оцеляване

13.8.18

Счупена.
От двата ми края:
кървавите окончания на мъчителна амбивалентност.
Да ги събера не мога. Понякога дори не ги виждам.
В мен два потопа лаят, гладни за истина.

Утринна песен (от Силвия Плат)

Езикът още не я е настигнал.
Записва си кратки бележки, с които ще запомни първичното. 
Нещо като memento mori в началото на живота.
То е прясно и царува в свежата си плът и кръв. Тя му се диви, станала е
поданик на воплите му. Била е в този музей и преди, стените му връщат
виковете обратно към нея, за да събудят основното ѝ сетиво - езика.

Love set you going like a fat gold watch.
The midwife slapped your footsoles, and your bald cry 
Took its place among the elements.

Our voices echo, magnifying your arrival. New statue.
In a drafty museum, your nakedness
Shadows our safety. We stand round blankly as walls.

I’m no more your mother
Than the cloud that distills a mirror to reflect its own slow
Effacement at the wind’s hand.

All night your moth-breath
Flickers among the flat pink roses. I wake to listen:
A far sea moves in my ear.

One cry, and I stumble from bed, cow-heavy and floral
In my Victorian nightgown.
Your mouth opens clean as a cat’s. The window square

Whitens and swallows its dull stars. And now you try
Your handful of notes;
The clear vowels rise like balloons.

Като голям скъп часовник те нави любовта.
Акушерката те тупна по краката и чистият ти плач
зае мястото си сред стихиите.

Гласовете ни отекват, разгласяват твоята поява. Нова статуя.
В хладния музей голотата ти ни застрашава. Като стени
безизразни стоим.

Не съм ти по́ майка от облака,
който се превръща в огледало, за да види как
бавно вятърът го заличава.

Дъхът ти на молец
пърха сред поруменелите рози. Събуждам се и чувам:
в ушите ми се движи далечно море.

Само вопъл и се заклатушвам от леглото,
натежала и флорална в старомодната си нощница.
Отваряш широко уста като котка. Избледнява

прозорецът и поглъща звездите си гаснещи. И ето
ти пробваш няколко тона;
ясните гласни се издигат като балони.

11.8.18

Ти си нещата, които искам да зная за себе си.
Стрелката на най-необходимото.
Слагаш точката на излишното впримчване в интелекта.
Съмняваш се в метафизичното, но в мен - не.
Нито веднъж не се запита дали и колко те обичам. За теб няма колко.
Ти си верен първо на себе си, после на мен. Аз - обратното.
Не се доказваш чрез мен, на мен. Хуманизъм?
Ти си това, което се вижда.




10.8.18

помни, Доротея, помни.
босилека, динята. как тихо спи
мъжът до теб, как вятърът погалва ходилата.
като котка как се скриваш преди деня, когато ще родиш.

метафори (от Силвия Плат)

8.8.18


Metaphors

I'm a riddle in nine syllables,
An elephant, a ponderous house,
A melon strolling on two tendrils.
O red fruit, ivory, fine timbers!
This loaf's big with its yeasty rising. 
Money's new-minted in this fat purse. 
I'm a means, a stage, a cow in calf.
I've eaten a bag of green apples, 
Boarded the train there's no getting off.

Загадка съм от девет срички.
Слоница, къща наедряла,
на два филиза пъпеш стъпил.
Плод ален, бисер, палисандър!
Бухнал е хлябът с прясна мая.
Парят парѝте в тлъстия джоб.
Канал съм, тепих, крава в разплод.
Преядох с ябълки зелени,
качих се на влак без път назад.

все още ни има на картата

2.8.18

на В.
Мълчиш, архипелаго.
Дошла съм тук вода да бъда
за твойте острови, които
първо ни съставят, а после изоставят.
Не се страхувай от потъване. И преди да се родим
ни нямаше.


1.8.18

резен луна,
спокойствието ти е течна буря, 
след която чисти и лъскави проплакват звездите

31.7.18

на Н.

река, която потича нагоре

в този възел от кръв и клетки,
в хаоса на пулса, който търси тялото си
стоиш безмълвна и смирена,
мускулите си познаваш ли -
тези клапани, които придобиха животинска твърдост?
знаеш ли какво направи?
натисна спусъка на времето,
така невинно го роди.

преди да се родиш

25.7.18

Слаби са жилките, които още ни свързват.
Познавам по самотата, която изпитвам,
по това свято превъртане на времето, в което
съм аз, съм своята майка, съм ти.

Въпрос към съня

Защо те сънувам след толкова време, време, превърнало бурите в безразлична вода и сълзите - в цинизъм? Какво ли ми казваш с черния си почерк, с малката роза, с далечното присъствие? Ти не си този, за когото те мисля в съня си, нали?

18.7.18

Солта, с която се посипваме, когато морето ни липсва.

.

Ето тук ме парна -
зад ухото, където пръстите ти
проследяваха погледа. Спомен, който
плътта ми върна като удавник.

5

8.7.18


Мило мое дете,

На вилата на баба ти и дядо ти сме.  Нощем виждам бръмбари рогачи да се мъчат, приземили се по гръб на стълбите. Не бях ли и аз същата, когато те поех в ръцете си за пръв път преди 5 години  – диво, застанало накриво, като обезумяла търсех начин да се измъкна от тази несвоя позиция на майка. Исках да се почувствам намясто. Ако можеше и мен някой да ме побутне във вярната посока, както аз побутвам бръмбарите, изпълнена с осезаема емпатия.

Ти си най-добрият учител. Преливам от благодарност и радост, че си нашият син. Всяка своя малка смелост дължа на копнежа си да бъда твоята „достатъчно добра майка”, да те виждам как растеш и ставаш човека, какъвто ще мечтаеш да си.

Става ми все по-трудно да пиша за нашата връзка, защото с времето тя се насища с толкова много цветове и уроци, че в мен застава една едра буца, която тупти като второ сърце. Невинността ти ще започне да чезне, ще се източиш още, космите по русото ти тяло ще потъмнеят, но ти ще си винаги моето дете – човекът сетиво, момчето, което има собствен начин и за най-дребното нещо, два тихи космоса, които ме гледат през очите ти.

Нямах никаква представа колко е трудно в началото. Не защото си бил трудно дете, ни най-малко, а защото не подозирах колко е важно да си нахранил собственото си вътрешно дете, за да можеш да се отдадеш като майка. Всичко в главата ми беше съставено от двете неща, които владея най-добре – академична подготовка и романтични илюзии. Майчинството няма нужда от нищо от това. Трябваше да реанимирам стотици подсъзнателни спомени и да повярвам в правилността на интуицията си, за да мога няколко години по-късно да осъзная какво е липсвало във връзката ми с теб.  С цялото си сърце се надявам да мога да ти върна поне част от липсите по общия ни път досега. За всяка своя неадекватност, за всеки път, в който не съм те защитила по правилния начин и за всяко неодобрение към теб, напълно невинния, бих искала да ти се извиня. Сигурно ще допускам още много грешки, но никога не се съмнявай, че те обичам и че съм до теб.

И хубавите, и неприятните ти страни харесвам. Защото са твои и те правят това, което си. Вероятно все по-често ще чуваш крясъците ми по себе си. Вероятно е и да имаш тежичка година след раждането на братчето ти, не обещавам, че ще е прекрасно. Но сега си на 5, с най-необяснимо логичния ум в човешкия живот – неопетнен, светъл, прям и абсолютен. Знам, че ще се справиш както само ти умееш с нещата, които те затрудняват, плашат или ти пречат. Имам вяра в теб.

Честит рожден ден, любими мой Самуиле! Обичам те!

6.7.18

водата е обилна и кротка.
никаква заплаха в топлите ѝ дипли.
всичко ми е простила и всичко ѝ прощавам
в нашето примордиално единство.

(s)our times

1.7.18

Тя отсече розовите си коси
като послушница. Изгуби толкова
жива плът, че скоро костите ѝ
почнаха да се зъбят на минувачите.
От името ѝ остана само първата сричка,
от езика - само чуждия,
от цигарите ѝ - само кутията.

Видях Фермина Даса месеци след това.
Отново беше почнала да слага цветя
в неравните стръкове новородена коса.

анахронизъм

26.6.18

Дъждът не капеше всъщност, а обгръщаше като пара.
Октомврийски на вид, но топъл. Дойде и ми се допуши цигара.
Исках да вляза в кола и смехът ми да отеква в тясно пространство.
Прогоних мисълта за това, оставих чувството. Като лекото яке, което оставяш върху раменете си, когато на морето вали.

видение

24.6.18

схрускваш недоволството си като лед.
очите ти докосват естествената красота на залеза,
който сега не е топка, а теч
по бакърените коси на момиче. жена.


23.6.18

Мила Т.,

мисля, че се харесвам все повече, а това значи, че все по-малко държа да бъда харесвана. Или по-скоро думата е одобрявана

Все по-малко се чувствам виновна. За собствените си грехове и за лошия живот на другите. След всеки наш разговор от мен се отлюспва по един тъничък слой вина и автоомраза. Смятам, че процесът ще продължи и един ден ще мога да спра да гледам и преживявам себе си и истински да обърна поглед към света. 

Срещите ми с определени хора за били функция, знак, че нещо трябва да бъде разместено и разрушено. Наистина се налага да достигнеш платото, в което се чувстваш разбит, изчерпан и дори вреден за себе си и околните, за да можеш да започнеш да се лекуваш. Толкова дълбоко убедена съм била години наред, че фиксациите ми в хора и занимания, са просто част от личната ми естетика, от вкуса ми, а те всъщност са били разиграване на един и същ мотив наново и наново... Докато накрая ритникът не стана прекалено силен, за да не се стресна. Доброволното затваряне на очите е примамливо красиво. В момента съм в етап, в който проглеждам за грозното и се опитвам да го проумея. Вълнуващо е. Overwhelming, бих казала.

И не изпадам вече в тревожни мисли какво ще стане с живота ми, когато родя и второто си дете. Не се страхувам, че с раждането му ще спра да същестувам аз. Не влагам в остаряването си предишния пламенен ужас. Знам, че страстите ми в момента се подготвят да поникнат в нови форми - нови занимания, ново любопитство, ново отглеждане на Доротея.

(Междувременно се надявам да се науча да пия много вода.)

Последните ни разговори бяха толкова разкриващи, така силно ме развълнуваха. Мисля, че бременността ме направи много по-отворена да чуя определени неща, отколкото всяко побутване и насърчаване. С всеки от синовете си опознавам малка част от онази Доротея, която цял живот избягвам. И макар да ми е трудно да назова болката си конкретно, аз съм много по-близо до нея, отколкото бях преди, да речем, 2 години.

Благодаря ти за помощта. Никога не съм имала вяра в собствената си способност да се справя, а и прехвърлянето на отговорността за справянето е слабото ми място. Но ти ме познаваш, а понякога познаването създава близост, която е по-силна от симпатия, интимност, обич. Просто си там.

Чакам нормални неща - морето, четенето, детето си. Не очаквам нещо разтърсващо да ми се случи, да ме отлепи от земята. Просто стоя и ям с очите си живота.


22.6.18

оплаква ни юни.
като аритмия скача от жегата
в истерични порои.
чуди се как да застане.

19.6.18

На окосена трева мирише озонът,
на зелени скалпове в нозете ни боси.

желания в скоби

18.6.18

аквамарин в emerald или cushion cut, добре изработени обувки и елегантен аромат в косата, чанти, които остаряват красиво, бяло и червено, Европа, луна, паста aglio olio e peperoncino, дадена назаем книга, защото мирише прекрасно, здрава и лъскава кожа, половин час сутрин насаме със себе си, плодове и зеленчуци, oversize слънчеви очила, спорт и масажи, тишина

тъмносини

13.6.18

Парфюмът на къпините -
момче, гора и стипца. Семките им
свършват в нас както ние свършвахме
в горещината. Пукат
слабите места на лятото като
сухи пръчки в огъня.

тирета

просто реални факти, към които да се придържам:

- натежавам и това е нормално, защото съм бременна в седмия месец. фигурата ми може никога да не стане като преди, но може да стане още по-хубава. или пък не. фигурата ми изобщо не е толкова важна, колкото е важно детето, което ще излезе от утробата ми.

- мъжът ми ме обича точно такава, каквато съм. мъжът ми не изисква от мен да променям нещо във вида или поведението си. той ме харесва. въпросът всъщност е харесвам ли се аз.

- нещата, които ми носят незабавна радост, са сексът, храната и морето. нещата, които ме карат да изпитвам страст към живота, са същите плюс превеждането на стихотворения и преподаването на английски език на деца между 9 и 13 години.

- мога да преподавам английска граматика, така че да бъде разбрана бързо и лесно. издържам на физическо натоварване и го предпочитам пред медитативните състояния. пея добре. като домакиня си давам 5+ по шестобалната, даже се гордея с това, че съм близка до изрядността, приятно ми е. чувствам се в свои води, когато мога да науча някого на нещо.

- отдавна не съм гледала никого идолопоклонно. започнах да се съмнявам в авторитетите и все по-малко имам нужда от тях.

- на мен може да се разчита да бъда точна, да изслушвам без да прекъсвам, да съм грижовна, да пазя тайна, да не подпитвам и да не клюкарствам, да признавам слабостите си, да не давам оценки.

- понякога съм саркастична, но никога злонамерено.

- интуитивна съм.

- синът ми е най-доброто, което съм дала на света, но се надявам да продължа да давам. страхувам се за сина си с всяка своя клетка и този страх е едно от основните предизвикателства на родителството.

- писането ми може никога да не доведе до нищо по-сериозно. което ще означава, че така трябва да бъде. може би има други канали за изява, с които не съм се запознала. да, искам да се изявявам и да бъда творец в най-общия смисъл на думата, но още не зная точно как. значи не е времето.

Ода за Тед

6.6.18

Единственото нещо, което си взех за спомен от Париж, беше тъничко и евтино издание със стиховете на Силвия Плат. Взех го от Shakespeare and Co, където влязох като кон с капаци, за да не се поддам на изкушението от купищата очарователни книги. Качих се на втория етаж, за да разгледам поезията, знаех какво точно търся и 13 евро по-късно се върнах в неумолимия парижки вятър.

Това е първото стихотворение в сборника. Писала го е малко след като се е омъжила за любимия си, поета Тед Хюз. Още щом видях думата ''ода'' в заглавието, знаех, че няма да е лесно. Понеже прилича на ода, но отдолу стърже с тънък нож. Понеже усещам силни вълни съпротива, един индивидуализъм, който бликва като сцепения кварц по-долу.

Беше ми ужасно интересно и ужасно тежко. От ритъма ми се отщя и спрях за известно време, от анжамбаните ми се завиваше свят. Ужасът стана по-голям и с многосричния ни роден език, който нямаше как синтезира елфическата скокливост на английския. Стана по-остро от оригинала. С времето ще се връщам и ще редактирам още, надявайки се да капна малко от тази вероломна нежност на стиха на Силвия.

Надявам се да видите това, което е виждала тя в мъжкото (все)могъщество. Ода ли? Не знам.

Оригиналът, непревеждан:

From under the crunch of my man's boot
green oat-sprouts jut;
he names a lapwing, starts rabbits in a rout

legging it most nimble

to sprigged hedge of bramble,
stalks red fox, shrewd stoat.


Loam-humps, he says, moles shunt

up from delved worm-haunt;

blue fur, moles have; hefting chalk-hulled flint
he with rock splits open
knobbed quartz; flayed colors ripen
rich, brown, sudden in sunlight.


For his least look, scant acres yield:

each finger-furrowed field

heaves forth stalk, leaf, fruit-nubbed emerald;
bright grain sprung so rarely
he hauls to his will early;
at his hand's staunch hest, birds build.


Ringdoves roost well within his wood,

shirr songs to suit which mood

he saunters in; how but most glad
could be this adam's woman
when all earth his words do summon
leaps to laud such man's blood!


На моя мъж под хрускащата стъпка
щръкват стръкове зелен овес;
на калугерицата подвиква,
подгонва заeшката рота и бързешката
се стрелва тя във клонест къпинак,
издебва той лисица рижа, ловък хермелин.

Казва после - хралупи глинести. Измъкват се
от дълбините на своето леговище
червиво синьокосмести къртици; на кремък
тебеширен премерва тежестта и сцепва
с камък буцест кварц, мигом със проблясък бликва
намушкан пищният му цвят.

Само с погледа си кара от голата земя
да никне стрък. Докосва с пръст браздата и раждат се
стъбла, листа, смарагдов плод.
Зърното оскъдно на волята си
подчинява, с повелята му само
покорни птиците гнездят.

Гургулици, сгушени във гъсталака
с песен му пригласят на всяко
настроение; каква ли ако не честита
ще е таз Адамова съпруга,
щом сама земята се надига
от кръвта му мъжка във възхита.

.

Удобството се съмнява в себе си.
Наднича през мен и опипва въздуха
за антидот. Разбира от дума.

Никога не си можела да разказваш, Доротея,
но можеш да го напишеш.
Написаното изглажда като хиалурон.

Обичам средата повече от кората.
Между тях е застанал на чорчик
един едва доловим дискомфорт.

5.6.18

Ти си част от мен, която
ще заживее извън мойте предели,
ще се отскубнеш със вик
и ще поемеш крехката си автономия.
Всеки ден ще разпознаваш 
съществуването си, но с всеки ден
все по-малко чрез моето.
Ти си син. Скрита космическа
плазма с жълтокафеви очи.
Гравюра. Моят урок по разделяне.

юни

4.6.18

Скоро ще се протегнат липите
към нас. С тънки фаланги ще прегърнат
смога и в плитка ще сплетат
къдравия облак, застанал над юни.
Плахо ще потопим крака в първото
синьо море. Ще изгорим на презрамки.
Черешите ще стават все по-евтини, а
времето ни заедно - все по-скъпо.
Детето иска риба да вечеря, мъжът
я готви, аз им пея.

3.6.18

болят те склерите от недовиждане
от взиране в дълбокото небе на самотата
в нейния исов тон
в шлейфа ѝ, който дълго се влачи

това ли беше отредено?
попита навътре в главата си
враждебен глас ти отвърна
че всеки сам прави съдбата си

памет

Забравянето е като втория шанс.
Лъскаво, свежо, току-що родено
ново сетиво, с което да се хвалим.

Но истинско ли е и трябва ли
с пепел белега си да потулваме, 
с нечисти пръсти да запушваме

вената, от която споменът ни взема кръв.
Времето ще ни научи може би,
че паметта ни трябва, за да можем някога да си простим.

.

29.5.18

Ти не си този, за когото те смятах.
Не си този изцяло бял или изцяло черен стих
и все си повтарям -
ти си мъжът, когото избрах,
а всеки избор има свойте недостатъци.
Порастването значело да осъзная,
че може би завинаги няма,
че нашият диптих е леко напукан,
но какво от това щом накрая
хващам ръцете ти и солено море
ме облъхва. Миришеш на риба
а в теб е винаги топло, винаги русо,
винаги едро и гръмогласно,
винаги леко встрани и леко накриво.
Не си този, за когото те смятах.
Аз съм твоята друга.