24.9.20

Тревожност, ситна като сол

търка стените на вените. 

Познавам се, когато познавам,

че идва провалът, сладко-кисел бонбон.

Езикът търкаля камък,

побутва туморите от гнездата им.


All you can eat: спагети aglio, olio e peperoncino и походката на мъж, взел душ след тренировка.

Пребивавам в идеите и се учудвам, когато нещо все пак успее да ме изтръгне от равнината. 

Сама

20.9.20

 Няма ти и той,

кого да обвиня за собствената тленност

и кого да натоваря за нещата, които не правя.

Парализиращо осъзнаване,

няма кой.

Тук съм, но без да мога да мръдна.

Бягам, но кръвта ми тежи,

освен когато

изписвам съня в едно интравенозно

земетресение.

18.9.20

Висока е поне 172 см. Или и три. Има дълги крака, които завършват в силни, заоблени хълбоци, а по себе си винаги носи нещо червено. Коланче, панделка за косите си. Виждам я как снове из къщи, чувам я как общува с чашите, чиниите, спалното бельо. 
Чувствам как не ѝ стига.
Редува паузите с мощни кръвоизливи.
The blood jet is poetry.
There is no stopping it.

15.9.20

 Събудих се в нямо небе.

Порите му бяха свити

и сумтеше. Не прибоят

се изливаше в ушите ми,

а уличните обертонове.

Още съм риба. 


Упражнение III

13.9.20

нямаш сили

не дай боже воля

за нещо откачено

(като разходка по Графа)

имаш си планове

за ананда баласана


експресо

12.9.20

Казвам ти, странно е.

Снощи ми се стори, че ултра-

виолетов е станал памукът. 

Зарових се под възглавницата си,

вместо яростно да я стискам под себе си.

Сънувам гъсто. Книгите ми 

се процеждат като черно еспресо

между двата лоба. Отново ще спирам

еротиката, защото не мога. Предавам се

на този вортекс от паранормални явления.

Сутрините вече не ме правят нежна, а

гледаща гневно старица. Два бели косъма

на дясната вежда. Само практични покупки,

само по две срещи в месеца. Мъжът ми ме

търси във тъмното, но сме заспали на два различни

етажа. Как да му кажа?

Познавам си тъмното и не искам да му

давам от сока му. Там съм плувала най-

уверено и най-първично. Оставям се флотираща

в черния сок на тъмницата. Няма страх, само 

дишане бавно, дълбоко от нищото.

метафори

11.9.20

Защо не идвате, защо не ви се говори?

Нощем чувам мощната ви стридулация,

разхвърляни под прозореца тънки антени

улавят и губят на бис своя сигнал.

Страх ме е, че само ви преча,

че вие сте вътре, а аз съм извън.

Искам като вас да приспивам крилата си

и да се будя през юни от нимфически сън.

8.9.20

 Днес беше зле. Ти вероятно знаеш как е - децата тръгват назад и всичко, което представляваш, отстъпва, отстъпва. Работата ти, пазаруването, яденето в печката, ах, да, писането. Паниката заселва гърлото, очите. И снощи тази невестулка от съня ми, която беше захапала здраво дясната ми ръка...

Все пак една от всичките ми ръце трябва да оркестрира другите. Или не? 

Понякога те виждам. По-скоро чувам как шумолят полите ти, когато се обличаш сутрин. В 4:30. Чаят ти. Мразиш ли пейзажа през себе си? А харесваш ли го? Познавам как любовта засяда в гърлото на майката, докато се чуди как да избяга за малко от децата си. Как им иска прошка, но и не съвсем — че иска да бъде сама. Обличаш се и сядаш да пишеш, почеркът ти променя курса си непрестанно, драскаш, отричаш и отсичаш. Накрая остава нещо друго. Е и? 

Всяка буква е контракция. После идва редуването на реалности - битът, трансът, битът, трансът. Но аз нямам ръкопис, който да оставя, пред блока няма бряст, не знам дали в живота на мъжа ми има друга, никоя не ми е звъняла. Оставям лицето ти тук, разделям се от теб. Ако можех да ти се обадя, не бих.

6.9.20

 Деветият месец винаги срязва удобството.

Мускулите за забавят, докато мозъкът бърза.

Не е време за нищо, докато е време за всичко.

Световъртеж, пропадане, побеляване.

Усещам, че когато ме е страх, имам нужда от асани

- да стоя повече вкъщи, но с отворени прозорци навсякъде.

Парализирана съм като плячка

-та на мисълта си.

 части от нас винаги

като косата на вятъра

ще са вплетени

упражнение II

2.9.20

 Черен

ръкопис 

петмез от май

горчивка от септември

между чили кон карне

и давидоф контражур

черен


амур


Re-

Раната е превързана.

Кървав залезът облива склерите,

езикът се превръща в пеперуда.

Докато пепел

нос Тя

1.9.20

Тя свали сакото си с едно движение, в което

погледът пропадна. И остана

там, на бялата ѝ рокля. Две цигулки свиреха под роклята.

Шията ѝ беше гола, косата бе след жътва.

Зъбите ѝ - млади, живи, зад уста,

която вече всичко е прочела.

Светна изведнъж гласът ѝ,

изстреля в тъмното лъча си

алтов, тесен, плътен

и изчезна.

упражнение

31.8.20

 ТИ, престъпен демон от кладенеца

на роклята ми, от ръба, от чашката, от

сгъвката, видян и изгълтан с двете

очи и с устата, която мълчи

и ти мълчиш в тази трансгресия, в този танц,

в това действие, в което ролите нямат

пол, а само дъно, но на дъното

вода, огледало, течен тис, течен ти,

който се чуваш, когато крещиш,

а когато мълчиш - още повече.

24.8.20

Леглото е пясъчно дъно.

Едната ми перка виси, а опашката

е сгъната под мен прилежно. Тук ефервесцирам.

Преминаване от друга в Друга, обиталището

също е под наем. Хлад облизва люспите ми

и после се предава. Чие тяло? Чий глас?

Нощта от черен турмалин надува рога си,

а от лунния профил гледа око. Сънят приижда

и се отдръпва.




Днешни

21.8.20

 Send message.

Authenticity is a lie.

Зареждане на още публикации.

Машина за мъглуване.

Гледай собствения си живот, не се фиксирай в чуждия.

Можеш ли да приемеш някого, без да го разбираш?

Learn from Water Mercuries.

Като почнеш и ти...

Vespertine

20.8.20

Мълча с хтоничен трясък.
Изречението се препъва в коленете ми
и само сричка се изхлузва, не——
поискана. Съска неспокоен сокът
на лошата граматика, на бедния
речник, на психосоматиката. 
От дни неяли, стиховете ми ми викат
Дръж!
Отдолу изпълзявам аз
с нож, змия и няколко подземни кучета.

ad astra

18.8.20

Мекият овал се свива

и в огледалото гледа жена,

която е простила на лицето си,

че не бе друго лице. Тя престана да иска.

А сухожилията, които тъпчат пътеките,

вече не се извиняват за шума, който вдигат.

Ето ги, с усукани навътре корени,

пукат напред към своята пауза.

Докато има път, ще викаме!

Земята ще зове обвивката, ще се

понесат надолу диплите на кожата

като списъци, забравени във джоба.

Няма битка в бялото в косите,

няма крехкост в тетивата на бедрата.

Само очите умират същите,

само тези черупки от орех...


Завъртам се в роклята, мус от комети.

Сава на 2

15.8.20

Какво се вижда от малката количка, с която профучаваш? Паячета, мравки, тревички? Твоите жълти намерения, околовръстният път на раздялата с мама. 

Ето ги двата ти разранени палеца. Съединител и Спирачка. Всеки дрифт с червена количка води до още кръв. Как ли ще треперя след 16 години, когато искаш ключа за колата? Не е ли забавно как твоето уверено детско шофиране е в пълен противовес с моето неуверено възрастно. Как вземаш страха ми го правиш на пух и прах пред очите ми...

2 години от твоето изгряване от корема ми. Объкрвам се всеки път, когато се опитвам да обговоря чувствата си към теб, дните минават като примигвания, старостта ме застига шеметно бързо, усещам се тленна край теб и в същото време жива, безспорна. Няма времепространство за размисли, има интензивно, яркочервено обичане. 

Къдрица. Очички копчета към утре. Нова бръчка край устата ми. Бързи силни крачета. Моят разбит кръст. Твоите примитивни думи. Моите побеляващи коси и все по-избеляваща памет. Твоето устремено рисуване, твоите ясни граници, твоята усмивка от сутрин до вечер. Моето вслушване.

След твоето раждане се преобърнах. Беше най-болезненото и най-щастливото пристигане на място, на което не съм била - в мен. Интензивността на първата ти година отстъпи място на сангвиничното ти живеене в новосъздадения сезон у дома, вечното лято. Изпробва всяко стъпало, от което може да се пада, откри огромната привилегия да имаш брат, брат като "Мами", както го наричаш, неусетно преобрази семейството ни в търпеливо и суперадаптивно цяло. Благодаря ти за тази мощна лъчиста енергия, с която светиш около нас, мили мой Сава! 

Навършваш the terrible two в пандемия и страховити властови безчинства. Мъчно ми е, че това е светът, който ще се отваря пред теб. Откакто съм майка, разбирам все по-добре хората, които не желаят да имат деца именно заради света, в който ще трябва да ги гледат. 

Скоро татко ти ми каза, че съжалява единствено, че не си ни се случил по-рано. Аз пък знам, че се роди тогава, когато трябваше, след един сеизмичен лъвски рев в зоопарка. Кръстихме те с първите букви на татко и бате, името ти те извика, момчето ми. Как съм си мислела, че мога да имам някое друго дете?!

Обичам твоя футбол за десен крак и пица с вилица в лява ръка. Обичам как спиш, излегнат върху цялата възглавница и как винаги си готов за още няколко спускания от пързалката. Обичам смеха ти като малки конфети!

Как минава времето, мило мое дете! Как не искам да пусна бебето и как е трудно да не стискам здраво. Дано растеш здрав и щастлив, Сава! Честит рожден ден!


13.8.20

 След взрив на ярост тялото ти увисва във въздуха.

Устата пресъхва и рано следобед осъзнаваш, че ти

не си яростта си. В стомаха ти - спуканият балон

на години мълчание.

четири

12.8.20

 "Видях падаща звезда"

каза мама и си легна,

непожелала.

*

Жената албинос

с розовия пояс и 

крака със слонска кожа

взема автобуса в 6.

Ганеша на три седалки.

*

Звездите тук са близо

като зърнена закуска в паничката

на моя син. 

Не е трудно да си космос сам,

с извита шия и отворена уста.

Не е мляко небосводът,

а индигово око с миопия.

*

Багажа си събирам в малка чанта.

Аз съм в своя август -

жена, родила синовете си,

направила си дом от къщата,

пристегнала колана на мечтите си.

И какво ако отпусна тягата?

Какво ако ме завлекат вълните?


8.8.20

 До какво имаш достъп, до което аз нямам?

Сякаш съм го имала преди и после ненадейно

съм загубила следата му.

- Ще ти кажа. 

Желанието да желаеш.

15:25

2.8.20

В бадема гнезди гургулица.
Вятърът подема песента ѝ
и я гаси далеч извън двора.
Някой цепи дърва, дете вика майка си.
Лек хлад като исо по кожата.

Ихтиология

25.7.20

Имаш си рибка.
В аквариума две,
навън е проста аритметика.

*
Хубав нов парфюм.
Хубав нов парфюм?

*
Течни граници без никакви ограничения.
Ако се влюбиш само, ми кажи.

*
Хлъзгава и бяла, тук-таме със синки. Рибката.

нова луна

20.7.20

Няма те както татуировките
се заличават, обгорени от лазер.
Блед печат в писмото на галактиката.
Или диск със музика, който няма къде да сложа.
Втренчена в твоето нямане, опитвам да запълня
липсата. Както синът ми запълва очите на свойте
нарисувани кибергерои. Не ги запълва всъщност,
а измисля съдържание.

Събота

18.7.20

Сънувам как прегръщам дядо. Мъртъв е, но топъл. Толкова ми се плаче в прегръдката му.
И после най-обикновено ставане в 7, първите 4 минути до горещото кафе и болезненото разпукване на деня в мен. Отварям служебния си мейл и дълго мисля за едно писмо на клиент - докато тичам, докато чета, докато се къпя. Винаги лесно се идентифицирам с по-слабия.
В последните година-две съм отгледала страхотно желание да казвам истината. Вероятно това също не е съвсем полезно за мен. Чия истина? Лека-полека проумявам, че съвсем доскоро съм била абсолютно заслепена само от своята.
Нищо особено не се случва в битов план. Гледам годините си върху опаковките на крема за лице, гледам годините в статистически данни, гледам годините като абстрактно понятие, което очаква нещо от мен, но не ме е страх от тях. Страх ме е да не загубя разсъдъка си и да умра без връзка с мозъка си. Това например.
Много исках да напиша нещо за ревността, снощи много дълго писах в ума си този текст, докато миех тавата от рибата, но сега всичко се изпари. Навлязох в самодостатъчния си модус и ще се върна след няколко дни. Предвидимо циклична съм,

-

17.7.20

Аз нямам теб и ти мен нямаш.
Близо си, планински, зеленееш
във окото ми, навес или мъх,
в който да изсипя плитката си
или своите съмнения. И спрях
да искам да си всичко или да кръжа
около теб за малко от лъчите ти.
Тази свобода в неискането! Опакото
на стремежа.
Друг тип умора е това. Домоцентричност и желание да си свърша работата прецизно, без да ощетявам децата си много. Изтощение от повторението на дните и страха за здравето. Тъга по лятото, което ври и кипи от логичен обществен бунт, и в което няма нито една радост. Мисля, че даже вече и не очаквам радост, което пък може би е резултат от освобождениято от всякакви очаквания. За добро или лошо.

Beautiful soup

10.7.20

Супа от риба,
добре подлютена. Дай ми да сръбна
от топлия фосфор на твоите перки,
твоите перлени кости дай да намеря.
Дъхът да излиза червен през носа ми.
Супа от риба, ще се омъжа повторно
за девесила ти, цъфнал като прясна рана,
ще го втрия в тъгата си, ще изстискам
лимона ти и през бистрата слюнка
ще изкапят сълзите ми. Мила чорбице,
мила рибена супа.