Умерено розов подкаст за любовта към любовта:

Няма как да не почна с това. Тематичен старт с Пол Маккартни, Джони Деп и Натали Портман.

После идват "жертвите", защото често единият (от)пада. Massive Attack и Кейт Бланшет.

Много фино стъпва Скай тук, пърха с мигли и стъпва на босо.

Първото парче на Джеси Уеър, което чух във Фалшименто преди години - My Valentine. Много готина певица и жена. Сампа също има нов албум и е доста приятен за слушане младеж.

Музиката, която неизбежно ме кара да мисля за секс. ↑↑ Arctic Monkeys.

Защото кой не е танцувал любовно на това? Nouvelle Vague.

Гениална жена. Бях дете, когато я видях за първи път и тогава ме беше страх. Но не вървят ли винаги страхът и чудото заедно, както бе попитал веднъж поетът от заглавието...

За да ни гледат сякаш сме русалки.

От по-малко известните песни на Moloko. Красива от тук до края на света.

Поради пушката на Купидон, който е гъз. (Lykke Li - Love Until We Bleed)

Представете си, че в неделя сутрин отивате по домашни дрехи до пекарната за кроасани. С кола с отворени прозорци. И пеете с цяло гърло това на заспалия квартал. И се усмихвате, и ви боли тялото, и е хубаво, секси, странно, изчанчено. Ей така. (The Knife - Heartbeats)

За тази, която издържа във времето. Много обичам тази песен на Аксел Ред.

Иска ни се да е вярно, Том.

И ако някой ви липсва по цялото тяло. Make them feel your love.

Опитвам се да му направя път
Нека премине
И преминава през мен

опит е да знаеш къде ще сбъркаш

и колко дълго ще смъди

оставям думите да минат през мен без да ме уязвят
пропускам тренировката съзнателно, вземам горещ душ
(ще си купя онзи тефтер, за който мисля от известно време)
мисля още да заобля краищата си, да затъпя остротата
да направя място на мекото боке на светлината

окото ти пои света с неизбежното:
красотата

***
виж как се сменят сезоните.
скоро ще свърши светът а ние така и не се запознахме

***
предсърдие:
когато ти кажа че те обичам преди да сме се разсърдили

ремонт

Кошмарът е пределно ясен.

Денят започва с трясък,

хрупкава закуска,

душ горещ, биокрем за 30+.

Домът е в реконструкция,

а в кой дом е жената?

Колко е пораснала косата ти.

Да, викам, в случай че някой реши да се качи

тук горе, при ниското ми кръвно налягане.

Купувам си книга и сирене,

пиша три мейла,

една парола за запомняне,

едно обичам те, което не изпращам,

за да не ставам прекалено лигава,

филмът е рус

цигарата - силна.

Ще си забуля яйце -

обичам кръгове. Неща

ни с начало,

ни с край.

присъствие

За пръв път няма да си отрежа косата на излизане.
Сигурно още съм тук.

мъжът излиза от сцената

той излиза набързо

напълно

щял да хвърли:

боклука

сол в раната

пепел на миналото

2 дни

В любовта

любов скъпа, любов моя

подробността е всичко.

У. К. Уилямс

Какъв поет. Детайлите ме занимават днес. От два дни не ходя на работа и уплътнявам времето си точно както искам.
Обяд в made in home с Йоана. На същата маса, на която преди 3 години седяхме дни преди да роди първата си дъщеря, горе-долу по това време на годината. Красивото ѝ спокойствие не подлежи на въпрос. Авокадо, домати, цвекло, бурата, супа, семенца разни, вино в грозна чаша, несъмнено ще помня всеки детайл от храната и лицето на приятелката ми.
Час при офталмолог. Проблемът със зрението е до голяма степен в главата ми. Астигматичка съм и в живота - виждам добре само под определен ъгъл. Оказва се, че съм и леко миопична, но "като почне да те боли, тогава ще сложим очила". Не каза "ако".
Спорт. "Метаморфозите" на Трейси. Пак.
Догвил! Обичам героините на Ларс. Обичам въпросите, които го занимават. Харесва ми как наказанието е винаги за най-чистите. Окото на камерата! Способността да се ангажираш с доброто и злото у човека, с лудостта, с локалното (а всъщност глобалното). Май съм фен. Радвам се, че най-после се реших да гледам точно Догвил. 
Пещерата на идеите от Сомоса. Изисква от мен внимаване в подробностите, много гъвкаво четене иска, но е забавно. Мерси, Гудрийдс.
Патерсън. Причината да започна този блогпост. Бях сама в салона на Одеон и предубедена към филма - чух доста противоречиви коментари. Две неща ме заведоха там - името на Джим Джармуш и ключвата дума поезия. Това бях аз, Патерсън, блеещ пред себе си, регистриращ, впечатлителен. Преводът доста кастри от филма, но предполагам, че заигравката с думата matches няма как да бъде предадена. Музиката - както винаги помислена. Уилям Карлос Уилямс, този поет, когото толкова обичам. И все пак този бавен, следобеден филм постоянно отприщваше в мен монолози, толкова исках да подоговоря с някого. 


Мълчанието тези дни е по-скоро принудително. Личният ми фб профил си почива и изобщо не ми липсва. Вперила съм очи навътре. Много ми се искаше да напиша нещо красиво, като У. К. Уилямс например, но не мога. 

топлистудени

Красотата е аз и ти в това хрус-хрус на снега.

Колко е трудно, колко е лепкаво само 

да газим напред въпреки всички

колко дълго пътуваме за работа

колко са студени ръцете ти

а колко са нежни

а как дъхът ни излиза на облаци

като ритуална цигара

а как се слива дъхът ни

ах как се слива.

Цитрусът и хвойната в брадата ти -
обковът на утрото.

финалът е облекчение
почти виждам как се завивам на дивана с няколко непрочетени книги
ето я Доротея

Ще се прибере, ще си направи маникюра, ще мушне дънки и електрически четки за зъби в сак за трима, ще пооправи шалтето на леглото, ще поседне.
Ще види на колко чертички е климатикът.
Ще се разреве и после ще звънне на мъжа си. Ще му каже, че ѝ се реве и не ѝ се готви. Поръчай, ще каже той, с натежала, но добре обяздена умора в гласа си. Не ми се яде поръчано, ще отвърне тя, ще подсмръкне. Изгледай някой филм, ще ядем яйца на очи. 
Разтрий ми стъпалата. 
Зачервени са ти очите.
Това пюре ли е или салата?
Това въпрос ли беше.
Мамо, бутай влака. 
Да изиграем една катастрофа.

10 съвета към 15-годишната Доротея

1. Започни да гледаш повече филми още сега. Ще дойде време, когато ще усетиш, че това е точно толкова силно, колкото книгите. Всякакви, без значение. Всеядността в последствие култивира вкус и развива въображението. Ще разбереш, че въображението е много по-важно от буквалния интелект.

2. Когато не разбираш нещо, питай. Преглътни гордостта си, изложи се, направи се на луда. Нека да е по-рано. Така ще се научиш да шегуваш със себе си, да можеш да се иронизираш и да не изпитваш панически страх от провал.

3. Развий интереса си към визуалните изкуства. Не го оставяй да закърнее. Казвай мнението си на висок глас и не замразявай поривите си да рисуваш, гримираш, подреждаш и аранжираш. 

4. Не бъди твърде строга към външния си вид. Спортувай винаги, но се наслаждавай на храната. Обичай тялото си вместо да го наказваш с тежки тренировки.

5. Не се оглеждай в други жени, за да разбереш коя и каква си. Това тежи.

6. Не се предоверявай на вкуса си за мъже. Той е отражение на твоите собствени слабости. Не си създадена по образ и подобие на някой мъж. Ти си си ти, ничий тип и момиче без тип.

7. Смело казвай не.

8. Преодолей страха от шофиране. Карай! Не се отказвай при грешка. Колата е символ единствено на автономност. 

9. Научи се да готвиш месо.

10. Мъжът до теб ще иска да вижда, че жената до него е щастлива. Направи така, че щастието ти да не зависи от наличието на мъжа. 

Спи градът, под упойка е всичко. Да мине, да мине. Искаме екзорсизъм от тази ужасна, гибелна година.
Толкова пъти ме видя да рухвам. Предложи рамото си, без да задаваш въпроси. И аз, убедена, че няма да разбереш изобщо, предпочетох да плача, без да искам да бъда попитана защо. 
Мама няма п'аче. Не боли.
Клоним към най-дългата нощ и най-дългото черно. Ако не беше детето, щях да искам да прекарам Коледа захлупена под одеялото, остъргвайки до болка клепачите и носа си. Щях да се обиколя с кърпи и книги, да смуча филми като човек, който дълго не е пил, поради което и не усеща първите глътки вода да успокояват гърлото му. Щеше да е Коледата, за която мечтая в момента.
Обръщайки се навътре, видях, че каквото и да става, ти ще си там. Докато аз се въртя в тая противна центрофуга на екзистенца. Сега разбирам какво те мъчеше преди години, когато твоят собствен преход изкарваше най-лошото от теб и те правеше невъзможен. Сега те разбирам.
Надявам се, че не е късно. 
Мисля, че съм започнала да успокоявам първосигналните си емоции. Да се засягам по-малко. Да не приемам вината еднолично. Благодаря на Т. 
Нямам равносметка, нито планове. Както каза героят на Майкъл Фасбендър във филма снощи - "Бъдеще няма. Има само мечти и желания за бъдещето".

От месеци наред слагам многоточия,
снимам небеса,
лягам си рано.

Никой не вярва, че съм уморена

защото не го повтарям постоянно.

Събирам роклите, косите, снимките на жената, която стои в мен.
Искам да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред, но спрях да го вярвам.

Какво става? Каква сила измести центъра на тежестта ми.
Защо не мога да се сгуша в удобното и познатото?

еуфория

рев

агония

примка

Докато диспенсърът за вода пулсира като тоновете на ембрион и тишината е мека и ненатоварена от значения, аз имам време и място да поставя въпроси към себе си. Да се попитам защо ме разочароват другите, защо не съм идеалната майка, защо ме е страх да не остана без обект на възхищение. 

Нещо в мене все остава недохранено.

Стана късно вече за състезания. Смирението ме блазни, както ме блазни да бъда зависима. Как има хора, които се тупат в гърдите от своите недостатъци и с гордост казват "аз съм си такъв", а аз не мога да живея със своите, не ги понасям. 

В съня си аз съм две жени - тази, която съм и тази, която не съм. И като казвам "искам да съм нея", не знам за коя говоря.

от пасажерското място

онова спокойствие стиснало челюсти в железен капан
дрехата ти метната встрани
присъствието ти заело цялото място
далечината която поддържаш с поглед вторачен напред
изстиващата течност в чашата
кипващата в теб
докато управляваш автомобила си
докато управляваш

гудрийдс

Една публикация ме сърби по пръстите от известно време. Използвам пукота от кофеиновата абстиненция, за да концентрирам мисълта си в посока КНИГИ.

Пише ми се за книгите, които не са ми дали мира през последната календарна година. Ако ви стои леко статистически, подминете този текст. Като казвам "не са ми дали мира", имам предвид точно това. Книгата да ме вика, да ме дебне в малките пролуки спокойствие и да ме чака. Повечето книги, които подхващам, ми харесват, но малко са онези, с които се намираме в подходящия момент.

Превъртане на световете от Георги Рупчев ("Изток - Запад"). Зачетох го твърде късно, но така или иначе вече обявих 2016 г. за годината, в която някои неща са ми се случили за пръв път твърде късно. Силно ми напомня (и неслучайно, разбира се) на Т. С. Елиът и си обяснявам тази си любов със склонността ми да харесвам хора, които оставят въпросителни в мен, чийто интелект е необятен и трудно разбираем. Завива ми се свят, като си помисля какво още можеше да напише Рупчев, ако беше жив до днес.

Другата ръка от Крис Клийв (ICU). Ужасно хубави неща прави Невена Дишлиева-Кръстева. Харесвам я като преводач, защото тя ми даде Зейди Смит на български, но още повече я уважавам заради книгите, които прави като издател. Книгата на Клийв е за дома в нас. Книга за тези, които поради една или друга причина са изтръгнати от физическия си дом. Пчеличка е силен женски образ, изключително ме е яд, че романът не носи това заглавие. Познах, че историята ми влиза под кожата по това, че обикновено бягам от натоварващи сюжети, а тук има какво да ви захлупи - бежански лагер, расизъм, депресия, проблемен брак, цялото тресавище на модерния човек. Но ей ме, пиша за Пчеличка и пак си спомням как я четях, докато ми правеха педикюра, и ме питаха На какво толкова се смееш? и Защо плачеш? в рамките на половин час. Английското писане.

Метеорите от Мишел Турние ("Хемус", извън тираж). Много специална за мен книга. Роман, който се изправи срещу мен като нахакан гигант. Остроумен, обсебващ, сладоуст. Неописуемо въображение, както каза Дамян - човекът, който ми я зае да я чета. Четох с възхищение и пак се попитах - кое е по-важно: да можеш да пишеш невероятно талантливо за най-причудливи теми, теми, които не са хрумвали на никого, или да можеш  по един приличен начин да говориш за високо хуманни неща, тежки и скучни като арматура. Мисля, че си отговорих на въпроса още в първата част на предишното изречение.

Пътуване по посока на сянката от Яна Букова ("Жанет 45"). Благодаря на Яна Букова, че написа тази книга, за да е точно това, което е. Пълна загадка, език, който не просто тече, той вали. Бях легнала с коремен вирус в разгара на отпуската си на морето, това Пътуване беше като сън, халюцинация. Книга, която обезателно ще препрочитам. Шантаво е, Доротея, харесва ти, нали, момиче. Всичко в романа на Букова ми хареса. Всичко. Не мога да пресъздам нищо от историята, защото просто не искам. Искам да се чудите и вие, да я въртите, сучете, да ѝ се смеете и дивите. Нá ви!

Възможност за остров от Мишел Уелбек ("Факел Експрес"). Ех, Мишел, Мишел. На on и off сме с теб, силно те любя и мразя. Презирам бъдещето от книгите на Уелбек. След разочарованието от Подчинение се върнах назад в библиографията му... и бинго! Има 2 неща, с които французинът винаги ме хваща - честността и мизантропията. За мен лично мизантропията му е фалшива, защото не виждам как човек, който не обича хората, ще се вълнува от бъднините им. Възможност за остров беше книгата с най-непоносим финал, великопелна книга.

Swing Time от Зейди Смит (Hamish Hamilton). Опасявам се, че сред приятелите си съм известна като болен фен на Зейди и е безсмислено да доказвам противното. Все още съм в процес на четене - зарязах другите две, които четях до момента - но тази жена е точно това, което очаквам от книгите си. Блестящ, но не крещящ интелект, критично око, модерна стъпка, безмилостна ирония, чист изказ. Има тази английскост, която обичам, тази доза женственост, която обичам, тази щипка престъпление-и-наказание, която обичам. Зейди Смит не бърза с книгите си, мисли ги с години. Личи си. Ще се радвам на препоръки за точно такива автори.

Този текст не претендира за нищо повече от лична рекапитулация за best of-а ми на 2016. Парадоксално, но работата ми в издателство ограничава силно моментите ми с книга в ръце и тази година goodreads профила ми е доста постен, се ла ви. Отказах да водя състезание със себе си колко тома мога да прочета за една година, защото това е неравна битка между желанията и задълженията ми. Пожелавам си повече книги, по-малко битка.

26 октомври. 2 години от смъртта на дядо. Леката ми хрема се минимизира до досадна суха кашлица. Викам "ше мине, ше мине, ето спирам да пуша, за да помогна на белия дроб да се справи". Белият дроб не се справя. За радост детето остава здраво, аз продължавам да се давя в сок и предполагам тук-там неизговорени неща. Добре че е Теодора (името ми обърнато наобратно), за да мога да говоря, да рева, да си бърша сополите. На 15 ноември вдигам температура, дезертирам от офиса, на 16-и вече на лекар и с остър бронхит. Вземи тези 2 страници лекарства и помисли пак преди да отложиш прегледа с 3 седмици. 
Мисълта ми е Пазете се и мисълта ми е Не задържайте неща в себе си.
Дядо ми липсва много. Сънувах го 2 пъти през това време. 
Животът ми се е надвесил над огорчение, непълноценност в професионален план, въртя и суча около "На 31 си, какво става с кариерата ти"... 
Не пуша, не пия, тялото ми е сведено до минимум. Отстъпвам крачка назад в миналото, за да видя какво забравих там, защо го забравих. За какво ме пести животът сега.

love на дребни хищници

Симпатичен си, когато забравяш.
Когато разсеяно слушаш, но не мен дори, а някъде там.
Онова, което те вика далече. Тогава в мене пониква
още една майчица, която иска да ти подреди, да ти сготви
кюфтета, да ти направи масаж на гърба, да ти сипе.
Кой те вика така истерично?
Къде да се сложа, за да ме погледаш малко както се дебне лисица.
(Или зайченце бяло)

благодаря ти че все още 
насочваш към мен огледалото
но то вече не ми трябва

първите 7

Този блогпост идва след лек спор, в който аз защитавах тезата, че макар да се радвам на вниманието, съм по-скоро срамежлива и не обичам да съм в центъра на разговора. Дълго време блогът ми беше мястото, където очаквах да привлека вниманието на един конкретен човек, после се случи така, че концентрирах одобрението на много непознати хора, но не и на този човек.
Сега, 7 години по-късно, блогът ми е 90% от истината за мен. Не търся ничие одобрение. Истината ми се е променяла през всичките 7 години, стилът ми също, темите, които ме вълнуват - най-вече. Казах 90%, защото допускам, че винаги ще има част от мен, която ще е напудрена дори за пред мен самата. Частта, която няма да искам да призная, че е фалшива.
Първите 7 на блога вече са завършени. Извинете ме за паянтовата пунктуация от време на време. Радвам се, че с повечето от вас сме били заедно през всичките години и че създадох страхотни приятелства покрай текстовете си. Йоана и Калина - ако не беше блогът, нямаше да ви имам в живота си. Радостина, ти си ми от новите другарства, но вярвам - от устойчивите. Мария, Бени, чета ви с искрено възхищение!
Ако мога да дам нещо на хората, които четат the heartbeats of a fairy, това е стихотворението на Виргиния Захариева, което публикувам на всеки рожден ден на онлайн къщата ми. Давам ви "и средата, и кората си". 
Продължаваме напред.

Тъй като този блог все повече заприличва на час при терапевт, само дето съм изправена пред себе си, нямам скрупули да пиша каквото поискам. Нито за миг не посягам към мисълта за специалност.
Снощи бях с моята приятелка Р., с която обсъждахме въпроси като търпението, очакванията, сополите на синовете ни, срама, критиката, удоволствието. Добре ми (ни?) дойде.

Днес искам да си припомня какво ми носи наслада и ме потапя в размисъл на ежедневно ниво.

Храната. Доматите се сменят с карфиоли, кайсиите - с ябълки и круши. Обичам да ходя до пазара сама и да ги гледам. Мирише на влага и земя, което е необяснима любов за мен, суперградското дете.

Хората. Тези, които издържаха теста. Глупости, никакъв тест няма и нищо не са издържали. Просто са усещали границите ми и са се съобразявали. В това число включвам и мъжете - онези, които са директни и честни. Благодаря.

Местата. За първи път в живота ми има такъв хиатус между мен и салоните за театър и изкуство. Оставам леко назад и встрани, липсват ми. Ходи ми се в Преди 10, L'etranger, Checkpoint Charly, Grape Central, Pavillion, Архитектите и навсякъде, където мога да седна с приятели или сама и да бълбукам, понеже животът е хубав и аз съм животът.

Кожата. Косата. Ясно е.

Сексът. Ако някога съм смятала,че съм стигнала лимита си, сега знам, че сексуалността ми постоянно се развива. Не понасям компромиси и не романтизирам. Пряма съм, открита. Ако не изпитвам страст и любопитство, не започвам. Спрях да цензурирам фантазиите си и ги поставих на първо място. 

Детето. Второто - дали да го има или не. Дълбоко в себе си знам, че искам. Но съм препълнена със страхове и съмнения. Ревниво пазя тялото си (да, кой ще хвърли първи камъка?). Още не съм намерила таланта си. Опасявам се, че съм стигнала предела си и това всичко, което мога да бъда. Но детето ми! Единственото - то е най-голямото ми доказателство, че всичко друго е без значение. Мрънкането за каквото и да е друго нещо е смехотворно, защото детото е лакмусът, през който минават хора, случки, планове и амбиции. Празна и пълна едновременно - това съм аз като майка.

новото

Все по-често предпочитам да ме наричат с цялото ми име. Спомням си думите на един човек преди много години. Пожелавам ти един ден да започнеш да използваш цялото си име. Ето, Д., започнах.

Не съм човекът, който съм мислела, че съм. Това е нормално. По-добре е да го осъзная на 31, отколкото никога. Край със самозаблудите.

Свалям хора от пиедесталите им. Не е зряло и не е нормално да пудриш представите си за близките си, за да е всичко красиво и подредено. Няма как да е красиво и подредено. Хората грешат и имат недостатъци. 

Приемам, че вървя по път, който е неясен, и ще друса много. Иска ми се да стигна до края. 

Детето ми е извор на всичката светлина в момента. Той е прекрасен. След като операцията мина, започнахме да го учим да артикулира правилно. 3 години и 3 месеца ми трябваха, за да чуя мама, а не баба. Ако той ме учи на нещо, това е да не изисквам.

нов ред

Часовете не си приличат. От мекото възклицание колко е хубав животът до твърдия ми образ във вратите на метрото. Торбичките под очите, в които съм побрала каквото не съм казала. Ям дюнер, чета Йейтс и Превер (не помагат нито джънк-ът, нито поемите), животът ми е график, в който ме няма. 
Търся си статус, но виждам крива. Ето, търся го назад в текстовете си и знам, че онова там е друга жена. Съвсем различна от фрагментарното изображение, което гримирам сутрин. 
Как да поема всички въпроси, които ме връхлитат от седмици? Умът ми се е втурнал да дълбае надолу и намереното носи само отчаяние.

Да се уча тепърва, че:

• никой не ми е длъжен
• не трябва винаги да се извинявам
• не мога да имам всичко
• не е достатъчна една обеца на ухото
• не се налага всеки да ме разбира
• никога не е късно да повторя някой резил
• няма да ставам по-млада
• нито по-хубава
• невинаги ще съм щастлива
• няма все да намирам правилното изразно средство
• не мога да спра да искам още и това е нормално

трябва да се сдобрявам със себе си всеки ден

.

дръж си антагонизма, не ти го ща.
списък с неща: сливицата на детето. 510 км в посока, болница, дали? работата. излишните скрупули. отказ, отказ, отказ. болничен, отпуск, в какъв ред, в колко часа, в кой град. кожено яке, кецове, какво да направя с косата си. коя книга да прочета. реве ми се на книги и ми се гледат испански филми. изисквания от и към мен. вина. бягане и посрещане. детската градина и офисът на 40 минути път в добрия случай. приятелите (откога не съм им пекла пиле и не съм им наливала вино). липсата на ясен талант. липсата. хората, които ги няма.
в един момент загубих нишката. ей го там къде се е изпружил животът от снимките.
тази мъчителна трансформация
някога ми беше достатъчно да сготвя нещо с пресни зеленчуци. да пия вино навън с приятелки. да видя името си написано под някой текст.
сега стоя сплесната под натиска на това, което съм си направила сама. с чудовищната чувствителност на героиня на вирджиния улф. 

Това ли ще се повтаря оттук нататък? Тази броеница, която подрънква механично и се впива в мозъка ми. Рутината. Ординерното. Нормалността. 

Иска ми се след време като погледна назад, да мога да кажа уау. 

Този текст отдавна е готов в глава ми, но нямам смелостта да кажа всичко. Прекалено много данъци чуждо мнение съм платила, за да мога да бъда свободна. Преди известно време спрях да мечтая и си го обясних с това, че имам семейство. После спрях да имам амбиции за кариерата си и се погнусих от всичко. Страшно признание номер едно - не знам какво искам да правя с живота си за пръв път в живота си.

Страшно признание номер две - чувствам се жива само когато прекалявам.

Забелязвам странни промени в себе си. Отрицанието, апатията, неспособността да задържа удоволствието, съдебната експертиза, на която подлагам обичните си. Какво се случи? Това ли е да остаряваш?

Напират, напират сълзите и ме хваща клаустрофобия в тази мъничка житейска криза. Страшно признание номер три - напоследък съм много тъжна. Всичко, което виждам в огледалото, е моят хастар, вътрешно прокъсана обвивка. Де да можех да съм жената, която показвам на света. Или поне половината от нея. 

Днес закачих на стената до бюрото си един плакат. На Милостта на малките огледала.