30.1.23

Една ванилия, която стои като кристална захар в косата ми, представям си топъл и грапав език. Всяка ванилия е различна. Тази е кукленска, ведра, играе ѝ се.

Едно стихотворение, което знае кога да мине на нов ред, и тактува. Всяко стихотворение е различно. Това е тъмнозелено.

26.1.23

Дойдох да кажа колко се гордея със себе си, че ей го на, близо месец, 75% от мен слушат инстинктите си и когато не ни се, не. Когато ни се, тогава.

Уморена съм почти постоянно, почти не съм чела, но в това също има нещо плодовито. 

Правих йога всеки ден, на моменти доста ѝ се изнервях. Има и плюсове, тялото вика I like this. Не прочетох нито една от поетичните книги, които си купих по Коледа, но пък четох Текстил 5 и се радвах. 

Инициирах, букнах, наблюдавах се в ситуации на тревога, страх, възбуда, погнуса. Запътила съм се нанякъде вероятно.

21.1.23

Виждам: ако искаш да си хванеш автобуса, трябва и да тичаш. Тичам. 7:30 сутринта, край джамията са забравени хора. Манифестирам “мога”. Засилвам, раницата на гърба ми се подрусва като излишна мазнина. Защо се изкъпах. Защо не мога да изляза неизкъпана като нормален човек в неузряла съботна сутрин. Подкупвам такси за 10 лв до автогарата и хващам автобуса след половин километър пробег. В автобуса разгръщам другото си аз - чета на 3 езика и се уверявам, че ако това не е бил моят автобус, вероятно е нямало да го хвана.

Моливи в обедната,

как скърцахте във лоба ми

подострен своя сух

логичен край.

=

19.1.23

Дядо учи внуче на математика.

Същият човек, който ме удряше със сборника.

Гласът му трепери от нежност,

гласът му, крехък, внимава.

Monsters, demons

18.1.23

Плаках на трейлър. Както винаги разпознавам желанията и поривите си върху Другите.

Мамо, ти си пещера, гушкай ме.

Мамо, смятам да нарисувам битката с Хидра. Или Сцила и Харибда.

Мама се научи да издиша със звук + някои трикове за по-пълноценно дишане.

Но не е лошо да си толкова крехък. Не е лошо да казваш не искам, не мога. 

10.1.23

Стръмно е, не знам къде съм тръгнала.

Сещам се за първи път, че не покоя

трябва да търся. Стихотворението е 

праг между мен и мен, игра и лъже-

избягване от ужаса. 

Нищо не е каквото изглежда, дори януари

с неговата плацебо пролет. В сънищата ми 

се раждат бебета и всички могат да говорят.


Януари, У. К. Уилямс

6.1.23

оригиналът



Пак отвърщам на трихордните вихри,

свирещи насмешливи хроматични квинти

по моя прозорец.

Свирете по-силно!

Не ще успеете. По-

здраво се държа за своите думи, колкото по-

силно ме викате.

А вятърът,

както преди, свири умело

своята насмешлива музика.

Денят е дълъг, Jane Hirshfield

5.1.23


Денят е дълъг

до пладне.

Тогава умира.


Капки от вчера още проблясват

в косите ми.


Не зная какво е времето.


Все не го откриваш.

Но винаги го губиш.

"the centre cannot hold"

4.1.23

Зелен и жилав порив да изляза. От себе си, от предела си, най-вече от вътрешната си човекокутия.

Мисля за това и покрай него изплува нагоре мисълта за поетите, които живеят навън, но пишат на български. Гледам с любопитство и радост към expat литературата, защото да си навън означава да си центростремителен. Не само това, но особено това.

Може би това, което искам, е да укрепя своя център. 


3.1.23

Отварям фейсбук за пръв път от десет дни насам и пулсът ми се учестява. Не знам какво правя там, бавно ме полазва тревожност, може би някакво остатъчно FOMO, което влача.

Искам да кажа неща, но забивам. Не знам има ли на кого освен на себе си. Искам да повярвам в нещо, но то не е във фейсбук. Не е в никоя социална мрежа, която на хора като мен им пие кръвчицата.

Защо това усещане за загуба? Само войната ли дълбае дупки в нас или и нещо друго? Опитвам да упражнявам надеждата си, но мисля, че постоянно се случват малки или по-големи руптури, които после не могат да бъдат зашити. Хора, които си отблъснал, без да съзнаваш или искаш. Шансове, които си отхвърлил. Мечти, в които си се изхвърлил. И да можех да върна времето, не знам какво точно бих променила, адски ограничена съм в знанието за себе си и другите. 

1.1.23

Тя винаги го носи като неудобна дреха.

После казва на хората “виж се”.

31. Репетиция

31.12.22

Слънцето с кристали между зъбите, очите на децата ми: нещата, които побеждават.

30. New shit

30.12.22

Факинг чил

29. Може би надявам се защо не

29.12.22

И също да казвам:

Не искам да ме е страх.

Аз съм жената, която съм мечтала да бъда.

28. —

28.12.22

Наричам празниците тригъри и всичко е flight or freeze. Родният ми град се спъва в езика ми. Толкова време не-свързаност (така се чувствам и с новото си фамилно име, което се измъква от устата ми и звучи бихармонично). Опитвам да намеря причината за тази чуждост.

27. Небесни тела

27.12.22

Точно преди година на този ден ми се обадиха да ми кажат, че ръкописът ще бъде издаден. Едно от най-хубавите чувства.

Мисълта за книгата, дочакването ѝ, беше по-вълнуващо от самата ѝ поява. Дано някой ден го изпитам отново. 


26. antidote to city life

26.12.22

 


25. 37 1/2

25.12.22

“Мръсно ми е в душата ми!

Не искам, не мога, не знам,

не мога, не знам, не искам,

не ми е до вашия срам, 

разберете ме, аз не искам! 

Не мисля дори, че някога ще желая. 

Тъмно. На тъмно, на тъмно играя "живот". 

Аз имам моето световъртене в мен.”

Тъмна земя/ Нова генерация

24. Есенция на чудото

24.12.22

Самуил знае, че няма Дядо Коледа, но въпреки това вярва в него. 

23. Оранжев пуловер

23.12.22

Такова е. Битът е сив, въздухът е кафяв, 

“мръсното на черното е бяло” (Яна Букова),

но “о, това бе зеленото обещание! Бог 

го направи от трева - сбогом! (Иван Радоев)


22. черно-бели

22.12.22

Открих playback theatre и колко много ми помага изкуството като начин да виждам себе си през [...]. То помага на всеки, но при мен е sine qua non. Иска ми се да подълбая там, интересно ми е.

Запознах се с Петя Хайнрих, макар да не ѝ се представих. Летни хитове е книга, на която не ѝ пука. Четях и се чудех откъде извира това въображение, съответства ли на някаква друга липса, тренира ли се някак, какво Петино разпознавам и в себе си, че така да ме вълнува. Харесва ми също прямотата ѝ, понеже аз лично бих се задавила с гнева си, отколкото да кажа каквото ми е на ума за някого или нещо. 

Роди се и моята книга. Едно от най-радостните неща за годината. Обичам я, но аз не съм нея.

Бях в болници. Оперираха Сава точно в деня, в който започна войната. После случката с мама, там стана някакво преобръщане. Сякаш се гледах на филм в тази отчайващо мракобесна болница. Изскачат ми думи като достойнство и чистота, грижа. Липсата на грижа там беше нещото, което ме съкруши, сякаш не друго, а именно това. Нощем една врата се блъскаше на равни интервали някъде из коридора, никой друг не я затваряше. Погледите на сестрите, когато трябваше някой да помогне с вдигането на мама, някой, но не и те. Погледът на майка ми, пълен със страх.

Разбрах, че когато мисля какво да кажа, блокирам. Говоренето ме кара да се чувствам като момичето, което изпитваха в училище. Чувствам се наблюдавана и преценявана. Един шамар се задава, ме задавя. Изобщо дългата форма на изказ ме напряга и изморява, истински се възхищавам на хора, които ясно и духовито проследяват мисълта си на глас. Не съм аз.

Винаги Естер - емоционален интелектуалец, съкровище, нежност и надежда. 

 


Срещата с Габор Мате. Друг ментор и лечител, когото обичам, чета и слушам, за да си обяснявам света. Имаше толкова любими хора на лекцията му, помня колко safe се чувствах.

Умря Екатерина Йосифова. Последва Есента на ужасните неща, които се случват на приятели и познати. Смъртта винаги. "нощ,/ в която всички сенки се познават".

Плаках на книги: "Направени от вина", "Един бял лист", Crying in H Mart, "Kрава и бреза"

Завършва с очи: На баща ми. Очевидно темата за виждането ще е актуална и занапред. И темата за моя страх от това да видя слабостта на силния. 

Коледа никога не е това, което аз искам да бъде. Близките ми се страхуват от нежеланието ми да празнувам. Предполагам то произлиза от егоистичната нужда да бъда сама със себе си и да прекарвам времето си както желая. От нуждата от тишина и книги. Децата ми са единствената причина да се вкопчвам в нещо светло и игриво.

Може би отново терапия? Нещо различно, защото аз съм различна.



21. dark matter

21.12.22

Стара любов се намества в съня ми, но упорито гледа към друга. Окей, живот, разбрах намека.

Познавам и другата, била съм другата. Споменът май е мъртвороден.

Хубав ден иначе. Голяма възможност за стоене в тъмното, което все повече ме влече, все повече го разбирам. Малко неща имат значение.


20. mute

20.12.22

Зима, но не съвсем. Здрави, но не съвсем. Не ни се говори.

19. Тъмно за светулки

19.12.22

Чудя се това усещане за тежест и мрак дали се сгъстява с годините или просто си избира дни, в които да ляга на гърдите ми и да вие, вие, виеее!

Клаустрофобия като засядане в асансьор или пътуване със самолет. Световъртеж като махмурлук. Нежелание за нищо. Някой друг гледа децата ми, някой друг прегръща мъжа ми, но не аз, защото мен ме притиска нещото. И ми праща малки бесове за отклоняване на вниманието.

18. прах

18.12.22

 Меденките от рецептата на баба и филия с лютеница както ми я правеше дядо. Ядеш и ревеш.

17. Атопия

17.12.22

свръхчовекът днес пасува.
прави си баня със скраб (не скръб) от кафе и гледа модерен филм.
когато се прибира, го засърбява.

16. умът

16.12.22

се връща пак обратно при скърцащите кости на болницата в Добрич и потрошените на майка ми. май, 2022.






15. не непременно

15.12.22

Кой си ти, човеко неработещ и ядящ бонбони в поза на врабец?

Станиоли, станиоли, смачкана на топка рутина.

Кой си ти, в средата на живота си, но още нищо не разбрал

и ненаписал това, което още ферментира във ядрото ти.


14. Random

14.12.22

Скоро ме попитаха бих ли отишла в писателски лагер (или нещо подобно) и казах, че разбира се, че не.

Толкова дълбоко не знаех какво да напиша днес. Така съм се чувствала преди най-тежките сесии. 

Иначе нищо особено. Мисля, че Коледният дух все по-категорично ме заобикаля. Превъртам и е януари, скоро ще сме сухи спомени от нещо си.