the dark and the unexplained

24.2.20

“We have to have our dark corners and the unexplained. We will become uninhabitable in a way an apartment will become uninhabitable if you illuminate every single dark corner and under the table and wherever—you cannot live in a house like this anymore.


Werner Herzog, GQ, 2011

Много се впечатлих от формулировката и нямаше как да не си го запиша веднага щом го чух. Цитатът е от първите страници на книгата Trick Mirror на Jia Tolentino, която очаквах с нетърпение и започва много обещаващо.

Копирах го и тук, за да се присещам, че няма нужда да сме прозрачни, а камо ли кристално ясни и бели. Аз много трудно стигнах до това, а и не мисля, че все още имам сигурно усещане за идентичност. Толкова силно съм повлияна от онлайн профила си, че често смятам, че той e водещият и трябва да се старая да приличам на него. Влудяващо изморително е. А и илюзиите - нима писането не е дейността, в която илюзиите се създават и рушат, създават и рушат, създават и рушат... Един непрестанен ритъм на истиснко и неистинско. Най-присъщото ми занимание е свързано с фицията (фалша?) и с пролуките, от които се процежда истината.

Не можем да живеем в напълно осветени къщи. Може би едно от най-големите ми предизвикателства е да свикна, че полюсите съществуват едновременно, сегашното е единственото време, че няма съвършенство - тези неща. Все по-често си правя почивки от социалните мрежи, защото много се уморих от изискването им/ми към мен самата. И нищо страшно не се случва, докато си почивам. Всичко е същото у дома, в офиса, в главата ми, просто съм малко по-спокойна и уравновесена.

И Агнес.


деца

22.2.20

Хвърчила.
Гранати в скута ми.
Дори когато искам да се скрия,
ме намирате и радостни са вашите
вериги. Остри, точни истини. Промъкнахте се
някак от корема ми и ме възпитахте
на слушане с разбиране. Тиктака наобратно
възелът, от който се отвързахте.

Задушница

Карамфили, щерки на скръбта,
Пини в театъра на мъртвите,
къде полагате тънки тела,
винаги две, четно прегърнати?

Кокиче, Тед Хюз

21.2.20

Snowdrop

Now is the globe shrunk tight
Round the mouse’s dulled wintering heart.
Weasel and crow, as if moulded in brass,
Move through an outer darkness
Not in their right minds,
With the other deaths. She, too, pursues her ends,
Brutal as the stars of this month,
Her pale head heavy as metal.




Сега светът е стегнал здраво
слабото, зимуващо мише сърце.
Невестулка и врана, сякаш от желязо
направени, бродят в мрака отгоре,
обезумели
край толкова смърт. Към сетния си миг,
суров като самата зима, и то се устремява
с оловнотежък, бледен лик.

гора

20.2.20

Зелен мъх. Лъчите тук бродират
словореда на момента.




Един

19.2.20

Как започваше “Шумът на времето”?

Един да чува,
един да помни
и един да пие.

мръсен сняг

18.2.20

Някои дни са много мръсни и здръстени. Снощи сънувах планината, сънувах как газя в пухкав бял сняг. Сигурно защото от известно време много, наистина много силно мисля за планината.
Някои наблюдения пък идват като юмрук. Мерси.
След като натъпках ума и тялото си с джънк (чист дефанзивен механизъм, за да се почувствам гузна, а вината те лишава от възможност за действие), съм готова да задраскам деня.
Всъщност се питам:
Защо не мога да почувствам ангажираност?
Защо не мога да се потапям?
Защо толкова трудно възприемам, че черното и бялото съществуват винаги заедно?

Медитация. Какво чувствам в момента:

17.2.20

Уханието на фрезиите в спалнята
Студените си стъпала
Ментовият вкус на пастата
Поносим глад за сладко
Неволното (дали) програмиране на утре
Нужда от повече време
Нужда от много сън
Разбирането на хора и събития
Миналото като нещо минало

.

Това не е непукизъм, а достатъчност. Чудя се колко ли е крехко това състояние. Май никога не съм била по-спокойна и уверена в настоящия момент, при това напълно осъзнавайки тленността си.
Може би след още 10 години ще е още-хубав моментът!

16.2.20

Не знам дали е сън - La Pedrera, която гледах отстрани, защото не ни стигнаха парите за всички места, в които искахме да влезем. Събуждам се и виждам филмче на bbc за една от тримата постоянни обитатели на сградата, бялата и причудлива Ана, която живее в апартамент с безброй кривини, като къртичини.
Мина доста време от тогава, сега ми е смешно колко древна се чувствах, когато бяхме в Барселона. Изтощена и гладна от първата година на майчинството. Исках да се откъсна за малко от Самуил, заделях по малко от майчинските, за да има за това пътуване Далечотдететони. Човек не забравя неща, напоени в мечти и тревоги. Всичко в главата ми свети с изумителна точност, точно от Барселона - пълна с чудати чудовища и морски въздух.
Един ден...
Само смъртта освобождава място
за новите кълнове.
Пръст при пръстта,
така миришат телата ни,
този генетичен килим.
С минзухарена дързост поникваме,
преди почти да умрем.

9.2.20

Crimson moon,
I am full of you. Your ethereal fingers
become mine, at last I am personified.
A circle, a silence, signifiée.

прелюбодеяние

7.2.20

Април 

Nympharum membra disjecta

Три духа се появиха
и ме отведоха те
в страната, където
се кършат маслинени клонки:
сеч бледа под светла мъгла.
Езра Паунд (пр. Н. Кънчев)
Въздухът насилва порите.
Тревите се свиват спазмично, 
тайната затваря очи.
Студено е слънцето,
където е лежал трупът.

пролет

Кръгли жълти ябълки звънят
от възлестите клони. Кората
бди, възстановима.

*
Хлъзгави риби танцуват
на ситен клавир. Мажорна
гама с два диеза.

*
Видрата, силна и гъвкава,
познава огъня в тялото си,
познава водата.

*
Себестремителна реката
влива се в себе си.

Химерично стъпване

4.2.20

Четири глави, четири гонга
отевкват в бедрата ми. А в главата
“яките клещи на рак*” режат месото
на думите. Сурови, недодялани ямби.

*из “Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок” на Т. С. Елиът (пр. Цветан Стоянов)


Ти (Силвия Плат)

Още една от ''гатанките'' на Плат, отново текст, наситен с картините, преследващи бременните жени. Странен, сюрреалистичен сън, в който един фетус е и изчезнала отдавна птица, и лигавa риба, и чакано с нетърпение ново начало.

Приличаш на клоун, най-щастлив на ръцете си,
с крака към небето, луновиден череп,
хриле. Разум
с подвит палец навътре, додо изчезнало.
Като бобина, усукана около себе си,
ти влачиш подобно на совите мрака си.
От Четвърти юли до Деня на шегата
си ряпа безмълвна,
мое бързонабухващо малко кравайче.

Като мъгла неясно, като писмо очаквано.
По-далечно от Сидни.
Приведен Атлас, скарида странстваща.
Удобно сгушена пъпка, у дома си
сякаш сардела в буркан.
Мрежа, пълна с ягули, гъмжило.
Скокливо мексиканско бобче.
Безпогрешно като точна сметка.
Чисто досие със собствено лице.
Звукът на къщата,
прахът
затискат ме под ръкавица

от желязо. Страхът
че може да остана тук---
или пък да не остана?

3.2.20

Реже и подрежда.
Пияна и могъща,
кармин, коприна
и отлагане.

2.2.20

...there’s this image of you and I

1.2.20

Пулсът се завръща плах като след кома. Установих, ме мога неща, които преди не можех: да понасям хаос в близост, да не стоя в социалните мрежи, да не се чувствам заподозряна в общуването си с другите, да се отстранявам (!), да виждам проблема си и да знам, че аз имам основно участие в него, да се радвам чистосърдечно на някого.

Мечтая. Например за поне един концерт тази година. За пътешестване и изгубване на ново място. За още време за потапяне в превод.

Този януари:
- смирението
- Michael Kiwanuka
-климатът, подходящ  за тичане
-учителката по пилатес
-разбирането на зрелостта
-странното приемане на нещата, които съм
-излизането без грим
-оставането в момента

Всъщност май вече е февруари.

The Biographer

28.1.20

Things fall and I watch them scatter
Without attempting to collect them.
I allow myself to go out unmade-up
Just like an ill person is making small efforts
To move.
January is ebbing away and a waning Moon
is grinning before me. She’s taking notes.
Said she was writing.

25.1.20


21.1.20

Двете половини на тялото ми - едната топла, другата вкочанена - вървят през “Изток”. Приличам на стопанин на куче, който тича след кучето си. Нямам куче, въздухът ми излиза като бръсначи през гърлото. Много обичам този квартал. Постройките са ниски и пропускат слънцето (в случая - здрача). Повтарям си: абсорбатор за миризми за хладилник, мляко за бебето, пармиджано, може би нови пердета, все злободневни неща, списъци, които създават сигурност и  покой в ума, както като усещам косата си върху гърба.

Талидомид* (Силвия Плат)

алидомидът (или таломид) е популярен през 50-те години на 20-и век препарат, който е бил предписван на бременни жени с тежки симптоми на 'сутрешно' гадене. Смята се, че медикаментът е причинил сериозни физически и неврологични увреждания на бебетата, родени от жени, които са го приемали.


О, полумесец---

Полумозък, прозирност---
Негър с маска на бял,

черните ти
чуканчета шават и отвращават---

паякоподобни, опасни.
Каква ръкавица,

каква кожена ципа
ме е държала далеч

от тази угроза---
пъпките незаличими,

наченки на плешки,
личицата, които

се изритват в живота, влачейки
отсечени

окървавени липси.
Цяла нощ дялам

пространство за туй, което е в мене,
една любов

с две влажни очи и писък пронизващ.
Бяла плюнка

от безразличие!
Тъмните плодове се завъртат и падат.

Огледалото отсреща се пропуква,
образите

избледняват и като изпуснат живак ненадейно изчезват.

Медитация. Неща, които чувствам в момента

20.1.20

студените си стъпала
глад
апатия
липса на смисъл
изтръпналата си дясна ръка
нежелание да общувам

Черна ядка. Изсъхвам
в простора на възможносите. Всички
до една празни и пластмасови.
Гласът ми е всъщност заглушител.

Достигнала съм върхова умереност.
Способна съм да не усетя нищо или да владея
всеки повод за разтърсване.
Виждам лицата ви изкривени гротескно,
лигави стриди.
И аз - добре темперирана.

Чукча не писателъ,
чукча читатель. Чукча подчертава.

Бежови —стрелките ме догонват. Не бягам,
а стоя, хладен мрамор.

19.1.20

Осъзнава ли мъжът, че не пораства?
Че вечно иска скут?

Играят футбол в кухнята и ми идва да крещя.
Това щастие е толкова различно - няма нищо общо с мен, макар с едния да съм създала другите двама. И все пак, това е зоната, в която не припарвам. Там е зелено и ясно начертано като игрище. Едновременно е банално и им завиждам. Едновременно ми е писнало от тях и не мога без тях. Чувствам се като нещо метално и остро в мека и сладка планета.

16.1.20

В такси. Минутите капят и бавно
идва видяното преди толко време.
Всъщност е съвсем преброимо.
Хиляда деветдесет и пет дни откакто.

Дървета през зимата (Силвия Плат)

Зората разтваря своя син акварел.
Върху хартията си плътна от мъгла дърветата
приличат на рисунка.
Трупат спомени, пръстен по пръстен,
безкраен низ от венчавки.

Без аборти да знаят, ни свади,
от жените по-верни,
с лекота се плодят!
Докосват едва безногия вятър,
потънали дълбоко в историята --

С криле разперени, взряни в мистичното.
По това приличат на Леда.
О, майко на листата и на сладостта,
кои са тези Деви оплаквачки?
Сенките на гълъбици, пеещи напразно свойта песен.