Часовете не си приличат. От мекото възклицание колко е хубав животът до твърдия ми образ във вратите на метрото. Торбичките под очите, в които съм побрала каквото не съм казала. Ям дюнер, чета Йейтс и Превер (не помагат нито джънк-ът, нито поемите), животът ми е график, в който ме няма.
Търся си статус, но виждам крива. Ето, търся го назад в текстовете си и знам, че онова там е друга жена. Съвсем различна от фрагментарното изображение, което гримирам сутрин.
Как да поема всички въпроси, които ме връхлитат от седмици? Умът ми се е втурнал да дълбае надолу и намереното носи само отчаяние.
