Дете / Силвия Плат

13.2.19

Your clear eye is the one absolutely beautiful thing.
I want to fill it with color and ducks,
The zoo of the new


Whose name you meditate-- 
April snowdrop, Indian pipe,
Little


Stalk without wrinkle,
Pool in which images
Should be grand and classical


Not this troublous
Wringing of hands, this dark
Ceiling without a star.

------------------------------------------------
Ясният ти поглед е едничкото красиво нещо.
Искам да го напълня с цвят и патета,
зоопарка на новото,

което с думи назоваваш --
априлско кокиче, бяла монотропа
малко

непокътнато стебло,
вир, във който всеки образ
трябва да е чист и възвишен,

а не това тревожно
кършене на ръце, не този тъмен
беззвезден покрив.

Не зная дали скоро ще мога да напиша стихотворение. Това място винаги е събирало и подреждало мислите ми, но стихотворенията се пишат от поети, а не от блогъри.

Наминах да запиша съня си. Прочела съм книга до средата - темата е философско-литературна, впечатлена съм много. Поглеждам името на автора - момиче художник, което познавам. Започвам да се треса от плач, от някакво емоционално пренасищане, претъркулване отвъд рационалната реакция на радост. Виждам момичето пред себе си - носи жълт шал, къдриците ѝ са диви както обикновено. Притискам я силно до себе си и плача ли, плача. Странното е, че тя е написала книгата до половината. КОЙ, за Бога, е написал другата и защо не съм я прочела?



вярно е, изглежда,
че с времето жената все повече харесва себе си.
сега, спокойна, че съм кръг,
се вглеждам с обич в старите си ръбове.

6.2.19

Михаил Билалов. Дали защото възпитаниците на НГДЕК винаги си личат или заради ироничното му чувство за хумор, но да.

Освен това: адски ми допада идеята на Мария и Албена да комуникират съдържание по мейл. Харесва ми как есенциалното пътува от човек до човек, колко е дискретно и приятелски топло, как се докосва до теб, без да ти се натрапва. Дали това е бъдещото нокаутиране на фейсбук? От нас, строителите? Ще видим.

Мишел Обама. Слушах книгата ѝ, докато оцветявах късно вечер и по време на смъртоносно скучния джогинг в Добрич. Препоръчвам я на всеки, който не е вторачен в политиката, но харесва Обама като символ на свежест и способност. Мишел като жена, като американка, като цветнокожа жена и американка, като козирог, като майка, като чистофайница, като орлица, като човек с осъзнати страхове и комплекси, като визионер, като фен на Бийонсе, като гаджето на нърда и изобщо.

Бях на мастърклас по КЕКС при Люба от LuBakery. Люба има най-тъжните очи и най-добре знае каква музика бих харесала. На нея дължа срещата си с Агнес Обел и lucius, както и всичкия пандишпан, който предстои да забъркам в живота си.

Нели каза да се снимам с фотоапарата си. Бях уклончива. Това изисква от мен същата воля, която ми е нужда за йога дишането. Забавянето значи включване на режим Уязвимост, нещо, върху което Т. ме накара да се замисля. Уязвимостта означава да си с мека среда, а моята вече е като натегнато корабно въже.

Осъзнавания: вече не оставям настроенията на другите да ми влияят. Те не са моите настроения и аз не съм виновна за тях. Още: интересува ме живо умът на бебето. Онзи ден, докато слушах Аргонавтите на Маги Нелсън, осъзнах как се превръщаме в това неговорещо бебе, винаги когато ни нараняват. Вълнува ме повтаряемостта на това, което помним само с телата си. А propos: Тялото помни на Бесел ван дер Колк е великолепен пътеводител в разбирането на травмата.

Синовете ми ме изпълват с удивление и страх. Умирам по мъничко с всеки пулс. Умирам, умирам, умирам, умирам... Още едно разкъсващо повтаряне, нали.

А Валери не е от НГДЕК. Нито е ироничен. Но смята толкова бързо, че леко ахвам. Понякога чувствам, че изобщо не го познавам и искам да го изкарам от стабилното му достолепие, но после се сещам, че той никога не би ме извадил от същността ми.

мисля за много неща едновременно

5.2.19

Вторник е денят за риба.
Ще влезеш с чантата с ножове
като лекар, който оперира.
Докато втриваш в бялото ѝ тяло
солта и пипера,
аз ще се чудя как е възможно
да не можеш да мислиш за две неща едновременно.

Ето, аз например, мисля,
че от човек, който обича живота,
не може да се очаква да бъде критик.
Че трябва да запишем сина си в предучилищна.
Че за кино и поезия меродавни няма.
Че отчаяно искам да уча за парфюмите
и че чакам децата да заспят, за да те имам по-близо до себе си.
Мисля си, че изобщо не ме бива в логиката
и ненавиждам шнолите.
Чудя се откъде съм наследила афинитета си към кръстословици
и способността да правя сладкиши.
Защо не съм наследила шивашкия талант на баба си, например,
и защо изобщо някога съм мислела, че някой нещо ми дължи?

А ти какво, любими?
С твоето точно око за зехтин и подправки
и с флирта, който имаш с онази в ръцете ти,
даваш едничък отговор на моите нерибни проблеми.
С щипка любов го сервираш.

1.2.19

Пуши ми се.
Вселено?

28.1.19

Mакар да си известен с боклука си,
носът ми те строи в своя regio olfactoria.
Чакам черната сянка на маломерните ти улици.
Ще гледам за влажния дъх
на прането ти. Цветa ти ще търся под капака на
урина и рибешки кости. Шъшкащия цвят на нещо
опечено в пещта на слънцето, осоленото ш на рибарите.
Какво ли да ти донеса освен безсмислените си фантазии
и синьобелите си ризи. Нося ти е една гладна жена, която
има много за казване.

the ramifications

Харесвам Рами Малек, защото съдържа по нещо характерно от мъжете, в които съм била влюбена някога. Обичам да си пускам негови интервюта и да слушам как гласът му прави въртеливи движения в ухото ми.
Бббжжжжжжццц
Има онези странни, убягващи очи.

27.1.19

Пазачо на комплекса на Електра,
миришеш на нечия глупава щерка.

доброто тяло I

24.1.19

T. го формулира много точно, усилие vs насилие. Всъщност що се отнася до отношението към физическите усещания, при мен versus няма. Разпознавам насилието, когато е станало твърде късно и съм се удавила в усилието. Аз съм тази, която натиска възможностите на тялото си, а от там и на стремежите и наклонностите.
Случайно или не Рени ми казва: "Дай си време, не се докарвай до екстремности. Ако те заболи, значи трябва да спреш. Да си много бавна и търпелива."
Не мога да съм бавна и търпелива.
Макар тялото ми да се покрива с издялания релеф, с който съм свикнала, гласът отново ме тласка към онази форма на усилие, която ще ме разплаче или поне изпоти обилно. Радвам се на тази крайност и я търся, дава ми чувство за присъствие и реалност. И е удивително как всичко е толкова дяволски логично.
След двата хематома на краката и тридневния срив, който изкарах, си дадох сметка, че може би същото това тяло иска да ме накара да спра и да се вгледам. То прояви милост към мен и ме спря, защото обратното не беше възможно. Опитвам се да оставя настрана всички върховни ползи от физическата активност, които изпитвам всеки път, щом обуя маратонките. Интересува ме тъмният тласък, онова, което ме поробва в себе си и ме държи в своя вечно изискващ модус. 

17.1.19

Буквите ти ме затискаха като ръка под водата.
Демиург, скърцаш упорито в паметта ми. Там съм бясно млада.
Приветливо наивна, сладка в епилираната си заблуда.

Ти поникваш като пулс след байпас. Лицето ти е счупено под ъгъл.
Ще усучеш истината си около врата ми и ще стискаш, стискаш...
Кучето на Павлов стои в краката ми и мърка. Или беше котка?
Или мъдър сфинкс
Или джоконда

Виждаш ли, почти съм се научила да слагам точка. Сега дори
се чувствам всемогъща в памучния комфорт на дните си. Сравнен
с притискащия ти контур, сега и тук живея рая.


желание

9.1.19

Да се протегна искам и да стигна
медената ядка, златното сечение.
Там където ни съм черна, нито бяла
и не се погубвам от сравнения.
Аз и Свят да значат едно и също нещо,
да не меря нищо и да спи аршинът ми.
Искам като континент да съм си тук,
макар и мъничко разместена с годините.

7.1.19

112 седмици пише под един пост в инстаграм. Безкрайният скрол на времето е довел до секвенции от сторита. В мен се надига погнуса от това, че участвам.
Отмествам поглед встрани от екрана: два захвърлени чорапа с миньони; бебешка гимнастика с 3 динозавъра, книга за оцветяване; рис, бизон и гепард от каучук; меко одеялце; аморфен плюшен крокодил, парченца лего; опаковки от шоколадови яйца и инструкции за сглобяване. Уморена съм, не мога да се събера и да напиша стиховете, за които мечтая. Още съм така здраво закотвена в майчинството, че всяка странична мисъл ме изцежда за секунди. Не искам и не мога друго в момента. Така копнея да се науча да почивам, правейки точно това, от което имам нужда, а не което трябва.

Карти и територии

27.12.18

Пресичам те околовръст и крачките ми те смаляват. Любовта ми е набъбнала, макар да не слизам отдавна на твоята гара. Глухи и изкорубени са улиците, къщите, животът, който пъпли, църка по тях. Разпознавам тъмната жила на диалекта, все още го чувам у себе си понякога, когато заговоря с мама или с приятелка от детството. Не съм умряла и не съм възкръснала и някак осъзнавам, че животът отначало другаде не значи нова самоличност, а просто глас, на който можеш да обичаш или ненавиждаш, според случая.
Гледам те в лицето, изтърбушено чудовище. Ярките ми дрехи предизвикват недискретни погледи, а в магазините учудвам продавачите с естествената си учтивост. Отдавна Тук не значи Дом, не и този град, не и тези улици. Но земята, краят! Тази плоска палачинка, Добруджа. Как сърцето ми забавя пулс, както се забавят жегите в нивята! Космосът си е забравил нещо тук. Отговор на едно многоточие. Раждане. Пръстта, просторът, пътят, към които все ни тегли.

Видяно

21.12.18

ягодите ти
светът е твърда пръст

19.12.18

Имам много за учене. Дори когато нещо се изяснява, то е само привидно. В мен има лимит, който не мога сама да надскоча.
И трябва ли?
Малко съм тъжна, малко самотна, пълна съм с обич, но и леко уморена да търся в себе си и отвъд. И така.

18.12.18

някой пее нещо на друг език
и езикът все по-малко чужд е.
разбирам го, той казва

милост, милост, милост!
и тялото ти е добро и разтегливо,
и мъстта превърнала си жал,
и скръбта - във преговор на травмата,
и спомена - във памет.


13.12.18

Дано дорисуваш стените на Космоса. За да не е мрак,
за да има как
след него да има.
Смъртта е все по-допустима.

превръщане в себе си

Не помня тялото си така дивно, но кротко.
Всички резки на времето са започнали да се обичат,
докато животът и зимата пишат
сивото си стихотворение.
Чувствам как в мен пониква могъщество.
Свободна съм от задължението да бъда свободна
и изобщо от подточките на калъпа.
Аз съм точно тази коса и нос,
точно тези кости и китки,
тези бедра и гръбнак. Всеки ден ги осмислям.

9.12.18

Колко странна година... Безспорно след раждането на Сава като че ли и аз се родих отново. Затварям тригодишен цикъл, в който в личен план ми се случиха мъчителни неща. Със сигурност решението да започна терапия тогава беше сред най-разумните в живота ми. Със сигурност хората, които срещнах през това време, не са случайни и възходите и разривите ни са съвсем закономерни.

Още ме болят и стари, и много стари неща. Още попадам в ситуации, в които реакциите ми са точно като на малко дете - объркани, неадекватни, плахи. Застивам. Ступор, счупване, страх, самоомраза. И въпреки макабрата виждам и цветната Доротея, която стана майка на втори син, пълна е с обич и (о!) мечти, по-търпелива и проницателна е.

Всъщност основното, което научих за себе си, е колко съм разцепена и как разполовявам и хората край мен на или/или. Казвам научих, защото не съм го преодоляла but we're getting there.

И вместо да рецитирам колко приятно осъзнат е животът ми, предпочитам тук да спомена няколко имена, които маркираха 33-тата ми година по един или друг начин. Знам, че ще се прочетат.

Т., която е мой терапевт и която уважавам безкрайно много. Мой тих спътник в промяната на (ра)курса.

К., с която успях да поговоря и да споделя напрежението, което бях натрупала в комуникацията ни. Приликите ни са толкова много, че всяка среща ми напомняше колко много неща имам да си кажа сама на себе си. Ерго и отказът.

А., която търпеливо чете моите мейли с лутащи се мисли и винаги ми отговаря с най-мъдрия ред. Която е поет с огромно сърце и великолепно човешко същество.

Н., която ме откри по волята на интуицията си и с която сме се виждали в сънищата си. Родихме синовете си с 2 седмици разлика, плакахме заедно, слушахме се, обхождахме мъката си надлъж и шир. Liquid lady, sister of night, my Adeline.

Мама.

Благодарна съм, че имах прекрасно лято край морето, лято, в което Самуил беше див и щастлив. Благодарна, че въпреки ужасното раждане на Сава, аз все пак се възстанових бързо, кърмя денонощно и спортувам активно. Сава е с нас, а за него едва пиша, защото сърцето ми ще се пръсне, полудяла съм от обич и отдаденост. Благодарна съм и за онези няколко часа, които имах насаме в Париж и за лучената супа, с която изгорих езика си в едно бистро до Musee d'Orsay. Щастлива съм, че съм здрава, че сме здрави всички и го пожелавам на всеки, който по една или друга причина ще попадне на този текст.

Грижете се за себе си и не забравяйте Правилото за кислородната маска в самолетите.

sincerely,

7.12.18

Косата ми ухае на мляко и парфюм,
лъжица мед подавам ти в ръката,
в черепа ми бял стои едно наум,
нежно по устата целувам те.

 Хеката.

5.12.18

Кой плаче за тебе, палачо.
Протрита скулата на милостта
ти целува сълзите.
Откъдето идваш, аз там съм боляла.
Какво работи поетът?




Музика, танини, мед и архиви.


4.12.18

тих си като озон съм написала
без да подозирам какво значи
и чии ръце съм попивала с поглед
преди да изчезнат в тъмното

/винаги съм се страхувала от тъмнината/

зимата има свойството да умъртвява
болезнените нерви на поникващите равносметки
какъв напън само, господи,
какъв натиск оказва смъртта над живота

в сънищата ми косите ми са отрязани грозно
опипвам врата за следа от милувка
безсмилено е да държа толкова много коса там
където всъщност искам да бъда погалена






30.11.18

Докато отвътре ме чопли защо съм по-скоро затворен човек и дръпнатата ми фаза е много по-дълга от "посягащата", осъзнавам, че аз всъщност не искам да съм друга.
После изведнъж идва чувството, че съм древна. Ненужна. Старост?
Както и да е, мъчително е да се опитвам да се харесам на всички всякак и винаги. Let go, let go.

28.11.18

I believe in your existence
Dear Santa of To Each His Due.
Мръсното на черното е бяло.
Яна Букова

Твърде много неща ме натъжават напоследък и в привикването към смъртта (защото изначално тъгата е тъга на екзистенца и тленността) се уча да живея по-чисто.
Това, което се случва с близките и обичните ми, е моят урок по благодарност. Имало е огромни периоди в живота ми, в които съм позирала в златистия декор на фантазното. Не знам дали гнилочът, който виждам сега, е плод на порастването, узряването или опита... The dirt beneath the dirt, мръсното на черното, снегът, приятно замаскирал калта. Та, трудно свиквам с мисълта, че всичко отминава и със жестокостта на способността ни да продължаваме напред след най-големите трагедии.
Всъщност, опитвам се да разбера есенцията на това, което искам да кажа, пишейки всяка мисъл.
Накратко казвам:
- мъчно ми е, че хората край мен преживяват ужасни, кошмарни събития, които ги разтърсват изоснови, а аз стоя в периферията и не мога да им бъда панацея. Трябва да се отуча да завиждам за катарзиса след страданието. Тъпанарско отключване на древен комплекс.
- съжалявам, че е имало моменти, в които съм приемала за даденост брака, дома, семейството си.
- мразя снега.
- опитвам се да разбера очите си.
- нещо, което ще ме разплаква до края на дните ми: the still face experiment.
- Б. Шоу: Рано или късно всичко ни се случва.

22.11.18

Смее се в съня си.

Пробожда ме същото нещо отпреди година, когато броях дните от цикъла си като обсебена. Защо не се получава, защо не се получава! После чух рева на лъвовете в зоопарка и бях разтърсена до мозъка на костите си. Сигналът беше звуков, обратното броене започна. Казват, че лъвският рев и бебешкият плач са най-дразнещите звуци в природата. Възразявам.
Очите му постоянно сменят цвета си. Езеро. Коприва.
Има нещо, на което не съм знаела, че съм способна.

твърд център

табу

21.11.18

зарежда се окото и просветва
жълто във стомахчето на мрака.
чете в страниците на забраната,
рогат мъж ѝ пази вратата.