връзки

29.11.2016 г.

Докато диспенсърът за вода пулсира като тоновете на ембрион и тишината е мека и ненатоварена от значения, аз имам време и място да поставя въпроси към себе си. Да се попитам защо ме разочароват другите, защо не съм идеалната майка, защо ме е страх да не остана без обект на възхищение. 
Нещо в мене все остава недохранено.
Стана късно вече за състезания. Смирението ме блазни, както ме блазни да бъда зависима. Как има хора, които се тупат в гърдите от своите недостатъци и с гордост казват "аз съм си такъв", а аз не мога да живея със своите, не ги понасям. 
В съня си аз съм две жени - тази, която съм и тази, която не съм. И като казвам "искам да съм нея", не знам за коя говоря.

28.11.2016 г.

от пасажерското място

онова спокойствие стиснало челюсти в железен капан
дрехата ти метната встрани
присъствието ти заело цялото място
далечината която поддържаш с поглед вторачен напред
изстиващата течност в чашата
кипващата в теб
докато управляваш автомобила си
докато управляваш



24.11.2016 г.

гудрийдс

Една публикация ме сърби по пръстите от известно време. Използвам пукота от кофеиновата абстиненция, за да концентрирам мисълта си в посока КНИГИ.

Пише ми се за книгите, които не са ми дали мира през последната календарна година. Ако ви стои леко статистически, подминете този текст. Като казвам "не са ми дали мира", имам предвид точно това. Книгата да ме вика, да ме дебне в малките пролуки спокойствие и да ме чака. Повечето книги, които подхващам, ми харесват, но малко са онези, с които се намираме в подходящия момент.

Превъртане на световете от Георги Рупчев ("Изток - Запад"). Зачетох го твърде късно, но така или иначе вече обявих 2016 г. за годината, в която някои неща са ми се случили за пръв път твърде късно. Силно ми напомня (и неслучайно, разбира се) на Т. С. Елиът и си обяснявам тази си любов със склонността ми да харесвам хора, които оставят въпросителни в мен, чийто интелект е необятен и трудно разбираем. Завива ми се свят, като си помисля какво още можеше да напише Рупчев, ако беше жив до днес.

Другата ръка от Крис Клийв (ICU). Ужасно хубави неща прави Невена Дишлиева-Кръстева. Харесвам я като преводач, защото тя ми даде Зейди Смит на български, но още повече я уважавам заради книгите, които прави като издател. Книгата на Клийв е за дома в нас. Книга за тези, които поради една или друга причина са изтръгнати от физическия си дом. Пчеличка е силен женски образ, изключително ме е яд, че романът не носи това заглавие. Познах, че историята ми влиза под кожата по това, че обикновено бягам от натоварващи сюжети, а тук има какво да ви захлупи - бежански лагер, расизъм, депресия, проблемен брак, цялото тресавище на модерния човек. Но ей ме, пиша за Пчеличка и пак си спомням как я четях, докато ми правеха педикюра, и ме питаха На какво толкова се смееш? и Защо плачеш? в рамките на половин час. Английското писане.

Метеорите от Мишел Турние ("Хемус", извън тираж). Много специална за мен книга. Роман, който се изправи срещу мен като нахакан гигант. Остроумен, обсебващ, сладоуст. Неописуемо въображение, както каза Дамян - човекът, който ми я зае да я чета. Четох с възхищение и пак се попитах - кое е по-важно: да можеш да пишеш невероятно талантливо за най-причудливи теми, теми, които не са хрумвали на никого, или да можеш  по един приличен начин да говориш за високо хуманни неща, тежки и скучни като арматура. Мисля, че си отговорих на въпроса още в първата част на предишното изречение.

Пътуване по посока на сянката от Яна Букова ("Жанет 45"). Благодаря на Яна Букова, че написа тази книга, за да е точно това, което е. Пълна загадка, език, който не просто тече, той вали. Бях легнала с коремен вирус в разгара на отпуската си на морето, това Пътуване беше като сън, халюцинация. Книга, която обезателно ще препрочитам. Шантаво е, Доротея, харесва ти, нали, момиче. Всичко в романа на Букова ми хареса. Всичко. Не мога да пресъздам нищо от историята, защото просто не искам. Искам да се чудите и вие, да я въртите, сучете, да ѝ се смеете и дивите. Нá ви!

Възможност за остров от Мишел Уелбек ("Факел Експрес"). Ех, Мишел, Мишел. На on и off сме с теб, силно те любя и мразя. Презирам бъдещето от книгите на Уелбек. След разочарованието от Подчинение се върнах назад в библиографията му... и бинго! Има 2 неща, с които французинът винаги ме хваща - честността и мизантропията. За мен лично мизантропията му е фалшива, защото не виждам как човек, който не обича хората, ще се вълнува от бъднините им. Възможност за остров беше книгата с най-непоносим финал, великопелна книга.

Swing Time от Зейди Смит (Hamish Hamilton). Опасявам се, че сред приятелите си съм известна като болен фен на Зейди и е безсмислено да доказвам противното. Все още съм в процес на четене - зарязах другите две, които четях до момента - но тази жена е точно това, което очаквам от книгите си. Блестящ, но не крещящ интелект, критично око, модерна стъпка, безмилостна ирония, чист изказ. Има тази английскост, която обичам, тази доза женственост, която обичам, тази щипка престъпление-и-наказание, която обичам. Зейди Смит не бърза с книгите си, мисли ги с години. Личи си. Ще се радвам на препоръки за точно такива автори.

Този текст не претендира за нищо повече от лична рекапитулация за best of-а ми на 2016. Парадоксално, но работата ми в издателство ограничава силно моментите ми с книга в ръце и тази година goodreads профила ми е доста постен, се ла ви. Отказах да водя състезание със себе си колко тома мога да прочета за една година, защото това е неравна битка между желанията и задълженията ми. Пожелавам си повече книги, по-малко битка.





19.11.2016 г.

26 октомври. 2 години от смъртта на дядо. Леката ми хрема се минимизира до досадна суха кашлица. Викам "ше мине, ше мине, ето спирам да пуша, за да помогна на белия дроб да се справи". Белият дроб не се справя. За радост детето остава здраво, аз продължавам да се давя в сок и предполагам тук-там неизговорени неща. Добре че е Теодора (името ми обърнато наобратно), за да мога да говоря, да рева, да си бърша сополите. На 15 ноември вдигам температура, дезертирам от офиса, на 16-и вече на лекар и с остър бронхит. Вземи тези 2 страници лекарства и помисли пак преди да отложиш прегледа с 3 седмици. 
Мисълта ми е Пазете се и мисълта ми е Не задържайте неща в себе си.
Дядо ми липсва много. Сънувах го 2 пъти през това време. 
Животът ми се е надвесил над огорчение, непълноценност в професионален план, въртя и суча около "На 31 си, какво става с кариерата ти"... 
Не пуша, не пия, тялото ми е сведено до минимум. Отстъпвам крачка назад в миналото, за да видя какво забравих там, защо го забравих. За какво ме пести животът сега.

11.11.2016 г.

love на дребни хищници

Симпатичен си, когато забравяш.
Когато разсеяно слушаш, но не мен дори, а някъде там.
Онова, което те вика далече. Тогава в мене пониква
още една майчица, която иска да ти подреди, да ти сготви
кюфтета, да ти направи масаж на гърба, да ти сипе.
Кой те вика така истерично?
Къде да се сложа, за да ме погледаш малко както се дебне лисица.
(Или зайченце бяло)


3.11.2016 г.

благодаря ти че все още 
насочваш към мен огледалото
но то вече не ми трябва

27.10.2016 г.

първите 7

Този блогпост идва след лек спор, в който аз защитавах тезата, че макар да се радвам на вниманието, съм по-скоро срамежлива и не обичам да съм в центъра на разговора. Дълго време блогът ми беше мястото, където очаквах да привлека вниманието на един конкретен човек, после се случи така, че концентрирах одобрението на много непознати хора, но не и на този човек.
Сега, 7 години по-късно, блогът ми е 90% от истината за мен. Не търся ничие одобрение. Истината ми се е променяла през всичките 7 години, стилът ми също, темите, които ме вълнуват - най-вече. Казах 90%, защото допускам, че винаги ще има част от мен, която ще е напудрена дори за пред мен самата. Частта, която няма да искам да призная, че е фалшива.
Първите 7 на блога вече са завършени. Извинете ме за паянтовата пунктуация от време на време. Радвам се, че с повечето от вас сме били заедно през всичките години и че създадох страхотни приятелства покрай текстовете си. Йоана и Калина - ако не беше блогът, нямаше да ви имам в живота си. Радостина, ти си ми от новите другарства, но вярвам - от устойчивите. Мария, Бени, чета ви с искрено възхищение!
Ако мога да дам нещо на хората, които четат the heartbeats of a fairy, това е стихотворението на Виргиния Захариева, което публикувам на всеки рожден ден на онлайн къщата ми. Давам ви "и средата, и кората си". 
Продължаваме напред.

16.10.2016 г.

Тъй като този блог все повече заприличва на час при терапевт, само дето съм изправена пред себе си, нямам скрупули да пиша каквото поискам. Нито за миг не посягам към мисълта за специалност.
Снощи бях с моята приятелка Р., с която обсъждахме въпроси като търпението, очакванията, сополите на синовете ни, срама, критиката, удоволствието. Добре ми (ни?) дойде.

Днес искам да си припомня какво ми носи наслада и ме потапя в размисъл на ежедневно ниво.

Храната. Доматите се сменят с карфиоли, кайсиите - с ябълки и круши. Обичам да ходя до пазара сама и да ги гледам. Мирише на влага и земя, което е необяснима любов за мен, суперградското дете.

Хората. Тези, които издържаха теста. Глупости, никакъв тест няма и нищо не са издържали. Просто са усещали границите ми и са се съобразявали. В това число включвам и мъжете - онези, които са директни и честни. Благодаря.

Местата. За първи път в живота ми има такъв хиатус между мен и салоните за театър и изкуство. Оставам леко назад и встрани, липсват ми. Ходи ми се в Преди 10, L'etranger, Checkpoint Charly, Grape Central, Pavillion, Архитектите и навсякъде, където мога да седна с приятели или сама и да бълбукам, понеже животът е хубав и аз съм животът.

Кожата. Косата. Ясно е.

Сексът. Ако някога съм смятала,че съм стигнала лимита си, сега знам, че сексуалността ми постоянно се развива. Не понасям компромиси и не романтизирам. Пряма съм, открита. Ако не изпитвам страст и любопитство, не започвам. Спрях да цензурирам фантазиите си и ги поставих на първо място. 

Детето. Второто - дали да го има или не. Дълбоко в себе си знам, че искам. Но съм препълнена със страхове и съмнения. Ревниво пазя тялото си (да, кой ще хвърли първи камъка?). Още не съм намерила таланта си. Опасявам се, че съм стигнала предела си и това всичко, което мога да бъда. Но детето ми! Единственото - то е най-голямото ми доказателство, че всичко друго е без значение. Мрънкането за каквото и да е друго нещо е смехотворно, защото детото е лакмусът, през който минават хора, случки, планове и амбиции. Празна и пълна едновременно - това съм аз като майка.



5.10.2016 г.

новото

Все по-често предпочитам да ме наричат с цялото ми име. Спомням си думите на един човек преди много години. Пожелавам ти един ден да започнеш да използваш цялото си име. Ето, Д., започнах.

Не съм човекът, който съм мислела, че съм. Това е нормално. По-добре е да го осъзная на 31, отколкото никога. Край със самозаблудите.

Свалям хора от пиедесталите им. Не е зряло и не е нормално да пудриш представите си за близките си, за да е всичко красиво и подредено. Няма как да е красиво и подредено. Хората грешат и имат недостатъци. 

Приемам, че вървя по път, който е неясен, и ще друса много. Иска ми се да стигна до края. 

Детето ми е извор на всичката светлина в момента. Той е прекрасен. След като операцията мина, започнахме да го учим да артикулира правилно. 3 години и 3 месеца ми трябваха, за да чуя мама, а не баба. Ако той ме учи на нещо, това е да не изисквам.

15.09.2016 г.

нов ред

Часовете не си приличат. От мекото възклицание колко е хубав животът до твърдия ми образ във вратите на метрото. Торбичките под очите, в които съм побрала каквото не съм казала. Ям дюнер, чета Йейтс и Превер (не помагат нито джънк-ът, нито поемите), животът ми е график, в който ме няма. 
Търся си статус, но виждам крива. Ето, търся го назад в текстовете си и знам, че онова там е друга жена. Съвсем различна от фрагментарното изображение, което гримирам сутрин. 
Как да поема всички въпроси, които ме връхлитат от седмици? Умът ми се е втурнал да дълбае надолу и намереното носи само отчаяние.

1.09.2016 г.

Да се уча тепърва, че:

  • никой не ми е длъжен
  • не трябва винаги да се извинявам
  • не мога да имам всичко
  • не е достатъчна една обеца на ухото
  • не се налага всеки да ме разбира
  • никога не е късно да повторя някой резил
  • няма да ставам по-млада
  • нито по-хубава
  • невинаги ще съм щастлива
  • няма все да намирам правилното изразно средство
  • не мога да спра да искам още и това е нормално

трябва да се сдобрявам със себе си всеки ден


25.08.2016 г.

.

дръж си антагонизма, не ти го ща.
списък с неща: сливицата на детето. 510 км в посока, болница, дали? работата. излишните скрупули. отказ, отказ, отказ. болничен, отпуск, в какъв ред, в колко часа, в кой град. кожено яке, кецове, какво да направя с косата си. коя книга да прочета. реве ми се на книги и ми се гледат испански филми. изисквания от и към мен. вина. бягане и посрещане. детската градина и офисът на 40 минути път в добрия случай. приятелите (откога не съм им пекла пиле и не съм им наливала вино). липсата на ясен талант. липсата. хората, които ги няма.
в един момент загубих нишката. ей го там къде се е изпружил животът от снимките.
тази мъчителна трансформация
някога ми беше достатъчно да сготвя нещо с пресни зеленчуци. да пия вино навън с приятелки. да видя името си написано под някой текст.
сега стоя сплесната под натиска на това, което съм си направила сама. с чудовищната чувствителност на героиня на вирджиния улф. 

19.08.2016 г.

Това ли ще се повтаря оттук нататък? Тази броеница, която подрънква механично и се впива в мозъка ми. Рутината. Ординерното. Нормалността. 
Иска ми се след време като погледна назад, да мога да кажа уау
Този текст отдавна е готов в глава ми, но нямам смелостта да кажа всичко. Прекалено много данъци чуждо мнение съм платила, за да мога да бъда свободна. Преди известно време спрях да мечтая и си го обясних с това, че имам семейство. После спрях да имам амбиции за кариерата си и се погнусих от всичко. Страшно признание номер едно - не знам какво искам да правя с живота си за пръв път в живота си.
Страшно признание номер две - чувствам се жива само когато прекалявам.
Забелязвам странни промени в себе си. Отрицанието, апатията, неспособността да задържа удоволствието, съдебната експертиза, на която подлагам обичните си. Какво се случи? Това ли е да остаряваш?
Напират, напират сълзите и ме хваща клаустрофобия в тази мъничка житейска криза. Страшно признание номер три - напоследък съм много тъжна. Всичко, което виждам в огледалото, е моят хастар, вътрешно прокъсана обвивка. Де да можех да съм жената, която показвам на света. Или поне половината от нея. 
Днес закачих на стената до бюрото си един плакат. На Милостта на малките огледала


12.08.2016 г.

Няма нищо по-сладко от начина, по който казваш спри.

10.08.2016 г.

ти си ти си ти си
казах аз
най-хубавото нещо което

24.07.2016 г.

Спя до късно този уикенд. Нещо необичайно. Отмятам задачи като войник, чета, чета, гледам филми, поставям се под въпрос. Толкова е хубаво да съм сама. Не вярвам, че да се разболея два пъти в рамките на 10 дни е случайност. Не е; така тялото минава през детокса, от който има нужда умът. 
Липсва ми детето ми, разбира се. Много повече, отколкото мислех. Неговото разбираемо само за мен "обичам те".
Косата ми избуява, ноктите ми растат толкова бързо, спортът ме спасява. Работата върша прилежно и механично. Работата си е работа, нищо лично. Мечтая за следващото си пътуване и се подсещам, че трябва да съм благодарна, че имам тази работа, защото иначе нямаше да има пътешествие. Не и това, не и сега.
Отворила съм ей такива очи навътре към себе си. Наистина е по-добре да съм сама.
Отивам на кино.

6.07.2016 г.

---

трябваше да излиза навън, а
не да се стича навътре
тази шлака от:
инакомислие
радикална чувствителност
острастяване
разделяне и владеене
пресъхване на старото и
поливане на новото

искам сама да п(р)огледна
да не ме е страх, че ме е страх
да не ме е срам, че ме е срам

18.06.2016 г.

Спокойствието е риба, която не слуша.
Очите ѝ гледат само напред,
а отвътре е суша.



10.06.2016 г.

с 200

да не посягаме към сърцето на
това меко розово тяло - 
нашата любов.
преди да го раним
ще ни удари влакът.

5.06.2016 г.

свързани

Усещам как възелът се разхлабва.
Всяка обязаност да харесвам Това или Този,
да бъда прилична, да следвам модела.
С ножче и виличка.
Нещата не ме интересуват.
Вълнува ме какво би написал азът, ако никой не гледа.
Искам да намеря онзи бял и никакъв шум, който 
стои добре на черно, на дъжд и на слънце.
Универсален. Удобен. Незавързан към нищо.
Застанах далече от кораба си. Под водата 
е цялата тежка верига.


26.05.2016 г.

право на реплика

Окопитва се капката,
опитва се да нетежи
на мястото си,
да се налее,
да се олюлее, 
да отдели миг
да се замисли
да бъде или не,
преди да осъзнае - 
все пак ще падне.
Сестро, разбирам те.

Катерина Стойкова-Клемър

Познавам те. Когато още бях ти,
косата ми още не беше намерила цвета си
и слънцето се чудеше откъде да подхване.

Ти имаш този, когото мечтаеш,
но той се изплъзва като хваната риба
и стиховете ти не могат да се прицелят точно.

Разглеждам портретите ти и се чудя
какво е харесал в теб. По-добра ли си, 
по-мъдра или по-пълноводна.

Помня този поглед, който мечтае,
но всъщност не вижда. Том Йорк 
пее за мечтателите, които никога не научават урока си.

Сестро, разбирам те.



25.05.2016 г.

present tense

Изливам се в теб, изливаш се в мен
Древна песен, изпята по изгрев
Миришем на пресен улов
Не съм виждала очите ти отдавна, не знаеш ли-
дясното гледа към мен, лявото - все по-навътре - 
Всичко ще бъде наред, казваш
Ще бъде, ще бъде
Повтарям, забавяйки крачка, за да херметизирам по-добре

Погледай добре, запомни
Кехлибарените ириси
ребърцата нанизани в кожата
косата от онази книга, как беше
Щипките вместо ръце
Никога не влизай в този спомен без да поплачеш
или поне помълчи.


24.05.2016 г.

deja vu

Отворих врата без ключ
и постоях надвесена над жените в мен.
Едната се смееше бясно.
Другата пишеше нещо.
Третата лежеше по корем върху теб.
Влязох, защото вратата 
бе и без друго вече отворена.



22.05.2016 г.

разлюляване

Застрашително приближаваща се към себе си комета. Това съм аз. Чувствам се силна и (само)унищожителна. Не признавам нищо по пътя си и не изпитвам жал.

Помня този ден преди 4 години. Беше денят след голямото земетресение, страхувах се да вляза в метрото, защото мислех, че ако разлюлее и там, ще умра под земята. Предната вечер с Валери си бяхме легнали скарани за нещо. А, да. Както обикновено той прояви тотално безразличие към изявите ми (бях участвала в София Поетики) и не дойде с мен за подкрепа. След което лудата жена по бельо в хола нарежда в строен синтаксис целия си яд и безпомощност.

Днес стоя сама пред компютъра с намерението да свърша някаква работа. Отдавна спрях да искам от него да чете текстовете ми или да се надявам да проявява поне интерес от любезност към заниманията ми. Заниманията ми - тези пръски от шампанско.

Недостатъчността, моята втора сестра. Това е нещото, което ме е движило напред, но и нещото, което ме прави такъв непоносим егоист. Виждам само най-тъмните си черти - непримиримостта, прекомерната критичност, ревността, самодостатъчността напоследък.

Изгубих 17 минути, за да напиша този текст и вече ми се иска да го изтрия.

10.05.2016 г.

Започвам този текст без никаква идея как ще завърши.

Обръщам се навътре. Егоизъм и вглеждане в себе си. На себе си давам и от себе си късам. Страх ме е, съмнявам се, колебая се, завивам в грешни посоки, дерайлирам.

Чувствам се консуматор. Гледам, докосвам, изяждам, изпивам, изчерпвам, изхвърлям.

Чувствам се изгубена. Какво ми се прави? Защо съм така пръсната в интересите и способностите си? Какво мога и какво искам?

Чувствам се безсилна в родителството. Изпитвам нетърпение. Дълбая в греховете си.

И в същото време всичко е наред. Нямам за какво да мечтая, имам достатъчно. После идва нуждата да контролирам положението и желанието да изпитвам удоволствие. Са ли контролът и удоволствието съвместими? АЗ НЕ ЗНАМ.

Искам да мога да се умиротворявам сама в себе си. Да мога да потъвам в кратък дзен, който да ме зарежда. Но трескаво търся отговорите бързо, веднага! Това, което със сигурност знам, е че ще се променям. Не знам към какво.



19.04.2016 г.

Не искам да стъпвам в удобните обувки на спокойствието. Бягам от занимания, които се повтарят, утъпканите пътеки, прочитането на един и същ тип книга или гледането на един и същ тип филм. В ума си съм далече. Сама, неопитна, вълшебна. 


14.04.2016 г.

ако езикът ми можеше да говори,
щеше да те нарисува

4.04.2016 г.

фаталистка

Ако има предопределеност, трябва да решим дали ни е страх от възмездието повече, отколкото от нея самата.

3.04.2016 г.

cherry blossom girl

Април. Никога не е било такова лято.
Сега вятърът застава под мен и ме носи.
Черешов цвят с центробежна сила.

29.03.2016 г.

Искам да пиша, да пиша. Не да говоря. Без правила, даже без пунктуация, искам да изливам, изхвърлям, (пре)подреждам.
Слагам слушалките в ушите и пръстите ми почват да се движат с музиката. Тялото тактува. 
Колко е хубаво, че пуснах бесовете на свобода и нищо не ме ограничава. Не пиша за нищо и никого, вече не пиша за пари, продължавам да гледам на текста като на изразно средство, а публичността ми се е сраснала с мен и вече не изисква от енергията, грижата и постоянството ми. Не обслужвам нищо.