с

17.1.24

Ставаш този, който носи символи

в съня ми. Сънувам как растем и в себе си

покълваме. 

14.1.24

With no one to witness our many hypocrisies — how easily we deceive ourselves! 

Zadie Smith

12.1.24

Колко стихотворения могат да се напишат за нищото? На този хубав компютър, с това изобилно време, с този подострен мозък...

Забравата

10.1.24

Погледнато реално, никой никога с нищо няма да ни запомни.

Преди време публикувах сутляша на Сава в ИГ и направих препратка към децата на Газа. Осъзнавам, че почти никой не разбра, че говоря за децата на Газа, освен може би най-близките ми приятели. Сега наблюдавам този факт с анестезираното спокойствие на човек, който хем е осъзнал, хем не е, че и с голяма част от “балона” си обитаваме различни реалности.

Доста е странно. Обикновено ме спохожда вечер. Когато съм с момчетата, когато се храним заедно. Тогава започват да прииждат картинки от ИГ. Gaza is uninhabitable. The son of… killed, his last post was from an hour ago… Dad clings to his dead child’s foot… 

Междувременно Самуил иска да знае защо синагога е била изрисувана със свастики. Кой е по-лош - Хитлер или Сталин. Понякога обяснявам, понякога се предавам. Когато си лягам вечер, затварям очи и благодаря за живота си.

6.1.24

Искам да обзавеждам, но може би идеята за празно ново пространство е това, което ме привлича. Май няма друго, поне не сега. Обикновени неща. 

Наближаването на 40-те е жълто, любопитна съм и го харесвам. Вече си интегрирал смъртта, знаеш, че човечеството е чудовищно, но все пак намираш радост в създаването и движението. Стъпил си добре. Казват, че по-нататък (приемането) става по-леко. 

О, да, и ми се пише заради писането.


Изумруд

5.1.24

Пуснете. Ако можете, простете. Оцветете го в любимия си зелен цвят.

Г.

2.1.24

Искам като куче

да размахвам опашка

и радостно

да захапвам я пръчка,

я тънък като борова игла

слънчев лъч.

Вятърът да сресва моята

козина.

Като на куче да ми минава.


Браво, вече чувам, че дишате. Най-после не се страхувате да дишате.

К. Т.

31.12.23

Не знам съвсем коя съм. И все пак дълбоко вътре знам и ме е грижа. Жена, живяла почти цял живот в ролята на рефлектор, на някой, който предпочита да приема чужд образ, но не и да прогледне за своя. 

Когато започнах да си отварям очите, разбира се не без натиск, всичко започна да опустява. Помня първото си събуждане за онази вътрешна пустиня, как падаше светлината в стаята, космите по паркета, неестествената ми поза на стола срещу терапевта. Всичко казваше “тук не е приятно, но трябва да поостанеш”.

Постепенно започнах да изчезвам от снимките си. Писането ми се промени. Външността ми също. 

И все пак това е най-значимото разтърсване в живота ми. Не бих го заменила за нищо. Не бих искала да бъда никой друг, никъде другаде. Колкото и силни да са крясъците от миналото ми понякога, аз съм много, много устойчива. 

Не знам съвсем коя съм, но което знам, е здраво.

The Course of Love, Alain de Botton

30.12.23


 

Пожелавам си здраве, игра и широта на ума.

Някое друго стихотворение.

Да не проявявам повече наивност.

Да не ми пука за формата.

Тялото и духът ми да са заедно.

Децата ми да се смеят с глас.

Мир.


Ултравиолета VII

Мислех си, че сме приятелки,

но си само моя сянка. Понякога

дори нямаш лице, а друг път си

много конкретна. Последно те

видях на онази пейка сред полето,

викаше ме към къщи. Не исках.

Вкъщи засяда в гърлото ми като костилка.

Апропо, в инициалния ми сън пеех

Хоум на Депеш и текстът пак така ме задавяше.

Затова се навърташ, Виолета,

виждам те. Затова все ме викаш.


29.12.23

Тежка. Разгримирана. Какво ли не видяла.


26.12.23

Годината на обратите. На двойното дъно и дъното на дъното. На високото и ниското, ясното и скритото, реалното и въображаемото. 

Очакванията и надеждите

Войната и войните

Здравето и стресът

Любовта и бездната

Бездната и 


25.12.23

 Синът му се роди, а Той спи. 

23.12.23

Събудих се от силен пристъп на тревожност и прекарах час и половина в търсене на работа и подаване на сивита. 

Защо никой не ми каза колко страхотен филм е Барби?

Ултравиолетa VI

21.12.23

Виолета не се страхува да каже не

в тези топли празнични дни. Ултра-

прекрасна в своята нощница -

винтидж комбинезон за боси крака

и тихо котешко стъпване.

Ще каже не на семейството си, 

на любимия си, който най-после ще признае,

че отдалеч е по-красива,

на срещите с приятели

и всички отворени чатове.

Ще пръска жълта светлина, доволна

в своето усамотение. Виолета, вио-

лентно искам в коледната нощ да 

заспим и засънуваме един и същи сън. 

Да сме две фантомни болки на един и същ

човек, но аз сега не мога, Виолета,

защото твърде истински боли.

за липсата на човешкото в човешките ресурси

20.12.23

Все си казвам: "ще напиша нещо специално за HR специалистите, с които се срещам последните месеци", но после се спирам  нито на някой му пука (освен на мен), нито ще произлезе нещо от rant-a ми. 

Но защо не.

Когато в LinkedIn видя профилни снимки на усмихнати, надъхани рекрутърки (+ career coaches, people officers и трудно преводими подобни) – обикновено с очила и авторитетно скръстени ръце под защипан в делово сако бюст, вече знам как би протекла срещата. За жалост твърде добре знам.

Питам се… смисълът от тази професия не е ли да правиш подбор на кадри, бързо и адекватно да преценяваш човека срещу себе си, да задаваш правилните въпроси, да познаваш компанията си и приоритетите ѝ, да си емоционално гъвкав и пр.? Нещо такова? Откакто търся работа, виждам, че огромен проблем в намирането на такава е не просто липсата на определен опит или жестоката конкуренция, а потресаващо тромавите, неясни, объркващи и изтощителни процеси, които те смазват. Стана ми ясно също, че немалка част от този ад се дължи на зле подготвени HR-и или такива, които са толкова fresh off uni, че се притесняват повече и от теб самия.

1. Чеклистът със стандартните въпросите 

Понякога почват със стандартните въпроси  разкажи ми за себе си, кои са ти най-силните страни, а понякога го пазят за финал. Само в 2 от 10 (мои) случая HR специалистът е успявал умело да интегрира тези въпроси в разговор, да подтикне към разказване на житейска история, да прояви изобретателност и интерес именно към интервюирания. Знам, че сигурно интервюират по 20 човека на ден, но ако ще е така, мисля, че тази стъпка може да бъде добре разиграна и от някой AI инструмент или анкетна форма в Google. Зубраческият подход тип "да не пропусна нещо" е доста скучен и със сигурност не снема достоверна картина за кандидата. Понякога recruiter-ът толкова се захласва от това да си изпее песента, че изобщо не успяваш да се включиш. Но пък иначе казва смело и отработено "Ако имаш въпроси, насреща съм". Не, не си.

2. В неведение за позицията, за която набира 

Случи ми се с една технологична компания, която прави софтуер за зарядни станции на е-автомобили. Човекът направо си ми каза, че бил с друг профил и не знаел какво точно се изисква за ролята на content writer в същата тази компания, която му плаща заплатата. После ми зададе абсолютно нерелевантен въпрос, а после ми каза, че няма да ми прати задача (вече беше преценил, че не ставам). Според мен е хубаво поне да не ми беше споделял колко е неадекватен. 

Може и по-мек вариант. HR-ът е прочел обявата, която е пуснал, но не може да отговори на въпроси, които не са му "в специалността". Няма как всички всичко да знаем, но има умни начини да изиграеш нещата в своя полза. Аз ли да ви уча? Мога, няма проблем.

3. Лоша невербална комуникация

В случаите, в които съм била на онлайн интервю (а не по телефона), съм получавала отсъстващ поглед, неспособност да задържи контакт "очи в очи" (и на това мога да ви науча), нервно клатене, ракурс "брадичка" или ставане и разхождане в стаята. Намирам го за невъзпитано и неграмотно, особено като работиш това, което казваш, че работиш. Когато не контролираш езика на тялото си, губиш толкова много неща  доверие, авторитет, автентичност на разговора, че ми става мъчно. Да не говорим, че по-малко дебелокожите от нас ще почнат да се питат "аз ли сбърках, има ли ми нещо,  защо този/тази ми е creepy?..."

4. Липса на зрялост и любопитство към другия

Това може би зависи и от човека, давам си сметка. Не всеки кандидат може да говори увлекателно за опита си и не всеки HR има уменията да вижда отвъд общите приказки колко сме яки. Имала съм прекрасни интервюта с хора, които са ме гледали в очите и са се интересували от човешката ми страна. Не са ме вземали на работа, но пак мисля, че са готини. Имала съм срещи и с такива, които не са си отговаряли на имейлите, не са си вдигали телефона, не са били достъпни за въпроси, пращали са ми шаблонни отговори, от които ми се ПОВРЪЩА. Мисля си, че има начини това да се избегне, ако не желаят да го отрепетират. 

Ако не искате да ви търсят, обяснете още в началото как искате да става връзката с вас и кое може или не. Ако не ви е приятен някой кандидат, препратете го към колега. CC-вайте ги тия колеги. Като излизате в отпуск по средата на процеса, уведомете кой поема комуникацията. Информация, информация, информация.

5. Кошмарът: липсата на обратна връзка

Това е най-тежкото провинение на HR специалистите. Изобщо не ме интересува колко работа имат, каква им е програмата, структурата, кашлят ли, кихат ли, "в натоварен период" ли са. ТОВА Е ТЯХНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ. Обратната връзка е единственият шанс за нас от другата страна да подобрим неща в себе си – поведение, умения, презентация. Да надграждаме, развиваме и добиваме рутина. Без фийдбек това няма как да се случи. И не говоря за "просто имаше кандидат с малко по-добри технически умения". Говоря за структуриран и всеобхватен фийдбек, като, да речем, в Progress, които също не ме наеха, но ми обясниха в 2-3 кратки параграфа защо. Трофея по неадекватност в този аспект държат една българска компания за обучения на data анализатори, плюс една английска, която прави електронно банкиране за малки и средни предприятия. Модерна тактика е ghost-ването. Просто спират да ти пишат ей така, от нищото. Все едно никога не си отделил време и усилия за тях, все едно изобщо не си съществувал.


Имам ужасно много насъбрала се горчилка в последните месеци. Трудно е по ред причини  малко добри предложения и места, които поне за мен си струват, недостатъчен опит, огромна конкуренция, но го има и другото. Много компании не знаят какво правят и че company culture не е просто фенси думичка. Процес по наемане от 2+ месеца за българския пазар не е ок. Очакването в нищото убива; дори в началото да е поносимо, след петото интервю и "задачка" вече усещаш, че се задъхваш. Кариерните специалисти, които аз съм срещала, много рядко могат да вдигнат глава и да помислят за индивидуалността на човека отсреща. Да прозрат силните и слабите му страни, без да го разпитват като третокласник. Да видят потенциала му. Да уважават времето му (а и собственото си време!).

Сигурна съм, че списъкът може да бъде обогатен (здравейте, снизхождение, мачизъм, micromanagement), но ще съм предколедно добра и ще ви кажа, че ми олекна. Със сигурност фактът, че съм на това място – безработна, разочарована, обезкуражена, безрадостна  има някакъв смисъл за мен самата. Дано не го търся още дълго.

19.12.23

Сън: затварям очи в поза дърво и се опитвам да си представя точка, върху която да задържа фокуса си. Синя.

Virginia Steven on building her own lifestyle empire

14.12.23

First, my mother died

and then my sister.

Meanwhile my step brothers were taking turns

abusing my early body, one of them —

while my self-centred dad was dying of cancer.

Death is so mundane, so available,

so full of being. 

Много е особено усещането за автоцензура, когато част от мен опитва да каже, че ѝ е тежко, а другата, по-силната, ѝ казва да млъкне. Имам ли право да ми е тежко, това е въпросът. 
Тази година бяхме здрави, много повече от друга година. Видяхме места, от които сърцето ми щеше да се пръсне. Отново започнах терапия, която ми действа окриляващо. Станах още по-близка с приятелките си. Давах най-доброто от себе си в работен план. И все пак, и все пак...

Нещата, за които съм благодарна, бързо се смаляват на фона на войните, особено тази в Газа. Всичко се разгръща сякаш зад това, някак отвъд. Не помня някога нещо толкова да ме е разтърсвало, при това нещо, в което нямам пряко участие. Дори ковид пандемията имаше по-скоро благотворен ефект върху мен, но това... Това е необяснимо и ужасяващо. Знаеш, че винаги е било така, но сега можеш да си го стриймваш. Знаеш, че във всяка война умират деца, но сега го наблюдаваш и нищо не можеш да промениш. Знаеш, че трябва да направиш нещо, но не можеш дори ред да напишеш.

Знаеш също, че това не е рана, в която просто нещо се случва и ти някак продължаваш. Тези хора никога няма да продължат. Ясно ти е какво става, когато цели поколения са познали само омраза и жестокост. 

В безсмислието на войната аз се опитвам да изпитвам радост от това, че мога да отглеждам децата си и да бъда заедно с хората, които обичам. Но сякаш се опитвам и да я туширам. Какво си се размрънкала, че не можеш да си намериш работа, нали не взривяват детето ти пред очите ти. Тръгнала да се вайка за смисъла, проблем от първостепенна важност. Понякога ме е срам колко наивно обичам живота, но тази година може би за пръв път загубих надежда. По много категоричен начин. И пак

Лесно е да те занимават глупости, когато не те е страх за живота ти.

Тежко ми е, това е истината. Поне в блога си мога да си го кажа, за да го видя и аз самата. Годината си беше каквато си беше. Загубих работа, надежда, доверие, сдобих се с нови инсайти за мен и хората край мен. Ами не е лесно



Предателство, Маргарет Атууд

12.12.23

Бел. прев.: Нямам достъп до писмения оригинал на това стихотворение, защото го слушах в Storytel. Смятам, че свалих текста правилно, но все пак си оставям възможност за грешки. 

Грешки в превода със сигурност има, но също така се надявам да съм представила предателите като живи хора. Такива, каквито вероятно са за лирическата героиня. Не знам, аз бих се изкефила на подобна епифания. Хареса ми, че нейните lover and friend не са част от красива прожекция. А също, че героинята знае, че някои врати просто не се затварят. 

П.С. Благодаря на Мария Янкулова и  Деси Желева за помощта.



Когато завариш любимия си с приятелката ти

голи във вашето легло,

има неща, които можеш да кажеш.


Сбогом не е едно от тях.

Никога не ще затвориш тази грубо отворена врата,

те ще останат в тази стая завинаги.


Но трябваше ли да са толкова голи,

така лишени от изящност,

така да шляпат сякаш че в локва?


Твърде длъгнести крака, твърде пълни кореми,

тлъстини тук-там, 

кичури коса.


Да, това беше предателство,

но не към теб, а към някаква представа,

която си имала 


за тях -- тайнствени и в меко осветление,

докато прехвърча сняг

сред моравия декемврийски залез,


не тази непохватна голота,

не тази разхвърляна плът, уловена

от яростния блясък в твоя поглед.


Дъното е край, невъзможност да паднеш по-надолу. Бездната е бяла, суша, липса без край. Преходът е да опитваш да садиш цветя в бездната, стъпил на пръсти на дъното.

актове

11.12.23

1.

Палец,

показалец,

камъче в средата,

една запалена кола.


2.

Още можеш, още, 

каза тялото отдолу.

Ултравиолета V

10.12.23

В неделя Виолета има време за губене.

Ходи на късен обяд в ресторанти с покривка

и гали бедрото на мъжа си

под масата. Понеже не яде,

пие и сияе. Не се съмнява.

Не се страхува от следобеда и няма от какво

да се спасява.

Тя винаги стои на разстояние. (Казва, че

това помагало да пише по-добре). Говори малко

Виолета, а езикът ѝ е код.

Запалва цигара с върха на въображението си.

Каква свободна жена, мисля си, докато

я гледам през прозореца на ресторанта с бели

покривки. Как е отлетяла от себе си.



8.12.23

 Задръжте поглед в мрака.

                                                                Г.

Ултравиолетa IV

7.12.23

Нямам време да ѝ върна обаждането.

Не че тя прави опити да се свърже 

с мен, но предполагам, че ѝ трябвам, 

за да бъде образът ѝ цял и смислен.

Виолета слуша класика на своя сенчест остров

и тактува тихо в ритъма на следващо

стихотворение.

Аз си пускам Карди Би, за да усетя:

безпардонна автентичност,

похот

интуиция, която пропълзява хипокампа и

изплюва с настървение всяка своя истина.

Не пиша, само нареждам. Плен и племе.

Виолета е изтънчена. Тънка е,

с едно издухване ще я преборя,

но не искам. Тя ми трябва,

за да бъде образът ми цял и смислен.


5.12.23

Не забравяй, че не аз те потърсих първи.

                                                                           Д.

3.12.23

Сън: аз съм в кожата на мъж и правя опасен акробатичен номер под стъкления купол на красива (но фейк) сграда. Справям се, но адреналинът е толкова много, че бягам от сцената. Отивам в първия Макдоналдс, пред мен момиче не може да си плати бургера и аз ѝ плащам сметката. 5.80? Sometimes you gotta give what you don't have, чувам се да казвам. Поръчвам си чийзбургер, картофки и вода, ям и плача.

Напълно отговаря на чудесата от храброст, които направих тази седмица. Нито бях себе си, нито очаквах усилията ми да доведат до нещо добро. Аз просто се насилих да изпълня номера. Соматичната ми памет знае как да действа, когато ми дадат инструкции. Все още инструкциите са странен тригър - хем ме облекчават, че влизам в нещо познато, хем изпитвам мазохистично удоволствие от усилието. И после junk. Всичко е боклук, отпадък. 


P.S. Опашка от сън: пак в женевски влак. Аз и куфарът ми изтърваме спирката. Две жени ни се присмиват, но не се отказвам - търся начин за обратен завой.