12.12.17

Никога не съм очаквала, че толкова много ще искам да предпазя сина си от определени свои особености на характера. Току помислиш, че се справяш добре в тази посока, хоп - осъзнаваш, че пробойните се случват другаде.

Не съм преполагала, че ще бъда майката, която съм.

Към шест тази сутрин се промъкна в леглото ни - татко му вече беше долу и работеше. В просъница го видях как ми се усмихва и ме потупва лекичко по бузата. "Спи си мамо, аз просто ще полегна до теб".

11.12.17

Кое не удря на кухо в тази стая? Кое е точно такова, каквото казваш, че е?

9.12.17

И все пак трябваше да я подаря онази яйцеклетка. Две години по-късно съжалявам горчиво. Мисля, че за първи път в живота си изпитвам нужда да направя нещо за някого, с когото нямам нищо общо.

'n sync

6.12.17


Много добре обобщена версия на 2017-а. Личи си колко важни, ако не и най-, са текстовете. Ужасно се радвам как развивам вкуса си, в началото от нужда да избягам от определена музика, а после - от истинско меломанско любопитство.

Моята приятелка Све скоро се записа на пеене. Чрез нея отново успявам да изровя любовта към разбирането, разчитането и възпроизвеждането на музика. Гордея се, че това е един от талантите ми. Гласът ми не е нищо необикновено, но знам, че си има mojo, което хората харесват.

Ясно си спомням няколко много силни музикални момента - как пускам сълзи на Adeline в трамвая на път за офиса; как се возим в колата на връщане от Копривщица и пея с цяло гърло на Hurt me; как вървя сама в много ранното утро на рождения си ден в Созопол, с Лора Марлинг в ушите; как очите ми се разширяват, когато за пръв път чувам Pleader; как Алисън Голдфрап започва концерта си в Берлин с любимата ми нейна песен - Utopia; как се разтягаме на Makeba в часа по съвременен танц; как Бьорк ме е съкрушавала с почти всяка своя песен и дори веднъж дойде в съня ми, защото искаше да си поговорим.

Мерси, спотифаю.

5.12.17

Хризантемите винаги ми напомнят на дядо. Когато си отиде преди 3 години миришеше на тежък дъжд и хризантеми.
Гледам вкъщи винаги да има цветя, но през октомври и ноември е най-хубаво, защото хризантемите издържат по две седмици и чак след това, когато почнат да загниват, се усеща лек дъх на труп. Стерилен и неопределим.
Тази есен изпрати и роднини на близки мои приятели. Виждам тленността все по-ясно и се опитвам да се помиря с това. Дни наред ги оплаквам, като всъщност май плача за смъртта в себе си.

4.12.17

Дава ми да държа корема ѝ с едната ръка, а опашната кост да подпирам с другата. Гледам го как се раздвижва като отделно същество, което се издува и прибира, издува и прибира, срамежливо мокро тяло, женско като прилив. Хайде, хайде, можеш - казва - не го гледай, само го дирижирай с мисълта си.
Ханшът ми вае осморки, толкова ерогенно и естествено, колкото никога не бих предположила. Оставям се на трептенията, които напомнят на прекъснат в полета си оргазъм. Събирам езика - център, диагонал, център, туист, плие, ронд, шими, контрехт. Това е като да се научиш да се гледаш, без да се гледаш, само да се усещаш и да се виждаш интуитивно. Изключително трудно е. Кожата се навлажнява от усилието да танцуваш отвътре и да се усмихваш на образа си. Много съм щастлива.




събуждане

2.12.17

сънувам те
и после изщраква резето на деня.
стоиш безучастен като сянка на
облак.


север и книга

30.11.17


Беше подходящ ден за правене на сладкиши и гледане на филми. Наместо това си сложих червило като на тази обложка на Емилиана Торини и се понесох at the speed of dark.

Снощи сънувах дома на баба и дядо. Не знам живи ли бяха още, но това е като да сънуваш утробата, в която си бил преди да те има. Често идват в съня ми. Започнах Татко. Склерите ми зимно време замръзват ужасно и непрестанно сълзя, но с тази книга откровено си плача.

Понякога се страхувам, че като прощавам, може да забравя. А друг път ми се иска да забравя, за да мога да простя. Май не съм човекът, който да раздава прошки. What's done is done.


Писах ти толкова предпазливо. Но това, което не можах да ти кажа,

се пълнеше и растеше като балон с горещ въздух
и накрая се понесе през нощното небе.

 Тумас Транстрьомер

хората, които ги няма

29.11.17

отидохте си и сега какво да правим
с този вкус на януари.
с тоя вкочанен мускул,
с това изстинало ядене.



сбогувания

28.11.17

всеки ден по 5 минути да мислиш за смъртта

26.11.17

свежестта на дъвката ментолка в шала и в брадата очилата музиката  във колата или не а може би лъчите или очертанията на местата ни поставиха в поле в което сме играчи шах и мат или пък дама но да се върнем на най-първото навлизане в пространството за което нямаме антитела а само тяло поемаме поглъщаме завинаги и няма връщане вселената ни смля сега сме заедно кодирани във себе си или в космическата слюнка всичко почна с осмозата в езиците ни
Не да се нуждаеш, не да допълваш, а да обичаш е достатъчно. Толкова.

23.11.17

няма да пропускам изгревите, нищо няма да застава между нас, чудовищата отдавна ще са си отишли, ще съм им изгорила езиците с неопровержимата си нежност.
оставям се на своята дребнавост, колкото ум - толкова, такъв е. ще го поя и храня, колкото и когато искам, без да искам да блесна. ще се оставя да омекна, защото меките неща приемат по-лесно нова форма. приемат по-лесно.
ще се влюбвам в идеи, не в хора. 

Заслушах отново Young Fathers. Кипнала и жилава музика, която е толкова на газта, че а-ха да те зашлеви.
Както мъжете, които се качват в колата си и тръгват още преди да са затворили вратата. Стремително, първично, тестостеронно, мигове преди потокът да ги поеме и озапти.

21.11.17

Липсва ми небето над моста Чавдар. Сутрините, в които се изкачвах, и тежко болните залези от терасата. Липсва ми пурпурът над моста, купестите облаци от зафасиран ден. В краката ми - внимание, опасност. Още: миризмите от печатницата и жената с ваймаранера.

Разнебитеният му гръбнак, когато го оставих...

И пак небето, по което хвърлях карти. Неозаглавени снимки на анонимни птици. Релсов дом на самоубийци. Всичко, което умря там.


Цели пасажи, в които нещата и хората застиват като кадрите с катастрофата във Фрида.

Малка синя птичка и златен прашец. Музиката.

Осъзнавам, че говоря както пиша, а доскоро мислех, че е обратното. Първо е написаното.

Писането по един ред в дневника всеки ден отправя ново предизвикателство - да синтезираш мисълта си само в най-необходимото. Най-най-най-най-необходимото.

И така денят ту спира в себе си, ту се процежда в няколко думи. Обръщам му внимание. Пишат ми се стихотворения.

частна прожекция

20.11.17

всичките подробности и въплъщения
у теб обичам

и аз
и аз

17.11.17

Все така сме свързани.
Единият гони,
другият бяга,
близки като Метеорите.

Безкрайната градина

Филмът снощи накратко:
местата, по които сме минавали толкова пъти -
леко винетирани по краищата,
мъжки хор, който те помита,
строшава ти главата все едно си задрямал
в камбана,
малко динозаври,
сос за спагети,
една жена, която е решила да мълчи
и един мъж с брада и зле изиграна вина.

В надписите накрая пише
на всички наши любови.

Иначе не ми хареса.

14.11.17

1. Буквално - щях да шофирам. Щях да възприемам самолетите като обикновени превозни средства. Бих си направила още татуировки, бих си пробила носа.
Има няколко неща, които не мога да опиша тук, тъй като са твърде лични. Най-общо бих ги нарекла конфронтация с източника.

2. Виждам се много спортуваща. Танци, плуване, тенис, бих опитала и йога. Виждам се с достатъчно време за потапяне в книги и филми и с достатъчно средства, за да мога да пътувам свободно - когато поискам, за колкото дълго поискам. Виждам се с бяла риза и хубав къс маникюр в кафене на хубава пиаца. Но като цяло не вярвам в пълното удовлетворение, мисля, че ни е необходимо съпротивление, за да караме нещата да ни се случват.

3. Ще ми се да мисля, че не много. Винаги намирам време за себе си и общо взето съм ревнива към собствената си територия. Вярвам, че двойките, които заедно отглеждат детето си, е хубаво да намират възможност да остават сами поне за няколко часа в месеца.  Независимо дали ще се скъсват от секс или ще си мълчат на дивана, ще ходят на почивка или ще си готвят заедно. Разбира се, децата са неразривна част от живота ни и ние сме отговорни за развитието им, но не сме техни патерици. Мисля, че правенето всичко заедно вреди и на двете страни.

4. Аз лично имам. Малка блага дума ми действа много по-мотивиращо, отколкото критика или нищо. Когато човек, на когото се възхищавам за нещо, ме поощри, разцъфвам. Изобщо не е нужно да е обилно и постоянно, но, да, чуждото одобрение все още заема голямо място.

5. Добрият приятел е някой, който е усетил границите ми и ги уважава. Интелектуално стимулиращ и провокиращ. Смешен. Добрият приятел добре артикулира критиката и истината, без да те уязви, т.е. добрият приятел е благороден. Някой, който може да те слуша, без задължително да коментира и съветва. Много важно - умее да мълчи. Много важно номер две - не сравнява проблемите си с твоите. Добрият приятел е ненатрапчиво всеотдаен.

6. Да.

7. Да.

8. Правила съм доста тъпи неща, за да спечеля нечие внимание. Неща, които в последствие съм намирала за унизителни. Вече ми е все по́ все тая.  Лаская се от всякакво внимание, разбира се, но не ми е жизнеопределящо. Не съм 'харесала' и собствената си фейсбук страница, възприемам я много повече като дневник, отколкото като поле за изява.

9. Старая се да са еднакви. Но не мисля, че нещо добро може да излезе от изисквания. Човек, който е ок със себе си, няма изисквания към другите.

10. О, мила моя, зрелостта идва с приемането на истината. Спести си следващите 17 години чудене и разбери, че не можеш да живееш в романтичните си заблуди за нещата. Спести си терапията и упоритото въртене в ужасни мъки, докато прозреш как защитните ти механизми са те ощетили. Научи се да признаваш нещата пред себе си най-напред. Питай се непрестанно КАКВО ТОЧНО ИСКАМ. Бъди мила с тялото си. Попивай, но не губи себе си.

11. По-скоро да, но само в смисъла, че за да си с някого, имате какво да научите един от друг. Когато обаче търпиш партньора си, вместо да му се наслаждаваш, значи ли, че заслужаваш именно това? Не знам, доста сериозен въпрос.

12. В идеалния случай - да гориш в нея. Т.е. да си емоциоанлно свързан. Когато това е така, то неизменно в даден момент започва да ти се отблагодарява и материално.

13. За удоволствия. Средство, не цел.

14. Да, при това с радост.

15. Ненавиждам компромисите. Да, допускала съм, но уважението ми е много по-ценно.

16. Не, противно ми е. И звукът ми е почти перманентно изключен.

13.11.17

Какво щеше да направиш, ако не се страхуваше?

Представи си, че имаш всичко, за което копнееш. Какво прави удовлетвореното ти аз?

Доколко сме зависими от децата си?

Имаш ли нужда да получаваш признание за усилията си? (Ами ако си ги получил, но не си забелязал? по Катерина Стойкова)

Какво значи да си добър приятел?

Вярваш ли, че трябва да се отнасяш с хората така, както искаш да се отнасят с теб?

Правиш ли анонимни дарения?

Какво би направил за чуждо внимание? Колко ти е важно?

Еднакви неща ли изискваш от другите и от себе си?

Какво би казал на 15-годишното си аз?

Вярваш ли, че човек заслужава партньора си?

Кое е най-важното нещо в работата?

За какво искаш да харчиш парите си?

Умееш ли да се храниш/ забавляваш/ пътуваш сам?

Увежение или компромиси във връзката?

Стои ли телефонът ти до теб на масата, на която се храниш?

11.11.17

Ти си нещо на френски, mon mec -
пише се повече, отколкото се чува.
Неразбираемо е как нещата стават по-големи, когато чувствата не могат да излязат навън. Събудих се от собствения си глас, изправена в леглото, всичко изглеждаше уголемено и безнадеждно като в антиутопия.
С времето явно съм станала малко по-дебелокожа. Вълненията ми изригват на умерени тласъци.
И все пак сърцето си намира пролуки. Събужда те нощем, пристяга, избира саундтрак.

10.11.17

Тишината.

Светлината, която разцепва предметите, ненадейно нахлула
отнякъде.
Клементина,
чаша с вода, отпечатък червило.
Ти.

из Разни

9.11.17

Като човек, който лесно превръща всяка травма в обсесия, ми е трудно да се отказвам от нещата, към които съм привързана. Обикновено неща, които ми позволяват да изразявам себе си - снимането, писането, четенето, движението.

Все още не съм готова да зарежа инстаграм, напротив. Обичам да снимам ежедневно. Аз съм точно жената, която като се чувства тъпагрознаисмотана, си прави селфи, за да си вдигне самочувствието. Това е съвсем прозрачен начин да привличам вниманието, да събирам лайкове и следователно - да се почувствам по-добре. Нещо като простите въглехидрати - бърз ефект на вдигане и дълготраен ефект на неудовлетворение.
Инстаграм обаче може много добре култивира естетическия вкус и държи очите ми отворени за новото/ съвременното. Младостта. Нали така? В инстаграм следвам артисти, на които се възхищавам.

От писането в блога също не мога да се откажа. Това е моят начин да държа острието винаги насочено към мен самата. Мисля, че съм привързана към уязвимостта, която получавам с публичното разголване на личния си живот. Флиртувам с табуто какво може и какво не може да бъде споделено. Обичам блога си, защото обичам езика и писането. Така поддържам форма; пълна съм с чернови, защото просто понякога нахвърлям нещо спонтанно и хаотично, но то не е текст, а упражнение по форма.
Блогът и писането ме свързаха много от чудесните хора край мен. В истинския ми офлайн живот.

Що се отнася до четенето, обмислям дали да не изоставя goodreads, макар да е сред любимите ми платформи. Там се обградих от последователи, които по-скоро ме дразнят. Хората, чието мнение истински ме вълнува, са не много повече от 5. За съжаление почнах да нареждам литературата си по виртуални етажерки преди 3-4 години и свързвам четенето и с това. Пуста привързаност към малките мании.  Та чудя се още какво да правя.
Обожавам киндъла си. Форматът никога не е имал голямо значение за мен, но след като почнах все повече да се изнервям на вещите вкъщи, все по-уверено залитам към дигиталните издания. Кориците остават единственото нещо, което може да докара книга вкъщи.

Тичането. Наблюдавам се много, особено откакто съм в терапия. Започнах да анализирам кое точно ме кара да обувам маратонките дори когато душата ми иска да спи. Това са: високите очаквания от мен към мен, стремежът към перфектност, вечно вдигащата се летва. Знаете ли кога съм бягала най-щастливо? Когато просто съм бягала ей така, не за да изгоня нещо от главата си, а за да се радвам на слънцето, птичките, вятъра и пр. Свързвам бягането с чистене на стрес/ тъга/ болка, затова съм го превърнала в обсесия. Не е справедливо, защото чисто физически ми носи огромна радост, а съм го натоварила с какво ли не. Затова започнах и да танцувам - като предизвикателство първо към комфортната ми зона, второ - към това да мога да се отпускам в женствеността си.

Всичко това идва след един ден вкъщи, сама съм себе си. Не се напънах за каквото и да било. Дори служебните неща ми се сториха приятни и леки. Нямаше преса и битка, и обсесиите бяха в почивка.

8.11.17

Цял ден беше като събуждане след упойка. Току се съглася с обстоятелствата, и хоп! линията прекъсва, в паузата примигванията дори болят, Доротея се разполовява и оставя едната половина да се изплъзне в
Три неща направих за първи път днес.
Не си пожелах нищо. Не насочих ума си към нищо, не задействах нищо. Просто се завих и си пуснах стягащ шведски филм.
Отказах се от плановете си. Не излязох да тичам, не излъсках баните, не си проверих баланса в картата. Не се разтревожих. Да нямаш план и посока било осмото чудо на свeта. За първи път в живота си не стисках нищо здраво в продължение на цял един ден.
Пих чай, без да съм болна.
Бих искала да мога да постоя още малко в упойка.

7.11.17

her sexual drive
да очакваш търсиш НЕ -
любов към агресора.