25.9.22

Плътният ѝ глас пълзи в залата, тъмнее, но очите ѝ се усмихват по детски. Какво има в нея?

Layering

21.9.22

Трябвало да прогледнем докрай в тъмното и да видим каквото там сме се мъчили да видим в началото на месеца. 

Срам от хората.

Досада от бъбривост и безсмислена комуникация.

Страх за чужд живот.

Денят ми един такъв строен, изпънат, с нужна, но изтощителна преднамереност.

Прекаляване с телефона.

Желание хем да съм отвън, хем никой да не ме закача.

Хем да съм написала добра книга, но да бъда анонимна. Срам?

Да не си личи колко бързо ми сече мисълта.

Да загубя съня си от вълнение.

Да искам да съм с мъжа си, но да не го искам, освен ако не е както аз искам. Да знам защо.

Липсата на смелост, но наличие на честност.

Желание за изява, но не директно, а “задкулисно”. Сигурно затова писането ме влече - отмива фокуса от мен и го премества към написаното.

Спонтанен плач на музика, подкаст, книга. Не тук и сега, а в метареалността.

Пускам ги.


20.9.22

Искам да кажа - виж тези борове и тези покриви. Докъдето ти стигне погледът - нестрах от високото.


Биньо Иванов

17.9.22



Three horizons of books are climbing up the wall.


Bent over the skyline,

Van Gogh is gathering bread.

Nestled in bed, a child is dreaming of rain,

It keeps her warm.

A woman is sewing on a button

as brown as her eyes.



Капан за сънища

12.9.22

Изгревът е прибулен, язден от птици

и металния звук на контейнери, в които

догнива лятото.

Харесва ѝ тази игра на мълчане, само-

заблудата, че спи. Не спи, а се сбогува с

поредното утро. Отлагане. 

А в луната от вчера - две риби кости,

засядат в гърлото на отворения прозорец.

7.9.22

ИГ ми намеква, че жените на моята възраст имат нужда от слоукукър и ел. четка за зъби за стотици левове. Секси менструално бельо и дермафилъри. Но най-вече

нов майндсет.

Да съм се научила да медитирам и да приемам всички за равни.

Да съм отговорен гражданин, но не чрез инструментариума на фармаколкогичната или петролната индустрия, за да не захранвам силните с оръжия, а чрез емпатия и любов.

Да съм осъзната. Да култивирам гнева си и да му викам здравословна агресия.

Да наблягам на растителната храна и да отчитам пред-бърнаутите си своевременно.

Да съм хронично уморена, но спокойно обясняваща майка, която винаги казва “разбирам, че си…”

Да инвестирам в крипто и да знам какво е клауд.

Да слушам подкасти.

Да се обръщам към природата, да благодаря и да съм тук и сега. 

Да имам фотогенична кухня и да умея да се смея на себе си. 

Да превърна second hand пазаруването в новия си binge, с което да удвоя консумирането на ненужни неща. 

Това, което виждам в другите, това ли съм и аз? Фейк човек, консуматор на бърза храна, повърхност, картинка? На едно fomo разстояние съм от деактивирането на ИГ.



The dream synopsis

6.9.22

Сън - целувка, всъщност

сънувам Алекс Търнър, близки сме, познаваме се, но това, което ме привлича, е гласът му, както и може би сухото, земно излъчване. Никой не го интересува това.

От хората отрязвам каквото ми харесва. После - от осанна до разпни го. Недобър механизъм за “близост” толкова години, невъзможна основа за създаване на свързаност. Талантът в човека винаги ме привлича, но хората, с които се обичаме реципрочно и безусловно, не претендират да имат някакъв ярък талант. Липсата на нещо, с което да се конкурирам, ме кара да се чувствам спокойна, в безопасност и свободна да давам. Опитвам се да си го обясня. Талантът ме привлича неудържимо, но и ме окуражава да създавам лабилни, дихитомни връзки, в които е или-или. Ерго - умората.

Понякога наистина си представям, че съм кравата от стихотворението. Или лама. Или овца. Просто някой, който не разсъждава.

Чак сега чух новата песен на АМ. Все чаках правилната настройка, усамотението, тишината. А и след съня нямаше как да не обърна внимание. 

yesterday’s still leaking through the roof

Пунктуация

2.9.22

Лошата новина: имам толкова още да раста.

Добрата новина: имам толкова още да раста!

28.8.22

Ставам още преди слънцето да докосне прозорците на блока отсреща, няма 7 (а понякога няма и 6). После гледам Сава до мен около 20 мин.

Непоносимо нежно е.

После кафе, книга, градина. Живи сме.

Знакът на Сосюр

20.8.22

Затварям очи и мълча.

Време е да не попивам нищо и думите

сами да се измислят,

да никнат зелени.

Истината е следствие на езика.

Казвам невидима и ставам.

Казвам трева и я стъпквам.



А защо умря Е.Й?

19.8.22

Изчистих телефона си от ненужни приложения, дублирани снимки, фирмени акаунти, групирах апове по папки и за момент изпитах удоволствието от организацията.

Понякога се сещам, че ако не присъствам или воайорствам в мрежата, значи не съществувам. Друг път е приятно да не съществувам.

Ако бях истински поет, нямаше да спирам да пиша. Нямаше да се замислям дали съм в числото на онези “млади поети”, за които динозаврите пишат снизходително в най-добрия случай. Които се занимават от баналното, от битовото и зле рециклираното старо, които “пописват”, издават книжка и после философстват под селфитата си в СМ. Замислям се. Страхувам се. Разбирам добре тази част от мен. В писането съм болезнено нарцистична. 

Не искам да съм зависима от страданието, за да пиша. Нито вярвам, че упражненията ще променят особено чувствителността ми. Вярвам в четенето и момента. На вече бившата ми работа почти ме убедиха, че не мога да пиша, но до последно удържах фронта. Дори си подадох и другата буза, за да не се разделя с тази си представа за себе си - идеята, че съм писател. Напуснах с тъга, изтощение, аха депресирана. The Great Resignation. The Quiet Leaving. All of the above. Напуснах, защото ми се активира мискулната памет на бягащия. 

Привличаме ли каквото заслужаваме?

Впрочем тази моя книга защо така мълкна? Защо не ми говори вече? Сякаш напълно независимо от мен дете, с невинността и късогледството си… 

Знам, че нещо не е наред, но се боя да го назова.

18.8.22

Колко е важно да не чувствам натиск…

Наместо това чувствам как умът ми олеква, рее се. Каква птица издава този звук, какви зеброви крачета имат комарите, които кацат на масата, как градината изглежда безразлична и вяла, когато майка ми я няма, как е стигнало под дивана гущерчето, за да умре там и да се превърне в черен фосил…

Асоциациите ми със смъртта са почти непрекъснати, като мнемотична техника са. Улавям се, че ми харесва да потапям хубавото в малко мисли за смъртта, за да матирам тоновете му. Сякаш другото не е истинско и не желая да участвам в цирка му. Може би само се стремя към състоянието на неискане, непожелаване.


Сава на 4

15.8.22

Съкровище! Сава.

Не искам да ти пиша писмо. Животът с теб е толкова пълнокръвен, че не успявам да се замисля за повечето си грешки към теб. Сигурно са някъде там, вече с 4-годишна сметка, но нямам време да се самобичувам. Самобичувам се, че брат ти отнася страховете ми на майка. Когато погледна към теб, не ме е страх, просто интуитивно знам.

Ти си ръце, отворени за прегръдка, етюд за лява ръка, жълто време. Желая ти да си здрав, обичаме те безкрайно, Сава! Благодаря ти за пълнотата и щедростта, с която светиш в живота ни!

Честит рожден ден!


7.8.22

Гласът има най-голямо значение
каза жената, която изхарчи парите за една рокля за тапи за уши.

Преди време, само преди 5-6 месеца, смятах, че от мен са изчезнали интензивните емоции, способността да се вълунвам, drive-ът ми. Оказа се, че просто не съм била на своя си път, в своя си коридор. Мисля, че тялото (ми) е перфектно устроено да разпознава правилното, а ако не е то, ме разболява.

От време на време се сещам как са ми казвали, че гласът ми бил еди какъв си. На разглезена, на принцеса. Почнах да се слушам по-често. Не постигнах нищо, но почнах да внимавам повече в себе си.

Също така казвах не на всяко нещо, което се усеща като натиск. Съпротивата ми е всетелесна.

После ми казваха, че съм (може би прекалено) открита и пряма. Сякаш пък можем да си позволим нещо друго.

Сигурна съм, че ако още бях в терапия, щях да бъда рязко опровергана, че не, не е така, заблуждавам се. Че може би твърде любовно си разказвам и слушам някаква дотъкмена история за себе си. Нарцис, принцеса, какво ли не още… Може. Може всякак.



2.8.22

Простота, неотличаване.


Дива сила, Емили Скаджа

26.7.22

Brute Strength by Emily Skaja

Воин за изгубена кауза, дива, няма жена,
задраскана от собствената си история, аз все се опитвам
да осветя тресавищата и злотворната пепел
на моето начало, момичешките дни --
хвърчило сред огнестрелни залпове
и косове, които се изтръгват от ореха --
всички онези августовски сутрини, така мимолетни,
така позлатени от омарата
къде е това момиче стражар, което не се страхува от нищо,
бъхливият плъх, завързакът от никъде, кралицата,
момичето, което никой не би ударил, момичето, което отказва да бъде то
и увиваше лисичата кожа като знаме около себе си? Нека я видя.
Давам ѝ честната си дума, ще изгоря булчинската рокля, когато съм готова,
или може да ме погребе със нея.

24.7.22

Винаги има нещо, което ми показва за пръв път.

Уклеят.

Смяната на скорости на планинско колело.

Физическото място на спокойствието и удовлетворението в тялото ми - между гърдите и гърлото.


18.7.22

За пръв път от година оставаме малко без децата. Лежа и слушам забравената си версия. Безцелен скрол на телефона, малко четене и малко гледане на кулинарен канал.

Почти нищо не ме интересува в момента.

Изпитвам неистова тъга, че трябва да се върна на тази работа. Чувствам някакво насилие върху себе си, някакво очакване, което не мога да оправдая, а и не искам. Продължавам да гледам в една точка, с какво ли не свикнахме вече. Вируси, смърт, война, счупените крака на майка ми, моята криза на средната възраст, която реши да се прояви точно сега. 

Великанска умора. Признавам на глас, че не знам точно какво искам да работя. Чувам се да го казвам в колата и Валери е като вратар и на своята, и на моята врата. Ще си намериш твоето, казва, ще се справиш, естествено, казва, парите са важни, но по-важно е да си доволна. Не знам дали е убеден или просто не иска да ме вижда така. Не съм се променила много, но пък достатъчно, че да не искам да се преструвам или да впечатлявам никого.

Междувременно забравих, че имам книга.

В моменти на силна автоненавист имам склонност да заличавам и доброто в себе си, да го превръщам в нищо. 

Дали пък пак да не потърся терапевт. Но за какво, след като и сама не мога да дефинирам защо го търся. Самопознанието изглежда като рана. 

Самуил на 9

8.7.22

Мило мое момче. Сами.

Тези писма все повече приличат на guilt trip. 

Минаха 9 години от нашата първа прегръдка.

Не знам какво искам да напиша. В мен е, но не излиза. Не е тайна, че на рождените ти дни се чувствам като лошата майка, която не иска да организира партита, не иска да се прави, че ѝ е забавно и не иска да слуша за списъци с легота и динозаври. Колко пъти ме чу да казвам уморена съм през последните дни. Седмици, месеци. Край теб аз съм всъщност мрънкащото, нацупено дете, на което нещо все не му е наред. Виждам се постоянно.

Много пъти изразих негодувание към теб през миналата година. Всеки път се давех в думите си, всеки път изпитвах чудовищен срам от себе си. Не виждам ли идентична фрустрация и у теб, същия гняв и същата безпомощност понякога? 

Благодаря ти, че никога няма да си това, което аз си представях. Че си толкова голям и силен, че по никакъв начин не би поддал на моята майчинска манипулация. Учиш ме, че ако не се обичам неистово, няма как да бъда достатъчно добър родител за теб. Задължаваш ме да бъда за себе си това, което искам да съм за теб. 

Знаеш ли, някой ден ще опитам да обясня защо ми е трудно да казвам "гордея се с теб". Нека опитам. За да се гордея, би трябвало да имам някакъв принос към нещо, което си направил, а аз се виждам по-скоро следваща, по-скоро наблюдаваща. Всичко от изхвърлянето на биберона до научаването на правилно Р е било изцяло твое решение, аз нямам нищо общо. Ти си човекът, който води своите малки битки така, както сам реши. Ти си този, който се приближава и пита "може ли да те гушна" сякаш показвайки, че ти самият държиш да бъдеш питан. Ти, който даваш нежността и мъдростта си на малки, пестеливи хапки. Човек със своите достойнства и слабости, със своите първи рани и потретени такива. 

Разбира се, че ме влудяваш с безумния си инат и инертност. Но ме и удивляваш с вътрешния си свят, идеите и особената хитрост, за която още не съм решила дали ми допада. Така или иначе това няма никакво значение. Тепърва предстои да не харесваме неща един в друг и съм убедена, че ти ще си разочарованият. Дано порастването не боли твърде много. 

Съкровище. Бъди здрав. Съжалявам, че невинаги съм близо и близка. Обичам те безумно, тате - също. 

Честит рожден ден!

7.7.22

поради едни облаци на Биньо Иванов

Днес денят е дълъг. 

Простенва под пружината на бита.

Надрасках shit стихотворение,

не го написах.

Преди това преведох до средата стих,

който ме прегази като танк, с което

явно сюблимирам.

Отново прекалих с кафетата и се потих.

Треперих, докато омесвах чар на два езика.

Разцепих се на две, но нито бях едната, нито

другата. Не бях и правилната майка. Нито 

имах връзка с тялото си, нито с космоса,

въобще.

Трябва да измисля думи за тези къси съединения,

за тези пориви на нищото от югосевер,

за дълбокото изкуство на псевдогероичността.

Денят е дълъг. Хората ритат с устите си, щурчетата

свирят с крака.

Anéantir

4.7.22

Той се смее, когато вижда четивото ми за лятото.

А спалнята подпира друга книга. Моливът разделя намерението от реалността. 

Копнежът по дистанциране дърпа силно нататък. В сънищата ми - само бивши колеги/ приятели/ любови. Нищо в сегашното не ми проговаря така. Днес за пръв път усетих обаче желание да се завърна към психотерапията, със сигурност е моментно, но пък беше настойчиво. 

Той казва: "Преполовихме годината, финансов отчет за 26-а седмица." Ще речеш, че нещо разбрахме дотук. От една страна е хубаво, че не очакваме и не планираме нищо, но това е и тъжно и някак... равно. Свикването! 

Мъртвородени, Силвия Плат

Всичко, което искам да кажа на стиховете, които не успявам да родя.

оригинал


Тези стихове няма да живеят: диагнозата е тъжна.
Уж имаха пръсти на ръцете и краката
и челца, изпъкнали съсредоточено.
И да не им е било писано да пораснат,
то не е било от липса на майчина обич.

Не разбирам какво им се случи!
Всичко е правилно на брой и по форма.
Така добре стоят в консервиращата течност!
Само ми се усмихват, усмихват, усмихват,
но все така нито дъх, нито пулс се усеща.

Не са прасета, нито са риби,
макар че на прасета и риби приличат--
поне живи да бяха.
Но са мъртви, а майка им умира от апатия,
а те само зяпат, и дума не казват за нея.

Натъртване, Силвия Плат

29.6.22

Прочетох превода на Владимир Трендафилов на рождения си ден и ме плени мигновено. Днес отворих един от томовете си със стихове на Плат точно на оригинала. Оставих всичката си работа, естествено.

оригинал

Мястото се пълни с цвят, тъмноморав.
Останалата част от тялото е измита
до бисерно бяло.

Морето фанатично смуче
вдлъбнатина в скалата.
В една кухина е устремено цяло море.

Едва забележима,
лошата поличба
пълзи по стената надолу.

Сърцето се затваря,
морето се отдръпва,
огледалата са покрити.


27.6.22

 Умора с плътност. Умора завинаги.

20.6.22

За пръв път я сънувам, откакто. Беше без очила.
Винаги лекичко се наострям, когато животът ме срещне с някоя Теодора. Понеже е моето име, но с разменени срички, понеже не знам какво още може да види, ако сложи очилата си.

18.6.22

Вместо стихове записва рецепти. 

Колко точно червен пипер да има в чаената лъжичка,

какви балончета излизат от яденето, когато е готово.

Свива се в малкия си първи дом, усеща как тялото ѝ регресира. Завръща се по-скоро.

Пътува в себе си като много жени без никакви куфари. Винаги носи багажа си плътно до себе си.

14.6.22

Нещата се чуват като гръм от другаде.

Само ме повикай значи не ме търси.

Аз съм наблизо е искам да изчезна.

Трябваш ми е степен страх, непознат.

Умората се чува като тук съм, само кажи.

Не намаляваме звука на телевизора, за да не чуем откъде гърми.

На 30-ия ден татко донесе на мама букетче липов цвят. Махнали килима за по-удобно и сега стаята прилича на улица. Прилича на спомен от детството, само че не е спомен и не съм дете.

12.6.22

Дъжд с оранжева сигнализация. Жена с огромен чадър в най-интелигентния нюанс на оранжа пресича погледа ми. Непрестанно си повтарям “the deluge, the deluge”… Сигурно защото има нещо терминално в тези порои. Не отпускащо както обикновено, не по теофиловски възродително, а по-скоро крайно като свлачище. И сигурно заради книгата на Барнс, която слушам, тя започна с Потопа.

Майка дърпа сина си напред, май се опитва да посрещне дъжда преди него. Носи и раницата му - електриковооранжева. На връщане пак ги засичам, затова внимавам много за знаци.