12.2.18

Мамо,

сънувах как се къпеш във фотогенично езеро, много исках да те снимам.
Иска ми се да те помнех като по-млада. Помня как обичах да разресвам косите ти и да си играя с коприните ти. Замирах, когато с едно движение рисуваше очната линия над гъстите си мигли. Пожелавах си да мога така. Мога така.
Веднъж получи тежка бъбречна криза и татко обезумя от тревога. Той ми се скара, задето бях облякла нещо твое. Пожелах си някой така да ме обича. Обича ме.
Дълго време бях като зашеметена от аромата на прегръдката ти. Вече голяма и омърсена, пак се сгушвах в скута ти като безпризорно дете. Пожелавах си тази прегръдка до края на дните ми. Все още изпитвам същото, макар да се прегръщаме по-рядко.

1.2.18

Погледнат отдалеч, изглеждаш заплашителен. После образът омеква и се разнежва в бърза, щурмуваща усмивка.
Аз също се усмихвам като теб, но по-бавно, по-дълго. Погледната отдалеч, изглеждам уплашена.

31.1.18

Взряна в своята мъка, никога не се замислих колко мъка си изпитал ти.

29.1.18

Правото ти да мълчиш за това е също толкова уместно, колкото правото да говориш.
Може би е мит, че истината винаги излиза наяве, че всичко завършва справедливо и suum cuique. В живия живот малко неща зарастват добре и изцяло, и сигурно така трябва.

Nude III

27.1.18

Никога не ти беше достатъчно.
Рядко те гледах в очите, защото усещах
погледа ти като нещо, което пробива.
Думите ти избухваха като плесници
върху страните ми,
не ми оставаше нищо освен да се съглася,
че мога повече,
че вероятно съм тъпа,
че не давам достатъчно,
че върша нещо престъпно.
Дълго време се срамувах от себе си
и все още намирам място за този срам.
Все още мечтая да бъда обожавана от мъж
вместо да обожавам себе си.
Всяко момиченце е дъщеря,
татко.

Nude II

22.1.18

Не съм сигурна какво е. Какво пресуши думите ми. Вечер се будя и започвам да разказвам и рисувам всичко в ума си, не просто будна, а истински нащрек стоя за образите, които идват в малките часове. Въртя се, опитвам се да задържа очите си затворени, шумовете се видоизменят в неща, които не са. Толкова много ми липсва да изпитам онова траещо секунди облекчение, след като напиша нещо, което е било важно да изхвърля. Може би нямам какво да изхвърля? Или сигурно не умея да преживявам процеса на асимилиране на чувствата и събитията, искам го вън от мен час по-скоро.

Никой не е виновен за това. Мисля, че от всичките си способности най-много съм вярвала винаги в писането. Възможно ли е тепърва да открия нещо, в което ще се чувствам по-уверена? Дълбоко се съмнявам.

nude I

16.1.18

Все още си момиче, което няма достъп до себе си.
Изплашено животно с оръжие. Животно оръжие.

15.1.18

накрая спомените няма да се различават -
случилото се и мечтаното ще се все част от миналото.

18.12.17

Странно главоболие почуква в главата ми. Дали не е от Павич и всичките му коси, трапчинки, мустаци, нахуйници, пръстени и чайове от коприва с мед? Или може би от пренавиването последните дни, сгрешените джинджифилови сладки (как можеш да сбъркаш сладки?) и бесовете, които упорито ме яздят, когато знам, че трябва да се събирам с хора.

Тази сутрин се събудих в 05:50. Главоболието удряше, синусите ми пулсираха необичайно силно. Почетох пак от Транстрьомер, защото в поезията му винаги е здрач, лъха на море, гора, времето става лабиринт. Ставаше дума за исландския ураган, който Търнър би рисувал привързан за статива си. Учудващо е как добре се слегнах с този швед.

А вътрешно ме е обгърнало топло спокойствие. Глад, който прилича на болка, както пише Павич, но такъв, който ти е необходим, за да се движиш.


14.12.17

Много е наивно, но да си кажа. ♡ 


Благодаря на себе си, че имах и имам смелостта да се изправям непрестанно срещу неща, които досега не съм искала или не съм била готова да чувам. Вече мога да поемам истината, не мога да избягам от нея дори да искам и въпреки склонността да интелeктуалнича, когато искам да (се) излъжа.

Благодарна съм и за стабилността на здравето си. Мисля, че то се дължи главно на горната точка. Виждам как това се отразява и на детето ни. Винаги съм вярвала, че за да е щастливо едно дете, е необходимо и родителите му да са щастливи. Здравословните ми проблеми в последните 4 години бяха външното проявление на срива, който преживях покрай житейския си преход. Скоро четох, че сривовете са точно викът на психиката ни за здраве, ментално и физическо.

Повече от радостна съм, че започнах да танцувам. Предизвиках се извън зоната си на комфорт и започнах да обръщам внимание на тялото си като жена. Спортната мускулатура, с която се гордеех, вече не ме привлича така, както ме привлича изяществото и мекотата на танца. Танцът ме срещна и с дълбоко вкоренени задръжки, за това също съм благодарна.

Благодарна съм, че отново започнах да се прибирам вкъщи с желание и удоволствие. Отново започнах да искам да готвя. Прибирам Самуил от градина с нетърпение, говорим си и се пръскам от удоволствие. Мисля, че свързвам дома си с това, че когато се приберем след дълъг ден, той ще поиска моцарела, ще поиска филмче, аз ще си налея вино и ще приготвя нещо за вечеря, ще чакаме татко му и това е предвидимостта на рутината, която носи сигурност. Също като при бебетата. Ето, в момента това ми е достатъчно.

Благодарна съм за съдомиялната, свободния роуминг, киндъла и халата, с който се завивам в зимните сутрини. Ха.

Благодарна съм, че тази година ми донесе нормална работа, с човешки условия и човешко отношение към хората от екипа. Аз съм част от този екип и се справям нелошо.

12.12.17

Никога не съм очаквала, че толкова много ще искам да предпазя сина си от определени свои особености на характера. Току помислиш, че се справяш добре в тази посока, хоп - осъзнаваш, че пробойните се случват другаде.

Не съм преполагала, че ще бъда майката, която съм.

Към шест тази сутрин се промъкна в леглото ни - татко му вече беше долу и работеше. В просъница го видях как ми се усмихва и ме потупва лекичко по бузата. "Спи си мамо, аз просто ще полегна до теб".

11.12.17

Кое не удря на кухо в тази стая? Кое е точно такова, каквото казваш, че е?

9.12.17

И все пак трябваше да я подаря онази яйцеклетка. Две години по-късно съжалявам горчиво. Мисля, че за първи път в живота си изпитвам нужда да направя нещо за някого, с когото нямам нищо общо.

'n sync

6.12.17


Много добре обобщена версия на 2017-а. Личи си колко важни, ако не и най-, са текстовете. Ужасно се радвам как развивам вкуса си, в началото от нужда да избягам от определена музика, а после - от истинско меломанско любопитство.

Моята приятелка Све скоро се записа на пеене. Чрез нея отново успявам да изровя любовта към разбирането, разчитането и възпроизвеждането на музика. Гордея се, че това е един от талантите ми. Гласът ми не е нищо необикновено, но знам, че си има mojo, което хората харесват.

Ясно си спомням няколко много силни музикални момента - как пускам сълзи на Adeline в трамвая на път за офиса; как се возим в колата на връщане от Копривщица и пея с цяло гърло на Hurt me; как вървя сама в много ранното утро на рождения си ден в Созопол, с Лора Марлинг в ушите; как очите ми се разширяват, когато за пръв път чувам Pleader; как Алисън Голдфрап започва концерта си в Берлин с любимата ми нейна песен - Utopia; как се разтягаме на Makeba в часа по съвременен танц; как Бьорк ме е съкрушавала с почти всяка своя песен и дори веднъж дойде в съня ми, защото искаше да си поговорим.

Мерси, спотифаю.

5.12.17

Хризантемите винаги ми напомнят на дядо. Когато си отиде преди 3 години миришеше на тежък дъжд и хризантеми.
Гледам вкъщи винаги да има цветя, но през октомври и ноември е най-хубаво, защото хризантемите издържат по две седмици и чак след това, когато почнат да загниват, се усеща лек дъх на труп. Стерилен и неопределим.
Тази есен изпрати и роднини на близки мои приятели. Виждам тленността все по-ясно и се опитвам да се помиря с това. Дни наред ги оплаквам, като всъщност май плача за смъртта в себе си.

4.12.17

Дава ми да държа корема ѝ с едната ръка, а опашната кост да подпирам с другата. Гледам го как се раздвижва като отделно същество, което се издува и прибира, издува и прибира, срамежливо мокро тяло, женско като прилив. Хайде, хайде, можеш - казва - не го гледай, само го дирижирай с мисълта си.
Ханшът ми вае осморки, толкова ерогенно и естествено, колкото никога не бих предположила. Оставям се на трептенията, които напомнят на прекъснат в полета си оргазъм. Събирам езика - център, диагонал, център, туист, плие, ронд, шими, контрехт. Това е като да се научиш да се гледаш, без да се гледаш, само да се усещаш и да се виждаш интуитивно. Изключително трудно е. Кожата се навлажнява от усилието да танцуваш отвътре и да се усмихваш на образа си. Много съм щастлива.




събуждане

2.12.17

сънувам те
и после изщраква резето на деня.
стоиш безучастен като сянка на
облак.


север и книга

30.11.17


Беше подходящ ден за правене на сладкиши и гледане на филми. Наместо това си сложих червило като на тази обложка на Емилиана Торини и се понесох at the speed of dark.

Снощи сънувах дома на баба и дядо. Не знам живи ли бяха още, но това е като да сънуваш утробата, в която си бил преди да те има. Често идват в съня ми. Започнах Татко. Склерите ми зимно време замръзват ужасно и непрестанно сълзя, но с тази книга откровено си плача.

Понякога се страхувам, че като прощавам, може да забравя. А друг път ми се иска да забравя, за да мога да простя. Май не съм човекът, който да раздава прошки. What's done is done.


Писах ти толкова предпазливо. Но това, което не можах да ти кажа,

се пълнеше и растеше като балон с горещ въздух
и накрая се понесе през нощното небе.

 Тумас Транстрьомер

хората, които ги няма

29.11.17

отидохте си и сега какво да правим
с този вкус на януари.
с тоя вкочанен мускул,
с това изстинало ядене.



сбогувания

28.11.17

всеки ден по 5 минути да мислиш за смъртта

26.11.17

свежестта на дъвката ментолка в шала и в брадата очилата музиката  във колата или не а може би лъчите или очертанията на местата ни поставиха в поле в което сме играчи шах и мат или пък дама но да се върнем на най-първото навлизане в пространството за което нямаме антитела а само тяло поемаме поглъщаме завинаги и няма връщане вселената ни смля сега сме заедно кодирани във себе си или в космическата слюнка всичко почна с осмозата в езиците ни
Не да се нуждаеш, не да допълваш, а да обичаш е достатъчно. Толкова.

23.11.17

няма да пропускам изгревите, нищо няма да застава между нас, чудовищата отдавна ще са си отишли, ще съм им изгорила езиците с неопровержимата си нежност.
оставям се на своята дребнавост, колкото ум - толкова, такъв е. ще го поя и храня, колкото и когато искам, без да искам да блесна. ще се оставя да омекна, защото меките неща приемат по-лесно нова форма. приемат по-лесно.
ще се влюбвам в идеи, не в хора. 

Заслушах отново Young Fathers. Кипнала и жилава музика, която е толкова на газта, че а-ха да те зашлеви.
Както мъжете, които се качват в колата си и тръгват още преди да са затворили вратата. Стремително, първично, тестостеронно, мигове преди потокът да ги поеме и озапти.

21.11.17

Липсва ми небето над моста Чавдар. Сутрините, в които се изкачвах, и тежко болните залези от терасата. Липсва ми пурпурът над моста, купестите облаци от зафасиран ден. В краката ми - внимание, опасност. Още: миризмите от печатницата и жената с ваймаранера.

Разнебитеният му гръбнак, когато го оставих...

И пак небето, по което хвърлях карти. Неозаглавени снимки на анонимни птици. Релсов дом на самоубийци. Всичко, което умря там.


Цели пасажи, в които нещата и хората застиват като кадрите с катастрофата във Фрида.

Малка синя птичка и златен прашец. Музиката.

Осъзнавам, че говоря както пиша, а доскоро мислех, че е обратното. Първо е написаното.

Писането по един ред в дневника всеки ден отправя ново предизвикателство - да синтезираш мисълта си само в най-необходимото. Най-най-най-най-необходимото.

И така денят ту спира в себе си, ту се процежда в няколко думи. Обръщам му внимание. Пишат ми се стихотворения.

частна прожекция

20.11.17

всичките подробности и въплъщения
у теб обичам

и аз
и аз

17.11.17

Все така сме свързани.
Единият гони,
другият бяга,
близки като Метеорите.