26.7.17

Аз му викам:

Обичам те.
Прегръщай ме.
Липсваш ми всяка минута.
Ръцете ти колко са хубави.
Миришеш ми на иглолистно.
Стисни ме, силно ме стискай.
Пей ми.
Кафе?
Караш като да те гонят.
Погали ме зад коленете.
Главата ми ще се откачи.
Още ми липсваш.
Яде ли?
Дай ми.

А той:
По-късно ще пиша.

25.7.17

видяно в страницата на Катерина Стойкова-Клемър

Какво значи да си живееш живота?
аз: да съм достатъчна. да съм подвижна. да съм доволна от тялото и ума си, защото са най-доброто, което мога да бъда. да пращя от здраве.

Какво значи самота?
аз: да не намираш утеха в себе си. отговорността да приписваш на другите.

Какво е скуката?
аз: да не създаваш.

Как разбираш, че си влюбен?
аз: спирам да съм си достатъчна. многократно губя достойнство. пиша. виждам в цвят целувките и секса. целувките и сексът - тялото ми може всичко.

каскада

и смехът ти правеше
салта
и гърбът ти бе изправен

скокът ти предпоследен

24.7.17

10 дни нямане, в което не ми липсва да пиша.
Приисква ми се да документирам тези неща:
Мили родители, приберете си показалците. Всички ни разочароват - аз вас и вие мен. Нека продължим нататък без очаквания.
София ми липсва, защото тук е домът ми. Сравнявам любовта към земята на родния край с любовта към фактическия ми дом. Така и не успях да ги събера на едно място. Животът в провинцията ме натъжава неимоверно, без да искам да звуча високомерно. Изпитвам отегчение, враждебност и досада към родния си град, защото го свързвам с период от живота си, в който съм изпитвала отегчение, враждежбност и досада към мен самата.
Сънувам жена, която често се появява в сънищата ми, но за пръв път снощи заговори директно на мен. Първо възпитано и основателно ме обиди с красивия си алт, а после започна да ме разпитва за пътешествията ми, все едно искаше да станем приятелки. Ако преди това е било възможно, сега не е, защото вече не я харесвам. Мисля, че и харесването, и нехаресването на тази жена са израз на отношението на Доротея към Доротея. Когато паметниците падат от пиедесталите си, някой трябва да изчисти.
Един мъж с рижа коса четеше Докинс в метрото. Стана ми много симпатичен и ми се искаше да имам смелост да го снимам. (Огромна радост намирам в снимането с телефона. Докато фотоапаратът изисква от мен търпение и максимално съвършенство, телефонът ми хваща момента какъвто си е - шумен, зърнист, в движение, през стъклото на колата, с пясък по пръстите)...
Във внезапните пристъпи на завист и ревност се опитвам да насочвам мисълта си към това, което имам. Или към някой, който ме харесва такава, каквато съм. В старанието си да не мисля за липсите, изтъквам преимуществата си. Това е упражнение по автоодобрение.
Все още съм наникъде. Може би и така ще си остана, но процесът ме вълнува; болезнен е, но му се радвам.
далеч от очите
като дявол от тамян

на гладно

12.7.17

изял си си всичко
беше вкусно, беше сладко.
любовта почва и свършва
със загуба на апетит.

11.7.17

тук ще чопна цензурата по коремчето:
за брака и за верността,
за страха от родителите,
за необяснимата лоялност,
за комплексите,
за неосъществените копнежи,
сексуални фантазии,
фантазии изобщо,
за еманципацията - също.
колкото по-гласно ги назовавам,
толкова по-добре заживявам с тях.
не се боя от тези неща.
опознавам ги, докато си пия кафето
и едва ли много ще ги променя.
да ги заобичам - още по-малко.
просто ги легитимирам като
ето това тук е моята ръка
това са краката ми,
това е сърцето,
а това пък - главата ми.

сега

10.7.17

изобщо не е нужно да обичам някого,
за да имам това сега - 
стая, в която да бъда сама,
лично изкарани пари
и свободата да не давам обяснения.

скрол

-Колко отдавна не си ме чел...
-Защото не те виждам.

Чеширски котарак

лъжата му е опашата
усмивката му е там, но него го няма
подиграва ли се или се крие
с това свое упорито изчезване

8.7.17

Случка като дежа-ву. Нищо не е помръднало от мястото си. Фигурите - като в засада, напитките, яденето, думичките - същите. Думички по повърхността, защото си знаем и ахилеса, и си го манипулираме както си щем. Пуснала съм косата си като сянка надолу, за да има зад какво да се скрия, когато преглъщам с усилие. Въздухът е полепнал по трахеята ми, усещам как се свивам, потъвам, чувам се да казвам неща, които излизат от устатата ми като добре подучени войници.
Пътят наобратно е по инерция. Краката ми знаят този път. Очите сега регистрират надписа accent и шахматната маса. Толкова време, което (не) е минало.
Купувам си поезия, за да донаместя пластовете. Разкошна Гларус Saison, сякаш цял ден съм чакала точно тази бира. Как беше денят ти, пита. Разказвам. Слуша. Много е вкусно, казва, майсторка си. Липсва ми сосче, примрънквам, но така или иначе бе ден на суша.
Будя се в 7, защото в стаята почти е влязла сврака. Прогонвам я с плесница на пердето. Детето спи и е на 4. Не ни се получи този празник, като че ли нямах контрол над тялото си. Правех неща на автопилот, още по-всмукана в себе си. Нещо не е наред - къде е супермайката, къде е творителката на незабравими празненства, къде е ентусиазмът ми? Точно днес ми трябваха.
Освен това заваля и намокри тревата, настроението ми подгизна съвсем. Добре де, утре ще идем на джаза.
И бе ден без музика, защото няма как, заета съм да си търся ентусиазма за четвъртия рожден ден на сина си, къде беше. Малко преди да го сложа да спи, той се пъха под роклята ми и казва "ето, аз съм бебе в корема ти". Беше, преди 4 години и 20 часа. После сложиха на топлото ти място торба с пясък. На сутринта ми дадоха резен кашкавал и чаша чай.
Кръг са тези два дни, повторяеми издигания и хлътвания. Няма вина, няма съжаления. Безстрастно наблюдаване на случки, от които устата ми пресъхва, пясъкът ми натежава.

наблюдение

7.7.17

Сигурно ми се е сторило. Привидяло ми се е време, в което сме били.
Само аз съм била там. В тази странна опожарена стая, с пръсти на пътя на вратата, за да може да стои леко отворена, все да преча да се затвори.

6.7.17

the heart asks pleasure first
а после да не го боли -
а после малките упойки - със които -
страданията да понамали -

а после да заспи - да спи за дълго -
а после, че ще бъде най-добре -
щом иска неговият Инквизитор -
да има свободата да умре.

Емили Дикинсън
Моят Син Оранжев става на 4 след два дни. Уханието му все още е като от онези първи дни. Или просто паметта ми така е избрала да ухае детето ми.
Скоро четох дневниците си отпреди близо 20 години. На едно място си пожелавам да имам син, а години след това съм си пожелала да прилича на баща си. Така и дойде - пожелан, с русото си име, очите като космоси, необикновеното си крачене към обикновените житейски работи.
Посрещам и своя четвърти рожден ден като майка и все по-щастливото обитаване на тази дума. Смело мога да се похваля, че се спрях навреме от това да искам от детето си свръхпостижения и екстравагантна уникалност. Започнах да му се радвам по ненапрягащ и неизискващ начин, вече се шегуваме, разговаряме и даваме думи на чувствата си. Това е едно от най-красивите неща на родителството - обменът на детство и опит между малкия и големия човек.
Годината може и да е била много тежка за мен в личен план, но майчинството омекотяваше всяко падане. Започнах нетърпеливо да се връщам при сина си, да искам да прекарвам време с него, защото по-рано исках да си почивам от него. Връзката ни укрепна и сега не изпитвам вина, когато му казвам "дай ми малко време сама, миличък". Изобщо, нещата са страхотни на точно тази наша възраст като семейство.
Мило мое момче, ти си отвъд всички думи. Бъди здрав и силен! Обичам те колкото цялото небе, честит рожден ден!

5.7.17

едно от любимите ми неща за смях, от който ме заболява коремът, е това видео на Кристен Уиг при Джими Фалън: 


безотказно е, всеки път работи. 
I'm simply suggesting we go to that hidden place


на нов ред

първо го сънувах с пламнала брада
беше избуяла като пожар върху лицето му
рижа, да, подигравателно рижа
и ме целуваше

хора, подредени стройно пред стена
облечени като във филм на Алмодовар
в яркочервено, зад тях море
някой ги снима

после отидох да раждам
докторката чакаше да отреже корема ми
и аз почти беззвучно казах, че не знам какъв е полът
дано е момиче
тъкмо се свих на кълбо, за да ми сложат упойка
и се събудих от изтръпване в гръбнака
и онзи студ след раждане

може би съм като животните
случват ми се нещата секунди преди да се случат на другите
влача мними бременности
движа се в сънищата и кошмарите си


4.7.17

маратонките ми, добрите стари, видели кал, вода и суша, да си ги обуя и да излетя
в меко време с облаци
с попътен ветрец, не вятър
с музика, която ме държи в 120+ bpm
и порите ми щастливи
и коремът ми - гръб
и 40 минути без мамооооооо, мамоооо

много често мисля за това какво щях да правя, ако преди близо 10 години не бях открила тичането. как щях да бягам? с какво щях да компенсирам дефицитите и инертността в ежедневието? никога не се замислям пред определението спортна натура - смело скачам в него, без тялото ми да е подчертано атлетично. мога да се похваля с въздух на певица и бегач, а не на пушач, каквато също съм. бягам подир две неща - свобода и усещането, че владея живота си. не защото ставам по-стегната, по-бърза, по-нискокалорична. страхувам се, че ако спра, всичко друго ще спре. и все пак страхът не може да се сравни с щастливата пот след пробег, със спринта за финал, с прилива на ендорфин, с чувството за единение с въздуха. 

ей така - като поезията, като детето ми, като музиката, морето. безотказно хапче против не.


като спирането на цигарите
мога, но не искам

3.7.17

ти

2.7.17

не си точка,
скъпи,
ти си наежен удивителен
знак на пътя ми
порязано пречупено зле прикрито
удоволствие
наливам се с alt j и депеш
бутилката станала половин
совиньонът в мен хихика
от месеци не съм затваряла така очи на музика
в паузата самотна на неделята
до пълно изчезване и пълно изключване
главата ще излъжеш
но тялото не
тялото не
не и
тялото
тя
(той)
то

1.7.17

любовта на жената минавала през главата.
ако въобще.

30.6.17

две успоредни линии
Никога не се пресичат
колкото и близо
колкото и да им се ще


28.6.17

Oh, my hopeless wanderer
You can't come in
You don't live here anymore

Well, that smell of sex 
Good like burning wood

My Adeline was swimming, Sweet Adeline was singing

Лора Марлинг слушам от 2-3 седмици и макар да мисля, че на моменти е твърде срамежлива и неемоционална, харесвам цвета на гласа ѝ и стила ѝ. После пак забих в alt j, които съвсем съзнателно избягвах от 2-3 седмици, но в тяхната музика има много вода и плуване, смесване на инструменти, ситуации на невинност и надвиснала опасност, изобщо - не ми тръгна с отбиването на alt j. 
Чувството е както когато бях момиче и се давех в сладникав поп. Антидотът беше хоровото пеене, което ми остави в наследство ужасно критично ухо и дебел класически хастар. Много по-късно мъжете в живота ми пробиха конвенционалната ми школовка и започнах да се интересувам от тях музика. Все още ми е трудно да слушам музика без вокал, защото текстът ми е много важен във възприемането. Езикът в музиката. Мога ли да избягам от себе си?
За съвсем друго мислех, че ми се пише, но компенсирам някакви липси с музика, затова естествено поех насам. 

книгата

27.6.17

всеки ден пиша по малко от книгата,
която някой ден ще излезе червена
(хоругва без нищо на нея)
или бяла
(като стих без рими)
виждам 
корицата
името си по тясното гръбче
художника, който е пръснал
днк-то си напосоки в страниците
страниците могат да порежат
шрифтът е въздух
хартията - обемна
по средата на тялото едно момиче пораства

как се прави вълна

22.6.17

потапяш се
изтласкваш
осоляваш

всичко след миг ще изчезне


профилът е фалшив

20.6.17

Погрешно се смята, че животът ми е като в инстаграма ми. Че бракът ми е идеален, че животът ми тече по минималната линия на съпротивлението, че всеки ден съм ведра и приятна и хората много ме харесват.
Никой не очаква, че ще публикувам снимки за грозната страна на нещата, нали?
Ще ви кажа какво знам за себе си. Мъжът ми напоследък трудно ме търпи и все по-често усилва басите в моя посока. Защото контролирам реда в дома си и промяната на реда дома ми ме разстройва. Друг път е защото искам да го видя облечен по определен начин, а той се съпротивлява с естествената невъзмутимост на дете. Не ме понася също, защото водя тежки разговори, когато най-много му се спи и трябва да внимава в мен. И защото идеите ни за родителството понякога рязко си противоречат и това ме влудява до краен предел, ставам зла и викам. Има много причини, заради които мъжът ми с радост би избягал от мен.
Не съм и майка за подражание. Прекалено отдадена съм на себе си и не мога да играя. Детето ми е страхотно само поради собствени заслуги.
И като сестра и приятелка мога да мина за дистанцирана. Може да ме няма със седмици. Няма ме със седмици. Не казвам обичам те.
Като дъщеря пък ставам все по-неблагодарна. В момента точно съм във фаза на втори пубертет в отношенията с родителите. Раздразнителна, лаконична, нетърпелива.
Непораснала.
Взискателна.
Чуплива.

гневът, който се надига, когато не ме попиташ как съм

надига се, защото не съм

доплуване към себе си

беше твърде добре, за да е истина
последните 32 години

замразена в стерилна камера.
страхувам се, че от нея не мога да съживя нищо.
докато съм мислела, че съм голямо момиче,
всъщност съм плувала в коматозен сън.