кино

15.12.19

Сложих рокля и високи токчета
и станах някоя, отиваща на среща.
Косата ми повличаше след себе си
мъгли, а крачките пращяха като цепеница.
Следобед беше.
Жена наблизо носеше
Шанел, което вдъхва сигурност
като познат маршрут. И беше
тъмно като в яката на пуловер
от кашмир. Сухо като мъжка длан.
Сама, застинала на мястото си до пътеката
(за да имам шанс за бързо бягство),
очаквах своята любима авантюра.
Рядко любовта е ярко осветена,
гледам все един и същи филм.

black bile

13.12.19

Your shadow invents you every time light fails to pass through you.

Michael Wasson

Светлината много често ми убягваше. Помня едно сиво лято, море, опънато безстрастно пред погледа ми.

Дали виждах? Понякога. Виждах въпросите на бъдещето как бавно приближават, сигурни като края на Меланхолия. Бях надрусана от страх.

За пръв път усетих истинската сила на терапията. За пръв път позволих да бъда видяна под лупа по начин, по който никой не ме познава, най-малко аз. Ужасно е! Разтърсващо, непоносимо, бавно и трудно. Пробвай да не мигаш! Пробвай да не дишаш! Пробвай да не копнееш да прегръщаш децата си! Ето толкова трудно.

Когато започвам да се саботирам, все повече се чува този въпрос: Кой говори тук всъщност?

Справям ли се? Мога ли да се справям сама? Много лесно хлътвам във фалша.

Какво съм? Коя съм? Кой стои в мен и какво ми казва? Малко по малко нареждам мозайката с опитната и настойчива светлина на Т. и с търпението на близките ми. Правя страшно тъпи неща, нямам добър контакт със себе си и не умея да съдържам полюсите си, обаче все по-често се хващам "ахааа, ето пак". Когато не се, нося мокри кърпи за дегримиране, за да си оправям разтеклата се спирала.

Децата ми, моите светли момчета, сърцето ми, те са всичко, за което си струва да искам да бъда цяла. Ако не бяха те, сигурно нямаше да знам, колко не-цяла съм. Вероятно щях да съм дала пореден repeat на добре познатите грешки. We repeat what we don't repair. Не че ще го поправя, но ще опитам да го разбера.

Хич не върви аз да пиша за осъзнавания и приемания. Доказан провал съм в това. Но да се опитвам - мога. Да стоя на тъмно и да пускам точно толкова светлина, че да излязат сенките.




Приспивна песен

Ето, стигам дотук.
Луната бие като камбана
в малката спалня.
Минутите прекарах във погнуса
от намерения и взиране. Посветих
деня да мразя себе си и на екрани, които
връщат зеленикави отблясъци. Толкова изгубени
неща, моменти! Чакам да ме връхлетят към края на деня,
за да се блъсна пак в втвърдения си страх, в познатото
бягане от себе си.
Паниката се разлива бавно във кръвта,
като хвърлено във мезозоя фризби. Скуката!
Кариерата! Безсмисленото вкопчване във формата!
Децата ми, които клетъчно ми липсват!
Намирам се в леглото си, дишам и до мене дишат,
но нищо сякаш не живея. Сякаш нещо отклонява пулса ми
и стиска здраво, за да не вляза в себе си.

10.12.19

Светлината пада сънотворно на стената.
Отметнах няколко житейски роли,
стоя във центъра на празнотата. Роля
с дупка във средата. Отива ми да бъда
празна, защото само мога да наливам.
Да създавам, без да се срамувам и без дълг.
Да оформя със език мечтата.

9.12.19

Искам да знам какво би станало, ако мога да спя в голямо, пухкаво, високо легло, сама, несънуваща, несъбуждана. Какво би станало? Дали ще се събудя наистина готова да стана и без тревожност ще полежа, взряна в тавана? 5, 10, 15 минути? Докато усетя първо пръстите на краката си, после коленете, пъпа, върховете на косата. И после да ни поканя да пием кафе!

lunarium

6.12.19

Тези снимки са ми подарък от Нели. Трябваше да ме снима тя, но понеже не може, ме прати отново при Алекс

Изобщо не се получи това, което виждах. Не намерих лунариите, които търсих къде ли не. Лунариите, освен със своята прозрачна чупливост, ме привличат и със спомена за баба ми, която държеше няколко вида сухи цветя в хола си. В хола, в който бях щастлива до петата си година.

Може би някой ден, бабо. 



woman,

5.12.19


Woman, tell them
you're a mile high
above your deadcrush
first you tessellated
then you quarreled
and you went barefoot in the park
you now know that into the red
it's somewhat soothing
and your mistakes were made for you

Слушах много повече книги, отколкото музика тази година. И в кратките моменти, в които не избирах тишината, бях с Нора Джоунс, Агнес Обел, Ханиа Рани, Джеймс Блейк...
Каква бърза година! Колко по-ясни виждам контурите на смъртта! И как все още не мога да спра и да наблюдавам, заета от личните си битки.
Музиката тук е
Музиката тук е.

29.11.19

Днес тъмното маркира мястото,
където ще порасне мъничко крило.
———
Защото другият винаги съм аз.
————
Задачата на зрелостта е да удържаме всичко, което сме.


28.11.19

Болката ми се обръща към мен:
от месеци ме тътриш и търпиш
нещото, което се надига.
Но аз съм соматичен мускул,
който се усеща само в действие,
в нападите на истината и лъжата.
Гърдата и гърбът са само езито
и турато на пожара, в корема му
е щурм-унд-дрангът на света.

25.11.19

До Гери от метрото!
Благодаря ти! Бъди щастлива!

22.11.19

Мечтая за рамен в тих ъгъл. Със сигурност за нещо люто в студа.
Миналата седмица бях на ателие за експериментална парфюмерия. Бях толкова объркана, че заложих на добре познатата тактика - действай бързо и не анализирай. Както целувам за първи път, както пиша. Води ме ужасът, облечен в храброст. Сляпа и заслепяваща хищност да имам, но не и да интегрирам. Та с парфюма - получи се нещо с добри съставки, но “възрастен” дух - неудобно, кафифено-кожено, упойващо. Щом го сложа, остарявам. НО! Ателието беше вълнуващо преживяване, защото винаги се паля много, когато пред мен стои обаятелен учител.
Блогът е пространство, което позволява да говоря за рамен и парфюми без логическа връзка.
Децата ми са светлина, моите обширни савани. Улавям се, че ми липсват през деня. Наред с всичко останало...
Бях и на първия си мамологичен преглед. Колко е странно да те боли нещо, което почти го няма. Гърдите ми останаха блед силует, но по-неприятното е как отново се фокусирам върху това, което не са/ което нямам. Никога не съм мислиля за тях, не повече отколкото за коленете си, например, но когато се стопиха, изведнъж заеха адски много място! И болката, разсъждавам, се явява, за да ми напомни за тях. Да ги погледна и евентуално заобичам. През цялото време си представях рак и ампутация. Не си представям смърт, а унищожение.
Та... за рамена. Мисля, чв понякога имаме нужда от огромна супа, която да облее коремите ни. Даже малцина осъзнаваме колко необходимо ни е да се стоплим. Искам да кажа: под ъгъл съм, тетива съм, тежко е, банално е, нелепо е, понякога правя мега изцепки, понякога се подигравам, понякога разсъждавам прекомерно върху живота на другите, вместо върху своя, почнах да се чувствам и недобре в дрехите си, здрава съм, но боля, отегчена съм, но съм благодарна, уча се да признавам кога мразя, не знам и аз какъв е този емоционален пубертет. Аз съм същият човек, който казва на съвършено непозната в асансьора, че парфюмът ѝ е прекрасен, а с жена, с която делят офис, мълчи. С познатите винаги е по-трудно, а с близките - направо невероятно стресиращо на моменти. Мрязя асанаьори и имам проблем с близостта.

20.11.19

Всяко малко нещо те счупва
и виждаш как устата ти ражда змии.
Разширени от страх са очите ти,
ужасът струи.

19.11.19

Има акорди, които напомнят за теб
като тежки дни с тъжно време,
в което вали разреден димен дъжд
и ръцете имат вкус на утро.

Прелестна музика. Музиката
на дъха, на трафика и на триенето
на памук и кожа, изтриването
на историята, музиката на изчезването.

18.11.19

ако днес ми кажат “Рак.”,
какво ли ще направя?

ще имам ли воля
да остана БЕЗ
или ще поискам
без мен да останат?

16.11.19

II

Среща

Искам да знам къде лъчът пронизва камъка
и как палачът избърсва очи с дланта,
с която убива.

Искам онова златно сечение, където
жената среща детето,
където дърво и стъкло превръщат се в къща.

Искам да знам какво нямам
и как се сглобява. Имах сини балони
на небесната рокля с бяла якичка.

Черно-бяла е снимката, но помня
цвета, сякаш едновременно съм на три
и на още трийсет и три. И съм жива.

14.11.19

Все още имам око за него.
Като свръхразвит мълчалив орган,
с който опипвам историята.


Днес ще блогна като истински блогър.

Събудих се поолекнала, с приятното чувство, че не съм сама и че моите драми не са с нищо по-специално от чуждите, т.е. няма за какво да тропкам за внимание. Аз много обичам вниманието, излиза, че всичко, което правя, е зов за внимание и изумявам колко заобиколно и неусетно стигам до ситуации, в които накрая се срамувам от себе си.

Писането също е зов за внимание. Нарцистична съм, но в момента съм и празна. Не чувствам, че мога да дам, затова пък искам да вземам. Това не е обмен, това всъщност не е нищо здравословно и се опитвам да разбера какво точно ме мотивира в писането.

Като че ли не поставям писането на първо място. Ако имам някаква дарба, то аз се отнасям грубо и пренебрежително към нея. Защото в момента ми е по-важно какво? Вниманието, одобрението, тези неща.

И защо днес съм лека? Защото мога да стана и да напиша това, да бъда почти напълно открита със себе си. Искам да виждам, да разбирам и да се ангажирам.

Мечтая да бъда поет.

11.11.19

Синовете ми как спят.
Как лекичко подпирам това млечно равновесие
и как не съм им ос, а тънка периферия.

10.11.19

Пиша стихотворение в тефтер и се отучвам от нуждата да бъда видяна по определен начин.
Давам всичко от себе си в опит да се погледна цяла. И вас да погледна, вас всичките.
Понякога някои ракурси ще ми допадат, друг път - не.

delayed

3.11.19

Шибаният дневник с дупка, шибаният изрод, който наднича.

Сън: мастурбирам в банята и всичко, което виждам, е колко е мръсен подът. Поривът да го изтъркам, да ЕЛИМИНИРАМ мръсотията!!! Никакъв намек за удоволствието в тялото.
Ха! Приспан е потокът на споделянето. Дори на воайорството донякъде. Виртуалният ми свят се смалява и все още нищо не ме е заболяло поради този факт. Оглеждам пространството за нови, невидени досега знаци. Маркировка, пътечка в гората.
Воденето на дневник не ми се удава, макар от 9-годишна да водя бележки под някаква форма. Ядосвам се, вбесявам се, тръшкам, хвърлям, въртя очи. Не мога да понеса да седя в образа си, спокойна и удовлетворена. Очаква ли се да изпитвам удоволствие? Кой каза?
Мисля, че съм пред огромното предизвикателство да намеря себе си за интересна.

1.11.19

Записах се на курс по писане, за да разбера, че изобщо не става въпрос за писането.
Яд ме е, защото знам, че там ще срещна една пасивно агресивна жена с проблемен копнеж по безусловното внимание. Затова, разбира се кур(с)ът е анонимен, за да може да останеш сам с мръсната си тайна.
-завистта
-повърхностността
-омразата
-сравнението
-некомпетентността
-инфантилността
-сексуалността
-автоагресията
Помня мириса на момчетата ми като новородени. Острите малки нокътчета, впити в гърдите ми. Ревях, но се стремях точно към това усещане за полезност и смисленост. Една здрава жена не мисли, че полезността ѝ се изчерпва с това, че кърми децата си. Бях толкова привързана към тази зависимост, какво съм си мислела?!
Тази седмица за пръв път в живота си си казах “Ами ако ме няма”? Ами ако, наистина. За пръв път осъзнато се попитах дали пък... Разбира се, страховете ми винаги са по-силни от мен, но се замислих как дори смъртта познавам през воала на детските си фантазии.
В бунтовете си съм локална, все още не мога да изляза извън собствена си история. Подчинена съм на много дребни неща, които превръщам в огромни драми, излишно. Направих нещо тъпо на работното си място, предизвиках внимание по тъп начин, накрая съжалих и почувствах срам. Изобщо работата е моят начин да бъда наритвана всекидневно по кокалчетата, да бъда в нокаут и да бъда в екстаз, да бъда?
Махнах временно страницата си във фейсбук. Сега съм сама в блога си, сама е това, което искам да съм. Сега.


Copie conforme

30.10.19

Страх ме е. Чупи се помалко самолетът,
в който тялото ми се разхвърля.
Секундите ядат месото ми,
срамът е сос към всяко мое действие.
Виждам урода на снимката -
жена с избити предни зъби,
с търбуха на родилка.
Погнусата се слива с яростта.
Скрийте я някъде, какво сте я набутали
в таламуса ми да скиталства
противна, свободна и весела!
Интересува ме единствено кой и как ме забелязва.
Ще направя Шекспиров театър само за да бъда чута.
И нека после вкъщи да съм уродът. Да нямам зъби,
да съм мех, но да съм истинска.

Голяма част от това, което ме мъчи, се нарича дистанциране.
Отделена съм от възможността да пиша. Мисля, че ми липсва писането като част от професионалната ми реализация.
Дистанцирам се и от хората, защото съм убедена, че лошите ми страни биха ги отблъснали.
Страх ме е, че другите могат да ме видят с очите, с които аз се виждам. Аз съм една добре гримирана жена.

Рожден ден

27.10.19

10 години те чеша по коремчето. Блог, къща, съд. All puns intended. Нищо не може да опише силата, която ми вливаш, която си даваме. Аз имам нещо, което дори във фалшивите моненти, дори в цялата пост-истина, пак е истински мое. Име, дума, език.

26.10.19

Има само сега.

21.10.19

Ризото с въздишка. Homogenic на Бьорк. Uttermundane.

20.10.19

Честа локация в сънищата ми е първото ми училище в Добрич. “Петко Р. Славейков”.

Често сънувам des extraordinaires. Bjork, Roisin Murphy, Bowie, предимно музиканти.

Има неописуема тръпка в отметката seen в чатовете. Аз завъртях живота си около това seen и неговия пренос в действителността. Копнея да съм seen, защото не виждам сама себе си.

Тялото ми е нашарено от белези. Татуировките ми остаряват с мен, мастилото се разлива със свиването на кожата ми, но ги обичам истински като деца. Разполовена съм цезаровски по средата със съвършена розова бразда, но цезаровите раждания бяха единственият възможен начин за мен да не губя усещане за телесна сигурност, за непокътната детска цялост.

Уединението е подарък. Понякога искам да съм много далеч от децата си. Децата ми имат дете.  Мъжът ми не знае какво да ме прави, когато се отцепя в себе си. Пие чаша след чаша студена вода. Мечтая за стая, в която няма нищо - да мога да влизам в нея и да лежа в baby stretch с чело, опряно в земята, да мисля думи, да е много тихо.




19.10.19

Седи само, само се слуша.
Сънува улова горещ в корема си.
Какъв хищен корем, как със свое око
съзерцава препъванията на волята.

18.10.19

Мигът не ме побира.
Тялото едва съдържа
волята,
а аз съм винаги провесена,
попаднала или пропаднала
в мрежата на мисълта си.