21.11.17

Липсва ми небето над моста Чавдар. Сутрините, в които се изкачвах, и тежко болните залези от терасата. Липсва ми пурпурът над моста, купестите облаци от зафасиран ден. В краката ми - внимание, опасност. Още: миризмите от печатницата и жената с ваймаранера.

Разнебитеният му гръбанк, когато го оставих...

И пак небето, по което хвърлях карти. Неозаглавени снимки на анонимни птици. Релсов дом на самоубийци. Всичко, което умря там.


Цели пасажи, в които нещата и хората застиват като кадрите с катастрофата във Фрида.

Малка синя птичка и златен прашец. Музиката.

Осъзнавам, че говоря както пиша, а доскоро мислех, че е обратното. Първо е написаното.

Писането по един ред в дневника всеки ден отправя ново предизвикателство - да синтезираш мисълта си само в най-необходимото. Най-най-най-най-необходимото.

И така денят ту спира в себе си, ту се процежда в няколко думи. Обръщам му внимание. Пишат ми се стихотворения.

частна прожекция

20.11.17

всичките подробности и въплъщения
у теб обичам

и аз
и аз

17.11.17

Все така сме свързани.
Единият гони,
другият бяга,
близки като Метеорите.

Безкрайната градина

Филмът снощи накратко:
местата, по които сме минавали толкова пъти -
леко винетирани по краищата,
мъжки хор, който те помита,
строшава ти главата все едно си задрямал
в камбана,
малко динозаври,
сос за спагети,
една жена, която е решила да мълчи
и един мъж с брада и зле изиграна вина.

В надписите накрая пише
на всички наши любови.

Иначе не ми хареса.

14.11.17

1. Буквално - щях да шофирам. Щях да възприемам самолетите като обикновени превозни средства. Бих си направила още татуировки, бих си пробила носа.
Има няколко неща, които не мога да опиша тук, тъй като са твърде лични. Най-общо бих ги нарекла конфронтация с източника.

2. Виждам се много спортуваща. Танци, плуване, тенис, бих опитала и йога. Виждам се с достатъчно време за потапяне в книги и филми и с достатъчно средства, за да мога да пътувам свободно - когато поискам, за колкото дълго поискам. Виждам се с бяла риза и хубав къс маникюр в кафене на хубава пиаца. Но като цяло не вярвам в пълното удовлетворение, мисля, че ни е необходимо съпротивление, за да караме нещата да ни се случват.

3. Ще ми се да мисля, че не много. Винаги намирам време за себе си и общо взето съм ревнива към собствената си територия. Вярвам, че двойките, които заедно отглеждат детето си, е хубаво да намират възможност да остават сами поне за няколко часа в месеца.  Независимо дали ще се скъсват от секс или ще си мълчат на дивана, ще ходят на почивка или ще си готвят заедно. Разбира се, децата са неразривна част от живота ни и ние сме отговорни за развитието им, но не сме техни патерици. Мисля, че правенето всичко заедно вреди и на двете страни.

4. Аз лично имам. Малка блага дума ми действа много по-мотивиращо, отколкото критика или нищо. Когато човек, на когото се възхищавам за нещо, ме поощри, разцъфвам. Изобщо не е нужно да е обилно и постоянно, но, да, чуждото одобрение все още заема голямо място.

5. Добрият приятел е някой, който е усетил границите ми и ги уважава. Интелектуално стимулиращ и провокиращ. Смешен. Добрият приятел добре артикулира критиката и истината, без да те уязви, т.е. добрият приятел е благороден. Някой, който може да те слуша, без задължително да коментира и съветва. Много важно - умее да мълчи. Много важно номер две - не сравнява проблемите си с твоите. Добрият приятел е ненатрапчиво всеотдаен.

6. Да.

7. Да.

8. Правила съм доста тъпи неща, за да спечеля нечие внимание. Неща, които в последствие съм намирала за унизителни. Вече ми е все по́ все тая.  Лаская се от всякакво внимание, разбира се, но не ми е жизнеопределящо. Не съм 'харесала' и собствената си фейсбук страница, възприемам я много повече като дневник, отколкото като поле за изява.

9. Старая се да са еднакви. Но не мисля, че нещо добро може да излезе от изисквания. Човек, който е ок със себе си, няма изисквания към другите.

10. О, мила моя, зрелостта идва с приемането на истината. Спести си следващите 17 години чудене и разбери, че не можеш да живееш в романтичните си заблуди за нещата. Спести си терапията и упоритото въртене в ужасни мъки, докато прозреш как защитните ти механизми са те ощетили. Научи се да признаваш нещата пред себе си най-напред. Питай се непрестанно КАКВО ТОЧНО ИСКАМ. Бъди мила с тялото си. Попивай, но не губи себе си.

11. По-скоро да, но само в смисъла, че за да си с някого, имате какво да научите един от друг. Когато обаче търпиш партньора си, вместо да му се наслаждаваш, значи ли, че заслужаваш именно това? Не знам, доста сериозен въпрос.

12. В идеалния случай - да гориш в нея. Т.е. да си емоциоанлно свързан. Когато това е така, то неизменно в даден момент започва да ти се отблагодарява и материално.

13. За удоволствия. Средство, не цел.

14. Да, при това с радост.

15. Ненавиждам компромисите. Да, допускала съм, но уважението ми е много по-ценно.

16. Не, противно ми е. И звукът ми е почти перманентно изключен.

13.11.17

Какво щеше да направиш, ако не се страхуваше?

Представи си, че имаш всичко, за което копнееш. Какво прави удовлетвореното ти аз?

Доколко сме зависими от децата си?

Имаш ли нужда да получаваш признание за усилията си? (Ами ако си ги получил, но не си забелязал? по Катерина Стойкова)

Какво значи да си добър приятел?

Вярваш ли, че трябва да се отнасяш с хората така, както искаш да се отнасят с теб?

Правиш ли анонимни дарения?

Какво би направил за чуждо внимание? Колко ти е важно?

Еднакви неща ли изискваш от другите и от себе си?

Какво би казал на 15-годишното си аз?

Вярваш ли, че човек заслужава партньора си?

Кое е най-важното нещо в работата?

За какво искаш да харчиш парите си?

Умееш ли да се храниш/ забавляваш/ пътуваш сам?

Увежение или компромиси във връзката?

Стои ли телефонът ти до теб на масата, на която се храниш?

11.11.17

Ти си нещо на френски, mon mec -
пише се повече, отколкото се чува.
Неразбираемо е как нещата стават по-големи, когато чувствата не могат да излязат навън. Събудих се от собствения си глас, изправена в леглото, всичко изглеждаше уголемено и безнадеждно като в антиутопия.
С времето явно съм станала малко по-дебелокожа. Вълненията ми изригват на умерени тласъци.
И все пак сърцето си намира пролуки. Събужда те нощем, пристяга, избира саундтрак.

10.11.17

Тишината.

Светлината, която разцепва предметите, ненадейно нахлула
отнякъде.
Клементина,
чаша с вода, отпечатък червило.
Ти.

из Разни

9.11.17

Като човек, който лесно превръща всяка травма в обсесия, ми е трудно да се отказвам от нещата, към които съм привързана. Обикновено неща, които ми позволяват да изразявам себе си - снимането, писането, четенето, движението.

Все още не съм готова да зарежа инстаграм, напротив. Обичам да снимам ежедневно. Аз съм точно жената, която като се чувства тъпагрознаисмотана, си прави селфи, за да си вдигне самочувствието. Това е съвсем прозрачен начин да привличам вниманието, да събирам лайкове и следователно - да се почувствам по-добре. Нещо като простите въглехидрати - бърз ефект на вдигане и дълготраен ефект на неудовлетворение.
Инстаграм обаче може много добре култивира естетическия вкус и държи очите ми отворени за новото/ съвременното. Младостта. Нали така? В инстаграм следвам артисти, на които се възхищавам.

От писането в блога също не мога да се откажа. Това е моят начин да държа острието винаги насочено към мен самата. Мисля, че съм привързана към уязвимостта, която получавам с публичното разголване на личния си живот. Флиртувам с табуто какво може и какво не може да бъде споделено. Обичам блога си, защото обичам езика и писането. Така поддържам форма; пълна съм с чернови, защото просто понякога нахвърлям нещо спонтанно и хаотично, но то не е текст, а упражнение по форма.
Блогът и писането ме свързаха много от чудесните хора край мен. В истинския ми офлайн живот.

Що се отнася до четенето, обмислям дали да не изоставя goodreads, макар да е сред любимите ми платформи. Там се обградих от последователи, които по-скоро ме дразнят. Хората, чието мнение истински ме вълнува, са не много повече от 5. За съжаление почнах да нареждам литературата си по виртуални етажерки преди 3-4 години и свързвам четенето и с това. Пуста привързаност към малките мании.  Та чудя се още какво да правя.
Обожавам киндъла си. Форматът никога не е имал голямо значение за мен, но след като почнах все повече да се изнервям на вещите вкъщи, все по-уверено залитам към дигиталните издания. Кориците остават единственото нещо, което може да докара книга вкъщи.

Тичането. Наблюдавам се много, особено откакто съм в терапия. Започнах да анализирам кое точно ме кара да обувам маратонките дори когато душата ми иска да спи. Това са: високите очаквания от мен към мен, стремежът към перфектност, вечно вдигащата се летва. Знаете ли кога съм бягала най-щастливо? Когато просто съм бягала ей така, не за да изгоня нещо от главата си, а за да се радвам на слънцето, птичките, вятъра и пр. Свързвам бягането с чистене на стрес/ тъга/ болка, затова съм го превърнала в обсесия. Не е справедливо, защото чисто физически ми носи огромна радост, а съм го натоварила с какво ли не. Затова започнах и да танцувам - като предизвикателство първо към комфортната ми зона, второ - към това да мога да се отпускам в женствеността си.

Всичко това идва след един ден вкъщи, сама съм себе си. Не се напънах за каквото и да било. Дори служебните неща ми се сториха приятни и леки. Нямаше преса и битка, и обсесиите бяха в почивка.

8.11.17

Цял ден беше като събуждане след упойка. Току се съглася с обстоятелствата, и хоп! линията прекъсва, в паузата примигванията дори болят, Доротея се разполовява и оставя едната половина да се изплъзне в
Три неща направих за първи път днес.
Не си пожелах нищо. Не насочих ума си към нищо, не задействах нищо. Просто се завих и си пуснах стягащ шведски филм.
Отказах се от плановете си. Не излязох да тичам, не излъсках баните, не си проверих баланса в картата. Не се разтревожих. Да нямаш план и посока било осмото чудо на свeта. За първи път в живота си не стисках нищо здраво в продължение на цял един ден.
Пих чай, без да съм болна.
Бих искала да мога да постоя още малко в упойка.

7.11.17

her sexual drive
да очакваш търсиш НЕ -
любов към агресора.

3.11.17

even lovers drown

1.11.17

Ще се върна към преподаването. Ще стана отново учител.

за страха и чудото

30.10.17

неща, които съм чувала за цезаровото сечение:

това не е истинско раждане

страх я е да роди

лигави се

не носи на болка

предпочита да си плати и някой друг да свърши работата вместо нея

ами тя нищо не направи, само си лежа

бил ѝ тесен тазът, глупости

докторът само иска по-бързо да приключи

бебета, родени чрез секцио, не се научават да се борят в живота

Слава богу, успях да се освободя от срама си, че синът ми се е появил оперативно. Не просто се освободих, а се гордея, защото е здрав и силен, а аз се възстанових много бързо.
Да, боли зверски и дълго.
Да, облекчена съм, че половият ми орган не е бил разкъсан.
Да, тазът ми е тесен. Като на милиони жени по света, които нямат късмета да им бъде помогнато като на мен, за някои това е фатално.
Да, страхувах се като всяка жена, която ражда. Не от болката. Това е вселенски страх, който няма общо с болката.
Да, след секцио е много по-трудно да накараш бебето си да засуче, да се изправиш, да проходиш, да се смееш, да спортуваш.
Да, след операция носиш белег, в началото плътен и отвратителен, после - фин и почти красив  (стига да не пресича татуировката ти по средата). Но белег, който показва, че там се е случило чудо.

Започнах да преосмислям съдбата на моето раждане. Вече пропускам покрай себе си всякакви коментари за това какво е можело да бъде. Тогава се случиха много неща, за които вече съм си простила, и се чувствам наравно жена и майка с другите.

27.10.17

Странно е как помня не безумния ни вакуум, а моментите, когато стояхме сгушени като зародиши. Един в друг, с ритмичните трептения на миглите ни, луничките, които преброявах по носа ти, музиката, гъгнеща космически. Телата ни в разпад или пък толкова напрегнати, че се стремят към вцепенение. Вкуса ти помня от тогава. Материите ти, текстурите, които епидермисът зазижда вътреклетъчно. Така в главата ми секунди траят цяла вечност.

М.

26.10.17

Висока е и бяла.
Потта ѝ мирише на човек,
който се е любил в колата.
Примигва на каданс,
дъхът ѝ блика кестеняво (риж при залез),
кракът величествено дълго се повдига.

Младостта тактува.
Има една черта, която пресича лицето ти.
Красиво и свежо е, младо дори,
но нещо сбъркано прозира,
наднича шизофренно.
Лъжата ти лъщи, крехко е
стеблото на наедрялото ти самочувствие.
Не те харесвам, не те харесвам,
а нещо в мен иска да си ти.
Така ще мога сигурно да те задраскам.
3 години без дядо. Много ми липсва.
Толкова време отнема да свикнеш с мисълта, че животът те лишава от нещата, които не са правилни за теб, нищо че толкова много ги искаш.
Желанията ни са стрели, насочени към нас.
Упорстват сенките на хора, които са ни наранили, защото сме им се възхищавали. Следователно възхищението е завист, облечена като безсилие. 
Учим се да мълчим там, където най-много ни боли, за да можем да опишем раната. Да я изобразим както можем. Така ще се оттеглим от нея.


К.

25.10.17

Почеркът ѝ прилича на кардиограма. 3 сутрешни страници без език, само трептения на ръката. Разлиства тетрадката с импулси. Момиче.


24.10.17

Казваш на глас думите и те оживяват.
Едно и също нещо ли изпитват хората,
които творят, и тези, които назовават истината?

Животът те пита

Защо план б стана план б?
Един писател в съня ми ми казва
Почети ми от книгата ми
и аз почвам да чета, но това са мои неща
и ме е срам от тях, и се задавям.
Една художничка ми оголва гърба си -
красив, слаб гръб в нежнозлатисто.
Все така това, което съм, ме притеснява,
все така не вярвам, че това, което имат другите,
съм всъщност аз.

18.10.17

Замислих се доста за #metoo споделянето в интернет в момента и осъзнах нещо отвратително. Че паметта ми е допуснала всякакви случки със сексуални подмятания да бъдат приети като "това се случва на всички". И за миг не съм помислила, че съм единичен пример, едва ли не - всичко това е чудовищно нормално.

Да, мисля, че абсолютно всяка жена в някакъв момент е била жертва на намеци/обиди/нападения. Това, че сега започна да се говори ясно и високо, е тъжно и говори колко много примирение, срам и вина стои зад всичко. С ужас четох историите на жертвите на Х. У., разказа на Бьорк, изобщо всеки разказ на познати или непознати. Първоначално паметта ми бе блокирала за подобни събития в моя живот. Днес докато пресичах улицата, някой се провикна от колата си, че ако се усмихна, съм щяла да бъда по-хубава. Запитах се защо - за да ме харесват повече мъжете ли? Не мога ли да си позволя да НЕ се усмихвам и да НЕ ми е важно какво мисли останалият свят за мен?

  • Помня страха, с който се прибирах от репетиции в късните зимни следобеди. Ексхибиционисти и нещастници сe срещаха често. Първият пенис, който видях в живота си, е този на някакъв изрод в парка, посред бял ден. Показа го лично на мен и ме гледаше в очите. Бях на не повече от 10.
  • Помня как на около 15 един мъж вървя дълго след мен, докато отивах на плаж, и говореше колко хубаво било тялото ми. 
  • Помня унизителните изпитвания на учителя по физика в гимназията. Аз и още 2-3 съученички, позор за физиката, но с физика, която той обичаше да гледа изтегнат като паша зад бюрото си. Много си хубава разплакана.
  • Преди години не можах дълго време да обясня на един субект, с когото бях имала неблагоразумието да изляза, че не искам повече да го виждам. Директно започна да ми обяснява как след като спим заедно, съм щяла да си променя мнението. Пишеше ми смс-и, в последствие започна и да ме обижда и да казва, че се държа като ощипана госпожица, че си го прося.
  • Подсвиркванията по време на джогинг съм приела, уви, също като част от нещата.
  • За мен често се съди по външния вид. Това че съм хубава е било обявявано като част от преимуществата ми, за да ме вземат на работа. Мисля, че от това се срамувам най-много.
За щастие, никога не съм преживявала физическо сексуално насилие. Подминавам уж случайните докосвания и mansplaining от мъже, които бегло познавам, но които смятат, че щом знаят името ми, могат да скъсяват дистанцията. Съчувствам с цялата си душа на хората, които не са имали моя ''късмет''. 


sci-fi

17.10.17

Нищо не променя този спомен. Затваря се във капсула и тъгува отвътре за бъдеще непоправимо.