиша.

по съдраните дантели
не е останал нито дъх
бримка във ума ми пусна
и сега се стичаш по гърдите ми
пиеш ги като зяпащи те портокали
и ми гъделичкаш корема
ставам вместилище

времето да се обичаме с езици
идва

elegantly wasted

Чакам уикенда от понеделник - зумбата, потта, цигарите. Прекаляването с всички дейности, които ми напомнят как са ми подредени костите и как се движи челюстта ми, когато пуша и се смея. Коя съм аз ли? Жената, дето борави еднакво добре с червило и с дървена лъжица. Ако бях на 22 точно сега, щях да съм много по-безразлична към консумирането на времето. Сега се засилвам към всичко, което може да ме направи по-млада, по-подвижна, по-абстрактна. Търся онова, което преди съм имала слепешката, а сега съвсем осъзнато си искам.

Нощите са по-кратки, когато имаш какво да очакваш. Ще отпием от новото божоле. Ще гледаме британско кино. Ще правим секс на тесния диван в студения ни хол, защото това ни напомня за пътите, когато го правехме в колата зад блока, през зимата. Ще хапнем червено месо в Aubergine. Ще си държа ръцете в неговия джоб, за да си спестя ръкавиците. Той ме обича, когато сутрин очите ми са златни планети, гравитиращи трескаво в неговата орбита. Понякога - една негова дума и ставам отново предишната. Без да имам нужда от уикенди.

изправителен дом

снимка

Познавам те като разюздано дете,
на което искам да помогна и все
не намирам деликатен път към тву-то,
в което трябва да го тикна.
Мълчаливо разрушаваш там, където
съм минала, мълчаливо запомням
всички твои вини.

Никой да не спи! И ти, принцесо, в твоята студена стая!

Тръгвам да потърся басовите
фойерверки, които изпусна,
когато още се смееше,
когато още се смееше,
преди Орфей да се обърне
от любов към Евридика.

на Вяра

Обичай редовно, независимо колко ти стърже в стомаха. Манипулирай гладовете си, за да не те манипулират те. Носи очна линия и цветове, които ти подхождат. Прави любов с всичката страст, която побираш, никога с по-малко от всичката. Готви поне едно нещо с майсторство на вещица и с мъдростта на жените в семейството. Храни се бавно и тичай бързо. Бъди единственият човек, който не те възприема сериозно. Обичай косата си и се грижи за ръцете си, защото ръцете ти обгрижват и теб, и другите. Съобразявай се с лунните фази, познавай тялото си. Цени поне едно изкуство и подбирай думите си. Бъди благодарна и се изненадвай от себе си.

С обич

through the looking glass

снимка

Откакто не си говороим по скайп и се налага да казвам направо обичам те, се научих да гледам в очите. Откакто не си пишем съобщения и без смс-и се искаме, разбрах, че олекнах в поне две отношения. Откакто спрях да страдам по себе си и да си обръщам внимание, открих, че само в теб свети моят прожектор. Разпиляла съм навсякъде бельо, книги, пристрастия и откакто те имам завинаги, завинаги все по-тясно ми става. Казват, че човек е огледало на любимия. Моногамна съм като фламингото и правя гнездо дори и във тиня.

фак поетеса

Всички, които са ме искали,
се възбуждаха от интелекта ми, казвам.
Докато ми събличаха дрехите,
говореха за произхода на индианците,
за Мръсна хаванска трилогия
и за своите бивши, така сякаш
не спяха с мен, а със стара приятелка.
Интелектуално привличане, което свършваше
хубаво, кратко като добре разказана книга.
(Очакваха мъдрост да бликне от задника ми.)
Всички, които са ме искали,
са писали по мен с писалка.
А ти заспиваш под тежестта
на ума ми, метафорично обкрачил първата
и последната мисъл в деня ми. Той е жената,
а аз съм краката.
Само ти не си всички мъже,
които са ме искали.

загряваме

Животът ни почва след 6, макар че

по принцип сме готови

за размножаване в ранния

следобед, преди кафето.

Неразделна съм с хормоните си.

Поникват ококорени

любови там, където се търкаляме.

pierre del corso

кварта

Това беше написано след материала в Light. Очевидно успехите ме изкарват извън комфорта, строшават ме. Това - защото първото доказателство за малка човешка победа е наказанието с чуждия хейт.

пренасям тялото си мигновено бързо слепешката по хлъзгавите стълби на съзнанието умора падане падение и страх че в края на стълбището ще има смях аплодисменти псувни на силен диалект и целене с домати

пренасям го на място където няма самолети и коли защото имаме крила и всеки си лети по негов начин и всеки по негов начин избира да си бъде защо да следвам и защо да подчинявам своя начин на този на другите

комплексът ми за малоценност ще си го налея в чаша и ще го дам на най големия си враг да го гаврътне и да види

уголемени нещата в главата ми както аз най често ги виждам тумори на глупостта с разсейки

добре е че дотук сготвих лъснах пода със парцал изпрах прострях и свърших всички домакински работи и минавам във фаза където е за предпочитане да те чукат не да те гушкат защото живея за да ми е хубаво