Третата къща

3.8.21

Нито един облак не докосна небето девет дни. 

На деветия ден пожелах да отбием от пътя и да видя къщата, която дядо построи и която след смъртта му чичо ми продаде на някакви пришълци. Там, където някога имаше ниви и бостани, сега се издигаха почти двуметрови царевични стъбла и клюмащи слънчогледи. Там, вдясно от пасажерското място, по лошия еднокиломтров път, който води до селото; разстояние, което в главата ми беше останало с детското ми усещане за площ - безкрайно далече, края на света. Толкова отдавна ли не бях ходила наистина, че се чувствах като Алиса, която току-що е станала по-голяма от къщата?

Къщата на средния брат на дядо идва първа. Все така няма парапет. Там пиех прясно издоено мляко, помня миризмата. Мляко като топла вечер.

После - родната къща на дядо, наследена от най-малкия му брат. Беше ме страх от нея, защото беше прихлупена и стара, от онези къщи, в които мирише повече на земя, отколкото на човек. Там с братовчедите ми ловяхме мишки и ги убивахме по доста нехуманен начин.

И третата, хубавицата, къщата, която дядо построил горе-долу когато съм се родила.  Предполагах, че може да е станала неузнаваема след идването на новите собственици, но не: оградата беше непокътната, чешмата и пейката, на която седеше той - съвсем същите. Бяха сменили дограмата и толкоз. Грижеха се за двора, лозето беше спретнато. Нямаше хора, но някой скоро беше напълнил три туби с вода. Почувствах огромно облекчение, че всичко е останало, както дядо го беше направил. Не можах да се разбунтувам, макар да се бях подготвила да роптая ''какво са направили с къщата''. Времето там беше мъничко, обхватно, достатъчно.

Коя съм аз, когато влизам в селото? Възприемам само нещата от перспективата на влизащия, а не на излизащия. Завладяват ме спомени от детските ми приключения, които нямат абсолютно нищо общо с предпазливостта и страховете, маркиращи живота ми като възрастен. Това ли е най-близкото до автентичността, което съм познавала - неустрашимостта от високо, бързо и смърт, осмеляването, радостта да съм скрита някъде и да наблюдавам или да хвърча като комета с балканчето по забранени места? Това ли искам? Знам, че дядо ме извика, за да се срещна с това, което последно съм виждала именно там.


19.7.21

Ти идваш в съня ми и най-после се осмеляваш. Вкусът ти е познат, макар да няма как да го познавам. Страшното е колко естествено се чувствам.

нула

13.7.21

Сутринта по Графа: продавачите още мият подовете в магазините, мирише на препарат, на училище. Слънцето пада симетрично само върху едното крило на улицата. Нарочно не слагам очила, за да мога да възприемам пълноценно. До мен стигат паратекстове - запалена цигара, неизмито тяло, трамвайните трясъци, думите от подкаста, който слушам, звукът на собствените ми крачки, който се опитвам да римувам с околните звуци. Мисля си за този текст и за това как поезията е вид аутистично състояние, свръхизострена чувствителност към обстоятелствата, непрестанна нужда да си едновременно подслонен в себе си, но и в контакт с Другото.

Вървя и мисля за себе си, за своето отсъствие. Не мога да продължавам така, трябва да порасна, а май не искам? Ако всичко дотук е било откраднато, кое е мое, коя съм, къде съм... Дори когато се наслаждавам, не знам дали всъщност не присвоявам чуждо вълнение. Кое е истинско?

Ще отнеме време колкото отнеме. Живея с възможността да не си отговоря на горните въпроси. Единственото хубаво нещо на това празно пространство е възможността да се родиш.

Frattura Vecchia • Ребека Елсън

12.7.21

Седнал до извора, отчупваш хляб,

мълчиш,

а селото потъва в планината

камък по камък,


змия се плъзва във водата -

митична, точна, вглъбена,

и внезапно те обгръща усещане за време

като вода от сухо възвишение —


всяка частица пейзаж

е частица от някъде другаде


лежиш по гръб, докато

вече няма планина,

а само небе,

само облак 

пробягва.

Самуил на 8

8.7.21

Мило мое дете,

вече 8 години от онази нощ, в която за пръв път чух плача ти. Ето ни днес, все ти шът-кам, все се опитвам да "намаля" звука ти, но ти не си шепот и никога не си бил. Гласът ти избива навсякъде с бавното си, не-детско бумтене. 

Гледам те и не вярвам колко си голям. Аз ли се смалявам? Отстъпвам, отстъпвам назад пред теб, защото ти ми показваш, че корените на някои растения тръгват нагоре, не могат да стоят забити в земята. Един скъп човек ми каза “Човешките взаимоотношения никога не са симетрични”. В родителството това най-ярко личи, мисля си.

И колкото повече растеш, толкова повече отпускам задушаващата си хватка. Не че някога си допускал да бъдеш нечий, по-скоро аз съм искала нещата да бъдат по моите представи. Ти ме учиш да не притежавам.

Да уважавам самодостатъчността и ума ти, да притулвам страховете си, да се конфронтирам с комплексите си.

Извинявай, че толкова дълго смятах, че си мое продължение, отражение. Отне ми ужасно много време да свикна с мисълта, че аз съм просто първи дом и че само прегръдките ни носят дъха на онова време на утробна съвместност. Трудно успявам да виждам теб като теб, без филтъра на огорчението ми от самата мен, но толкова се старая! Надявам се, че в мен ще можеш да намираш подкрепа и утеха винаги когато се нуждаеш. Ще опитам да не досаждам.

Хубаво и страшно е как бързо (се) променяш (във) времето. 

Обичам те. Бъди здрав! Бъди какъвто искаш да бъдеш! Благодаря ти за спокойствието, което ми вдъхваш, имам огромна вяра в твоите избори и крачки. Честит рожден ден, момчето ми! 

1.7.21

 Мирише на дъжд и липи. И на твоята дъвка.

27.6.21

 Поредната река. Коимбра е бяла и дантелена. В неделя няма никакви хора и докато отлагам третото еспресо, извървявам още десет километра. Всяка костица ме боли, но знам, че това няма да се повтори, затова се насилвам да поема още малко.

Децата ми липсват, вече искам да се прибираме. Ще тръгнем, преди да сме се наситили. 

В заведението, в което вечеряме, пускат песента от сватбения ни танц и Валери казва “Няма случайности”.

25.6.21

Кориандър. Искам да го напиша, макар да съм сигурна, че ще запомня всеки вкус в Лисабон. Искам да знам българаските думи за всичко, което ям. Обичам пресен кориандър, сардини, севиче, риба меч, червени скариди, всякакви ракообразни всъщност, носът ми бди за нови аромати и прегръща лакомо.

Жени с красиви крака, които се поклащат като хипнотични манти. Жени с маски и голи бедра, гърди, които вибрират в такт, великолепни гърди.

Мъже с кафяви кожи и ситно къдрави коси. Шъшкат и жъжкат до ушите ми, чувствам се като кана с мляко, бяла и чуплива, не намясто, великолепно несъответствие. 

Никой не ме вижда. Щастлива съм. Гледам мач в огромно хале с фенове. Поглъщащо чувство за (не)принадлежност. Смея се с глас и пия. Усещам в себе си всичко - алчност, сласт, нетърпение, раздразнение, едва сдържана логорея. Паля цигара и не забелязвам кога я изпушвам. 

В градове върху вода е най-хубаво. Аз съм нищожна част от Космоса. Съвършено никоя. Губя се, отдавна изпуснала очакванията си. Влюбена си, нали, питат ме няколко пъти. Не, не мисля, аз съм жена, която е спряла да иска. Благодарността е смесена с надвисналото предчувствие, че утре, хипотетично, може да ме няма. 

син

20.6.21

Леглото ти съвсем е отесняло.

И в него - ти, нимбус, увит като мумия,

далече от страха си от бури,

напред към своето бъдещо тяло.

18.6.21

Преписвам от Габи идеята с въпросника на Пруст, струва ми се забавно.

Кое смятате за най-голямото си постижение?
Любовта ми към живота. Възстановимостта. Това, че въпреки че не знам коя съм, продължавам да искам да се намеря.

Каква е представата ви за пълно щастие?
Не вярвам в пълното щастие. Вярвам в красотата на момента.

Какво е сегашното ви състояние на духа?
Попреляло ми е. Много искам да напиша overwhelmed.

Какво е любимото ви занимание?
Четенето. И въобще неща, които правя насаме - тичане, разходка, писане, превод.

Кое е най-ценното ви притежание?
Материално - домът ми. 

Какво или кой е голямата ви любов?
Синовете ми. Морето. Мъжът до мен.

Кое е любимото ви пътуване?
Всяко ми е любимо. Не съм фиксирана в мястото, но най-сантиментални спомени пазя от Ирландия.

Коя е най-изявената черта на характера ви?
От тези, които определям като положителни - интуицията, дипломатичността и наблюдателността ми. От лошите се изявява най-често перфекционизмът.

Къде и кога сте били най-щастлив?
В първите месеци след раждането на децата си, когато ги кърмих. Щастлива съм и когато тръгвам нанякъде с мъжа си.

Какво ненавиждате най-силно?
Насилието.

Кой е най-големият ви страх?
Че съм фалшива и че не го виждам. Болести, които убиват бавно. Самолетите.

Коя е най-странната ви привичка?
Не давам никой да ми пипа възглавницата. Чистя повече от нужното.

Кой жив човек презирате най-силно?
Много са...

За какво съжалявате най-много?
За някои свои заблуди и претенции.

Какъв талант бихте искали да притежавате най-много?
Архитектурна мисъл (изобразително изкуство + математика). 

Къде бихте искали да живеете?
В София. Може и Балчик или Созопол.

Какво за вас представлява най-голямото нещастие?
Родител да надживее детето си. 

Кое е качеството, което цените най-много у един мъж?
Щедростта, великодушието, широкият мироглед.

Кое е качеството, което цените най-много у една жена?
Женствеността.

Кое свое качество най-силно не одобрявате?
Желанието да се харесам на всички. Мрънкането.

А в другите?
Сигурно същите като у мен. Плюс арогантността, навлизането в личното пространство, туткането.

Какво цените най-много в приятелите си?
Фактът, че все още ги има до мен. Че не искат да ме променят. Че са умни и уютни.

Кой е най-любимият ви измислен персонаж?
Героите от "Алиса". 

Кои са героите във вашия живот?
Валери.

На кой жив човек се възхищавате най-много?
На някои поети и артисти.

Коя добродетел смятате за най-надценена?
Честността в смисъл на непременно огласяване на истината. Също и западнярският работохолизъм.

При какви обстоятелства лъжете?
Когато трябва да защитя личното си пространство или някого, когото обичам.

Кои думи или фрази са ви паразитни?
Другите могат да преценят по-добре. Мисля, че е оффф.

Ако можехте да промените едно нещо в себе си, кое би било то?
Бих искала да мога да се виждам, когато ставам манипулативна или се държа като жертва.

Кои са любимите ви имена?
Нямам любими. Важното е името да отива на човека си и да му го споменават с добро. За всеки случай не харесвам привнасянето на чужди имена, които обикновено не стоят намясто в българския език, намирам го доста нелепо. 

Как бихте искали да умрете?
В съня си, разбира се. Но по-важното е да не тежа на близките си.

Ако можехте да умрете и да се завърнете като човек или вещ, като какво бихте се завърнали?
Не вярвам в прераждането. И хора, и вещи има предостатъчно на света. #yolo

Девиз?
Нямам или просто имам твърде много.


Средата на юли / Силвия Чолева

17.6.21

Какво струи от този фар, който бавно се появява и изчезва от дъното на нощта. Моята самота и аз седим в стари шезлонги. Около нас попукват щурци. Погледът ми, уморен от слънце - почива върху зеления фосфор на лозовия лист. Толкова е тихо - знам какво сънуват чайките. Лунното око се вторачва в мен и разваля картината. Вече сме заедно.


Mid-July


What’s streaming out of that lighthouse,

As it emerges and fades

From the bottom of the night?

My loneliness and I are seated on old deckchairs.

Crickets are crackling around us.

My eyes, tired of sunlight

Lay themselves on the green phosphorescence of the vine leaves.

It’s so quiet I can hear the dreams of the seagulls.

The Moon’s eye stares at me

And spoils the picture.

We’ve become one now.


15.6.21

Исках да ти пиша и след това видях, че не смъртта ти ме вълнува, а твоето отсъствие. Ти не си умрял, а и аз съм нежива. Опитвам се да те присвоя, да изсмуча силата ти. Пак саморефлексия и пак долу. Отдолу не никне нищо като поезия. Разпитвам се. Мъча се да видя къде е можело да проявя повече честност към себе си, но май повече ми се иска просто да не бъда уловена в измама. Противореча си, не знам коя съм и притежавам стратегии за самозаблуди на всякакви скрити места. Докато се мъча да потулвам следите си, не си оставям време да бъда себе си. Което и без друго е невъзможно.

Владея кухотата. Не признавам колко арогантност и високомерие има в мен. Ти срамувал ли си се някога от себе си, от самия факт на своето банално човешко зло? Откъде са дошли тези белези? Радвам се, че си умрял, за да мога да фантазирам как те има. Обратното би било неприемливо.

Дъното

Сладко като нож,
горчиво като вечер,
обемно като пещера
и тънко като времето.
Бавно като болка,
бързо като сън,
страшно като сянка,
тихо като чакане
си мило мое дъно.

15.03.2021

Създаване на история

7.6.21

След него - лилава трева.

Млада, подсъдна едва.

И учудването, че часовте минават,

че минутите правят бримки в кръвта,

че нещо сложно и странно

плъзнало се в мен като нож,

се настанява.


След него - синестетичен сок.

Нов език, сребърен, нарцистичен и алчен.




2.6.21

Ето ме и тук, безделница,
заскучала дваж и триж!

Ана Ахматова

Оказвам се на улица ''Ана Ахматова'', докато трае ремонтът вкъщи. Освен гърмящ дискомфорт, до мен доплуват спомени. Била съм тук преди много години. Улицата ме изритва обратно назад в моите млади бягства. Опитвам се да си припомня кой беше блокът, но в главата ми има само нелепи прасковени нюанси, нищо, за което да се хвана.

Няма интернет, вън е март, домът ми е опакован като нещо, което ще бъде херметизирано. Толкова особено чувство изведнъж да оцениш квартала, улицата, гледката, топлината на апартамента си. Някак си се мобилизирам, за да запазя максимално хомеостазата на семейството, но бързо разбирам, че не е нужно да предпазвам всички. Лягам си с децата и ме заливат всички причини да съм на този свят. Белите им ръце с тук-там мръсен нокът неволно се докосват в съня си, търсят се, аз стоя и наблюдавам с рибешко безмълвие. 

И тъй като имам достатъчно време да се вгледам в поведението си и реактивността си към стреса, осъзнавам още по-ясно, че поведението ми и реактивността ми са избор, който сама правя. У дома няма за кого да вдигам защитите, да сменям лицата си. Мога да бъда 'безделница', Ана.

25.5.21

Явно имам тип.


Слънчева стая

 “Айде, майче!”

дочувам да казват камериерките, 

когато влизат в стаята 

с протоколно почукване,

както акушерките 

идват, зa да ти помогнат да станеш.



26.4.21

 Кипяхме ли,

горяхме ли - и аз не знам.

Тук някъде лежи трупът на старата

ми лудост. На нейно място е поникнал

агностик и всеки ден се буди със съмнение,

че плътта е жива, че в нея има бог.

25.4.21

 Нетърпението да си легна? 

23.4.21

 Тази седмица експериментирах със самовнушенията. Все още не знам кое е истинско - дали привързаността към това да ти е зле или убеждението, че не ти е зле, щом си здрав и любимите ти хора за край теб. Другото странно нещо е, че отново зависи от мен кое колко ме държи и как интерпретирам събитията. Не регистрирам промяна или прогрес, само казвам.

Когато затворих няколко таба, се появи време за гледане в една точка и четене. Вероятно по друг начин не мога да го орагинизирам. Мисията “Слушай тялото си” е горе-долу до кривата круша, но ми е спокойно. Т.е. знам какво е понесло и съм му благодарна, че така вярно ме носи. Толкова мога сега, може и да не мога много повече никога. 

Отново зачетох Емили Дикинсън на български и ми трябваха няколко стихотворения да осъзная, че нещо адски ми липсва - пунктуацията. Можех да го сканирам още с първия поглед, но не го направих, бях изумена. Бях изумена и когато започнах да забравям колко от работния си бюджет съм изразходила, но да речем, че това така или иначе не ми е силата. С две думи - свиквам да съм разочарована от себе си, но да ми минава бързо. 

Самуил ми каза “Мамо, познай какво си мисля.” След което беззвучно артикулира нещо неразбираемо с уста. Не знам, казах му. “Много ме дразниш” отвърна той. Толкова се радвам, че това дете ни е избрало. 

Разочарованието от себе си допуска да можеш да разочароваш другите, което аз виждам като огромна свобода. 


Изток

20.4.21

Русата пръст на земята, която

е пуснала корени

вътре в гърдите ми,

бие равно и топло

и дъхът ѝ изпечен 

се влива в сълзите ми.

Тук юли царува и 

празнува в зенита си,

тук пуска всеки свой син

да опари петите си

и после угася в морето

своите дивни горещници.


В тази тиха и бавна земя, легнала като заситен смок,

с единственото си кобалтово око отгоре ни наглежда Бог.

12.4.21

Непрестанно мисля за борове, може би откакто и Самуил започна да се вглежда с особен интерес в тях, да ги брои, когато сме на път.
В ума ми е тъмнозелено. 
Напоследък опитвам да опозная и нетърпението си. Когато не бързам, всичко става една все още непосилна светлина, като преекспонирана снимка. Чудя се възможно ли е да направя опит истински да се забавя, за да може и лещата ми да свикне със скоростта на затвора... 
Истината е, че се усещам, когато е твърде късно. Когато съм смляла порива или инстинкта си и съм припаднала от изнемога. Все едно се деля безкрайно, безпощадно, по средата.

10.4.21

Пойни птици. Или по-скоро птички, малки късове небе за нас. Мнима пролет запотява стъклата ни.

Благодаря. За мен, за нас, за днес.

Не знам защо в такива моменти усещам скоростта, с която си отиваме, по-силно. Когато натиснеш газта, искам да викам от ужас. Не още, не оше...

Ръцете ти варовикови. Как ми стриваш див розмарин и лавандула и поднасяш скалите пред лицето ми.

Виждам се


Тя (по Галина Николова)

9.4.21

Взряна малко над себе си,

вратът леко огънат наляво, 

като че задава въпрос,

усмихва се на кучетата 

и бебетата.

Дали ще надушат каква е, ако

погледнат нагоре,

зададат си въпрос и открият

кучка,

бебе.




29.3.21

От взиране в дупката се превърнах в дупка. Бяла и няма като кръгла нула, като кръгла луна напълних стаята с безсмислен неон, който държи всички в напрежение.

Гледах гимнастика и съжалих. Винаги ме натъжава тази безкрайна ода за перфектността. Хората така нефелно боравят с тази дума, толкова са горди, че се стремят към съвършенство. Става ми много мъчно за тях и в гърлото ми засяда буца.

Само изтощението има вкус, само прекалила се познавам в огледалото, и само неискреността е лакмус за истината. Искам да се предам, но ме е страх, че ще мине в графа мрънкане. Предала съм се вътрешно. Коронавирусът нанесе финален удар върху вкуса ми към живота. Все ми е тая. Някак успявам да нахраня децата и поддържам разговор. Струва ми се, че лъхам на некомпетентност както в кошмарите, в които сънувам, че мириша лошо. 

Вътре II

22.3.21

Мракът се е подслонил у нас
и в амигдалите ни рови с лапи.
Близо са стените на лимитите,
цветовете спират тук
да искат да се вмъкват.
Какво да сготвим за вечеря?
Жената вътре чува този питащ глас,
и вади нож в самозащита.
Нещо съвършено осолено,
напоенo с виковете на очите ни.


преводач

15.3.21

Не мога да те стигна,

тегна тежка зад гласа ти,

тътря отеснели гласни,

трупам версии и раждам

трудно. Ехо съм

съм...

съм...

съмнявам се, че мога

да посадя тревога-

та си тук до твоята,

че двете могат да 

растат, а не да се погубват,

съмнявам се, че мога

мога...

мога.

Слънцето троши кости в пръстта.

В тъмната си стая бялото има възможност да бъде

всички цветове, от които е съставено.


Рентген

9.3.21

Усилен съдов рисунък двустранно,

диафрагмални куполи - проследими и рязко очертани,

сърце - нормални размери и правилна конфигурация.

Толкова много поезия в едно тяло,

в една обикновена анатомия, която за света нищо не значи.

нощ

25.2.21

Лапис,

твърда, синя бучка със звезди,

студено ни прегръща и броим

минутите до своето събуждане

с възхитени навътре очи.