23.10.20

 Едно стихотворение ме излъга. Почна игриво, почти на шега, а свърши със сълзи, защото 

такъв е животът.

Имам и една чернова, посветена на зеленото, но всъщност розовото ме смущава много повече.

докато те заболи

Мисля, че тъгата ми по света вдигна стабилна основа на всичко, което преживявам на вътрешно ниво. От лятото насам усещам засилена неадекватност и като че ли отказ да се адаптирам. 

Още с прибирането ми от работа имам нужда да си легна и да спя. Не ми се събужда, не ми се прави нищо, защото или ме е страх, или не се вълнувам. 

Взех колебливо и много чупливо решение да не пиша стихове в блога си. Всъщност част от решението е а) да започна да ги наричам стихове, б) да откъсна зависимостта си от публиката. Откакто съм "взела" това решение, не съм написала нищичко. Много ми е трудно, много.

Сякаш съм отпушила уши за нещо много важно - слушам се как говоря, как формулирам изреченията си. Внимавам да не мрънкам, да не прозвучи като "офффф". Регистрирам как другите ме чуват и какво, евентуално, им причинявам с думите и действията си. Не е приятно. 

В глобален и в личен план тази година ме изцеди от виталност. Остарях, непрестанно ми се върти в главата това - остарях. Сякаш е еднократно действие с тежки последици. Знам, че сама си избирам да го обговоря така, за да се вмъкна в удобната роля на жертвата, от която нищо не зависи. Ех, всички неща, в които се убеждаваме сами... Как често прехвърлям топката в ръцете на другите, сякаш Другите са ме лишили от виталност и всичко останало, а не аз съм избрала този наратив. 

Вчера приятелката ми Теди ми каза - "разбирам те, сега нека го обърнем". После ми даде техника, с която да се успокоявам, когато презентирам пред шефовете си. Та за обръщането - децата и мъжът ми са здрави, аз съм здрава, родителите ни са добре. Имаме работа. Даваме най-доброто, на което сме способни, държим се едни за други, учим се в движение.

Ето я техниката за справяне с ужас по време на презентации (и не само). Снимката и средният пръст са на Т. 




9.10.20

 Опипвам тленността си и в паузите намирам тривиалност. Неща за правене, списъци, роли. Казвам “аз съм и това”.

6.10.20

Това не са стихотворения.

синя

5.10.20

Роклята на Девата е синя,

очите не изпускат младенеца,

а в прозорчето зад нея се вижда

оживление. Сградите са от фламандско лего.

(Накъдето и да погледна, винаги първо търся

отворения прозорец).

Но нещо в роклята ме удивлява. По ръба ренесансово се усмихват

скъпоценности. Оставила е книгата настрана,

придържа дясната си гърда с ръка, носеща не един,

а два пръстена. Корунди. Младенецът е притихнал 

в очакване на капката.

Синьото студено небе 

на роклята прикрива тялото, като че ли

е съществувала винаги без утроба и без крака. 

Царствено безразлична е към ореола си.


catching fire

1.10.20

 Гласът ти - екстроверт, езикът - пред мисълта ти. Тук нещо е горяло.



 Дели ни параван от стъкло.

Ти си всичките ми слаби места -

по-нависоко, по-далече, с повече

дар слово. Екранът е прозрачен,

но подвеждащ. Кого виждам във всичко,

което не ни се е случило? Себе си по́-

нависоко, далече и повече. 


разговор на живот и смърт

30.9.20

Какво е? Какво са? -

изстрелва малкият ми син със сърцевидните си устни

кардиналния въпрос като граната.

Това е дърво, а това е вятърът, 

(който е юзда, възпираща клоните да станат криле).

А това е куче -

бау! отговаря -

(за което се смята, че обича безусловно,

не знам и аз, не мога да простя на животните,

че умират).

Дали да не си вземем куче?

Или кучка, за паритет.

Ще я видим тази тяхна любов...

Или дърво да посадим пред блока?

Той всеки ден ще ме пита какво е,

а аз ще казвам криле, мамо,

които летят във пръстта.






24.9.20

Тревожност, ситна като сол

търка стените на вените. 

Познавам се, когато познавам,

че идва пропадането, сладко-кисел бонбон.

Езикът търкаля камък,

побутва туморите от гнездата им.


All you can eat: спагети aglio, olio e peperoncino и походката на мъж, взел душ след тренировка.

Пребивавам в идеите и се учудвам, когато нещо все пак успее да ме изтръгне от равнината. 

Сама

20.9.20

 Няма ти и той,

кого да обвиня за собствената тленност

и кого да натоваря за нещата, които не правя.

Парализиращо осъзнаване,

няма кой.

Тук съм, но без да мога да мръдна.

Бягам, но кръвта ми тежи,

освен когато

изписвам съня в едно интравенозно

земетресение.

18.9.20

Висока е поне 172 см. Или и три. Има дълги крака, които завършват в силни, заоблени хълбоци, а по себе си винаги носи нещо червено. Коланче, панделка за косите си. Виждам я как снове из къщи, чувам я как общува с чашите, чиниите, спалното бельо. 
Чувствам как не ѝ стига.
Редува паузите с мощни кръвоизливи.
The blood jet is poetry.
There is no stopping it.

15.9.20

 Събудих се в нямо небе.

Порите му бяха свити

и сумтеше. Не прибоят

се изливаше в ушите ми,

а уличните обертонове.

Още съм риба. 


Упражнение III

13.9.20

нямаш сили

не дай боже воля

за нещо откачено

(като разходка по Графа)

имаш си планове

за ананда баласана


експресо

12.9.20

Казвам ти, странно е.

Снощи ми се стори, че ултра-

виолетов е станал памукът. 

Зарових се под възглавницата си,

вместо яростно да я стискам под себе си.

Сънувам гъсто. Книгите ми 

се процеждат като черно еспресо

между двата лоба. Отново ще спирам

еротиката, защото не мога. Предавам се

на този вортекс от паранормални явления.

Сутрините вече не ме правят нежна, а

гледаща гневно старица. Два бели косъма

на дясната вежда. Само практични покупки,

само по две срещи в месеца. Мъжът ми ме

търси във тъмното, но сме заспали на два различни

етажа. Как да му кажа?

Познавам си тъмното и не искам да му

давам от сока му. Там съм плувала най-

уверено и най-първично. Оставям се флотираща

в черния сок на тъмницата. Няма страх, само 

дишане бавно, дълбоко от нищото.

метафори

11.9.20

Защо не идвате, защо не ви се говори?

Нощем чувам мощната ви стридулация,

разхвърляни под прозореца тънки антени

улавят и губят на бис своя сигнал.

Страх ме е, че само ви преча,

че вие сте вътре, а аз съм извън.

Искам като вас да приспивам крилата си

и да се будя през юни от нимфически сън.

8.9.20

 Днес беше зле. Ти вероятно знаеш как е - децата тръгват назад и всичко, което представляваш, отстъпва, отстъпва. Работата ти, пазаруването, яденето в печката, ах, да, писането. Паниката заселва гърлото, очите. И снощи тази невестулка от съня ми, която беше захапала здраво дясната ми ръка...

Все пак една от всичките ми ръце трябва да оркестрира другите. Или не? 

Понякога те виждам. По-скоро чувам как шумолят полите ти, когато се обличаш сутрин. В 4:30. Чаят ти. Мразиш ли пейзажа през себе си? А харесваш ли го? Познавам как любовта засяда в гърлото на майката, докато се чуди как да избяга за малко от децата си. Как им иска прошка, но и не съвсем — че иска да бъде сама. Обличаш се и сядаш да пишеш, почеркът ти променя курса си непрестанно, драскаш, отричаш и отсичаш. Накрая остава нещо друго. Е и? 

Всяка буква е контракция. После идва редуването на реалности - битът, трансът, битът, трансът. Но аз нямам ръкопис, който да оставя, пред блока няма бряст, не знам дали в живота на мъжа ми има друга, никоя не ми е звъняла. Оставям лицето ти тук, разделям се от теб. Ако можех да ти се обадя, не бих.

6.9.20

 Деветият месец винаги срязва удобството.

Мускулите за забавят, докато мозъкът бърза.

Не е време за нищо, докато е време за всичко.

Световъртеж, пропадане, побеляване.

Усещам, че когато ме е страх, имам нужда от асани

- да стоя повече вкъщи, но с отворени прозорци навсякъде.

Парализирана съм като плячка

-та на мисълта си.

 части от нас винаги

като косата на вятъра

ще са вплетени

упражнение II

2.9.20

 Черен

ръкопис 

петмез от май

горчивка от септември

между чили кон карне

и давидоф контражур

черен


амур


Re-

Раната е превързана.

Кървав залезът облива склерите,

езикът се превръща в пеперуда.

Докато пепел

нос Тя

1.9.20

Тя свали сакото си с едно движение, в което

погледът пропадна. И остана

там, на бялата ѝ рокля. Две цигулки свиреха под роклята.

Шията ѝ беше гола, косата бе след жътва.

Зъбите ѝ - млади, живи, зад уста,

която вече всичко е прочела.

Светна изведнъж гласът ѝ,

изстреля в тъмното лъча си

алтов, тесен, плътен

и изчезна.

упражнение

31.8.20

 ТИ, престъпен демон от кладенеца

на роклята ми, от ръба, от чашката, от

сгъвката, видян и изгълтан с двете

очи и с устата, която мълчи

и ти мълчиш в тази трансгресия, в този танц,

в това действие, в което ролите нямат

пол, а само дъно, но на дъното

вода, огледало, течен тис, течен ти,

който се чуваш, когато крещиш,

а когато мълчиш - още повече.

24.8.20

Леглото е пясъчно дъно.

Едната ми перка виси, а опашката

е сгъната под мен прилежно. Тук ефервесцирам.

Преминаване от друга в Друга, обиталището

също е под наем. Хлад облизва люспите ми

и после се предава. Чие тяло? Чий глас?

Нощта от черен турмалин надува рога си,

а от лунния профил гледа око. Сънят приижда

и се отдръпва.




Днешни

21.8.20

 Send message.

Authenticity is a lie.

Зареждане на още публикации.

Машина за мъглуване.

Гледай собствения си живот, не се фиксирай в чуждия.

Можеш ли да приемеш някого, без да го разбираш?

Learn from Water Mercuries.

Като почнеш и ти...

Vespertine

20.8.20

Мълча с хтоничен трясък.
Изречението се препъва в коленете ми
и само сричка се изхлузва, не——
поискана. Съска неспокоен сокът
на лошата граматика, на бедния
речник, на психосоматиката. 
От дни неяли, стиховете ми ми викат
Дръж!
Отдолу изпълзявам аз
с нож, змия и няколко подземни кучета.

ad astra

18.8.20

Мекият овал се свива

и в огледалото гледа жена,

която е простила на лицето си,

че не бе друго лице. Тя престана да иска.

А сухожилията, които тъпчат пътеките,

вече не се извиняват за шума, който вдигат.

Ето ги, с усукани навътре корени,

пукат напред към своята пауза.

Докато има път, ще викаме!

Земята ще зове обвивката, ще се

понесат надолу диплите на кожата

като списъци, забравени във джоба.

Няма битка в бялото в косите,

няма крехкост в тетивата на бедрата.

Само очите умират същите,

само тези черупки от орех...


Завъртам се в роклята, мус от комети.

Сава на 2

15.8.20

Какво се вижда от малката количка, с която профучаваш? Паячета, мравки, тревички? Твоите жълти намерения, околовръстният път на раздялата с мама. 

Ето ги двата ти разранени палеца. Съединител и Спирачка. Всеки дрифт с червена количка води до още кръв. Как ли ще треперя след 16 години, когато искаш ключа за колата? Не е ли забавно как твоето уверено детско шофиране е в пълен противовес с моето неуверено възрастно. Как вземаш страха ми го правиш на пух и прах пред очите ми...

2 години от твоето изгряване от корема ми. Объкрвам се всеки път, когато се опитвам да обговоря чувствата си към теб, дните минават като примигвания, старостта ме застига шеметно бързо, усещам се тленна край теб и в същото време жива, безспорна. Няма времепространство за размисли, има интензивно, яркочервено обичане. 

Къдрица. Очички копчета към утре. Нова бръчка край устата ми. Бързи силни крачета. Моят разбит кръст. Твоите примитивни думи. Моите побеляващи коси и все по-избеляваща памет. Твоето устремено рисуване, твоите ясни граници, твоята усмивка от сутрин до вечер. Моето вслушване.

След твоето раждане се преобърнах. Беше най-болезненото и най-щастливото пристигане на място, на което не съм била - в мен. Интензивността на първата ти година отстъпи място на сангвиничното ти живеене в новосъздадения сезон у дома, вечното лято. Изпробва всяко стъпало, от което може да се пада, откри огромната привилегия да имаш брат, брат като "Мами", както го наричаш, неусетно преобрази семейството ни в търпеливо и суперадаптивно цяло. Благодаря ти за тази мощна лъчиста енергия, с която светиш около нас, мили мой Сава! 

Навършваш the terrible two в пандемия и страховити властови безчинства. Мъчно ми е, че това е светът, който ще се отваря пред теб. Откакто съм майка, разбирам все по-добре хората, които не желаят да имат деца именно заради света, в който ще трябва да ги гледат. 

Скоро татко ти ми каза, че съжалява единствено, че не си ни се случил по-рано. Аз пък знам, че се роди тогава, когато трябваше, след един сеизмичен лъвски рев в зоопарка. Кръстихме те с първите букви на татко и бате, името ти те извика, момчето ми. Как съм си мислела, че мога да имам някое друго дете?!

Обичам твоя футбол за десен крак и пица с вилица в лява ръка. Обичам как спиш, излегнат върху цялата възглавница и как винаги си готов за още няколко спускания от пързалката. Обичам смеха ти като малки конфети!

Как минава времето, мило мое дете! Как не искам да пусна бебето и как е трудно да не стискам здраво. Дано растеш здрав и щастлив, Сава! Честит рожден ден!


13.8.20

 След взрив на ярост тялото ти увисва във въздуха.

Устата пресъхва и рано следобед осъзнаваш, че ти

не си яростта си. В стомаха ти - спуканият балон

на години мълчание.

четири

12.8.20

 "Видях падаща звезда"

каза мама и си легна,

непожелала.

*

Жената албинос

с розовия пояс и 

крака със слонска кожа

взема автобуса в 6.

Ганеша на три седалки.

*

Звездите тук са близо

като зърнена закуска в паничката

на моя син. 

Не е трудно да си космос сам,

с извита шия и отворена уста.

Не е мляко небосводът,

а индигово око с миопия.

*

Багажа си събирам в малка чанта.

Аз съм в своя август -

жена, родила синовете си,

направила си дом от къщата,

пристегнала колана на мечтите си.

И какво ако отпусна тягата?

Какво ако ме завлекат вълните?