17.11.18

Пиша ти това писмо
От опити да събера пейзажите
Които в мене се вълнуват
В него няма да ти сложа точка
И ще бъда блага като чай

Ноември е
Годишнина от нищо
Ноември е запомнен само с увиснала
На бесилото глава
Мирише на подстригана до нулата година

И какво
Какво, какво
Било е 29 април 2017,
Но също 29 март т.г.
Времето е съсирек във вената на живеенето

Прочетох каквото можах
По темата за: порастването,
Делюзиите, семейната матрица,
Повторението като майка на потретването
Връщаш ме там, където съм все на осем
Люспа от това, което само бих могла

Един пожелателен образ. Ти срещу аз
Аз пожелах Ти. Знаеш ли, че зад всяка вина
Стоял отказът ни да видим някаква истина?
Сега си го кажи на глас

Откривам нови места, на които те няма
Откривам нови думи, които да не се удрят
В теб. Неща, пропити с неутралност. Малки
Бистри швейцарии. И преди да ме попиташ,
Отговарям - да и да.




Lorem ipsum

14.11.18

it was so absurd it hurt

Г-ца Б. по латински език казваше, че
словоредът е случаен и смисълът се разгадава
само по падежите. В синтаксиса като на война,
си казвах, и се влюбвах в най-трудното изречение.

Пад, падеж, падение.

Спрягах тривиални думи за упражнение.
Имах петица, което значи, че е можело и по-добре,
но за мъртъв език — толкова. Т о л к о в а
помнене как, а не какво съм научила.

денят иска да влезе

Бялата пяна на утрото
остава на устните ни.
Да спрем тук, да останем
завинаги тези двама, които
инсценират смъртта си. 


12.11.18

да не правиш нищо за таланта си също е вид свобода.

няма нужда от моите картофи, Силвия.

днес бих искала да бъда Херман де Конинк

9.11.18

Виждала бе морето с осакатените му
раци, изхвърлени като при Дюнкерк. Дълги дни,
в които не помръдва, в бран от бронзовите
завоеватели. В началото нямаше ни звук, мълчанието
на водите бумтеше като тонколона. Едно усилено мълчание.
Зениците ѝ тежко всмукваха това олово, ушите ѝ
издърпваха въжетата на удавените обертонове.
Виждала бе и оцелели раци. В кофичка на мъничко дете.

кръг

5.11.18

Стоенето в смущаващите чувства - лодка,
в която неумело се полюшвам.
Детронирам пластмасовото щастие,
неистистинската оазисна хубост на дните.

Междувременно разчиствам.
Има толкова език във чистенето.

И в любовта към децата.
Виждаш себе си отново и отново порастваш.
Никнат ти зъби и всичко.
Проговаряш може би също.

Искам да видя тази цялост, да я бъда.
Мисля (мисля си само), че чувам гласа си.

зимно време

2.11.18

помня мръсните залези на идващата зима. комините ѝ,
които инжектират прах в слънцето.
защо са ни толкова красиви залезите питах аз,
а ти казваше защото е мръсно.

понякога се чудя защо помня точно това.
неща като студ, лед и подхлъзване.
внимателното стъпване, от което сякаш ти зависи
животът.

в пет и половина вече беше мръсно.
тъмно исках да кажа.
сега питам много по-лесни неща като
да ти оставя ли да свети нощната?

1.11.18

пробуждането е бавно
като упойката от второто ми раждане.
усещам как изваждат части от мен
и после ги напъхват обратно. така се случва
всеки текст - мъчителен оглед, ревизия и затваряне.
извън контекста си съм просто жена, която регистрира.
животът ми е операбилен.

Аз и ти

30.10.18

Сме
Топли комети точки
От залези дюли пътеки
Сладко от заедност
Чай от пухкави нимбуси
От хвойна ухание сме
Сиви и мохерни
Сълзи от кошута

между

Същата жена съм между
двете страни на раната си. Едната страна
не отрича другата и двете са споени
с пурпурна нишка. Тъканта
отгоре зараства. Погледът е цял и кръгъл.

20.10.18

Ужасно трудни неща:
да се отпуснеш напълно
да дишаш като йогите
да плачеш за себе си
да се поставяш на чуждо място
да не се месиш
да пазиш сoбствената си тайна
да нямаш очаквания

Freudian slip

Don’t forget me wrong.

талант

18.10.18

Съскат роклите от шкафа.

Повлекана с повлекана!

И гола да стоя по профила си
пак ми стига. Мига безпристрастно
дантеленото минало и очаква пак
да го мечтая. Но в момента ми харесва

тази супа от коприна с мляко. Воалът
на окситоцина. Ухажва ме една примамлива
идея да не правя нищичко освен

да съм заслушана в морето риба. Да
бъда сол. Какво изкуство е жената
да обича в себе си жената!

етюди

8.10.18

всеки нов ден от октомври
гората мирише различно.

първа подхваща флирта цигарата
на инвалида в количка, седнал отсреща.
димът ме хваща неподготвена -
стар любовник, когото срещаш случайно
и нищо не те спасява от подкосяване.
слънцето забива окото си в мен
точно под ъгъл, от който всичко ослепява.
влажната пръст под краката ми надига
олфакторното си одеяло и дървесният парфюм
нахлува с всичка сила в онова любовно място
в лоба.

второ. приплъзва се невидим следобеден
джойнт. звънецът на нечие голямо междучасие.
не оставя след себе си усмивка, безмълвен е вперил
очи в синия таван на парка. диша бавно след трескаво
изкачване. свидетел съм без нищичко да съм видяла.
термосът в ръката ми трепери от тази
неочаквана младост, която се перчи въпреки
смъртта на листата. нежна датчанка пее в ушите ми
за golden greens и денят застава за снимка.




Стихове, картофи - Силвия Плат

3.10.18

Poems, Potatoes

The word, defining, muzzles; the drawn line
Ousts mistier peers and thrives, murderous,
In establishments which imagined lines

Can only haunt. Sturdy as potatoes,
Stones, without conscience, word and line endure,
Given an inch. Not that they're gross (although

Afterthought often would have them alter
To delicacy, to poise) but that they
Shortchange me continuously: whether

More or other, they still dissatisfy.
Unpoemed, unpictured, the potato
Bunches its knobby browns on a vastly
Superior page; the blunt stone also.

Решителна, думата муцунка подава. Редът
прогонва неясното и смъртоносен избуява
в обиталища, в които само

редове измислени сноват. Яки като картофи,
камъни без разум, ред и дума устояват,
направиш ли им път. Не че са лоши

(макар че беловата може да ги преправи
в нещо изящно, изкусно), но всеки път
ме ощетяват

малко или повече, все обезсърчават.
Буквален и неукрасен картофът
кафевите си буци струпва по
лист недостижим. Гладкият камък - и той.

Винаги ще помня

28.9.18

Следобед е. Вятърът издува понеделника, който прилича на събота. С А. стоим и преливаме от тема в тема, между темите подскачат Барселона, Неапол, талантът, гърдите ми, които чакат своето бебе, живите ѝ, изумително живи очи и сладък глас. Колко отдавна не съм гледала човек така - с радост, с любопитство, с уважение и възхита.
Копнеж.
Виждам те в очите на детето си.
Роден си някога, но едва сега
разбрал си, че те има. Има те и си
момиче. Име имаш, но си неосиновена.

посрещане

25.9.18

бавно излизаш от тъмната ми стая.
ето, наднича погледът, погалва.
под пластовете ми намираш тази,
която преди време бях, и казваш ѝ
иди си, след всеки отлив ще те опознавам пак.

self/ diary/ letters

6.9.18

Неистово ми се пише тия дни. Имам една черна тетрадка, в която се мъдрят разни скърби, цитати от поетични книги и опити за преводи на стихотворения. Тъкмо там нямам време да попиша. Докато кърмя нощем, нащраквам като сляп радист нещо в notes на телефона, на следващия ден го преглеждам и се озадачавам тъй, както се озадачавам, че все не си спомням финала на Метаморфозата на Кафка.

В това интервю Бени казва, че любимото ѝ време от деня е ''моментът, в който имам едновременно време, енергия и условия за писане или рисуване''. За мен любимо е ранното утро, изгревът, когато посядам на чорчик на дивана с горещо кафе и книга. Сега времето е абсолютно неуловимо. Само екстремната нужда да напиша нещо ми помага да седна със себе си за няколко минути. Та... искам и аз тази едновременност на време, енергия и условия. Впрочем, новата стихосбирка на Албена Тодорова беше последното нещо, което прочетох преди да ида да раждам. Дано я има в повече домове! Човеколюбива книга.

Онзи ден разбрах, че ето тук и сега ще се предам. Няма да мога да управлявам ежедневието си както досега. Както очаквах, че ще мога. И мисля, че ако имам 20 минути за писане, ще пиша, вместо да чистя. А може и изобщо да не намирам 20 минути.

Ето както е писала Доротея в телефона си посред нощите:

дни без да мисля за работа
маси с покривки
бижута. гривни?
животински принтове
архитектура
есента е руса
гладът
корици на непознати книги
заглавия, които започват със self/diary/letters

Иска ми се да поканя приятели вкъщи и да пием червено вино. Иска ми се да се видя с терапевта си и да ѝ разкажа колко покъртена бях от раждането на Сава и колко много се идентифицирам с голямото си дете сега. Сега повече от всякога. Иска ми се да си купя нещо смущаващо скъпо и отново да имам разрешение за тичане. Иска ми се да седна и да превеждам, превеждам... Бебето ми жужи до мен. Всяко нещо с времето си.

4.9.18

“Тази луна защо така бързо се тресе?”
Във всеки негов въпрос Бог го гъделичкат.

3.9.18

Чакам предишните си животи да скочат обратно в мен. Да поискат да им сипя, да хапнем заедно. Сега във тази сингуларност виждам само стените, в които отскача моето его. Раздавам се и леко се лаская от чувството за мъченичество. Бебето ми топличко заспива в скута ми, сълзите ми капят в устата ми, сълзи от радост, че от мен е излязло нещо истински истинско. Че то неподправено ме тика към жената, която съм. Че няма фалш в желанията му. Че е нормално да е неблагодарно и че май за пръв път научавам какво е да не искаш нищо в замяна.

*

2.9.18

В ръцете ми -
статуетка на мъничък сумист.
Не е пропуснал художникът нищо.
Елипси - очите му,
ноктите му - йероглифи.
(Рингът на света отвън навътре се стеснява.)
Покланям се. Сумистът оживява.

Изключение

25.8.18

Кадифен споменът разцъфна.
Животът дреме тук. Тогава просто съм летяла.

Сине,

24.8.18

толкова се радвам, че не си жена.

post partum

стоя в самотата на мрака си.
никой не докосва тази мембрана.
нито мъж, нито майка, ни син.
отброявам тласъците, с които кръвта ми изтича/
чувам как тялото ми се свива/
как предишното аз се свлича
от мен като след земетръс.
спасявам болките си и сглобявам една нова жена.
жена, която казва Защо ме боли? и Защо не се чувствам могъща?
тук съм вкопчена в себе си и глозгам произхода на раната.
осъществявам пренос на ролите -
аз съм детето, което плаче за майка си,
зажаднялото за гръдта пеленаче. мамо, стой тук,
не ме отсъществувай.

19.8.18

Господи! Ами ако избухне?

17.8.18

ти дойде
а още не съм помислила за теб, обсебена от болката си
КОЕ Е ЧЕСТНО?

оцеляване

13.8.18

Счупена.
От двата ми края:
кървавите окончания на мъчителна амбивалентност.
Да ги събера не мога. Понякога дори не ги виждам.
В мен два потопа лаят, гладни за истина.

Утринна песен (от Силвия Плат)

Езикът още не я е настигнал.
Записва си кратки бележки, с които ще запомни първичното. 
Нещо като memento mori в началото на живота.
То е прясно и царува в свежата си плът и кръв. Тя му се диви, станала е
поданик на воплите му. Била е в този музей и преди, стените му връщат
виковете обратно към нея, за да събудят основното ѝ сетиво - езика.

Love set you going like a fat gold watch.
The midwife slapped your footsoles, and your bald cry 
Took its place among the elements.

Our voices echo, magnifying your arrival. New statue.
In a drafty museum, your nakedness
Shadows our safety. We stand round blankly as walls.

I’m no more your mother
Than the cloud that distills a mirror to reflect its own slow
Effacement at the wind’s hand.

All night your moth-breath
Flickers among the flat pink roses. I wake to listen:
A far sea moves in my ear.

One cry, and I stumble from bed, cow-heavy and floral
In my Victorian nightgown.
Your mouth opens clean as a cat’s. The window square

Whitens and swallows its dull stars. And now you try
Your handful of notes;
The clear vowels rise like balloons.

Като голям скъп часовник те нави любовта.
Акушерката те тупна по краката и чистият ти плач
зае мястото си сред стихиите.

Гласовете ни отекват, разгласяват твоята поява. Нова статуя.
В хладния музей голотата ти ни застрашава. Като стени
безизразни стоим.

Не съм ти по́ майка от облака,
който се превръща в огледало, за да види как
бавно вятърът го заличава.

Дъхът ти на молец
пърха сред поруменелите рози. Събуждам се и чувам:
в ушите ми се движи далечно море.

Само вопъл и се заклатушвам от леглото,
натежала и флорална в старомодната си нощница.
Отваряш широко уста като котка. Избледнява

прозорецът и поглъща звездите си гаснещи. И ето
ти пробваш няколко тона;
ясните гласни се издигат като балони.

11.8.18

Ти си нещата, които искам да зная за себе си.
Стрелката на най-необходимото.
Слагаш точката на излишното впримчване в интелекта.
Съмняваш се в метафизичното, но в мен - не.
Нито веднъж не се запита дали и колко те обичам. За теб няма колко.
Ти си верен първо на себе си, после на мен. Аз - обратното.
Не се доказваш чрез мен, на мен. Хуманизъм?
Ти си това, което се вижда.