Beautiful soup

10.7.20

Супа от риба,
добре подлютена. Дай ми да сръбна
от топлия фосфор на твоите перки,
твоите перлени кости дай да намеря.
Дъхът да излиза червен през носа ми.
Супа от риба, ще се омъжа повторно
за девисила ти, цъфнал като прясна рана,
ще го втрия в тъгата си, ще изстискам
лимона ти и през бистрата слюнка
ще изкапят сълзите ми. Мила чорбице,
мила рибена супа.
Ти поникваш,
нямо тяло,
нямаш тяло,
гласа си чуваш отдалече,
патериците ти са хвърлени
за всеки случай, 
за да обориш подозрения в зависимост
и от синя да те видят алена,
да не би, да не би.

Самуил на 7

7.7.20

Мило мое дете,

Малко преди да се родиш България се тресеше от протести, а сега, в годината на седмия ти рожден ден, светът боледува. Съжалявам, че толкова рано трябваше да изпиташ толкова много негативни емоции накуп - тъга, липса, отегчение, яд, разочарование, страх - но си здрав, а това е най-най-най-важното.
Порасна ужасна много, вече те наричам "мъничък мой", само докато спиш. И твоето НЕ порасна, оборвайки всекиго с безупречната си детска логика, но и с нещо повече - с твърдя позиция. Чух толкова много "досадна си/ тормозиш ме/ много ме нервираш", видях толкова много палци надолу и толкова пъти името си задраскано... Аз ти казвам "обичам те", а ти - "обичам те, но понякога...". Да бъда твоя майка означава да живея с "но", да оглеждам обичането и мразенето, да се вслушвам и приемам. Някой ден ще ти припомня колко много пъти нарисува любимите си анимационни герои, как проиграваше ситуации с тях и ги наричаше с имената на приятелите си, които вероятно ти липсват безумно. Ще ти припомня първото ти каране в скейтпарк или падналите ти зъби, които оставяш като сувенири из къщи. И през цялото време...

...Сава толкова ме нервира, че ще надам вик до Специфичния океан!

Седмата ти година те еманципира още повече. Както с всичко досега, сам постави своите начала - сам започна да четеш, сам си търсиш каквото ти трябва в интернет, сам си лягаш и къпеш, сам си мажеш филии, сам преработваш чувствата си. 

Нарисувал си рисунка на гледащ страшно Мао Мао, всъщност Мао Мао си ти.
-Защо гледаш толкова лошо?
-Защото съм изгубил невинността си.

Понякога се чудя с какво провокираме определени реплики и реакции, нали уж се стараем да разговаряме спокойно и разумно, нали следим най-добрите практики от книгите и от традиционното възпитание, нали уж сме като всяко семейство, в което мама и татко поставят границите, а детето ги тества? 

Да, доста съм гениален и легендарен.

Също така си муден, мързелив, обидчив, инат до последно. Най-често се караме за това, че имам проблем с твоята леност и сръдливост. Предполагам, че това казва доста за мен самата и проблемът си е изцяло мой. Помня как по време на карантината успях за един блажен период да се оставя на течението, да те приема какъвто си и да се усмихвам на нещата, които ме дразнят. И в мига, в който животът ни започна да укрепва, отново обърнах радара си към теб. Съжалявам за това, че понякога забравям, че ти си си ти, а моята взискателност си е лично моя. Съжалявам, че не мога винаги да съм дзен балансьор и благ коректив, опитвам, но понякога просто му изпускам края. Сигурно невинаги намирам точната дума, но ти винаги ми връщаш топката и рано или късно се окопитвам. Да бъда твоя майка означава винаги да наблюдавам колко изсмукващо и парализиращо нещо е перфекционизмът, как в него няма никаква радост, никаква утеха, той е деструктивно и откъсващо желание, което те разделя от теб самия, от децата ти, от другите. 

Искам само да кажа нещо. Когато ми говориш толкова силно, ме заболява гърлото!

Така е, скъпи мой, понякога всички ни заболява гърлото (засяда ни буца му казваме). Има моменти, в които просто те поглеждам и сърцето ми аха да избухне. Изумителна любов, несравнима, спираща дъха отвъд-любов. Ти си чувствителен, съзерцателен, умен млад човек и дано винаги привличаш добро към себе си!
Пожелавам ти да си здрав и да започнеш първи клас както си му е редът! Пожелавам ти когато падаш, бързо да ставаш и да не се отказваш! Ние с тате сме тук, когато имаш нужда от нас. Благодаря ти, че дойде преди 7 години в онази новолунна нощ. Обичам те!

6, 5, 4, 3, 2, 1







пълнолуние

4.7.20

Оставям ти твърда бисквита за утре,
оставям ти сребриста закуска.

Плаж

Иска ми се шапка колкото чадър,
бяло скривалище от черни мисли
и от теб, и от теб.

Past participle*

3.7.20

Seen
Seen
Seen
Seen
Seen
Seen
Seen

Seen

*note to self: see also active and passive voice

Виргиния Захариева

Знаех, че нещо искам да намеря в книгите си с поезия и рових десетина минути, докато го открия в “етюди за една ръка”. Цяла книга за раздялата. Бях я чела отдавна и все пак когато я отворих, знаех думите.
Ако можеш, Доротея, някой ден да издадеш нещо толкова тънко, пълно с обич, бяс, тъга, обида, проглеждане, отвързване, ще бъде достатъчно. Кратко, кратко, всяка дума - ножче в джоба ми.

V

2.7.20

Трън в очите, я кажи
кой е прав и кой е крив.

IV

30.6.20

От трън, та на блог.

III

28.6.20

Нищо ново под трънчето.

II

27.6.20

Трънче в пръста ми, 
какво толкова?

I

Ще го преживее -
трънче в пръста ѝ като длето,
което само чопли времето,
без да му предложи някакво решение.
Навярно все така ще се живее. И
сигурно е глупаво да мисли,
че с едно отчупване ще може
да изтръгне тялото.
Не със неудобството се свиква,
а с моментите, в които уж го няма.
Събужда се и ето - междина.
И трънчето е вечно цяло.

23.6.20

Не можеш да излъжеш думата.
Думата е “лъжеш”.

22.6.20

Равновесието - плаж без нищо,
босите ми стъпала на прага на вълнението.

Кой би дръзнал да задраска с нокти
по стената, отнела толкова години за изглаждане.

Тайното пиянство на баланса
е да прекалява с прекалилите.


12.6.20

Миналата есен се записах на курс "Писането като терапия", защото бях изкушена да направя впечатление на една от водещите. Беше странна постъпка от моя страна и поради факта, че органично не вярвам в курсовете по писане. Разбира се, модулът изобщо нямаше общо с писането като занаят, който се упражнява и шлифова, а единствено с терапевтичния му ефект. 
Преминах през какви ли не ужасни състояния през двата месеца дълбаене и чегъртане. Самоомраза, свръхнарцисизъм, превъзходство, нетърпимост, яд, гняв, фрагментиране на хора, проектиране на мои неща върху други хора, клето, клето писане в дневник с дупка, от което ми идеше да крещя и блъскам като дивачка. Все още не бях отворила да зачета повторно нищо от написаното, до днес, когато гугъл драйв изплю едно стихотворение. Задачата беше писане на поезия, а подзачата - да изберем образ от подадено стихотворение и да го използваме в свое собствено. Ето го:

на Силвия Плат*

Един лимон, 
изпълнен с удивление
ме гледа през прозореца.
Луната меко регистрира
изчезванията и появите.

Тя губи яйцеклетки тъй красиво!
Тъй пленителна е в шизофренната си пунктуация!

Да я обичаш значи
да обичаш липсата,
страха от нямане,
незримото запълване на същината,
целия анфас със дупките.

Тя тъй добре ни служи за метафора!
Тъй хладно ни подава огледалото.

*Интересът ми към поезията на Плат е добре известен. Това е басейн, в който скачам по корем, без никаква техника, с неуместен кураж. Тук буквално и безрамно съм ѝ взела някои метафори.

8.6.20

Плаши ме изтичането на деня.
Не на времето, а на светлата му част,
на тази еуфорична банка глюкоза, която
пътува в кръвта ни.
Децата играят докъсно навън, прибират се,
миришещи на сладка пот и нещо стръмно-синеоко.
Телевизорът стои на нат джио, отмерва
силата на котешкия скок по пладне, на апетита на
питона. Лятото, едва родено, лежи на дъното на чашата
със вино с дъх на току обелено помело.
Лежи като сина ми, излетял от рампата,
където падат синове и стават скейтъри.

29.5.20

Мръсотията е възможност за гледна точка.
Аз и аз се стараем да се видим отвъд,
в едно зацапано бъдеще без “seen”,
без да курираме резултата, не много.
Харесвам се вече значи толкова много неща,
значи
и така, и така,
значи все по-малко има значение,
значи да бъда пълна с възможности,
без непременно и една да се случи.

Средна възраст

25.5.20

Знам, че ще съм чиста в края си.
И нека синовете ми ме върнат пак
в подводието леко на историята. Да 
се качат обратно във колите си и да си пуснат
музика. Ще бъда осми океан в ушите им.

Ще бъда чиста и измита. Кожата ми
ще расте и ще се дипли около безсмислените
органи. Косата ми ще се белее като знаме
подир грешките. Ще нося още пръстена,
с който почна моето летоброене.

Ще бъда чиста и пред себе си, аз зная,
че старостта е истинското смислено живеене.
И колкото и да не ми се вярва - ще бъда стара и невидима,
жена от шепата на вечността, изпусната в света,
за да напише своето стихотворение.

20.5.20

She was not a poet. She was a poem.
Swimming Home, Deborah Levy

Не пиша всеки ден, но всеки ден се пиша.

работен ден

12.5.20

Дръпнах леко пердето и видях
къс луна все още да скита в небето,
в небе неистинско синьо. 
Отсреща - мъхести хълбоци, Стената.
Уцелвам зарядното от първия път
и в краката ми плъзва електрическо
топло. Светът почва с протест,
че не съм облак там, нависоко.

9.5.20

Тихо, преди лягане, единствено не съм напуснала опашката си. Очите ми предрусват с кориците на Poetry mag, профила на Brain Pickings, малко безцелен скрол, без който не може.
Книгите ми - една тъпа и една трудна.
Херман де Конинк е оракул, мисля си.
-
Вече е утро, няма 7, сега съм с трудната. Чета за скуката, удивително е как лесно започваш да проглеждаш в себе си, когато детето ти почне да ти казва “Скучна си. Ти си виновна, че ми е скучно. Няма да ти говоря и няма да те обичам, защото ме дразниш. Ядосан съм ти.” Доста е сложно да проявиш съчувствие, да не се намесиш.

6.5.20

В облачно време те извиквам пред себе си.
Пушим, когато вали и богът на нормалното
дреме в хамака си. Мъча се да слушам като глухите,
въпреки твоето сложно съставно мълчание.
Сега ми мълчиш относно небето по Търнър,
опитвам се да гадая по устните какво
си мислиш, докато не ме стриваш на прах. Коя
съм, когато не гледаш?

По въжения мост между мен и теб някой
все ще се намери да се заклатуши. Литват
птиците и стряскат капките, които със отскок
застават в нова композиция. Ти отново казваш
нещо умно за дисперсията.

2.5.20

Задавам си въпрос: наистина ли изтърпявам всичко или само съм решила, че трябва да изтърпя? Мога да се счупя във всеки един момент.

Телефонът ми се пълни с въпроси - в чатове с приятели, в бележки, в запазени публикации.

Мълчанието е лековито. Уплътнявам го с музиката на жени, които са ми мост между обективната и субективната реалност.

Чернова на live-а

26.4.20

Препоръките за по-смислено прекарване на карантината препускат край мен, не знам кой има толкова свободно време, че да става перфектен. Сякаш наистина ако случайно ти се мернат някакви 15 минути, трябва непременно да ги уплътниш, а най-добре монетизираш. Жадна съм за своите 15 минути блажено стоене и дишане. Виртуалното всичкоправене ме прави по-зла и агресивна. Не желая никакви срещи през лаптопа и телефона, мерси.

Също - сравних мечтата си с Исландия. Най-дълбоките ми желания са на пръв поглед нелогични и трудно постижими. Несъразмерни с мен самата. Та сега мечтая за Исландия и за исландия.

Всичко, което пиша в последно време, ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ, М?, e резултат от отказването от илюзиите. Това обаче сякаш ме лишава и от способността да пиша, което ме прави много тъжна. Май не мога да съм зряла и креативна. Или-или.




24.4.20

But to refine is to reel back, to withdraw. (Pitchfork mag)

23.4.20

Точно преди да го обвиня, че ме слуша наполовина, че става, за да нагледа картофите в печката, вместо да стои и да ме утешава, той задава правилните въпроси:

-Какво искаш всъщност?
-Има ли как да станеш по-добра? Курсове? Уроци?
-Кое ти е по-важното - удоволствието или аплодисмените?

Винаги съм обвинявала и него, и другите, че не се справям сама с пораженията и неприятностите. Не съм успявала да си дам утеха сама. Днес не вдигнах кръвно, не ми стана зле, не се разревах, не се ядосах. Почувствах се обезкуражена, малко засрамена и неадекватна. Третото е лайтмотивът на “зрялата” ми възраст. Сега ги познах и не ме изненадаха. Бяха странни минути,  застинали, pianissimi. Сега го нарекох разочарование.

Мисля, че част от подкрепата е до теб да стои човек, който вярва, че ще се справиш сам, и който не те вини, ако за малко пак се превърнеш в  безпомощно бебе.



22.4.20

Повтарящи се образи как падам от тераса. Не просто от високо, а от тераса.

Капан за зайци, Силвия Плат


На това място се усещаше сила--
вятърът запушваше устата ми с косата,
разкъсваше гласа ми, а светлината от морето
беше ослепителна, разстилаха се погубените
в него животи, разнасяха се като нефтен разлив.

Вкусих злостния прещип,
черните му шипчета,
сетното миропомазване на жълтите му венчелистчета.
Действаха силно, бяха чудно красиви
и ексцентрични като изтезание.

Оставаше само едно място.
Тънеещи и дъхави,
пътеките се свършваха в падината.
А капаните почти се губеха -
нули, затварящи се около въздуха,

заложени един след друг като контракции.
Липсата на писъци
пробиваше дупка в горещината, опразваше мястото.
Прозрачната светлина бе чиста стена,
шубракът мълчеше.

Усетих безшумно помръдване, намерение.
Усетих унили, загрубели ръце около чаена чаша,
почукващи бял порцелан.
Как го очакваха тези малки убийци!
Очакваха го като възлюбени. Трепереше и той за тях.

Ние с тях също си имахме връзка --
здрава тел помежду ни,
щифтове - твърде дълбоко, за да бъдат изтръгнати, и ум,
който щраква около нещо, набързо прибягващо;
хватката убива и мен.

Великден

18.4.20

Жълтъкът. Центърът на света.
Топката тесто, която втасва и после става козунак.
Детето, което казва “пъп” и сочи към ядрото си.

16.4.20

Сънувах старата си работа. Всички бяха с маски, а аз - облечена/съблечена като за плаж. Бях на своето си място, но вършех настоящата си работа с привидна небрежност. Не смеех да погледна край себе си, беше толкова неестествено. Бях онемяла.
После боядисах гневно яйцата, много исках да ги оставя в естествения им цвят, не ми се боядисваше. Мисля, че НИКОГА не ми се е боядисвало, защото го правя заради Самуил, не заради удоволствието. Осъзнаването, че пак правя нещо, което реално не ми се прави, ме ядоса. 
Не ми се прави нищо.