нощ

25.2.21

Лапис,

твърда, синя бучка със звезди,

студено ни прегръща и броим

минутите до своето събуждане

с възхитени навътре очи.


очи за виждане

10.2.21

И вместо
да гледам как кожата ми прави място на плътта
и мускулите уплътняват всяка ос,
да се радвам, че очите ми виждат небето
в цялата му страстна магента при изгрев,
че косата ми все така не подлежи,
тя бърза все нанякъде, нестегната,


аз дръзнах
да съм недоволна.
Очното перде се предава фамилно на хората с Д.
Не виждаме каквото е пред нас, а само го забърсваме.
Не го лекуваме, а го мразим сутрин и вечер по два пъти.
Така, докато катарактата ни пречи да видим важното,
оставаме откъснати от себе си. От своя ефимерен дом,
от най-важното обичане.

кокичета

8.2.21

Стоят изправени във зимата,

вдигнали ръце нагоре,

за да овикат тленността.

Само главите им гледат надолу,

където е попил споменът за бяло,

в топлата кал на сътворението и смъртта.

Чудесен слънчев ден за погребения.

Нацъфтели са жени на алпинисти,

тежат сърцата им под снежния саван.





REM

7.2.21

Завивам я и ѝ казвам:

“Успяваш ли да дишаш през тази малка пролука?”

Не мисля, че ме чува. Ушите ѝ винаги са под водата,

Незадълбочена и повърхностна,

невнятна и хлъзгава,

флуидна и меркуриева.

Само привидности. Влачи мекото ми

тяло все по-навътре сънят.


глад

5.2.21

Тялото ми се държи за своите навици.

Гладът е вечен спомен - искане и недохранване.

Бебето в мен не се хаби да плаче, а послушно

заспива, за да не мисли за топло тесто, да не мечтае за него.

Обичам го, съчувствам на това старо бебе.

26.1.21

 Слушах поезия на Езра Паунд, един от онези моменти, в които чуваш тътен дълбоко в себе си, без да можеш точно да го определиш. Не разбирах много, чувах само opposing, opposing, 

Opposing...

Толкова е рязка границата между поезията и живия живот, че съм ѝ малко сърдита.

Междувременно - старите навици все още душат наоколо. 

И още нещо. Ако човечеството все така се развива и удължава процеса на стареене, как ще се справяме със старостта като по-съществената част от живота ни? И какво ще правим толкова дълго живи на планета, която изгаря? Не знам кое е по-трудно за осмисляне - тленността или бързото убиване на планетата. Все така не вярвам в прераждането, не успявам.

скица

25.1.21

Бял чаршаф непоклатимо свети

в сивкавия акварел на предиобеда.

Захванат с три зелени щипки,

само хуква като куче подир вятъра,

а вятърът изтиква тялото на облака

далеч от купола.  


Става светло като в класна стая.

Януари се завърта в шизофренния си танц, 

със който се разделяме.

Той хвърля кръгъл лед в лицето ми -

за да ме заболи, но не и да остави рана.

По-скоро е пробуждане.







19.1.21

Днес за пръв път заговорих за студентските си години и багажа, който си нося. Сънувах го и затова го подехме с Т. Прелюбопитно, изумително е как главите ни крият такива интересни тайни, толкова много плод. Не вярвах, но се оказа, че сивотата и фригидността на въображението ми в момента са само привидни, или поне временни, всъщност е трябвало да опозная по-добре този спектър на емоциите - празното, кухото, суровото, неапетитното и непарфюмираното.

Вълнувам се, защото предстои да излезе новият брой на "Текстил", където ще има мои стихове. Или стих, не знам всъщност. Но да, ще си имам бебе! 

Нещо като пост-скриптум: когато успееш да сготвиш всичко от хладилника и не изхвърлиш и трошица е равно на разтягането на задната линия на бедрата при гущер или гълъб. 

Мляс.


13.1.21

Толкова е кратка тишината. Кафето слиза във стомаха ми, далечен като празен кладенец, звукът отскача в следобеда. Пиша с молив в тефтера си, защото ми напомня на рисуване. Мисля за неспазените обещания към себе си - да седна и да се потрудя над стиховете си. Нищо не свърших, но не от липса на време и желание, а от липса на вяра. Сетивото ми атрофира, не става само с четене. Почвам сериозно да се съмнявам, че четенето е някакво sine qua non условие за доброто писане. 

Също така, мисля си, е възможно човек да не научи нищо от преживяванията си. Какво точно съм си мислела, като съм чакала да ме споходи някаква поука? Може и още да не ми е времето. На 35 това е малко абсурдно, разбира се, по-възможно е Времето да е отминало.

Междувременно заобичах януари, сух и костелив, особена равнина, в която да посадиш. Отнемам фокуса от липсите и виждам:

лъч, който поляга на масата.

Полузапълнена страница с работни бележки,

зелен молив, изгризан от детето ми.

Няма мечта или план, няма нищо общо

между мен и предметите, освен може би

временността.

22.12.20

Благодарността е трудна в този контекст. Като нещо заседнало в гърлото. Може би привилегията на здравото ми тяло или това, че имам достатъчно, може би вината от комфорта замъгляват гледката. Присядат. 

Блести ли прозрението?

Мога ли да го обхвана и видя докъде се простира?

Изтощена съм от себе си.

кръг

21.12.20

Подборка на част от книгите, които най-много ме развълнуваха, разбунтуваха, замислиха през 2020-а. Ако на някого му се говори за някоя от тях, пишете ми в heartbeats във фейсбук. 

януари - Дневниците на Силвия Плат

февруари - Trick Mirror на Джиа Толентино

март - David Bowie. A life от Дилън Джоунс

април - The Child, the Family, and the Outside World от D.W. Winnicott

май - Swimming Home от Дебора Леви или Mothering Sunday от Греъм Суифт

юни - Говори с Нева от Нева Мичева

юли - Mating in Captivity от Esther Perel

август - Фигури от Мария Попова и Мaлкият свят, големият свят от Надежда Радулова

септември - Sylvia Plath. A Critical Guide от Tim Kendall

октомври - Reading Pictures от Roberto Manguel

ноември - Четири пъти север (Линда Франс, Марк Робинсън, У. Н. Хърбърт, Анди Крофт)

декември - Wintering от Katherine May

Wintering завършва с препратка към стихотворението със същото заглавие от Силвия Плат. Мисля, че е е много красиво да започна и завърша годината с такъв завършен кръг. ''Winter is for women...''



20.12.20

 Посивяване. Никнат люспи вместо кожа.

Ние с теб висим на люспата на божествения план. Но в бог не вярвам. Няма от какво да ни е страх, ако от люспата пропаднем, това е просто контракция, за която нямам мъдро познание.

(Тук в първа скоба слагам прегръдката на Сатурн и Юпитер.)

(А във втора - зимното слънцестоене.)

Какво ме спасява? Нищо реално не ме е спасило, защото все още съм човек, когото го е страх и който не знае дали някога отново ще стане не-сив. Който е загубил центростремителната сила на собствената си драма и сега е в общочовешката. Човек, който не знае как да обясни на детето си, че човечеството изчезва, че живеем в смъртта му. Нещата, които обичам, са само клапани за временно отпускане. Като че ли дремя, сякаш не съм прозряла онзи висш смисъл, онази кристална яснота за посока, която човек добива след удар. Не ми се стискат зъби, не ми се прави на силна, не ми се събужда. 

Зимнина

13.12.20

Изоставям всичко, което чета, за да започна Wintering на Katherine May, която е точно, ама съвсем точно това, от което се нуждая в момента.

По същия начин отказах абонамента си за спортна програма, защото видях, че се чувствам нещастна (да, това е думата). Тялото копнее за други неща в момента - коремно дишане и тичане навън. 

Никога не е късно да разпознаеш своя потребност, стига само достатъчно дълго и дълбоко да си се вглеждал.

Кит

12.12.20

Наученото те белязва и понякога във разговор се чувстваш като изхвърлен на брега кит. Около теб са се събрали очи и вече не можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Но с времето разбираш, че поезията ти дава щит, а психотерапията - начин да приемаш неразбирането като нещо естествено. Даже намираш красота в неразбирането. Даже дестилираш каквото ти е нужно от него и го превръщаш в още научено. Докато китът се превърне в нещо ново, например сцена от “Левиатан” или мъничък пъзел.

Емили Дикинсън, 445

10.12.20

They shut me up in Prose –
As when a little Girl
They put me in the Closet –
Because they liked me “still” –

Still! Could themself have peeped –
And seen my Brain – go round –
They might as wise have lodged a Bird
For Treason – in the Pound –

Himself has but to will
And easy as a Star
Look down opon Captivity –
And laugh – No more have I –

Затварят ме във Проза --
както като Малка
ме слагаха в Дрешника,
защото ме искаха 'кротка' --

Кротка! Надникнали сами да бяха --
и видели Умът ми да се рее --
така и Птица за измяна щяха
да осъдят в Приют да живее.

Тя само да поиска
и като Звезда спокойно
ще огледа Робството си --
и ще прихне -- и аз подобно на нея --

хартия

9.12.20

В метрото човек четеше книга на хартия. Така вкусно беше размекнал старото издание, така податливи бяха страниците, че ми напомниха на ръцете на баба ми преди 30 години. Ръцете ѝ около любовен роман с мъж и жена, сластно вплетени в екстазна прегръдка. Баба ми сгъваше книгата тъй щото да може да я държи с една ръка. Очилата ѝ бяха дебели и грозни, очите под тях - кафяво-зеленикави, бледи, подобно на слепи. Мирисът - на баба ми, на плетиво и крем, на нещо сресано и накипрено. От естествените ѝ зъби беше останала диастемата, която ми се струваше много любопитна, но не колкото гардероба с ръчно ушитите рокли, блузи, комбинезони, поли от истинска коприна, цяла съкровищница с ярки цветове, като за меркуриева жена. 

Баба ми четеше ненаситно, макар и нищо качествено. Това беше нейният ескейпизъм от свръхдеспотичния ми дядо и неговото лошо мнение за всичко, което той не беше. Баба Донка беше жена, която до смъртта си искаше да бъде с червило, която сякаш (а може би не?) имаше само червилото си, за да бъде. Нямам идея, това са моите проекции, коя съм аз, че да мога да предполагам такива неща? Тази, която е познавала само баба си. 

И ми е тъжно, че няма отново да се видим. Да ѝ изпея нещо или да ѝ кажа нещо на френски. Така останах, очакваща одобрение. 

Мъжът от метрото четеше Ерих Фром, разделителят беше мек като косъм. Мисля, че това е една от гледките, които няма да забравя от тази година. По хубав начин ме завива обратно в мен, животът ми добива вид на спомен.

4.12.20

 В часа по изобразително изкуство Самуил нарисува зимна приказка с акварелни бои. 

Сетих се за Winter Trees на Силвия Плат. 

Акварелът дълго пищя в главата ми.



3.12.20

Абзац. Остро предполага, че 

Ще мина на нов ред.

Нека не прибързваме с тези заключения.

30.11.20

Понеделник, усеща се като сряда.

Като дръпване на пиърсинг.

1260 дни онлайн обучение, в което напред науката е слънце, но друг път.

Градусите са ниски и лигави. Все така мразя зимата. Все така визуализирам гмуркане в лазур.

Вчера флотирах и не беше малката смърт, нито усетих звездите. Усетих как безпокойството ми изплува нагоре като мръсотия.

Накисване в линкове, шийтове, мейли и някакво особено чувство за неотоплена стая, за течение.

Украсихме елхата и си казах дали пък да не стана в шест, да сложа боба рано, да включа компютрите и да си варим мозъците на слоукукър цял ден, дали пък да не?

Ами ако един ден пропусна да благодаря и да се потупвам за щедростта на съдбата? Не може ли само един ден да съскам подир закъснялото осъзнаване?

Двеста и петнайсети юни. Още нямам минало.

Жалко, че не вярвам в прераждането, иначе щях да кажа колко щях да съм изпрала и изкупила (греховете) и едва ли не платила (кармичните) дългове и НАВРЕМЕ всички, всичко, но не

Затова намирам езика.



28.11.20

Добре, че сме имали “преди” и че сме стискали ръцете на хора, с които сме се запознавали на живо.

И че сме прегръщали приятелите си наистина.

И че сме целували. Не винаги когото трябва, но винаги без страх.

Когато гледам филми, в които има близост, се стряскам от липсата на дистанция. Не мога да повярвам какво препрограмиране тече. Така ми липсва това преди.

27.11.20

Тази година съм гледала толкова малко филми, че ме е срам да си призная, но все пак за последната седмица гледах два - Loro и King Lear (2018). Може би подсъзнателно приветсвам предстоящото затваряне, защото го свързвам с прибиране и покой. Мозъкът ми има нужда от красота. Имам нужда и от прозрачност и от честност, а с това искам да кажа имам нужда да бъда прозрачна и честна.


A gentle reminder

26.11.20



 

субдоминанта

какво се случва? 

въображаемо се гледаме в очите, въображаемо говорим, нещо в мен се препъва, скъсва се жилата на търпението. Какво съзнава самосъзнанието? че има неща, които винаги са тригъри, че трябва да ги приема и да не се срамувам от тях? въображението е най-мощно, когато е най-гладно, то знае, че му се пише, ПИШЕ му се, и всички думи са се отдръпнали,

направили са място

за новото предизвикателство: да гледам в очите този, от когото се страхувам. да кажа не и да го мисля.

какво усещам?

нещо подобно на замръзване, но без частта със студа. (Искам да поговорим за това, Т.) вцепенение, гърлото пресъхва. чувствам се гола и чакам да бъда посочена. разбира се, знам, че това са видения, че няма нищо подобно и трепери само моят стомах. много прилича на влюбване просто защото идва от едно и също място - подчинението.

25.11.20

син топаз 

резлив, резлив,

едно порязване не стига


Съзвездия, Ребека Елсън

20.11.20

 


Да си представим, че не бяха второстепенни богове,

издигнати във вечна памет,

или пък животни, било то зверове,

забодени като експонати в небето.


Да си представим, че това са танцьори на ламбада,

упражняващи своята бавна съблазън

върху космическите повърхнини.


Тогава, в името на науката, може да яхнем

осеяните им със звезди бедра

към ръба на нашите хипотези,

да открием същинските константи

на Вселената:


бързият пулс,

дългият взор,

единственият природен закон.

А ако я нямаше Луната? от Ребека Елсън


 

нямаше да има месеци
океанът щеше да е тих
без приливи
без ясни нощи
звездни окултации
без образ
без песни за Луната
опасност от затъмнение
без място, където да стоиш
и гледаш изгрев на Земята.

16.11.20

Метрономично,
казваш,
стихотворението, дето си си отбелязала. Реших да видя какво четеш. 

От краката ти още капе вода, тежи ти от влага халатът. Не изпитах желание, а изненада, че сърцето ми е меркуриево, че след всички тези години заедно аз се трогвам точно от любопитството ти към ума ми. Още се опитвам да си простя, задето през уикенда не удържах егоистичния си порив, задето повиших глас, за да се уверя, че ще съм чута, а ти -- теб нищо от това не те впечатлява-- ти зачиташ северноанглийските ми поети.

Теории за всичко (или за ризата на лектора, която е като картината на стената), Ребека Елсън

13.11.20

Силно се вълнувам от връзката Вселена-поезия, затова цялата книга Фигури на Мария Попова беше страхотно преживяване за мен. Мисля, че не е нужно да разбираш от физика и да помниш закони, за да припознаваш части от себе си в астрофизиката. Разбираме звездите. Откакто пък прочетох стихотворението Antidotes to the Fear of Death на Ребека Елсън, не мога да спра да мисля за Космоса и неговите стихотворения. Опитите ми за превод на тези нейни стихове са опит да обхвана необхватното, да си обясня неща, които вероятно не ми е писано да разбера, но смисълът, знаем, е в процеса.
Не е ли страхотно, че в Universe има Verse?
Чуйте оригинала във видеото тук, особено мястото, където казва "the state when you're listening to a lecture, a teacher, but you're SPACING OUT''. 

Той стои там и приказва без обич
за теории в които, според принципите
на тази или онази вселена
може да има законотворци,
определящи траекторията на свободното падане,
където безпристрастно се измислят нещата,
а волята е моментен щрих,
осветен от син антропичен проблясък,
буря на небосклона.

Но дори картината на стената зад него --
случайност от разбити пропорции,
не е съвсем затъмнена от подредените му
йерархично плаки
и историята на мисълта.

A това, което той не вижда, е следното:
себе си, проектиран до своите проекции,
където цветовете на картината
са се разлели по ризата му,
движението им е застинало в сложна
композиция от линии и светлина.

Антидоти на страха от смъртта, Ребека Елсън

9.11.20

Понякога, като антидот 

на страха от смъртта,

ям звезди.


В тези нощи, лежейки по гръб,

от поглъщащия мрак ги изсмуквам,

дорде побера всички, всички в мен,

парливи и остри.


Друг път пък се разбърквам

във вселена все още млада,

като кръв топла все още:


няма Космос, само простор,

на невъзникнали още звезди светлината

се стеле като сияйна мъгла

и всички ние, всичко

вече е там,

но неоградено от форма.


И понякога стига

на земята да легна

до прародовите ни кости:


да тръгна по пътя застлан

с нашите изхвърлени черепи -

всеки един като дар, все едно какавида,

и да си кажа: отлетяло е с ярки крила

онова, що е напуснало тези обвивки.




8.11.20

Нямаш думи за думата, която, знаеш, е празно.
Линда Франс, пр. Г. Господинов

Има стихотворения, които ме смазват с близостта си. Не търся върхновност и вещина на езика, а свързване, оказва се. Затварям книгата и дишам учестено, защото за миг съм помислила, че и аз бих могла така. Умът ми рязко се спуска от много високо, като нападение от облак е, като затисване от пеперуди.
Докато пускам чужди стихове да плуват в мен, се мъча да запълвам черновите си. Не съм си дала срок, макар да рискувам нищо да не излезе. Но напротив, излиза. Бавно и колебливо, както като произнасям фамилното си име (на мъжа ми) - все още се учудвам как звучи тази мека и горда фамилия, така съшита, несвойствена. 
Би могло сигурно да използвам тази почти веществена празнота в момента за вглъбяване. Какви ли  битови причини не намирам, за да не остана със себе си и стиховете. Страх ме е доста от аутопсията, от това, че ще бъда аз срещу аз, но този път ще се обичаме.
Писането на стихотворения е вглеждане в своето празно.