22.3.19

Децата ти само сега са деца.
Все по-малко твои.

алергия към скариди

21.3.19

Всеки път една и съща грешка. И чак когато заболи, и чак когато видни са следите, спирам, за да опиша щетите.
Интересен е въпросът кое е по-важно —
да изям или да бъда изядена.

корен

В очите ти се виждах такава,
каквато трябваше да бъда -
жилав стрък, дервиш въртящ се
лудо около оста си. В очите ти
се отразявах като изгрев -
първа и лъчиста. Кремът на прегръдката ти
толкова ми липсва, бабо.

Рецепта

20.3.19

Копривата жили както екстазът
повлича след себе си части от тялото.

С изтръпнали пръсти прибавям вода
и от глад те превръщам във супа.

помен за пчела

19.3.19

Из силния
излезе сладко. Нашите тъмни
сърца сa кошери.
Фиона Сампсън

Намирам те сред букви,
в песен, в рима. В дремещия кошер
мълчанието ти набъбва и възкръсва. Пълен си
със плод и плът. От мъхестия мрак на твойта
работилница с хтонични тласъци се ражда мед. Но не умря
от сладост упоен, уби те крайчецът на твойто жило.

общуване

7.3.19

Мълчанието ти ефервесцира
в зениците ми. Гледам, гледам
станиоли от спомени.

1.3.19

Не знам как да го напиша. Краката ми решиха да тръгнат по стария път, който старателно избягвам толкова време. Слушах Heart of Darkness, бях с различни обувки, бях друга. Дори небето беше друго, никаква възможност за игра на светлината. Пътят беше затворен за пешеходци и приех това като знак.
Ако бях написала това вчера, щеше да звучи по съвсем различен начин. Слагам го тук, за да запомня деня, в който тялото ми за малко се отдели от мен и се опита да пресече наужким епицентъра на драмата си, но пък драмата не го пусна.

27.2.19

Търпението, тънко като склера,
стои между мен и децата ми.
Каква прозрачна мускулатура!
Каква изящна дикция!

лято

Можеш ли да бъдеш топъл?
Като смокинята през август,
от слънцето затоплена,
която пръстите на клоните едва покриват.
Нея нарусвай.

Можеш ли да нарисуваш
сочната застиналост в дъха
екстазен на любимия, току преди
от устните му да отхвръкне?

summer

26.2.19

Can you be warm?
Like the fig in August,
Sunbathing,
Barely covered by the hands of the branches.
Paint it.

Can you paint that lush stillness of the breath
Just before it's puffed out of the mouth
Of the ecstatic lover?

25.2.19


24.2.19

Под мене нещо се топи и съска.

На К.

But when I look at the drawings I did keep (I still treasure my sketchbook from back then), I can see that they are filled with genuine sense of grief. They may be technically immature, but it was sincere effort...
Killing Commendatore (Murakami)

Виждам свои стари текстове по същия начин и си давам сметка, че онази тъга, която е стояла под тях, е оставила нещо смислено след себе си. Текстовете са ми по-важни от нея самата.

Не срещаме ли у всекиго по малко от себе си и с това преценяваме колко е важно той да остане в живота ни или да се разминем по взаимно съгласие? Човек е очарован от допира до себе си. Цял живот подреждаме един пъзел.

Та пак да се върна на "скицника" от цитата. Чудя се защо в тъмния спектър на емоциите си се чувствам по-автентична и съответно смятам и текстовете си за по-искрени. Понякога се впивам в някой спомен с идеята да изсмуча от него точно тази кръв - на обидата, на отхвърлянето, на задушаването и заличаването на гласа. Рационално погледнато, това е модел, който преповтарям непрекъснато в живота си и който ме сблъсква не с Другия, а с мен самата. Неразришима до момента задача.

Т.е. старая се да разреша... A sincere effort.

Всъщност ок съм и да не я разреша напълно, но да съм наясно, че съм в процес, който няма край. Да вървя по пътя без да хвърлям камъни по себе си. 

Вълнува ме онази жилка в писането и творенето per se, която не признава гланца. Искам сурови, невекторизирани истини. Търся профила на несъвършеното. 

Вълнуват ме и всички неща, които премълчавам в себе си и онези, които още не съм посмяла да формулирам в главата си. 

Когато преди десетилетия казвах, че искам да пиша книги, не съм предполагала колко искреност може да съдържа тази мечта. Бях дете. Мога да редуцирам мечтата до “искам да пиша”, харесва ми колко просто и ясно звучи.

20.2.19

Сряда сутрин е за терапевтичните ми сесии.

Обичам това време и нещата, които научавам за себе си и взаимоотношенията ми с другите.

Тефтерът ми е подарък от Бени, много важен. 

18.2.19

бил си неизбежен като Троянския кон.
вече дори не се боря с мисълта -
оставила съм я да ме нахлува като зима
през пролуките на времето.

аз съм тук и пиша сценарии
по действителен случай. неубедителен
драматург, който няма нито една
изцяло съчинена история. 

вярвам, че ти ме научи на много неща.
няколко думи и много игри на светлината.
ти, контражурен ръб на бръснача,
който виждам само когато е късно.

попита ме много важни неща:
КОЯ СИ
КОГО СИ
КАКВО ПРОИГРАВАШ?

Дете / Силвия Плат

13.2.19

Your clear eye is the one absolutely beautiful thing.
I want to fill it with color and ducks,
The zoo of the new


Whose name you meditate-- 
April snowdrop, Indian pipe,
Little


Stalk without wrinkle,
Pool in which images
Should be grand and classical


Not this troublous
Wringing of hands, this dark
Ceiling without a star.

------------------------------------------------
Ясният ти поглед е едничкото красиво нещо.
Искам да го напълня с цвят и патета,
зоопарка на новото,

което с думи назоваваш --
априлско кокиче, бяла монотропа
малко

непокътнато стебло,
вир, във който всеки образ
трябва да е чист и възвишен,

а не това тревожно
кършене на ръце, не този тъмен
беззвезден покрив.

Не зная дали скоро ще мога да напиша стихотворение. Това място винаги е събирало и подреждало мислите ми, но стихотворенията се пишат от поети, а не от блогъри.

Наминах да запиша съня си. Прочела съм книга до средата - темата е философско-литературна, впечатлена съм много. Поглеждам името на автора - момиче художник, което познавам. Започвам да се треса от плач, от някакво емоционално пренасищане, претъркулване отвъд рационалната реакция на радост. Виждам момичето пред себе си - носи жълт шал, къдриците ѝ са диви както обикновено. Притискам я силно до себе си и плача ли, плача. Странното е, че тя е написала книгата до половината. КОЙ, за Бога, е написал другата и защо не съм я прочела?



вярно е, изглежда,
че с времето жената все повече харесва себе си.
сега, спокойна, че съм кръг,
се вглеждам с обич в старите си ръбове.

6.2.19

Михаил Билалов. Дали защото възпитаниците на НГДЕК винаги си личат или заради ироничното му чувство за хумор, но да.

Освен това: адски ми допада идеята на Мария и Албена да комуникират съдържание по мейл. Харесва ми как есенциалното пътува от човек до човек, колко е дискретно и приятелски топло, как се докосва до теб, без да ти се натрапва. Дали това е бъдещото нокаутиране на фейсбук? От нас, строителите? Ще видим.

Мишел Обама. Слушах книгата ѝ, докато оцветявах късно вечер и по време на смъртоносно скучния джогинг в Добрич. Препоръчвам я на всеки, който не е вторачен в политиката, но харесва Обама като символ на свежест и способност. Мишел като жена, като американка, като цветнокожа жена и американка, като козирог, като майка, като чистофайница, като орлица, като човек с осъзнати страхове и комплекси, като визионер, като фен на Бийонсе, като гаджето на нърда и изобщо.

Бях на мастърклас по КЕКС при Люба от LuBakery. Люба има най-тъжните очи и най-добре знае каква музика бих харесала. На нея дължа срещата си с Агнес Обел и lucius, както и всичкия пандишпан, който предстои да забъркам в живота си.

Нели каза да се снимам с фотоапарата си. Бях уклончива. Това изисква от мен същата воля, която ми е нужда за йога дишането. Забавянето значи включване на режим Уязвимост, нещо, върху което Т. ме накара да се замисля. Уязвимостта означава да си с мека среда, а моята вече е като натегнато корабно въже.

Осъзнавания: вече не оставям настроенията на другите да ми влияят. Те не са моите настроения и аз не съм виновна за тях. Още: интересува ме живо умът на бебето. Онзи ден, докато слушах Аргонавтите на Маги Нелсън, осъзнах как се превръщаме в това неговорещо бебе, винаги когато ни нараняват. Вълнува ме повтаряемостта на това, което помним само с телата си. А propos: Тялото помни на Бесел ван дер Колк е великолепен пътеводител в разбирането на травмата.

Синовете ми ме изпълват с удивление и страх. Умирам по мъничко с всеки пулс. Умирам, умирам, умирам, умирам... Още едно разкъсващо повтаряне, нали.

А Валери не е от НГДЕК. Нито е ироничен. Но смята толкова бързо, че леко ахвам. Понякога чувствам, че изобщо не го познавам и искам да го изкарам от стабилното му достолепие, но после се сещам, че той никога не би ме извадил от същността ми.

мисля за много неща едновременно

5.2.19

Вторник е денят за риба.
Ще влезеш с чантата с ножове
като лекар, който оперира.
Докато втриваш в бялото ѝ тяло
солта и пипера,
аз ще се чудя как е възможно
да не можеш да мислиш за две неща едновременно.

Ето, аз например, мисля,
че от човек, който обича живота,
не може да се очаква да бъде критик.
Че трябва да запишем сина си в предучилищна.
Че за кино и поезия меродавни няма.
Че отчаяно искам да уча за парфюмите
и че чакам децата да заспят, за да те имам по-близо до себе си.
Мисля си, че изобщо не ме бива в логиката
и ненавиждам шнолите.
Чудя се откъде съм наследила афинитета си към кръстословици
и способността да правя сладкиши.
Защо не съм наследила шивашкия талант на баба си, например,
и защо изобщо някога съм мислела, че някой нещо ми дължи?

А ти какво, любими?
С твоето точно око за зехтин и подправки
и с флирта, който имаш с онази в ръцете ти,
даваш едничък отговор на моите нерибни проблеми.
С щипка любов го сервираш.

1.2.19

Пуши ми се.
Вселено?

28.1.19

Mакар да си известен с боклука си,
носът ми те строи в своя regio olfactoria.
Чакам черната сянка на маломерните ти улици.
Ще гледам за влажния дъх
на прането ти. Цветa ти ще търся под капака на
урина и рибешки кости. Шъшкащия цвят на нещо
опечено в пещта на слънцето, осоленото ш на рибарите.
Какво ли да ти донеса освен безсмислените си фантазии
и синьобелите си ризи. Нося ти е една гладна жена, която
има много за казване.

the ramifications

Харесвам Рами Малек, защото съдържа по нещо характерно от мъжете, в които съм била влюбена някога. Обичам да си пускам негови интервюта и да слушам как гласът му прави въртеливи движения в ухото ми.
Бббжжжжжжццц
Има онези странни, убягващи очи.

27.1.19

Пазачо на комплекса на Електра,
миришеш на нечия глупава щерка.

доброто тяло I

24.1.19

T. го формулира много точно, усилие vs насилие. Всъщност що се отнася до отношението към физическите усещания, при мен versus няма. Разпознавам насилието, когато е станало твърде късно и съм се удавила в усилието. Аз съм тази, която натиска възможностите на тялото си, а от там и на стремежите и наклонностите.
Случайно или не Рени ми казва: "Дай си време, не се докарвай до екстремности. Ако те заболи, значи трябва да спреш. Да си много бавна и търпелива."
Не мога да съм бавна и търпелива.
Макар тялото ми да се покрива с издялания релеф, с който съм свикнала, гласът отново ме тласка към онази форма на усилие, която ще ме разплаче или поне изпоти обилно. Радвам се на тази крайност и я търся, дава ми чувство за присъствие и реалност. И е удивително как всичко е толкова дяволски логично.
След двата хематома на краката и тридневния срив, който изкарах, си дадох сметка, че може би същото това тяло иска да ме накара да спра и да се вгледам. То прояви милост към мен и ме спря, защото обратното не беше възможно. Опитвам се да оставя настрана всички върховни ползи от физическата активност, които изпитвам всеки път, щом обуя маратонките. Интересува ме тъмният тласък, онова, което ме поробва в себе си и ме държи в своя вечно изискващ модус. 

17.1.19

Буквите ти ме затискаха като ръка под водата.
Демиург, скърцаш упорито в паметта ми. Там съм бясно млада.
Приветливо наивна, сладка в епилираната си заблуда.

Ти поникваш като пулс след байпас. Лицето ти е счупено под ъгъл.
Ще усучеш истината си около врата ми и ще стискаш, стискаш...
Кучето на Павлов стои в краката ми и мърка. Или беше котка?
Или мъдър сфинкс
Или джоконда

Виждаш ли, почти съм се научила да слагам точка. Сега дори
се чувствам всемогъща в памучния комфорт на дните си. Сравнен
с притискащия ти контур, сега и тук живея рая.


желание

9.1.19

Да се протегна искам и да стигна
медената ядка, златното сечение.
Там където ни съм черна, нито бяла
и не се погубвам от сравнения.
Аз и Свят да значат едно и също нещо,
да не меря нищо и да спи аршинът ми.
Искам като континент да съм си тук,
макар и мъничко разместена с годините.

7.1.19

112 седмици пише под един пост в инстаграм. Безкрайният скрол на времето е довел до секвенции от сторита. В мен се надига погнуса от това, че участвам.
Отмествам поглед встрани от екрана: два захвърлени чорапа с миньони; бебешка гимнастика с 3 динозавъра, книга за оцветяване; рис, бизон и гепард от каучук; меко одеялце; аморфен плюшен крокодил, парченца лего; опаковки от шоколадови яйца и инструкции за сглобяване. Уморена съм, не мога да се събера и да напиша стиховете, за които мечтая. Още съм така здраво закотвена в майчинството, че всяка странична мисъл ме изцежда за секунди. Не искам и не мога друго в момента. Така копнея да се науча да почивам, правейки точно това, от което имам нужда, а не което трябва.

Карти и територии

27.12.18

Пресичам те околовръст и крачките ми те смаляват. Любовта ми е набъбнала, макар да не слизам отдавна на твоята гара. Глухи и изкорубени са улиците, къщите, животът, който пъпли, църка по тях. Разпознавам тъмната жила на диалекта, все още го чувам у себе си понякога, когато заговоря с мама или с приятелка от детството. Не съм умряла и не съм възкръснала и някак осъзнавам, че животът отначало другаде не значи нова самоличност, а просто глас, на който можеш да обичаш или ненавиждаш, според случая.
Гледам те в лицето, изтърбушено чудовище. Ярките ми дрехи предизвикват недискретни погледи, а в магазините учудвам продавачите с естествената си учтивост. Отдавна Тук не значи Дом, не и този град, не и тези улици. Но земята, краят! Тази плоска палачинка, Добруджа. Как сърцето ми забавя пулс, както се забавят жегите в нивята! Космосът си е забравил нещо тук. Отговор на едно многоточие. Раждане. Пръстта, просторът, пътят, към които все ни тегли.

Видяно

21.12.18

ягодите ти
светът е твърда пръст