11.11.19

Синовете ми как спят.
Как лекичко подпирам това млечно равновесие
и как не съм им ос, а тънка периферия.

10.11.19

Пиша стихотворение в тефтер и се отучвам от нуждата да бъда видяна по определен начин.
Давам всичко от себе си в опит да се погледна цяла. И вас да погледна, вас всичките.
Понякога някои ракурси ще ми допадат, друг път - не.

delayed

3.11.19

Шибаният дневник с дупка, шибаният изрод, който наднича.

Сън: мастурбирам в банята и всичко, което виждам, е колко е мръсен подът. Поривът да го изтъркам, да ЕЛИМИНИРАМ мръсотията!!! Никакъв намек за удоволствието в тялото.
Ха! Приспан е потокът на споделянето. Дори на воайорството донякъде. Виртуалният ми свят се смалява и все още нищо не ме е заболяло поради този факт. Оглеждам пространството за нови, невидени досега знаци. Маркировка, пътечка в гората.
Воденето на дневник не ми се удава, макар от 9-годишна да водя бележки под някаква форма. Ядосвам се, вбесявам се, тръшкам, хвърлям, въртя очи. Не мога да понеса да седя в образа си, спокойна и удовлетворена. Очаква ли се да изпитвам удоволствие? Кой каза?
Мисля, че съм пред огромното предизвикателство да намеря себе си за интересна.

1.11.19

Записах се на курс по писане, за да разбера, че изобщо не става въпрос за писането.
Яд ме е, защото знам, че там ще срещна една пасивно агресивна жена с проблемен копнеж по безусловното внимание. Затова, разбира се кур(с)ът е анонимен, за да може да останеш сам с мръсната си тайна.
-завистта
-повърхностността
-омразата
-сравнението
-некомпетентността
-инфантилността
-сексуалността
-автоагресията
Помня мириса на момчетата ми като новородени. Острите малки нокътчета, впити в гърдите ми. Ревях, но се стремях точно към това усещане за полезност и смисленост. Една здрава жена не мисли, че полезността ѝ се изчерпва с това, че кърми децата си. Бях толкова привързана към тази зависимост, какво съм си мислела?!
Тази седмица за пръв път в живота си си казах “Ами ако ме няма”? Ами ако, наистина. За пръв път осъзнато се попитах дали пък... Разбира се, страховете ми винаги са по-силни от мен, но се замислих как дори смъртта познавам през воала на детските си фантазии.
В бунтовете си съм локална, все още не мога да изляза извън собствена си история. Подчинена съм на много дребни неща, които превръщам в огромни драми, излишно. Направих нещо тъпо на работното си място, предизвиках внимание по тъп начин, накрая съжалих и почувствах срам. Изобщо работата е моят начин да бъда наритвана всекидневно по кокалчетата, да бъда в нокаут и да бъда в екстаз, да бъда?
Махнах временно страницата си във фейсбук. Сега съм сама в блога си, сама е това, което искам да съм. Сега.


Copie conforme

30.10.19

Страх ме е. Чупи се помалко самолетът,
в който тялото ми се разхвърля.
Секундите ядат месото ми,
срамът е сос към всяко мое действие.
Виждам урода на снимката -
жена с избити предни зъби,
с търбуха на родилка.
Погнусата се слива с яростта.
Скрийте я някъде, какво сте я набутали
в таламуса ми да скиталства
противна, свободна и весела!
Интересува ме единствено кой и как ме забелязва.
Ще направя Шекспиров театър само за да бъда чута.
И нека после вкъщи да съм уродът. Да нямам зъби,
да съм мех, но да съм истинска.

Голяма част от това, което ме мъчи, се нарича дистанциране.
Отделена съм от възможността да пиша. Мисля, че ми липсва писането като част от професионалната ми реализация.
Дистанцирам се и от хората, защото съм убедена, че лошите ми страни биха ги отблъснали.
Страх ме е, че другите могат да ме видят с очите, с които аз се виждам. Аз съм една добре гримирана жена.

Рожден ден

27.10.19

10 години те чеша по коремчето. Блог, къща, съд. All puns intended. Нищо не може да опише силата, която ми вливаш, която си даваме. Аз имам нещо, което дори във фалшивите моненти, дори в цялата пост-истина, пак е истински мое. Име, дума, език.

26.10.19

Има само сега.

21.10.19

Ризото с въздишка. Homogenic на Бьорк. Uttermundane.

20.10.19

Честа локация в сънищата ми е първото ми училище в Добрич. “Петко Р. Славейков”.

Често сънувам des extraordinaires. Bjork, Roisin Murphy, Bowie, предимно музиканти.

Има неописуема тръпка в отметката seen в чатовете. Аз завъртях живота си около това seen и неговия пренос в действителността. Копнея да съм seen, защото не виждам сама себе си.

Тялото ми е нашарено от белези. Татуировките ми остаряват с мен, мастилото се разлива със свиването на кожата ми, но ги обичам истински като деца. Разполовена съм цезаровски по средата със съвършена розова бразда, но цезаровите раждания бяха единственият възможен начин за мен да не губя усещане за телесна сигурност, за непокътната детска цялост.

Уединението е подарък. Понякога искам да съм много далеч от децата си. Децата ми имат дете.  Мъжът ми не знае какво да ме прави, когато се отцепя в себе си. Пие чаша след чаша студена вода. Мечтая за стая, в която няма нищо - да мога да влизам в нея и да лежа в baby stretch с чело, опряно в земята, да мисля думи, да е много тихо.




19.10.19

Седи само, само се слуша.
Сънува улова горещ в корема си.
Какъв хищен корем, как със свое око
съзерцава препъванията на волята.

18.10.19

Мигът не ме побира.
Тялото едва съдържа
волята,
а аз съм винаги провесена,
попаднала или пропаднала
в мрежата на мисълта си.

14.10.19

Изрази гняв тук

























.

9.10.19

Страх, обрасъл корема ми.
Котка, задавена с топка,
топката яростно млати
вътре нещата, наболелите
и дълго смълчавани истини.
Изплюй ги, изплюй, но аз се ослушвам,
просната като в Песента на Т.С. Елиът,
все съм в нечия чужда песен.
Възкръсват в главата ми
толкова предишни обичам те.
Търся вампирите в своето минало,
да им обясня:
Тук е затворено, смрадливо и тясно.
Коремът е пълен догоре със страх,
страхът става на топка.
Вземете си своите стари обичам те
или поне ги хвърлете на котката.

5.10.19

Толкова енигматичен, толкова многолистен глас. Мек и мъркащ като котка, но категоричен и плътнотопъл, с тътнещи обертонове, цигарен, наживян.
Езикът чуква небцето приблизително до ч и ш. Чушка, казва, и се възбуждаш от лютото.
Винаги съм искала такъв глас! Това, което ме изненадва, е че го срещам за втори път.

4.10.19

Копнея да замина някъде. Дълъг уикенд с мен, монохромните ми ризи и очилата. Може би това е копнежът по невидимост и/или заличаване на всичко добре познато?
Сега мечтая силно за себе си, усещам, без да разбирам. Това откъсване, тази голота и липса на претенция като при раждане.

1.10.19

05:49
Бебешки плач и никакво небе.
Въздишка на автобус, кафе,
пет стихотворения.
Мозъкът ми е объркан и натегнат,
28 минути упражнения за корем и ръце.
Избягвам разтягането, защото то ще ми напомни къде боли.
В скоби премислям изсъхналото си либидо и неплатения данък.
Все повече рутинните медицински прегледи се превръщат в успокоения на неврозите. Обичам някой с авторитет да ми казва, че съм си супер, в противен случай не вярвам.
Та отивам на работа за пръв път от година и нещо. Сава е поверен в добри ръце, мога да се фокусирам върху каквото трябва. Какво знам и какво не знам? Старото е напълно ново, всички говорят на смесица между английски език и професионален жаргон, фразите са като тайнствен код, като пилешкия, който говорехме преди време. Напът съм да се паникьосам, както пред баира, който трябваше да качвам с колата на вилата. Мислиш за угасване, угасяш. Понякога провалите ни са нашите собствени умения да се самосаботираме, за да си кажем “Ето, видя ли, пак я угаси!”
Проблемът с моята работа е, че постоянно мисля как няма да съм достатъчно [.........]. Друг проблем нямам.

26.9.19

Гледа Ben 10 и после прерисува епизода. Колебае се. Казва, че ще стане художник на книги, а друг път - шофьор на метро. Все още мирише на мляко и бебе, все още смята, че винаги ще иска да ме гушка.
Стоя встрани от страх, че мога да повредя този малък остров, откъснат от корема ми.

23.9.19

В този блог започва едно силно скърбене.
Щях да напиша кървене,
което е същото.

В мен плуват риби със страх от тъмното.
Затворени в понеделник галерии,
други майки на други деца.

В мен нещо расте, но надолу,
навътре. Виждам как глозга
стените ми, как ме лишава.

22.9.19

Аз съм сноб. Цял ден мисля защо толкова мразя провинциалното и селското, при все че съм ОТ провинцията, а родителите ми не са високомерни сноби.
Намирам се в Родопите, където е много, много красиво, но непрестанно усещам безумна клаустрофобия, все едно от тия високи гори няма измъкване, те са смърт. Мисля също как хората тук могат да стоят на пейка и цял един ден да гледат пред себе си. Това, например, ме ядосва. Хората пък, които идват тук на почивка, носят анцузи и слушат гръцко. Толерантността ми е на минимум и се измъчвам, че съм такава. Изрезка от моето лъскаво списание. Навярно очаквам, че всички трябва да са като мен, а когато не са, значи са лоши. Аз, детето, отново. Пълна съм с предразсъдъци, за които още нищо не смея да узная.
Познавам добре порива за движение. Защото ако спреш, ако се погледнеш и чуеш за няколко мига, това значи да видиш своята пустош.
Още не мога да свикна, че всеки винаги носи в себе си някаква пустош. Не е за вярване, нали?
Аз не мога да гледам своята, нямам такова сетиво. Уча се бавно като глобалното затопляне, но това не ме успокоява. Утре може да съм мъртва и да не познавам стоенето в пустошта!!!
Иска ми се да омекна.

20.9.19

Виждам все по-малко (смисъл във физическата болка). Все по-малко разбирам защо хората, които искат обезболяващо, са (сме) лигльовци.
Всъщност виждам и разбирам, но имам огромна съпротива към физическата болка, така че просто оставям въпроса тук.

18.9.19

Утре ще ми вадят мъдрец. Ето, ставам детето, което ме чака от другата страна на илюзиите.
Без мъдрец, без страх от смъртта, без чувство за невидимост.
И то ще бъде ново дете.

15.9.19

Пореден септември без теб.
От няколко години се разболявам тежко
преди 19-и.
Страх ме е.
Животът ми може би вече е преполовен
или там някъде.
Страх ме е от това, че изгнивам. Че никога
повече няма да имам своето тук и в момента.
Какво да ти кажа. Всичко започна с едно
обикновено задръстване. После загубих
контрол, равновесие и сила на духа. След това
повръщах на родителска среща и накрая се предадох
на тежката фармацевтична артилерия. Би ми казал,
че не се обличам, че съм много слаба, Доротейчи, бузки нямаш.
Но аз съм постоянно гладна, дядо. Непрестанно искам да се храня.
Като пиявица съм за този, който ме обича. Не изпитах ситост и не зная.
От дете не съм яла.

11.9.19

Мен ме боли, а той плаче в съня си.

femme banale

9.9.19

От рождения ден на Сава насам нещата в здравословен аспект не са добре, но си давам сметка, че това винаги означава нещо друго. Може би това е единственият начин да си дам време да бъда до децата си по начин, по който иначе не умея - плътно телесно, без изключения, бдейки и бидейки.
Може би това е единственият начин да намаля темпото и да съзерцавам пълноценно дъното на душата си, предпочитам да я наричам Подсъзнание, и да гледам какво се случва.
Време, в което трябваше да тренирам да казвам НЕ. Мразя това, защото не обичам да бъда лошата. Не обичам да правя това, което не обичам да ми правят. Но казах НЕ, преглъщайки неудобството, срама до някаква степен, и особено чувство за превъзходство, което НЕ-то налага и което не умея да нося добре. Което пък ме връща на мисълта, че аз предпочитам ролята на по-слабата, защото ме освобождава от отговорност, а в огромна част от живота ми, някой ми е отнемал възможността да бъда отговорна.
N.B. Чувстовото за вина Е нежелание да се посрещне някаква отговорност.
Плюсовете на самонаблюдението са, че виждам как тонът и държанието ми леко се разхлабват, ставам по-лека и гъвкава в общуването. Харесва ми. Напомня на усещането след дълго разтягане, когато ставите ти като че ли се втечняват и мислиш, че можеш да се огънеш всякак. С времето нося все по-пестелив грим, а когато се видя без грим, се опитвам да се концентрирам върху това, което харесвам - кожата, устата, носа си. И не намалявам грима, защото нямам време или защото ми е писнало да се рисувам, не. Намалих го, защото не мога да понеса мисълта, че прикривам нещо от себе си, че използвам камуфлаж и че придавам фалшив вид на... (простете патоса) личността си.
По тази причина зарових идеята, че трябва да уголемя гърдите си. Това би било равнозначно на заличаване на това, което съм, колкото и крехко и лабилно да е то. И да, завиждам на жени с едър бюст, но това е просто нещо, което нямам. Нямането е лайтмотивът на дните ми. Днес са гърди, утре ще е хеликоптер, знам ли.
Скоро се връщам на работа и копнея за малки актове на самостойност. Да пътувам сама в метрото, да ходя сама на кино, да мечтая да ида някъде на почивка сама. Може би все пак съм започнала да се уповавам на себе си. Мъничко. Или може би мъжът до мен е построил нещо огромно и стабилно под краката ми, което ми дава стъпало, на което да се повдигна и което държи главата ми над водата? Толкова съм свикнала да завися, че ми е трудно да разпозная собствените си заслуги за собственото си израстване.
Насред приятните метаморфози има и неща, които са здраво калцирани и които ми се струва, че никога няма да се променят. И аз се питам "Всеки ли прави най-доброто, на което е способен? Наистина"?
Днес ми беше тъпо, сготвих пиле с картофи и направих лимонов кекс. Нищо особено, но ми беше като софтуерен ъпдейт - ето, Доротея, ти си тук и сега.


8.9.19

Сухо, меко и нежно време, в което
липсва съпротивление, но се чува едва
тихото охкане на тишината. Уморен е гърбът
ми, изтичам от дни в кърпички носни,
в невъзможното приятелство между мен и Не-мен,
в сухата, мека и нежна повърхност на есента ми.

2.9.19

Знам, че София е сива, но я виждам жълта.
В утрото на сряда, когато вървя към терапевта си и Графа
тъне в сянка, виждам връхчетата ѝ захапани от слънце.


тук

28.8.19

Опитвам се да ти напиша стихотворение.
Но твоята плътност не ме вдъхновява.
Ти си тук, парфюмът ти се разрежда във въздуха.
Винаги забравяш нещо, за да можеш да се върнеш.
Нямам какво да напиша. Живея в опити вече шестнайсет години.

--

27.8.19

Нá ти време!
Светът посрпя да дремне,
но ти, неспособна да гледаш навътре,
казваш "нямам време за глупости, като умрем, ще спим".