етюди

8.10.18

всеки нов ден от октомври
гората мирише различно.

първа подхваща флирта цигарата
на инвалида в количка, седнал отсреща.
димът ме хваща неподготвена -
стар любовник, когото срещаш случайно
и нищо не те спасява от подкосяване.
слънцето забива окото си в мен
точно под ъгъл, от който всичко ослепява.
влажната пръст под краката ми надига
олфакторното си одеяло и дървесният парфюм
нахлува с всичка сила в онова любовно място
в лоба.

второ. приплъзва се невидим следобеден
джойнт. звънецът на нечие голямо междучасие.
не оставя след себе си усмивка, безмълвен е вперил
очи в синия таван на парка. диша бавно след трескаво
изкачване. свидетел съм без нищичко да съм видяла.
термосът в ръката ми трепери от тази
неочаквана младост, която се перчи въпреки
смъртта на листата. нежна датчанка пее в ушите ми
за golden greens и денят застава за снимка.




Стихове, картофи - Силвия Плат

3.10.18

Poems, Potatoes

The word, defining, muzzles; the drawn line
Ousts mistier peers and thrives, murderous,
In establishments which imagined lines

Can only haunt. Sturdy as potatoes,
Stones, without conscience, word and line endure,
Given an inch. Not that they're gross (although

Afterthought often would have them alter
To delicacy, to poise) but that they
Shortchange me continuously: whether

More or other, they still dissatisfy.
Unpoemed, unpictured, the potato
Bunches its knobby browns on a vastly
Superior page; the blunt stone also.

Решителна, думата муцунка подава. Редът
прогонва неясното и смъртоносен избуява
в обиталища, в които само

редове измислени сноват. Яки като картофи,
камъни без разум, ред и дума устояват,
направиш ли им път. Не че са лоши

(макар че беловата може да ги преправи
в нещо изящно, изкусно), но всеки път
ме ощетяват

малко или повече, все обезсърчават.
Буквален и неукрасен картофът
кафевите си буци струпва по
лист недостижим. Гладкият камък - и той.

Винаги ще помня

28.9.18

Следобед е. Вятърът издува понеделника, който прилича на събота. С А. стоим и преливаме от тема в тема, между темите подскачат Барселона, Неапол, талантът, гърдите ми, които чакат своето бебе, живите ѝ, изумително живи очи и сладък глас. Колко отдавна не съм гледала човек така - с радост, с любопитство, с уважение и възхита.
Копнеж.
Виждам те в очите на детето си.
Роден си някога, но едва сега
разбрал си, че те има. Има те и си
момиче. Име имаш, но си неосиновена.

посрещане

25.9.18

бавно излизаш от тъмната ми стая.
ето, наднича погледът, погалва.
под пластовете ми намираш тази,
която преди време бях, и казваш ѝ
иди си, след всеки отлив ще те опознавам пак.

self/ diary/ letters

6.9.18

Неистово ми се пише тия дни. Имам една черна тетрадка, в която се мъдрят разни скърби, цитати от поетични книги и опити за преводи на стихотворения. Тъкмо там нямам време да попиша. Докато кърмя нощем, нащраквам като сляп радист нещо в notes на телефона, на следващия ден го преглеждам и се озадачавам тъй, както се озадачавам, че все не си спомням финала на Метаморфозата на Кафка.

В това интервю Бени казва, че любимото ѝ време от деня е ''моментът, в който имам едновременно време, енергия и условия за писане или рисуване''. За мен любимо е ранното утро, изгревът, когато посядам на чорчик на дивана с горещо кафе и книга. Сега времето е абсолютно неуловимо. Само екстремната нужда да напиша нещо ми помага да седна със себе си за няколко минути. Та... искам и аз тази едновременност на време, енергия и условия. Впрочем, новата стихосбирка на Албена Тодорова беше последното нещо, което прочетох преди да ида да раждам. Дано я има в повече домове! Човеколюбива книга.

Онзи ден разбрах, че ето тук и сега ще се предам. Няма да мога да управлявам ежедневието си както досега. Както очаквах, че ще мога. И мисля, че ако имам 20 минути за писане, ще пиша, вместо да чистя. А може и изобщо да не намирам 20 минути.

Ето както е писала Доротея в телефона си посред нощите:

дни без да мисля за работа
маси с покривки
бижута. гривни?
животински принтове
архитектура
есента е руса
гладът
корици на непознати книги
заглавия, които започват със self/diary/letters

Иска ми се да поканя приятели вкъщи и да пием червено вино. Иска ми се да се видя с терапевта си и да ѝ разкажа колко покъртена бях от раждането на Сава и колко много се идентифицирам с голямото си дете сега. Сега повече от всякога. Иска ми се да си купя нещо смущаващо скъпо и отново да имам разрешение за тичане. Иска ми се да седна и да превеждам, превеждам... Бебето ми жужи до мен. Всяко нещо с времето си.

4.9.18

“Тази луна защо така бързо се тресе?”
Във всеки негов въпрос Бог го гъделичкат.

3.9.18

Чакам предишните си животи да скочат обратно в мен. Да поискат да им сипя, да хапнем заедно. Сега във тази сингуларност виждам само стените, в които отскача моето его. Раздавам се и леко се лаская от чувството за мъченичество. Бебето ми топличко заспива в скута ми, сълзите ми капят в устата ми, сълзи от радост, че от мен е излязло нещо истински истинско. Че то неподправено ме тика към жената, която съм. Че няма фалш в желанията му. Че е нормално да е неблагодарно и че май за пръв път научавам какво е да не искаш нищо в замяна.

*

2.9.18

В ръцете ми -
статуетка на мъничък сумист.
Не е пропуснал художникът нищо.
Елипси - очите му,
ноктите му - йероглифи.
(Рингът на света отвън навътре се стеснява.)
Покланям се. Сумистът оживява.

Изключение

25.8.18

Кадифен споменът разцъфна.
Животът дреме тук. Тогава просто съм летяла.

Сине,

24.8.18

толкова се радвам, че не си жена.

post partum

стоя в самотата на мрака си.
никой не докосва тази мембрана.
нито мъж, нито майка, ни син.
отброявам тласъците, с които кръвта ми изтича/
чувам как тялото ми се свива/
как предишното аз се свлича
от мен като след земетръс.
спасявам болките си и сглобявам една нова жена.
жена, която казва Защо ме боли? и Защо не се чувствам могъща?
тук съм вкопчена в себе си и глозгам произхода на раната.
осъществявам пренос на ролите -
аз съм детето, което плаче за майка си,
зажаднялото за гръдта пеленаче. мамо, стой тук,
не ме отсъществувай.

19.8.18

Господи! Ами ако избухне?

17.8.18

ти дойде
а още не съм помислила за теб, обсебена от болката си
КОЕ Е ЧЕСТНО?

оцеляване

13.8.18

Счупена.
От двата ми края:
кървавите окончания на мъчителна амбивалентност.
Да ги събера не мога. Понякога дори не ги виждам.
В мен два потопа лаят, гладни за истина.

Утринна песен (от Силвия Плат)

Езикът още не я е настигнал.
Записва си кратки бележки, с които ще запомни първичното. 
Нещо като memento mori в началото на живота.
То е прясно и царува в свежата си плът и кръв. Тя му се диви, станала е
поданик на воплите му. Била е в този музей и преди, стените му връщат
виковете обратно към нея, за да събудят основното ѝ сетиво - езика.

Love set you going like a fat gold watch.
The midwife slapped your footsoles, and your bald cry 
Took its place among the elements.

Our voices echo, magnifying your arrival. New statue.
In a drafty museum, your nakedness
Shadows our safety. We stand round blankly as walls.

I’m no more your mother
Than the cloud that distills a mirror to reflect its own slow
Effacement at the wind’s hand.

All night your moth-breath
Flickers among the flat pink roses. I wake to listen:
A far sea moves in my ear.

One cry, and I stumble from bed, cow-heavy and floral
In my Victorian nightgown.
Your mouth opens clean as a cat’s. The window square

Whitens and swallows its dull stars. And now you try
Your handful of notes;
The clear vowels rise like balloons.

Като голям скъп часовник те нави любовта.
Акушерката те тупна по краката и чистият ти плач
зае мястото си сред стихиите.

Гласовете ни отекват, разгласяват твоята поява. Нова статуя.
В хладния музей голотата ти ни застрашава. Като стени
безизразни стоим.

Не съм ти по́ майка от облака,
който се превръща в огледало, за да види как
бавно вятърът го заличава.

Дъхът ти на молец
пърха сред поруменелите рози. Събуждам се и чувам:
в ушите ми се движи далечно море.

Само вопъл и се заклатушвам от леглото,
натежала и флорална в старомодната си нощница.
Отваряш широко уста като котка. Избледнява

прозорецът и поглъща звездите си гаснещи. И ето
ти пробваш няколко тона;
ясните гласни се издигат като балони.

11.8.18

Ти си нещата, които искам да зная за себе си.
Стрелката на най-необходимото.
Слагаш точката на излишното впримчване в интелекта.
Съмняваш се в метафизичното, но в мен - не.
Нито веднъж не се запита дали и колко те обичам. За теб няма колко.
Ти си верен първо на себе си, после на мен. Аз - обратното.
Не се доказваш чрез мен, на мен. Хуманизъм?
Ти си това, което се вижда.




10.8.18

помни, Доротея, помни.
босилека, динята. как тихо спи
мъжът до теб, как вятърът погалва ходилата.
като котка как се скриваш преди деня, когато ще родиш.

метафори (от Силвия Плат)

8.8.18


Metaphors

I'm a riddle in nine syllables,
An elephant, a ponderous house,
A melon strolling on two tendrils.
O red fruit, ivory, fine timbers!
This loaf's big with its yeasty rising. 
Money's new-minted in this fat purse. 
I'm a means, a stage, a cow in calf.
I've eaten a bag of green apples, 
Boarded the train there's no getting off.

Загадка съм от девет срички.
Слоница, къща наедряла,
на два филиза пъпеш стъпил.
Плод ален, бисер, палисандър!
Бухнал е хлябът с прясна мая.
Парят парѝте в тлъстия джоб.
Канал съм, тепих, крава в разплод.
Преядох с ябълки зелени,
качих се на влак без път назад.

все още ни има на картата

2.8.18

на В.
Мълчиш, архипелаго.
Дошла съм тук вода да бъда
за твойте острови, които
първо ни съставят, а после изоставят.
Не се страхувай от потъване. И преди да се родим
ни нямаше.


1.8.18

резен луна,
спокойствието ти е течна буря, 
след която чисти и лъскави проплакват звездите

31.7.18

на Н.

река, която потича нагоре

в този възел от кръв и клетки,
в хаоса на пулса, който търси тялото си
стоиш безмълвна и смирена,
мускулите си познаваш ли -
тези клапани, които придобиха животинска твърдост?
знаеш ли какво направи?
натисна спусъка на времето,
така невинно го роди.

преди да се родиш

25.7.18

Слаби са жилките, които още ни свързват.
Познавам по самотата, която изпитвам,
по това свято превъртане на времето, в което
съм аз, съм своята майка, съм ти.

Въпрос към съня

Защо те сънувам след толкова време, време, превърнало бурите в безразлична вода и сълзите - в цинизъм? Какво ли ми казваш с черния си почерк, с малката роза, с далечното присъствие? Ти не си този, за когото те мисля в съня си, нали?

18.7.18

Солта, с която се посипваме, когато морето ни липсва.

.

Ето тук ме парна -
зад ухото, където пръстите ти
проследяваха погледа. Спомен, който
плътта ми върна като удавник.

5

8.7.18


Мило мое дете,

На вилата на баба ти и дядо ти сме.  Нощем виждам бръмбари рогачи да се мъчат, приземили се по гръб на стълбите. Не бях ли и аз същата, когато те поех в ръцете си за пръв път преди 5 години  – диво, застанало накриво, като обезумяла търсех начин да се измъкна от тази несвоя позиция на майка. Исках да се почувствам намясто. Ако можеше и мен някой да ме побутне във вярната посока, както аз побутвам бръмбарите, изпълнена с осезаема емпатия.

Ти си най-добрият учител. Преливам от благодарност и радост, че си нашият син. Всяка своя малка смелост дължа на копнежа си да бъда твоята „достатъчно добра майка”, да те виждам как растеш и ставаш човека, какъвто ще мечтаеш да си.

Става ми все по-трудно да пиша за нашата връзка, защото с времето тя се насища с толкова много цветове и уроци, че в мен застава една едра буца, която тупти като второ сърце. Невинността ти ще започне да чезне, ще се източиш още, космите по русото ти тяло ще потъмнеят, но ти ще си винаги моето дете – човекът сетиво, момчето, което има собствен начин и за най-дребното нещо, два тихи космоса, които ме гледат през очите ти.

Нямах никаква представа колко е трудно в началото. Не защото си бил трудно дете, ни най-малко, а защото не подозирах колко е важно да си нахранил собственото си вътрешно дете, за да можеш да се отдадеш като майка. Всичко в главата ми беше съставено от двете неща, които владея най-добре – академична подготовка и романтични илюзии. Майчинството няма нужда от нищо от това. Трябваше да реанимирам стотици подсъзнателни спомени и да повярвам в правилността на интуицията си, за да мога няколко години по-късно да осъзная какво е липсвало във връзката ми с теб.  С цялото си сърце се надявам да мога да ти върна поне част от липсите по общия ни път досега. За всяка своя неадекватност, за всеки път, в който не съм те защитила по правилния начин и за всяко неодобрение към теб, напълно невинния, бих искала да ти се извиня. Сигурно ще допускам още много грешки, но никога не се съмнявай, че те обичам и че съм до теб.

И хубавите, и неприятните ти страни харесвам. Защото са твои и те правят това, което си. Вероятно все по-често ще чуваш крясъците ми по себе си. Вероятно е и да имаш тежичка година след раждането на братчето ти, не обещавам, че ще е прекрасно. Но сега си на 5, с най-необяснимо логичния ум в човешкия живот – неопетнен, светъл, прям и абсолютен. Знам, че ще се справиш както само ти умееш с нещата, които те затрудняват, плашат или ти пречат. Имам вяра в теб.

Честит рожден ден, любими мой Самуиле! Обичам те!

6.7.18

водата е обилна и кротка.
никаква заплаха в топлите ѝ дипли.
всичко ми е простила и всичко ѝ прощавам
в нашето примордиално единство.

(s)our times

1.7.18

Тя отсече розовите си коси
като послушница. Изгуби толкова
жива плът, че скоро костите ѝ
почнаха да се зъбят на минувачите.
От името ѝ остана само първата сричка,
от езика - само чуждия,
от цигарите ѝ - само кутията.

Видях Фермина Даса месеци след това.
Отново беше почнала да слага цветя
в неравните стръкове новородена коса.

анахронизъм

26.6.18

Дъждът не капеше всъщност, а обгръщаше като пара.
Октомврийски на вид, но топъл. Дойде и ми се допуши цигара.
Исках да вляза в кола и смехът ми да отеква в тясно пространство.
Прогоних мисълта за това, оставих чувството. Като лекото яке, което оставяш върху раменете си, когато на морето вали.