под кожата

22.8.17

бяхме хора, които се гледаха дълго
и се обичаха кратко.
сега сме хората, в които живеят онези хора.

17.8.17

предавам се на хубавото време
в един часа през август
жена на 32
разоръжена

обичам

16.8.17

сутрините вкъщи с аромат на кафе и пране
тихото бръмчене на хладилника
отварянето на книга с разделител - подарък от приятел

15.8.17

жълт
като щръкнал нарцис
самотен връх
малък прогрес:
винаги ще има хора, които са толкова изкусни в привличането на вниманието към себе си, че започваш да се чувстваш манипулиран. те ще ти кажат "ти нямаш истински проблеми", "твоят баща ти се обажда да те чуе/ обича те/ купил ти е кола/ апартамент/ еднорог... ", "имаш хубаво семейство, не си сирак", "имаш яка работа", "красива си", "страховете ти са дребни, какво би казал Марк Аврелий за страховете ти", "хората искат да приличат на теб, а не ти - на хората", и като ти го казват, ще чувстваш вина, че, отстрани погледнато, това е така.
но с времето ще започне да ти става ясно, че това е нужда нечий друг ужас да бъде легитимиран, нормално човешко поведение. ще спреш да се тюхкаш, защото няма как да оправиш грижите на хората, можеш единствено да ги изслушваш. понякога дори излушването няма да е достатъчно добро, ще е "само на това ли си способен?". и това ще премине. ще си търпелив и ще изчакваш. ще бъдеш насреща, ако ти позволят, но не до степен, в която да се влачиш подир някого.
мисля, че човек трябва да има личен живот в смисъла на "имам съкровено местенце, в което съм сам с болежките си и не бих искал да го споделям с никого". аз правя така с моите си неща. не зная доколко е смислено, тъй като се връщаме до становищата от първи параграф. но съм болезнено ревнива към личното си пространство и не мога да го обсъждам в директна комуникация. сигурно затова пиша.
та прогресът е, че разбирам как и защо съм заслужила рецидива на подобни отношения. разбирам го и го понасям, докато има по-важни неща, които да ме задържат, от играта на "заслужи вниманието ми".

14.8.17

От осанна до разпни го - 25 популярни жени за терапията.

Мнението ми по този въпрос все още се формира. Със сигурност установявам положителни промени в себе си, а съм в терапия от 1 година. По-блага съм със себе си, подреждам мисълта и изказа си по-хармонично, мозъкът и стомахът ми най-сетне се разбраха, направих разлика между влюбването и любовта, признах пред себе си и пред друг човек неща, които съм пазила в тайна цял живот, неща, от които боли и се срамувам, неща, които все още силно ме мъчат, станах по-толерантна към детето си.
Все още не зная дали човек е способен да се промени напълно и все още изпитвам съмнение към щастието. Вярвам, че някои хора могат да се справят сами с житейските си кризи, а други се чувстват изгубени или имат нужда от някой, който да намери правилния път към тях, и да ги изведе. Трети не могат да се справят сами, но са горди от това, че не търсят помощ.
В края на краищата - никой не може да ти направи това, което сам си направиш. Важи еднакво и за доброто, и лошото...
Какво облекчение, какво гигантско облекчение, че вече не съм част от някои неща. Нямало е никакъв смисъл да страдам толкова дълго време за професионални ангажименти, от които се срамувам и към които не чувствам никаква принадлежност. Вярвах, че проблемът е в мен - невъзможността да се справя със задълженията си по най-добрия начин. Съпротивата, негодуванието, бунтът и най-неприятното му проявление - мрънкането. Колко време и енергия съм изгубила по пътя на отрезвяване...

танцът

9.8.17

косата ми се влачеше по пода
а тялото ми отмаляваше
и контрахираше
никой не чу падането ми
но нося още синините
беше твърдо и тихо
Георги Рупчев, върни се, за да напишеш стихотворението,
което от дни ме тревожи.
В него има лято. Остри капачки на коленете на момиче. Момче, което отсъства, но напомня за себе си като изгорено. Град, който ще се изпари, когато двамата си тръгнат.

8.8.17

В този следобеден час загледах клипове за помощ на хора със страх от летене в youtube.
Рядко съм срещала разбиране на този си страх. Нямах го в началото, разви се с годините. Колкото повече летя, толкова повече се страхувам. Може би Мартин е прав - имам прекалено много за губене.
Обичам живота прекалено много.
Предполагам, че извън страха от височини и херметически затворени пространства, проблемът на повечето хора като мен е загубата на контрол. Не знаеш кой те вози, колко е здрав самолетът, ще му падне ли нещо, ще му се повредят ли двигателите, ще ти запукат ли ушите, ще ти се пръсне ли сърцето, ще видиш ли детето си отново.
Кацането и близостта до земята са любимият ми момент, ако може да се говори за такъв изобщо. Ненавиждам престоя във въздуха, всеки път слизам със свит стомах, пребледняла, абсолютно загубила говор и картина.
Този май за пръв път получих пристъп на паника извън самолет. Но чувството беше сходно - прилоша ми, заля ме необясним страх, че мога да умра, разридах се безконтролно, все едно някой беше навил някаква пружина в мен. На следващия ден трябваше да летя за Рим. Никак няма да преувелича като кажа, че дори мисълта и близостта до летище ме изпотяват.
Едно от клипчетата завърши с това, че още при следващия полетен стрес ще съм забравила всички логични аргументи защо е глупаво да се страхуваш във въздуха. Ми, да.
Записвам всичко това тук, защото ми е интересно дали след време ще се върна и ще съм променена. Може би ще съм видяла някои от тези места.

7.8.17

Може би имам твърде голям интерес към стъпалата - своите и чуждите. Любопитно ми беше обяснението, че това е стремежът ми да бъда във връзка с основите си, с базовото, първичното. Започнах да танцувам боса и това е едно от най-хубавите неща - като оргазъм, който усещаш, че започва да боботи отдалече, все едно някой го спуска от корените на косата.
От едните корени към другите.
Мисля си колко е трудно да оставя простачката в мен да вилнее. Колко трудно се отказвам от служебното си лице. Нещата, които правя с боси стъпала, са нещата, в които имам тази свобода.
Последните 2 седмици живея много свободно. Нахлуват спомени, сменят се бързо като филмови секвенции, понякога разговарям с миналото си. Всичко е упойващо спокойно отвън, отвътре човек е едни стъпала и едни спомени.
Слагам текста на Бени тук - става дума за изграждане на неонатологични стаи за недоносени бебета в неотологичните отделения в Сливен, Велико Търново и Пловдив.
Тук е линкът, където можете да направите дарение. Отнема 2 минути.

Сутрин

6.8.17

Езикът ти с вкус на колгейт и кафе.
На върха му - бялото ми знаме.

5.8.17

Той знае точно какво заслужавам -
каза рибата, докато с кукичка в устенца
благодареше на рибаря за всичко, което ги свързва.

тиндър албум

4.8.17

щом Бьорк може да възкръсне след обстоятелствата на Vulnicura, значи и ние можем.

не съм си представяла, че ще сравнявам влюбванията си с албуми на Бьорк.

ти си Бьорк, ти си Бьорк, ти си Бьорк.

Епилог

3.8.17

Книгата ти е написана.
Да му мисли тази, дето няма книга.

зачитам стари писма

колкото по-ням е ставал адресатът,
толкова по-глуха аз.

a line a day

искам да родя дете на август
Ако някой ден успея да се освободя от страха си от самолети, бих искала да ида в Ню Орлиънс.
В Исландия.
В Япония.

Иначе наблизо - вълшебната думичка, която от 16 години е като триангел в главата ми - Коиммммбра. Искам в Скандинавието, прибалтийските страни и отново в Голуей.

Единбург.

Неапол.

Южна Франция.

Може би с времето паниката ще се стопи. Може би преди всеки полет ще се качвам спокойна, че съм преживяла достатъчно и съм готова да премина. Но едва ли.

2.8.17

Виж Графа!
Докъдето ти стига погледът -
София в шпагат.
пак я сънувах
жената с червеникаво-кафеви коси.
като никога
тя пушеше! опушен беше и гласът ѝ.
толкова исках да ѝ кажа, че искам да сме близки,
да я докосна, да я послушам, да се свия под крилото ѝ
аз съм ти, не разбираш ли, трябва да сме заедно!

октавиан

1.8.17

най-красивият циан на морето
най-соленият и невъзпитан
когато сме твърди и сочни
и се гледаме хищно
и е горещо, и пищно
но сянката му е тъмна като ракла
хладината му - хлъзгаво гърло
и ме кани да полегна в хамака му
роклята да хвърля на земята
косата да вдигна
да запримижам
да се оставя
да остана за зимата

31.7.17

Четох си на глас детски приказки. Никой не ми е чел като дете, затова толкова настоявам да натикам това удоволствие в ръцете на собственото ми дете. Сега него го няма, изобщо не му и липсвам, играе и философства на другия край на страната, а майка му на 3-тия ден е готова да ревне, защото я връхлита с все сила мисълта, че децата не мислят за родителите си както родителите за тях. "Тази любов не е кръгообразна. Родителите обичат децата си, а децата ще обичат така само своите деца. Тя тече надолу." Мисля си какво ли ще стане, когато порасне още малко и майка му стане само източник на пари и топла храна. Какво ще правя, ако не съм се справила с мисълта за отделянето, за непринадлежането. Свикни, Доротея. Не си първата и последната майка на планетата. Ще имаш късмет, ако синът ти не те обвинява за някакви големи пробойни в живота си, нали... Та купих си детска книга и си я четох на глас, успокоявах детето в себе си.
Сама ходих и на изложба. Стоях в съвършено празната зала, гледах филма за Стефан Десподов, и борех хиляди чувства - страха от таланта, завистта, безбрежния интелект, всички тези ръце, които е нарисувал, толкова сключени ръце и отворени глави... Възможността да говориш такъв език. Почти разстроена си тръгнах, изпразнена някак.
Чудя се дали да взема тази книга, никак не си падам по въпроса за вярата в книгите, казвам на Н. Но зад такава корица няма начин да не стои много добра книга. Н. ме насърчава, изтласкваме Исус от разговора, нека остане само литературата. Продължавам с войнствено упорство да се опитвам да разбера смисъла от упованието в религия. Взех книгата.
Цяла седмица движение - тичане, танци, плуване. Като че тялото ми се подготвя за отплаване. Наслаждавам се дори на женската си суета и кокетство и изобщо, ама изобщо не търся одобрителния поглед на мъжа. Отне ми 32 години.

суета
кокетство



all-time pet peeves

28.7.17


  • снимки с крив хоризонт, неспазено правило на третините.
  • хора, които се движат по средата на ескалатора, с ръце, подпрени от двете страни. 
  • мръсни пети и дълги нокти на краката. не. триста пъти не.
  • мляскащи, хрупащи, дъвчещи, щракащи звуци. звуци от механично повтарящи се действия, звуци от подрънкващи ключове и монети.
  • силиконови презрамки
  • косми в мивка. 
  • говорене на прекалено висок глас. плямпане. 
  • ядене в кино. big time.
  • стадният принцип на паркиране и избиране на маса в заведение.
  • закъсняването, защото "просто се замотах". сериозно?
  • оплакването
  • остатъчни трохи по масата. ааааааааааа
  • вечното затваряне на прозорци и врати ДА НЕ СТАНЕ ТЕЧЕНИЕ
  • апропо - хипохондрията и страхът от студено
  • следенето на прогнозата за времето с религиозна отдаденост
  • суеверието, кръстенето, заплюването против уроки, тц-кането, брей-кането...
  • маниакалната изрядност и обсесивното съчетаване на дрехи по цвят.
  • слагането на гланц за устни без огледало. личи си.
  • въпроси за пари
  • някой да ми пипа възглавницата. никой не ми пипа възглавницата.



и сега - само с едно настояще, което да издува балона на смисъла. ни минало, ни бъдеще фантазирано.
празнувам всяка малка победа срещу себе си. не съжалявам за нито една татуировка, колкото и грозни и ретро да изглеждат вече. напротив, обичам ги всичките.
да съм подвижна, това ме прави по детски щастлива. да стъпвам боса. косата ми да е хаос, ноктите ми да са къси, зъбите - навън. когато гледам детето си, виждам коя наистина искам да бъда - човек, който вярва, че облаците са живи, човек, който яде филии на крак, човек, който се гушка. мисля, че това е най-добрият урок към себе си - да си представиш, че детето ти изпитва нещата, които изпитваш и ти. от какво би го предпазил, към какво би го насърчил?


26.7.17

Аз му викам:

Обичам те.
Прегръщай ме.
Липсваш ми всяка минута.
Ръцете ти колко са хубави.
Миришеш ми на иглолистно.
Стисни ме, силно ме стискай.
Пей ми.
Кафе?
Караш като да те гонят.
Погали ме зад коленете.
Главата ми ще се откачи.
Още ми липсваш.
Яде ли?
Дай ми.

А той:
По-късно ще пиша.

25.7.17

видяно в страницата на Катерина Стойкова-Клемър

Какво значи да си живееш живота?
аз: да съм достатъчна. да съм подвижна. да съм доволна от тялото и ума си, защото са най-доброто, което мога да бъда. да пращя от здраве.

Какво значи самота?
аз: да не намираш утеха в себе си. отговорността да приписваш на другите.

Какво е скуката?
аз: да не създаваш.

Как разбираш, че си влюбен?
аз: спирам да съм си достатъчна. многократно губя достойнство, мазохистично търся възможността да бъда уязвена. пиша. виждам в цвят целувките и секса. целувките и сексът - тялото ми може всичко.

Как разбираш, че е време да смениш работата?
аз: спирам да се чувствам полезна. ненавиждам дори мисълта да отида до офиса, ставам сприхава и върша работата си зле.

Това, което не те убива, те прави по-...?
аз: циничен

каскада

и смехът ти правеше
салта
и гърбът ти бе изправен

скокът ти предпоследен

24.7.17

10 дни нямане, в което не ми липсва да пиша.
Приисква ми се да документирам тези неща:
Мили родители, приберете си показалците. Всички ни разочароват - аз вас и вие мен. Нека продължим нататък без очаквания.
София ми липсва, защото тук е домът ми. Сравнявам любовта към земята на родния край с любовта към фактическия ми дом. Така и не успях да ги събера на едно място. Животът в провинцията ме натъжава неимоверно, без да искам да звуча високомерно. Изпитвам отегчение, враждебност и досада към родния си град, защото го свързвам с период от живота си, в който съм изпитвала отегчение, враждежбност и досада към мен самата.
Сънувам жена, която често се появява в сънищата ми, но за пръв път снощи заговори директно на мен. Първо възпитано и основателно ме обиди с красивия си алт, а после започна да ме разпитва за пътешествията ми, все едно искаше да станем приятелки. Ако преди това е било възможно, сега не е, защото вече не я харесвам. Мисля, че и харесването, и нехаресването на тази жена са израз на отношението на Доротея към Доротея. Когато паметниците падат от пиедесталите си, някой трябва да изчисти.
Един мъж с рижа коса четеше Докинс в метрото. Стана ми много симпатичен и ми се искаше да имам смелост да го снимам. (Огромна радост намирам в снимането с телефона. Докато фотоапаратът изисква от мен търпение и максимално съвършенство, телефонът ми хваща момента какъвто си е - шумен, зърнист, в движение, през стъклото на колата, с пясък по пръстите)...
Във внезапните пристъпи на завист и ревност се опитвам да насочвам мисълта си към това, което имам. Или към някой, който ме харесва такава, каквато съм. В старанието си да не мисля за липсите, изтъквам преимуществата си. Това е упражнение по автоодобрение.
Все още съм наникъде. Може би и така ще си остана, но процесът ме вълнува; болезнен е, но му се радвам.
далеч от очите
като дявол от тамян