28.3.20

Появяваш се от стаята като гигантски
кораб с руси крачки.
Петите ти коват контекст.

Думи, Силвия Плат

26.3.20

Разпадам се. Не говоря за рухване, а за фрагментиране, за оглеждане на всеки фрагмент. Превеждането събира частите, стяга ме и ми е важно да успявам да го правя винаги когато поискам.

Думи (Силвия Плат)

Брадви,
след тях звъни дървото.
А само как ехтят!
Ехтят, отскачайки
от центъра като коне.

Сълзи
мъзгата, като водата,
дето иска пак
да стане гладко огледало
до скалата,

която се криви и хлътва,
череп бял,
прояден от зелени бурени.
Години по-късно
ги срещам на пътя —
думи сухи, без ездач,
със своя неуморен тропот.
Докато
от дълбината, звездната карта
управлява света.

вътре

22.3.20

Отвън навътре стигам до сърцето,
навита и натегната,
усукана до скъсване бобина,
охлюв, уморен от бързане. 
Угасват лампите една след друга,
формите измиват свойте граници.
И виждам - в къщата пътувам
като шерпа интровертно и нагоре.

Наблюдения

19.3.20

Home office-ът твърдо не е стихията ми. След 118-ия въпрос на Самуил давам заето, а той казва  и на баща си “мамо”.
Някой е наплюл огледалото в асансьора. Забелязах го в снимката, която си направих, след 7-километровия джогинг, в който не отпуснах нищо, но се почувствах агресивна и всемогъща. Вчера Сава облиза целия ръб на масата, успя да бръкне в кафето ми и да оближе и него, да падне 2 пъти от масата и да не изяде нищо от предложената за възрастта му храна.
Вече се явявам на видео оперативки с кок за баня и гигантската драскотина (пак от Сава) на бузата. 100% изглеждам непрофесионално.
За пръв път в живота си забравих да си изпиля ноктите, след като ги скъсих. Все ми е тая.
Триадата вкъщи (понеже Валери го няма, спасява останките от бизнеса си) не е в топ форма. Опитвам се да свиря на пиано, но никога не съм свирила на пиано. Четох едно интервю на Зорница Христова днес и запомних само, че в поезията времето е флуидно. Това ме устройва. Такова е времето сега - хем го броим, хем не минава. Навсякъде всичко е препълнено с време. В което стоим и менажираме: събуждане и вглеждане във себе си, монитор, преподаване, съскане, сдобряване, приемане, безяростно приемане.

влизам в дрешника и четирите стъклени очи на шишенцата парфюм светват нямо.
утре, мисля, е петък.
чудя се дали да не си сложа малко парфюм и да си облека риза, да сложа обеци. да завоювам офисното си пространство на втория етаж, далеч от електронните уроци и от събирането на лего от земята.
оказва се, че няма нищо по-сложно от ... не знам, за всекиго е сложно.

марс

18.3.20

Не разбирам залезите ти.
Сухи и грапави като дланите след дълго миене.
След като сложихме външните щори, нощта тегне
в спалнята с дъха на сиви облаци.
Не разбирам как красотата продължава да съществува
заедно със знаеш кое.

Как се погребва?
Изобщо от кое най- много се боя?

(Аз зная.)

Грим не съм носила от дни,
нито някакви по-големи очаквания.
Стоя на прага, на вратата съм на нещо различно,
смесено с несигурност, но и смирение.
Непрестанно мисля за тесто, меко и очакващо
като майчина прегръдка. Бих искала тази прегръдка
да ме люлее до края. Тесто. Мама е мека.
Но денят е равен,  лъскав като избелени зъби.
Фалшив и агресивен.
За залезите. По мръсните прозорци лепнат
часовете, ударили глави в непреодолимото.

там

15.3.20

И тъй. Ти ще пазиш крепостта отвън,
а аз отвътре ще преда надежда.

На тебе само вярвам, когато
произнасяш своя страх и устрем.

Когато си човешко същество,
което и не знае, и е крехко.

Къде ще сме след време ли?
Е, не където искахме,

но може би на място с рохка пръст,
с много семена в ръцете ни.

Но дано сме там като едно,
в малката ни разрушима крепост.

Треска 39,5 / Силвия Плат

Fever 103
Pure? What does it mean?
The tongues of hell
Are dull, dull as the triple

Tongues of dull, fat Cerberus
Who wheezes at the gate. Incapable
Of licking clean

The aguey tendon, the sin, the sin.
The tinder cries.
The indelible smell

Of a snuffed candle!
Love, love, the low smokes roll
From me like Isadora’s scarves, I’m in a fright

One scarf will catch and anchor in the wheel,
Such yellow sullen smokes
Make their own element. They will not rise,

But trundle round the globe
Choking the aged and the meek,
The weak

Hothouse baby in its crib,
The ghastly orchid
Hanging its hanging garden in the air,

Devilish leopard!
Radiation turned it white
And killed it in an hour.

Greasing the bodies of adulterers
Like Hiroshima ash and eating in.
The sin. The sin.

Darling, all night
I have been flickering, off, on, off, on.
The sheets grow heavy as a lecher’s kiss.

Three days. Three nights.
Lemon water, chicken
Water, water make me retch.

I am too pure for you or anyone.
Your body
Hurts me as the world hurts God. I am a lantern——

My head a moon
Of Japanese paper, my gold beaten skin
Infinitely delicate and infinitely expensive.

Does not my heat astound you! And my light!
All by myself I am a huge camellia
Glowing and coming and going, flush on flush.

I think I am going up,
I think I may rise——
The beads of hot metal fly, and I love, I

Am a pure acetylene
Virgin
Attended by roses,

By kisses, by cherubim,
By whatever these pink things mean!
Not you, nor him

Nor him, nor him
(My selves dissolving, old whore petticoats)——
To Paradise.

Чиста? Какво е да си чист?
Адските езици
трепкат вяло, вяло като тройния

език на ленивия, тлъст Цербер,
който хърка пред портата. Езици,
безсилния да измият

възпалените сухожилия, греха, греха.
Проплаква праханът.
Незаличимият мирис

на свещ изгоряла!
Любов, любов, от мен дълбоко се търкулват пáри
като Айсидориния шал, страх ме е,

че ще се хванат и заседнат в колелото.
Тъй жълти, мрачни пари
със своя собствена стихия. Те няма да се извисят,

а ще се търкулнат по земята,
ще удушат старите и кротките,
слабичкото

парниково бебе в легълцето,
противната орхидея,
висяща от въздушната си градина,

дяволски леопард!
Лъчението я направи бяла
и я погуби завчас.

На блудните ще омажат телата
като в пепелта след Хирошима и ще ядат.
Грехът, грехът.

Обич моя, цяла нощ
светвам и угасвам, пак и пак.
Чаршафите натежават като развратна целувка.

Три дни. Три нощи.
Вода с лимон. Бульон от пиле,
от течности ми се повдига.

Твърде чиста съм за теб, а и за всички.
Тялото ти ме ранява,
както светът ранява Бог. Фенер съм -

главата ми - луна
от японска хартия, парещата златна кожа -
безкрайно деликатна и безкрайно скъпа.

Изумява ли те колко съм гореща? И как светя?
Аз съм гигантска камелия,
пламтяща и гаснеща, огън до огън.

Мисля, че се издигам,
мисля, че може да се възвися -
капките горещ метал излитат и аз, обич, аз

съм чист ацетилен,
дева,
обгрижвана от рози,

от целувки, херувими,
от каквото и да значат тези розови неща.
Не от теб или от него,

от него не, или пък него
(разтварят се лицата ми като продажни фусти)-
към Рая.

a room of one's own

14.3.20

Докато тичах тази сутрин, ми стана кристално ясно колко привилегирована съм за толкова много неща. Тичането в момента е един от малкото източници на серотонин в живота ми, но има много такива, които не изискват друго освен нашето собствено желание, повечето дори са безплатни.

- времето позволява тичането, а защо не и разходките в планината.
- приложенията за трениране в домашни условия - ползвам от години и са страхотна алтернатива. Скоро и йога студиото, което посещавам, пусна онлайн програма, която е с абонамент, но за извънредна ситуация като настоящата месечната такса е съвсем приемлива.
- четенето, разбира се. И филмите. Учудващо много възможности се отварят, когато изведнъж се окаже, че не можеш и не трябва да правиш нищо след работа.
- чистене. Разчистване, освобождаване. Почти с наслаждение гледам на перспективата да освободя дома си от ненужното.
- безценното, наистина блажено време със семейството. Виждам как прилепваме още по-плътно един към друг. Момент на екстремен стрес, но и на екстремна привързаност.

Пределно ясно е, че ще има моменти на отчаяние, на свръхтревожност, на огромен стрес, но ще има и такива на смирение и покой. Много рязко се промени собственото ми отношение към карантината - от пълен шок, че ще трябва да бъда затворена, до допускане, че може би е редно да се случи за всички, и накрая - до мобилизиране. Ужасът от ограничаването на свободата е може би единственото по-силно нещо от ужаса от разболяване.

Тази сутрин слушах първия епизод на подкаста за психично здраве на Дарик Игри на ума. Гост беше психиатърът Антония Замфирова, която обобщи стратегиите за справяне с три основни механизма - сублимация (превръщане на невъзможността в творческа възможност), чувство за хумор и алтруизъм. Чуйте го, може и вие да намерите нещо полезно за себе си в него.

Докато този текст се готвеше в ума ми, ми хрумваха всякакви неща - за бременните жени, които ще родят децата си и няма да могат да се споделят радостта си с близките, за самотните възрастни хора, за хронично болните, за децата и за стигмата. За цинизма, който пониква след кризи и разочарования. Съчувствам искрено на хората, които ще загубят работата си, изпитвам и гняв към онези, за които обстановката е златна възможност. Безсилие и яд последваха отменените резервации и загубата на средства, но сякаш се примирих. Не мисля, че има нужда да казвам каквото и да било друго, защото всички знаем, че социалните и психологическите последици от вируса ще са още по-разтърсващи от него самия. Затова аз лично ще приема този тест като шанс да намирам удоволствието и смисъла вътре в себе си. Възможност да бъда сама с мислите си, в собствена стая, за да съм пълноценна и за себе си, и за близките си.

Пожелавам на всички ни здраве.

Порязването, Силвия Плат

27.2.20

Каква тръпка-
палецът ми вместо лука.
Върха почти го няма,
остана само кожеста

панта,
периферия на шапка,
мъртвешки бяла.
И сетне червеният плюш.

Малки поклоннико,
индианецът отмъкна скалпа ти.
Пуешката ти гуша
застила червен килим

право от сърцето.
На него стъпвам,
стискайки шишето
с розов пунш.

Същинско празненство.
От изкопа
хукват милиони войници
с червени палта до един.

На чия страна сте?
O, мой хомункуле,
болна съм.
Взех хапче, за да убия

тънкото,
хартиено чувство.
Саботьор,
камикадзе --

петното на бялата ти
островърха качулка,
пребрадка,
става черно и щом

свитата плът
на сърцето ти
срещне своята малка
мелница тиха,

как само подскачаш --
ветеран трепаниран,
мръсно момиченце,
палец пън.


25.2.20

Детето ми скучае до мен. С мен. Не знам всъщност, първо идва скуката вътре в теб и после я проектираш върху останалите, нали?
Всъщност той е добре - влиза под дивана и почва да разпилява методично всяко възможно лего, преди това прилежно прибрано и надписано от батко. После лежи известно време на пода и общува с четката си за зъби. Като му писне, разпилява чинии около себе си, а когато и това му писне, намира моливи и ми заявява къде смята да положи първата чертичка. После драсканица. После аз умело прескачам като с овчарски скок Истерията и си казвам "всички ще умрем" и "к'вото такова", след което се отказвам да пуфтя и мрънкам и се опитвам да си доработя. Не става. Става, но понякога. Мозъкът ми трепти съвсем доловимо, започвам да агресирам към самата себе си и да си казвам "тъпасмотла'', но вече приемам това много лежерно и едва ли не е станало обичайното ми състояние. Когато излизам от къщи, съм почти екстазно щастлива, защото навън си е навън и защото това е повод да чуя и останалите фрагменти от мисълта си.
Не, детето ми не скучае, той просто ми подсказва пътя. 
Легни до мен. Гледай тавана.
Ела да си направим куче от динозавъра.
Нека порисуваме заедно върху обратното на стола.
Искаш ли да пуснем пералнята и да я гледаме дълго?
А да поплюем върху чистата посуда?
Важен ли ти е този текст сега или просто искаш да си докажеш, че си професионалист?
Аз съм важен, аз, аз, аз, аз и твоите очи, в които да се оглеждам!

Надзирателят, Силвия Плат

Снощната ми пот лепне по чинията от закуска.
Все същото в менюто - синя мъгла, виеща се
около същите дървета и надгробни плочи.
Само това ли може да предложи
подрънкващият с ключове?

Бях упоена и похитена.
Седем часа в несвяст
в черен чувал,
отпусната, ембрион или котка,
средство за мокрите му сънища.

Нещо не е наред.
Таблетката за сън, моят червеносин цепелин
ме изпуска от ужасно високо.
С разбита черупка
се оставям за храна на птиците.

О, свредели малки --
колко дупки има вече този пергаментов ден!
Изгаря ме с цигари,
все едно съм черна робиня с розови лапи.
Аз съм аз. Това не стига.

Треската капе и съхне по косата ми.
Четат се ребрата ми. Какво съм яла?
Лъжи и усмивки.
Нима небето е със този цвят,
нима не трябва да трепти тревата.

Денем, докато лепя църквата от изгорен кибрит,
мечтая за някой напълно различен.
А той, заради това предателство,
ме наранява, той
с бронята си от преструвки,

с недостъпните си, хладни маски от амнезия.
Как стигнах дотук?
С неопределена присъда,
умирам най-разнообразно -
обесване, недохранване, изгаряне, хващане на въдица.

Представям си го
немощен като далечен гръм,
в чиято сянка съм изяла скромната си дажба.
Искам да умре или да го няма.
Това е сякаш невъзможното.

Свободата. Какво би бил мракът
без огъня, който го храни?
Какво би била светлината
без очи, които да пробожда, какво би
бил, бил, бил той без мен.


the dark and the unexplained

24.2.20

“We have to have our dark corners and the unexplained. We will become uninhabitable in a way an apartment will become uninhabitable if you illuminate every single dark corner and under the table and wherever—you cannot live in a house like this anymore.


Werner Herzog, GQ, 2011

Много се впечатлих от формулировката и нямаше как да не си го запиша веднага щом го чух. Цитатът е от първите страници на книгата Trick Mirror на Jia Tolentino, която очаквах с нетърпение и започва много обещаващо.

Копирах го и тук, за да се присещам, че няма нужда да сме прозрачни, а камо ли кристално ясни и бели. Аз много трудно стигнах до това, а и не мисля, че все още имам сигурно усещане за идентичност. Толкова силно съм повлияна от онлайн профила си, че често смятам, че той e водещият и трябва да се старая да приличам на него. Влудяващо изморително е. А и илюзиите - нима писането не е дейността, в която илюзиите се създават и рушат, създават и рушат, създават и рушат... Един непрестанен ритъм на истиснко и неистинско. Най-присъщото ми занимание е свързано с фицията (фалша?) и с пролуките, от които се процежда истината.

Не можем да живеем в напълно осветени къщи. Може би едно от най-големите ми предизвикателства е да свикна, че полюсите съществуват едновременно, сегашното е единственото време, че няма съвършенство - тези неща. Все по-често си правя почивки от социалните мрежи, защото много се уморих от изискването им/ми към мен самата. И нищо страшно не се случва, докато си почивам. Всичко е същото у дома, в офиса, в главата ми, просто съм малко по-спокойна и уравновесена.

И Агнес.


деца

22.2.20

Хвърчила.
Гранати в скута ми.
Дори когато искам да се скрия,
ме намирате и радостни са вашите
вериги. Остри, точни истини. Промъкнахте се
някак от корема ми и ме възпитахте
на слушане с разбиране. Тиктака наобратно
възелът, от който се отвързахте.

Задушница

Карамфили, щерки на скръбта,
Пини в театъра на мъртвите,
къде полагате тънки тела,
винаги две, четно прегърнати?

Кокиче, Тед Хюз

21.2.20

Snowdrop

Now is the globe shrunk tight
Round the mouse’s dulled wintering heart.
Weasel and crow, as if moulded in brass,
Move through an outer darkness
Not in their right minds,
With the other deaths. She, too, pursues her ends,
Brutal as the stars of this month,
Her pale head heavy as metal.




Сега светът е стегнал здраво
слабото, зимуващо мише сърце.
Невестулка и врана, сякаш от желязо
направени, бродят в мрака отгоре,
обезумели
край толкова смърт. Към сетния си миг,
суров като самата зима, и то се устремява
с оловнотежък, бледен лик.

гора

20.2.20

Зелен мъх. Лъчите тук бродират
словореда на момента.




Един

19.2.20

Как започваше “Шумът на времето”?

Един да чува,
един да помни
и един да пие.

мръсен сняг

18.2.20

Някои дни са много мръсни и здръстени. Снощи сънувах планината, сънувах как газя в пухкав бял сняг. Сигурно защото от известно време много, наистина много силно мисля за планината.
Някои наблюдения пък идват като юмрук. Мерси.
След като натъпках ума и тялото си с джънк (чист дефанзивен механизъм, за да се почувствам гузна, а вината те лишава от възможност за действие), съм готова да задраскам деня.
Всъщност се питам:
Защо не мога да почувствам ангажираност?
Защо не мога да се потапям?
Защо толкова трудно възприемам, че черното и бялото съществуват винаги заедно?

Медитация. Какво чувствам в момента:

17.2.20

Уханието на фрезиите в спалнята
Студените си стъпала
Ментовият вкус на пастата
Поносим глад за сладко
Неволното (дали) програмиране на утре
Нужда от повече време
Нужда от много сън
Разбирането на хора и събития
Миналото като нещо минало

.

Това не е непукизъм, а достатъчност. Чудя се колко ли е крехко това състояние. Май никога не съм била по-спокойна и уверена в настоящия момент, при това напълно осъзнавайки тленността си.
Може би след още 10 години ще е още-хубав моментът!

16.2.20

Не знам дали е сън - La Pedrera, която гледах отстрани, защото не ни стигнаха парите за всички места, в които искахме да влезем. Събуждам се и виждам филмче на bbc за една от тримата постоянни обитатели на сградата, бялата и причудлива Ана, която живее в апартамент с безброй кривини, като къртичини.
Мина доста време от тогава, сега ми е смешно колко древна се чувствах, когато бяхме в Барселона. Изтощена и гладна от първата година на майчинството. Исках да се откъсна за малко от Самуил, заделях по малко от майчинските, за да има за това пътуване Далечотдететони. Човек не забравя неща, напоени в мечти и тревоги. Всичко в главата ми свети с изумителна точност, точно от Барселона - пълна с чудати чудовища и морски въздух.
Един ден...
Само смъртта освобождава място
за новите кълнове.
Пръст при пръстта,
така миришат телата ни,
този генетичен килим.
С минзухарена дързост поникваме,
преди почти да умрем.

9.2.20

Crimson moon,
I am full of you. Your ethereal fingers
become mine, at last I am personified.
A circle, a silence, signifiée.

прелюбодеяние

7.2.20

Април 

Nympharum membra disjecta

Три духа се появиха
и ме отведоха те
в страната, където
се кършат маслинени клонки:
сеч бледа под светла мъгла.
Езра Паунд (пр. Н. Кънчев)
Въздухът насилва порите.
Тревите се свиват спазмично, 
тайната затваря очи.
Студено е слънцето,
където е лежал трупът.

пролет

Кръгли жълти ябълки звънят
от възлестите клони. Кората
бди, възстановима.

*
Хлъзгави риби танцуват
на ситен клавир. Мажорна
гама с два диеза.

*
Видрата, силна и гъвкава,
познава огъня в тялото си,
познава водата.

*
Себестремителна реката
влива се в себе си.

Химерично стъпване

4.2.20

Четири глави, четири гонга
отевкват в бедрата ми. А в главата
“яките клещи на рак*” режат месото
на думите. Сурови, недодялани ямби.

*из “Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок” на Т. С. Елиът (пр. Цветан Стоянов)


Ти (Силвия Плат)

Още една от ''гатанките'' на Плат, отново текст, наситен с картините, преследващи бременните жени. Странен, сюрреалистичен сън, в който един фетус е и изчезнала отдавна птица, и лигавa риба, и чакано с нетърпение ново начало.

Приличаш на клоун, най-щастлив на ръцете си,
с крака към небето, луновиден череп,
хриле. Разум
с подвит палец навътре, додо изчезнало.
Като бобина, усукана около себе си,
ти влачиш подобно на совите мрака си.
От Четвърти юли до Деня на шегата
си ряпа безмълвна,
мое бързонабухващо малко кравайче.

Като мъгла неясно, като писмо очаквано.
По-далечно от Сидни.
Приведен Атлас, скарида странстваща.
Удобно сгушена пъпка, у дома си
сякаш сардела в буркан.
Мрежа, пълна с ягули, гъмжило.
Скокливо мексиканско бобче.
Безпогрешно като точна сметка.
Чисто досие със собствено лице.
Звукът на къщата,
прахът
затискат ме под ръкавица

от желязо. Страхът
че може да остана тук---
или пък да не остана?

3.2.20

Реже и подрежда.
Пияна и могъща,
кармин, коприна
и отлагане.