17.1.19

Буквите ти ме затискаха като ръка под водата.
Демиург, скърцаш упорито в паметта ми. Там съм бясно млада.
Приветливо наивна, сладка в епилираната си заблуда.

Ти поникваш като пулс след байпас. Лицето ти е счупено под ъгъл.
Ще усучеш истината си около врата ми и ще стискаш, стискаш...
Кучето на Павлов стои в краката ми и мърка. Или беше котка?
Или мъдър сфинкс
Или джоконда

Виждаш ли, почти съм се научила да слагам точка. Сега дори
се чувствам всемогъща в памучния комфорт на дните си. Сравнен
с притискащия ти контур, сега и тук живея рая.


желание

9.1.19

Да се протегна искам и да стигна
медената ядка, златното сечение.
Там където ни съм черна, нито бяла
и не се погубвам от сравнения.
Аз и Свят да значат едно и също нещо,
да не меря нищо и да спи аршинът ми.
Искам като континент да съм си тук,
макар и мъничко разместена с годините.

7.1.19

112 седмици пише под един пост в инстаграм. Безкрайният скрол на времето е довел до секвенции от сторита. В мен се надига погнуса от това, че участвам.
Отмествам поглед встрани от екрана: два захвърлени чорапа с миньони; бебешка гимнастика с 3 динозавъра, книга за оцветяване; рис, бизон и гепард от каучук; меко одеялце; аморфен плюшен крокодил, парченца лего; опаковки от шоколадови яйца и инструкции за сглобяване. Уморена съм, не мога да се събера и да напиша стиховете, за които мечтая. Още съм така здраво закотвена в майчинството, че всяка странична мисъл ме изцежда за секунди. Не искам и не мога друго в момента. Така копнея да се науча да почивам, правейки точно това, от което имам нужда, а не което трябва.

Карти и територии

27.12.18

Пресичам те околовръст и крачките ми те смаляват. Любовта ми е набъбнала, макар да не слизам отдавна на твоята гара. Глухи и изкорубени са улиците, къщите, животът, който пъпли, църка по тях. Разпознавам тъмната жила на диалекта, все още го чувам у себе си понякога, когато заговоря с мама или с приятелка от детството. Не съм умряла и не съм възкръснала и някак осъзнавам, че животът отначало другаде не значи нова самоличност, а просто глас, на който можеш да обичаш или ненавиждаш, според случая.
Гледам те в лицето, изтърбушено чудовище. Ярките ми дрехи предизвикват недискретни погледи, а в магазините учудвам продавачите с естествената си учтивост. Отдавна Тук не значи Дом, не и този град, не и тези улици. Но земята, краят! Тази плоска палачинка, Добруджа. Как сърцето ми забавя пулс, както се забавят жегите в нивята! Космосът си е забравил нещо тук. Отговор на едно многоточие. Раждане. Пръстта, просторът, пътят, към които все ни тегли.

Видяно

21.12.18

ягодите ти
светът е твърда пръст

19.12.18

Имам много за учене. Дори когато нещо се изяснява, то е само привидно. В мен има лимит, който не мога сама да надскоча.
И трябва ли?
Малко съм тъжна, малко самотна, пълна съм с обич, но и леко уморена да търся в себе си и отвъд. И така.

18.12.18

някой пее нещо на друг език
и езикът все по-малко чужд е.
разбирам го, той казва

милост, милост, милост!
и тялото ти е добро и разтегливо,
и мъстта превърнала си жал,
и скръбта - във преговор на травмата,
и спомена - във памет.


13.12.18

Дано дорисуваш стените на Космоса. За да не е мрак,
за да има как
след него да има.
Смъртта е все по-допустима.

превръщане в себе си

Не помня тялото си така дивно, но кротко.
Всички резки на времето са започнали да се обичат,
докато животът и зимата пишат
сивото си стихотворение.
Чувствам как в мен пониква могъщество.
Свободна съм от задължението да бъда свободна
и изобщо от подточките на калъпа.
Аз съм точно тази коса и нос,
точно тези кости и китки,
тези бедра и гръбнак. Всеки ден ги осмислям.

9.12.18

Колко странна година... Безспорно след раждането на Сава като че ли и аз се родих отново. Затварям тригодишен цикъл, в който в личен план ми се случиха мъчителни неща. Със сигурност решението да започна терапия тогава беше сред най-разумните в живота ми. Със сигурност хората, които срещнах през това време, не са случайни и възходите и разривите ни са съвсем закономерни.

Още ме болят и стари, и много стари неща. Още попадам в ситуации, в които реакциите ми са точно като на малко дете - объркани, неадекватни, плахи. Застивам. Ступор, счупване, страх, самоомраза. И въпреки макабрата виждам и цветната Доротея, която стана майка на втори син, пълна е с обич и (о!) мечти, по-търпелива и проницателна е.

Всъщност основното, което научих за себе си, е колко съм разцепена и как разполовявам и хората край мен на или/или. Казвам научих, защото не съм го преодоляла but we're getting there.

И вместо да рецитирам колко приятно осъзнат е животът ми, предпочитам тук да спомена няколко имена, които маркираха 33-тата ми година по един или друг начин. Знам, че ще се прочетат.

Т., която е мой терапевт и която уважавам безкрайно много. Мой тих спътник в промяната на (ра)курса.

К., с която успях да поговоря и да споделя напрежението, което бях натрупала в комуникацията ни. Приликите ни са толкова много, че всяка среща ми напомняше колко много неща имам да си кажа сама на себе си. Ерго и отказът.

А., която търпеливо чете моите мейли с лутащи се мисли и винаги ми отговаря с най-мъдрия ред. Която е поет с огромно сърце и великолепно човешко същество.

Н., която ме откри по волята на интуицията си и с която сме се виждали в сънищата си. Родихме синовете си с 2 седмици разлика, плакахме заедно, слушахме се, обхождахме мъката си надлъж и шир. Liquid lady, sister of night, my Adeline.

Мама.

Благодарна съм, че имах прекрасно лято край морето, лято, в което Самуил беше див и щастлив. Благодарна, че въпреки ужасното раждане на Сава, аз все пак се възстанових бързо, кърмя денонощно и спортувам активно. Сава е с нас, а за него едва пиша, защото сърцето ми ще се пръсне, полудяла съм от обич и отдаденост. Благодарна съм и за онези няколко часа, които имах насаме в Париж и за лучената супа, с която изгорих езика си в едно бистро до Musee d'Orsay. Щастлива съм, че съм здрава, че сме здрави всички и го пожелавам на всеки, който по една или друга причина ще попадне на този текст.

Грижете се за себе си и не забравяйте Правилото за кислородната маска в самолетите.

sincerely,

7.12.18

Косата ми ухае на мляко и парфюм,
лъжица мед подавам ти в ръката,
в черепа ми бял стои едно наум,
нежно по устата целувам те.

 Хеката.

5.12.18

Кой плаче за тебе, палачо.
Протрита скулата на милостта
ти целува сълзите.
Откъдето идваш, аз там съм боляла.
Какво работи поетът?




Музика, танини, мед и архиви.


4.12.18

тих си като озон съм написала
без да подозирам какво значи
и чии ръце съм попивала с поглед
преди да изчезнат в тъмното

/винаги съм се страхувала от тъмнината/

зимата има свойството да умъртвява
болезнените нерви на поникващите равносметки
какъв напън само, господи,
какъв натиск оказва смъртта над живота

в сънищата ми косите ми са отрязани грозно
опипвам врата за следа от милувка
безсмилено е да държа толкова много коса там
където всъщност искам да бъда погалена






30.11.18

Докато отвътре ме чопли защо съм по-скоро затворен човек и дръпнатата ми фаза е много по-дълга от "посягащата", осъзнавам, че аз всъщност не искам да съм друга.
После изведнъж идва чувството, че съм древна. Ненужна. Старост?
Както и да е, мъчително е да се опитвам да се харесам на всички всякак и винаги. Let go, let go.

28.11.18

I believe in your existence
Dear Santa of To Each His Due.
Мръсното на черното е бяло.
Яна Букова

Твърде много неща ме натъжават напоследък и в привикването към смъртта (защото изначално тъгата е тъга на екзистенца и тленността) се уча да живея по-чисто.
Това, което се случва с близките и обичните ми, е моят урок по благодарност. Имало е огромни периоди в живота ми, в които съм позирала в златистия декор на фантазното. Не знам дали гнилочът, който виждам сега, е плод на порастването, узряването или опита... The dirt beneath the dirt, мръсното на черното, снегът, приятно замаскирал калта. Та, трудно свиквам с мисълта, че всичко отминава и със жестокостта на способността ни да продължаваме напред след най-големите трагедии.
Всъщност, опитвам се да разбера есенцията на това, което искам да кажа, пишейки всяка мисъл.
Накратко казвам:
- мъчно ми е, че хората край мен преживяват ужасни, кошмарни събития, които ги разтърсват изоснови, а аз стоя в периферията и не мога да им бъда панацея. Трябва да се отуча да завиждам за катарзиса след страданието. Тъпанарско отключване на древен комплекс.
- съжалявам, че е имало моменти, в които съм приемала за даденост брака, дома, семейството си.
- мразя снега.
- опитвам се да разбера очите си.
- нещо, което ще ме разплаква до края на дните ми: the still face experiment.
- Б. Шоу: Рано или късно всичко ни се случва.

22.11.18

Смее се в съня си.

Пробожда ме същото нещо отпреди година, когато броях дните от цикъла си като обсебена. Защо не се получава, защо не се получава! После чух рева на лъвовете в зоопарка и бях разтърсена до мозъка на костите си. Сигналът беше звуков, обратното броене започна. Казват, че лъвският рев и бебешкият плач са най-дразнещите звуци в природата. Възразявам.
Очите му постоянно сменят цвета си. Езеро. Коприва.
Има нещо, на което не съм знаела, че съм способна.

твърд център

табу

21.11.18

зарежда се окото и просветва
жълто във стомахчето на мрака.
чете в страниците на забраната,
рогат мъж ѝ пази вратата.



миналата седмица се нарисувах като момиче

Седмица по-късно наблюдавам автопортрета си.
Молив от икеа. Несигурни щрихи.
Очите са бели, зениците липсват.
Носът е въздълъг, а зъбите - едри.
Косата е не-моя.
На листа съм на осем/девет и приличам на
антична статуя. Човек би казал бяла, но
според мен съм незапълнена.
Опитам ли се да върна спомена към тялото,
мозъкът отказва. Чакам очите си.

не

20.11.18

Правила съм това и преди. Изброяване на нещата, които ме влудяват. Оказва се, че имам доста повторения. Всичко това - в процеса на себеанализа, защото макар да не правя нищо от тези неща, отношението ми към тях е по-скоро крайно, по което всъщност имам работа.

дълги нокти
силиконови презрамки
думата парички
телефон на масата
косми в полезрението
капки или следи от чаша
стоенето отляво
думата комшия и думата кооперация
лапането на кичур коса/ потриването на брадата
малки чанти
найлонови торбички, торбенца и торбища
събирането и трупането
говоренето отблизо
поливането с парфюм
маникюрът на жената на пазара, който докосва ръката ми, докато ми връща ресто!
small talk
злонамереният сарказъм
мачизмът
непознат да ми говори на ти/ мила/ момиче


казваш с а л т и м б о к а
луната свети над нас
и дочувам наистина скока
на ш-то в прошутото
и разлятата салвия
по папилите и зад площада
където се случва оперен флашмоб
точно там оставих Рим.
тъмен, топъл, ти.

17.11.18

Пиша ти това писмо
От опити да събера пейзажите
Които в мене се вълнуват
В него няма да ти сложа точка
И ще бъда блага като чай

Ноември е
Годишнина от нищо
Ноември е запомнен само с увиснала
На бесилото глава
Мирише на подстригана до нулата година

И какво
Какво, какво
Било е 29 април 2017,
Но също 29 март т.г.
Времето е съсирек във вената на живеенето

Прочетох каквото можах
По темата за: порастването,
Делюзиите, семейната матрица,
Повторението като майка на потретването
Връщаш ме там, където съм все на осем
Люспа от това, което само бих могла

Един пожелателен образ. Ти срещу аз
Аз пожелах Ти. Знаеш ли, че зад всяка вина
Стоял отказът ни да видим някаква истина?
Сега си го кажи на глас

Откривам нови места, на които те няма
Откривам нови думи, които да не се удрят
В теб. Неща, пропити с неутралност. Малки
Бистри швейцарии. И преди да ме попиташ,
Отговарям - да и да.




Lorem ipsum

14.11.18

it was so absurd it hurt

Г-ца Б. по латински език казваше, че
словоредът е случаен и смисълът се разгадава
само по падежите. В синтаксиса като на война,
си казвах, и се влюбвах в най-трудното изречение.

Пад, падеж, падение.

Спрягах тривиални думи за упражнение.
Имах петица, което значи, че е можело и по-добре,
но за мъртъв език — толкова. Т о л к о в а
помнене как, а не какво съм научила.

денят иска да влезе

Бялата пяна на утрото
остава на устните ни.
Да спрем тук, да останем
завинаги тези двама, които
инсценират смъртта си. 


12.11.18

да не правиш нищо за таланта си също е вид свобода.

няма нужда от моите картофи, Силвия.

днес бих искала да бъда Херман де Конинк

9.11.18

Виждала бе морето с осакатените му
раци, изхвърлени като при Дюнкерк. Дълги дни,
в които не помръдва, в бран от бронзовите
завоеватели. В началото нямаше ни звук, мълчанието
на водите бумтеше като тонколона. Едно усилено мълчание.
Зениците ѝ тежко всмукваха това олово, ушите ѝ
издърпваха въжетата на удавените обертонове.
Виждала бе и оцелели раци. В кофичка на мъничко дете.

кръг

5.11.18

Стоенето в смущаващите чувства - лодка,
в която неумело се полюшвам.
Детронирам пластмасовото щастие,
неистистинската оазисна хубост на дните.

Междувременно разчиствам.
Има толкова език във чистенето.

И в любовта към децата.
Виждаш себе си отново и отново порастваш.
Никнат ти зъби и всичко.
Проговаряш може би също.

Искам да видя тази цялост, да я бъда.
Мисля (мисля си само), че чувам гласа си.

зимно време

2.11.18

помня мръсните залези на идващата зима. комините ѝ,
които инжектират прах в слънцето.
защо са ни толкова красиви залезите питах аз,
а ти казваше защото е мръсно.

понякога се чудя защо помня точно това.
неща като студ, лед и подхлъзване.
внимателното стъпване, от което сякаш ти зависи
животът.

в пет и половина вече беше мръсно.
тъмно исках да кажа.
сега питам много по-лесни неща като
да ти оставя ли да свети нощната?