status: floriental

22.5.19

Смяната на сезоните обикновено ме тласка към нови ухания. Предпочитам тази дума пред по-търговската "парфюм". Обикалям парфюмерии, сайтове и себе си, за да проуча какво ме вълнува в момента. В разговор с Дени откривам, че търся метафори, а не реално съвместими комбинации от нотки.
Искам: солено, а защо не и в началото леко горчиво ухание, което се развива в затоплена сладост, да стои леко и ефирно, но не като шампоан, не като студено пране, напротив - като топла кожа, окъпана в морето. Обичам ароматът да се развива във времето, а не да е праволинеен и конкретен. Той трябва да ме изненадва и в края на деня да цъфти нежно и меко, а не да удря шамари на околните.
Правила съм доста грешки с ароматите, които ползвам. Най-честата, слава богу в миналото, е да си взема нещо, което съм подушила само на блотера. Незабравими гафове са ми например избухващо бонбонена Escada, не помня името точно, която на кожата ми се разтваряше до миризмата на дезодорант след тренировка (да, има хора, които го правят, без да са взели душ??!!). Eclat d'arpege на Lanvin ми е друга голяма непоносимост, слагам го в категорията на Кристалите на Versace - чисти, сапунени, бляскави, но с острота, която така и не възприех.
Затова пък има ухания, които са се запечатали в емоционалната ми памет, а някои от тях съм имала и повече от веднъж.
Добрият стар Ultraviolet на Paco Rabanne - с него за първи път изневерих на ученическата ми любов Cool Water. Тогава срещнах Валери и за мен Ultraviolet е сладкото начало на нещо хубаво. Като новогодишна заря е - няма никаква мистерия, нищо загадъчно, просто изригваща светлина, която отиваше на обилния ми тогава грим и патладжаненотъмна коса.
С Pleasures Intense на Есте Лаудер изкарах доста в студентството си. Бях омагьосана от момината сълза в него. Твърде пролетен и чист за въпросния период, но тогава пиех и водка, така че "чистотата" явно съм я дирила не където трябва. Все пак свързвам Pleasures с тоталната несъвместимост между почти девственото ухание (в тъмнорозов флакон) с хаотичния ми и далеч не примерен начин на живот на двайсет и.
Pure Poison Elixir е тотално клише и супер необходимо клише. Четох някъде, че миришел на перилен препарат. Ами да. Но какъв! Диор имат неподражаема луксозност в ароматите си, пищен шлейф, едно досадно "маркаджийство", но Pure Poison обгръща като поразяващ сух студ.. Него също свързвам с един мъж, който ми размъти водите тогава. Той пък ухаеше на INXS (the irony!) и рамката на този период, разбира се, е ОБИЛНО ОТРОВНА.
Улегнах с Mademoiselle на Chanel, който купих импулсивно от митницата на летището в деня на окончателното ми напускане на Острова. Обожавам Mademoiselle, може би дори повече от богатия и лъчисто флорален Chance. Любовта беше моментална и, както често става с големите любови, дори и предварителният изпит не е нужен, просто знаеш. Носих го дълго, носих го и на сватбения си ден.
Последната по хронологичен ред страст е Orchidee Vanille на Van Cleef § Arpels, чиято сладост и пухкавост са несравними. Това ухание е мохерно, мъгливо, одеяло за октомври! Голям почитател съм на всичко tonka и ванилия, но тук захарната опашка е така добре балансирана, така дълго отекваща (без да накъртва), че окапят ли листата, няма какво друго да се случи, освен да си сложа  Orchidee Vanille. Странното е как го открих в тъмен период от живота си и въпреки това все още го нося с неопетнена радост. Мисля, че това е да ти пасне аромат - да можеш да видиш себе си, без да се оглеждаш в хората и обстоятелствата.
Търсенето на лятното ми ухание продължава. Понякога си мисля, че носът ми е повече проклятие, обонянието  е най-претенциозното ми сетиво. Но като че ли скорострелният амок, който настъпва след плуването в различни миризми, не ми пречи. Напротив, изостря апетита ми.

homesick

19.5.19

В корема на кухнята ми съм.
Шумят и светят нещата,
които се боря да сложа в ред.
От вкъщи ми се повръща.

Standing in the belly of my kitchen.
Buzzing and blinking around me
Are the objects I’m struggling to juggle.
My home is making me sick.

Непоносима мисъл

Как да имам животно, след като вероятно ще трябва да го погреба?!

16.5.19

Внезапно - спомен:
Коремът ми, току-що родил.
Това усещане за загуба. Мек търбух с изтъняла кожа.
Любовният мех, в който съм правила еволюция.
Децата си.
Свиването на матката, което боли, боли, и разрезът, който все още не знаеш колко предстои да те боли.
Свобода, която прилича на нещо изхвърлено, непотребно. Не знаех какво мога.

име

В първите часове след раждането си съм се казвала Силва.
Представям си се подслонена под тъмнозелената корона на
огромно дърво, съвършено предпазена. Винаги съм харесвала
първото си име, това първородно и последно убежище. Излиза
от устните като сок. Така рядко съм тази флуидна, безпосочна нежност.

black milk

10.5.19

Ужасно е колко масово хората се валидират чрез образа си в социалките. Била ли съм някога ЧАК така?
Всъщност най-големият ми проблем са инстамайките, защото това е и най-големият ми страх - че някъде дълбоко в себе си аз СЪМ една от тях. Призлява ми от прилежащата лексика, мислене, изразяване, снимане, аранжиране. Винаги много внимавам да не би случайно да се видя от този ракурс.
Това извинително "момичета, животът с две деца еди какво си" или "много съм уморена, добре че си сипах и сега мисля закъде да си купя билет".
Интересува ме защо този образ толкова много ми пречи, пречи ми до алергична реакция. Тръпки ме побиват. При всички други неща, които биха могли да ме (и ме) дразнят в онлайн присъствието, именно образът на майката е нещото, което ме смазва на органично ниво. Интересува ме защо в мен едната половина копнее за обикновеността и сливането със средата, а другата го отхвърля всячески.
И като цяло - майката. Къщата на човека. Защо не мога да махна с ръка на демонстрациите и да премина нататък, а имам необходимост да ги заклеймя?

5 минути

9.5.19

Обожавам кафето в Columbus. Днес, докато с едната ръка надигах чашчицата, а с другата държах Сава на хълбок, си мислех колко обичам да пия кафе сама и колко бих искала скоро да се върна към този си обичай. Да ида в любимо кафене и да поръчам нормално еспресо, загледана в прозорец, без да правя нищо друго.

8.5.19

Силвия,

омекнаха коленете на дъжда.
От коремния разрез на облака
проплака Колосът. 

От трийсет години се бъхтя
да изчегъртам от гърлото ти утайката.*

Ще зейне липсата му като дупка от зъб,
дано да е млечен.

*из Колосът на Силвия Плат
пр.: Владимир Трендафилов




На-на-на

6.5.19

Сънят ти е пролетен, лек и лъжовен,
на мама милият млечен, мъничък змей. След полунощ оживява
вампирът на Края, още сукалче, който не ще да разбере.
Мама и змей вече не са едно цяло. Имаме Мама. Имаме Змей.
Пей
своята яростна кода. Всеки син се състои от това, за което гладува.
Понякога дори мама да цунка, обич моя, пак ще боли.

5.5.19

На 13 или 15 съм. С хора, в който пеех, сме в Италия, в едно градче между Милано и Комо, чието име съм забравила. Пеехме в църкви с твърде разливаща се, но в спомените ми божествена акустика. Сега, докато слушах книгата за Леонардо, си спомних как веднъж ни стовариха пред една църква, за да ни кажат, че ТУК (Santa Maria delle Grazie) се намира Тайната вечеря. Виждах стена, която не ми говореше абсолютно нищо. Така и не влязохме вътре.
Чудя се как този спомен изобщо се е задържал в паметта ми. Как гласът на Алфред Молина го разбуди. Има нещо опияняващо в невъзможността да се докоснеш до гения.
Което пък ме препраща към един цитат от интервю на Марин Бодаков с преводача Александър Андреев:
Това е по-скоро драмата на добрия творец, който - веднъж озовал се лице в лице с гения - разбира, че завинаги е обречен на елитарна посредственост.

Възможно ли е елитарната посредственост, на която сме обречени, да бъде гориво? Необходимо ли е гении като Леонардо да бъдат наш еталон или е достатъчно да пламтим със собствения си пламък?
Четенето на книги като "Преведе от..." е томително занимание. Изправят те пред твоята посредственост, но и изпъват тетивата на бляна, на усърдието, на всичко, което помага в творенето. Приемам напрежението от този конфликт. 

4.5.19

Кой ще подслони челото ти,
звука ти, огнедишащ драконе,
кой ще слуша в скута на леглото ни,
ако нямаш мен - облак центростремителен.

29.4.19

Спря ме некрологът на първата ми любов.

причастие

23.4.19

едно докосване и бетонната плоча,
която виси над главите ни, ще бъде отложена.
ще се види ръбът на лунна усмивка,
силует на прегърнати клони. богът на влагата.
ти знаеш как, пак, пак,
как да върнеш стрелките назад.

22.4.19

Скоро боса ще режа домати.

за гардероба

Забелязвам все по-намаляващия ми интерес към дрехите в магазините и все по-нарастващата ми неприязън към тенденциите. С годините интересите ми стават все по-недостъпни, количествата рязко намаляха.
Белите ризи и тениски винаги са ми фаворит.
Не мога без рокли. Това е дрехата.
Спрях да експериментирам с кройката на дънките - само слим фит и нищо друго не ми стои добре.
С времето вкусът ми еволюира към по-скъпи (мразя да дефинирам нещата според цените им) аксесоари - бижу /обикновено само едно на брой/, обувки или чанта. Дрехата може да е от remix, може да е mango, може да е базовата линия на някоя от mainstream марките, но обичайно акцентът е ключовото.
Всичко това резонира с начина ми на живот, обичам класическите, ненабиващи се на очи неща и богатите подправки, които изострят апетита. Невинаги е било така. В студентските си години съм правила безброй гафове в търсенето на стила си - тънки вежди, дълги нокти, прекаляване с накитите, невъзможно високи обувки, изкуствени материи, каквото ви дойде на ума.
Дрехата неизбежно ме кара да си създавам твърдо мнение за хората. Уви.
Много бих искала да имах повече талант и въображение в тази посока. Покрай работата ми започнах да мечтая и за бижутерийния занаят. Имам чувството, че щях да се справям много добре.
И все пак... голотата е единственото състояние, в което не се чувствам направена, режисирана. Харесвам дрехите, които обличам да ме доближават до това усещане на естественост.

19.4.19

Двама. Времето изтича в скута ми,
докато миглите ти неспокойни хвърлят
сенки. Времето ще остарее в нас, 
а ние ще сме орех. На завет събрани.

Napoletana

18.4.19

Отиват ти тази жълта врата
и тези Линчови плочи.
Да, и еспресото, което няма
шанс да изстине.
Под него скръбта е безупречна.
Скръб - съвършено изпечена
залъгалка за оптимисти.
Някой ден ще помниш точно мига,
в който си вярвала в тази тестена
благост на дните си.

скица

13.4.19

В мен вирее тънка жестокост.
В резкия крясък, с който отпращам
всеки, който се нуждае от мен. Не понасям
да бъда измествана от никой и нищо.
Само аз имам право да имам нужда!
Зла, кестенява, с будни кафеви очи,
интровертна дъщеря, която всичко
си изяжда,
слушка,
не противостои.
От години остря този молив. Секундите
съскат в пулса на слепоочията. Дерат дните
на това бавно посягане към себе си.

truth

10.4.19

You are nothing but a symbol.
But Symbol has no meaning unless exposed.

въртопо и пролетта

В тръбите на блока отеква птичият глас.
По това познавам април и по мириса на
асфалт и дървета, родени току-що.
Когато вали не се криеш, а подаваш глава,
пролетта те обтрива.
И в пролетта бягането не е бягство, а глисандо
по гръбнака на смъртта. Ето
онкология.
Гето.
Гробище.
В това бягам и не се плаша - смъртта мирише на пролет.
На приканваща мокра земя.

8.4.19

Отново поривът да потъна в нехудожествена литература. Всъщност, трудно ми е да я наричам точно литература, не знам защо. Литературата за мен винаги ще е Другото - въображаемото, фантазното, метафоричното.
Напоследък се случват интересни неща в приятелствата ми. Като че ли последните няколко години съм била в кома и сега се пробуждам, виждайки ново аз и нови хора до мен. (Дори не казах срещу, а до)!!! Допускам да виждам приятелките си по-цялостно, без това да ме отблъсне.
Това може би е резултат от дългото прокарване на път към мен самата, в родовия канал на мисълта. Усещам поривиста автономност, чак сега, на тази уж вече улегнала възраст.
Силно ме вълнува какво се случва и между мен и синовете ми, динамиката на тази триада. Къде стоя?
Бележка: все още ревнувам от не-майки. Много.
Да се върна отново на нехудожественото четене. Понеже прекарвам дълги часове в разходки с количката, поне по 6-7 км. дневно, откривам, че слушането на аудиокниги работи много добре в такива случаи. Нехудожествени книги. Не успях да накарам мозъка си да се фокусира в четена на глас белетристика, но с фактологията е като да съм на лекция. Удивително е как добре запомням.  A никога не съм била силна в помненето на истински неща, виж, с имагинерното съм бог.

2.4.19

Страх ме е от водоравното на дните.
Страх ме е, че тъпото ще ме изглади.

дементори

31.3.19

Иска ми се да имам мастило точно за онази черна жила, която се усуква вечер в стомаха ми. Обградена съм от своето без-стимулно аз, опитна, но чиста. Когато цял ден игнорирам жилата, накрая тя ме изпразва по най-баналния и жесток начин - през вината към децата ми.
Намирам за все по-важно да стоя в емоцията си и да я оставям да ме разхвърли, но накрая май не се справям. Да не би пък честите проблясъци на миналото да ми причинявват нещо, което ме е страх да назова?
Сънувам как Самуил се отскубва от прегръдката на непознат, едър, миришещ на вкиснало дебил. Рехавата в съня ми коса на Самуил е залепнала от пот, искам да го дръпна от ръцете на мъжа. Изпитвам паника и гняв, гняв, че детето в било при този човек, гняв, че съм допуснала да го оставя сам там. Искам да го целуна, но гневът е по-силен. Той иска пържени картофи, гладен е. Не, казвам, измий се,  но докато той е в тоалетната, аз му поръчвам (действието се развива в нещо като крайморски ресторант).  Искам да яде и да се махаме. Страх все едно някой ме преследва.
После рязко със Све ядем торти на красива кръгла маса, тя ме снима, аз съм с чувството, че тези две крайно различни ситуации не могат да бъдат реално толкова полярни. Опитвам се да събирам, наистина се опитвам, копнея да видя събрания образ на лошото и доброто.
Хубавото е, че няма нищо фатално в това на близо 34 да нямаш същност и тепърва да трябва да се раждаш. Намирам езика, с който да се назова.

28.3.19

Бутонът unsend е сол ключът на влюбените.
Тя не го изпрати, но той го прочете.

тежка книга

Оставихме тази тъга да изсъхне, любима,
както изсушихме сълзите си.
Хербарият на възмездието стои
притиснат между страниците ни.

Солидарност

26.3.19

Спокойно, момичета.
Всички знаем за какво става въпрос.

🔗

25.3.19

З здрави възела.

22.3.19

Децата ти само сега са деца.
Все по-малко твои.

алергия към скариди

21.3.19

Всеки път една и съща грешка. И чак когато заболи, и чак когато видни са следите, спирам, за да опиша щетите.
Интересен е въпросът кое е по-важно —да изям или да бъда изядена.

корен

В очите ти се виждах такава,
каквато трябваше да бъда -
жилав стрък, дервиш въртящ се
лудо около оста си. В очите ти
се отразявах като изгрев -
първа и лъчиста. Кремът на прегръдката ти
толкова ми липсва, бабо.