Понякога помага да дадеш каквото нямаш.
А.
Виолета ми написа писмо, в което съобщи,
че не остарявала, а с положителност се
подмладявала.
Да, тя има този талант хем да е свежа,
хем да ме тъпче с ненужна информация.
В писмото също спомена, че
не изпитвала и капчица вина,
но си изпивала виното на екс,
за да се приведе в образ.
Отговорих ѝ, че последното разбирам,
а за първото завиждам. После само ѝ драснах,
че ще си пишем скоро, но сега децата ме чакат.
Виолета написа книга, но не търси работа,
защото на нейната планета сметките
са фикция. Живее от аплодисментите.
Завиждам ѝ, защото не ѝ се налага да готви,
нито да яде каквото е сготвила. Затова и тази
прозирна, растителна кожа,
затова и леката измъченост в погледа.
Понякога се отвращавам
само защото съм гладна.
Тогава си представям, че съм Виолета
и плувам сама в езеро -- храня се с каквото
ми подхвърлят, а изляза ли отгоре,
виждам само себе си. Казват, че книгата ми
добре се продава.
Ти си черен стих с дълги мускули
и изпъкнали кокалчета. Не носиш лещи,
но в очите ти плуват нептуни, урани
и нещата, които си драскаш в дневника.
Не виждаш добре извън своята орбита.
И в този костюм, за който нищо не знаем,
освен че ти стои вдъхновяващо, в този
костюм
изглеждаш пленително, в него всеки ти
вярва.
Не само ти вярва, но и започва да вярва
в себе си. Да те вгражда навсякъде, за да
не изгуби блясък постройката, да не я
разрушат ветровете.
Ти и твоето вегетарианско
присъствие. Не сексът ти, а хапките, които побутваш
нехайно със своята вилица, ме карат
да държа ръка близо до ножа си.
Боли ли каквото си, Виолета,
или си ултрапретръпнала?
Какъв ли е гласът му се питам, докато наблюдавам не съвсем скришно мъжа на постелката пред мен. На гърба му грее Ганеша, на абсолютно целия му гръб. Остатъкът от тялото също е силно татуиран, а когато прави флоу, рисунките се раздвижват като в stop motion. Достатъчно близо е, за да усещам естествената му мъжка миризма, но не спирам да мисля за гласа.
Мъжът е гъвкав и слаб, наистина прилича на змия. Блед по англосаксонски. Почти съм убедена, че не е местен. Идва с колело, съблича се почти гол и прави асаните елегантно и тихо.
Колко странно, ходя на групова практика, в която има мъже, но не се свързвам с никого, докато не запеем накрая. Само тогава слухът ми опитва да го открие, да опипа пространството за неговото ом, но и то е сякаш навито навътре, като самия мъж змия.
Вчерашния ден прекарах сама в разходка до преумора и слушане на романа Day на Майкъл Кънингам. Чете го Джулиан Мур и, разбира се, веднага скочих в заешката дупка. Гласът ме носи, изпадам в онова състояние, в което хем четеш красиво написана книга, хем гласът я обживява. Обикновено не си намирам място от вълнение, (а една от абсурдните ми мечти е да озвуча филм или книга). Както и да е, гласовете си проправят път до мен.
И после се сещам --
само в здравите връзки в живота ми гласът е основа. Всичко, което е трябвало да отмине, е отминало, защото е живяло в чат. В съобщения от ефимерни букви и емоджита. Имало е хора, които са ми казвали, че ме обичат, но не са искали да говорят с мен по телефона. Или пък на живо, в реалния живот, където не можеш да украсяваш, пишеш и триеш. Just a thought. Гласът винаги е за предпочитане - казва го жената, чието основно занимание е писането, т.е. пребиваването във фантазията.
После си спомням чувството, когато се отпусках в солата си, докато се занимавах с пеене. Когато отминаваше онова "Боже, сигурно ще се изложа" и наистина давах воля на гласа си, на коремния си глас. Можеше да е вълшебно.
Тия дни, докато се опитвах да прочета една нечетима поетична книга, се попитах защо не ми стиска да изкажа публично мнението си. Къде е онзи глас, с който пеех солата си.
Самуил мисли често за смъртта. Опитва се да стигне до смисъла на живеенето.
-- Не ми се умира, казва, още не знам дали ставаш звезда, дали отиваш в Рая или Ада, дали в Космоса.
-- Можеш да вярваш в каквото решиш. Аз не знам какво става. Предполагам, че просто вече те няма.
Той има много неща за правене, притеснен е. Стои с насълзени очи и опитва да поеме терминалността на живота. Възхитителен е.
нов еър фрайър, розов сешоар, млад
хлорофитум.
Не искам да съм толкова сломена,
но тъгата влиза навсякъде,
блъска по пианото.
Дайте ми свобода, но задръжте смъртта.
Нея не можеш да надбягаш.
Какво правехме преди няколко години, когато нямаше кой да ни казва какви родители да сме. Как да маркираме границите си, да спазваме режими на захранване и сън, да сме неутрални и cool, да позволяваме ядене на боклук от земята, но не и на пица.
Детството им изтича толкова бързо. На някои дори не успява да изтече.
Пост за приятелките ми, които са страхотни жени.
За страхотните жени, които не са ми точно приятелки, но учат душата ми на цвят, гъвкавост, прошка.
Пост за майка ми, която някак успява да бъде млада и древна едновременно.
Пост за сестра ми, с която не знам какво се случва, но тя е винаги там някъде.
Пост за мен, която все още се движа и променям.
3.
Циганката, от чието лице извръщам очи, казва нещо неразбираемо. Детето в количката плаче безутешно, с много силен глас, който значи страдание. Давам ѝ пари, но всъщност искам да дръпна кроасана от ръцете на своето дете и да го дам на нейното.
Тя взема парите и тръгва да проси от другите наоколо. Детето продължава да плаче.
Моля те, нахрани го! не успявам да кажа на глас.
Сяда на една пейка и го взема в ръцете си. Избърсва почти нежно омазаното му в сополи лице и то заспива.
Тази случка боли по толкова много начини.
Днес бях много лоша своя версия. Бях майката, която се опитва да заглуши бездната си, с музиката на гнева си. Бях студена и далечна. После видях тази циганка и много дълго плаках за нас.
Дали пък не завиждам на хората, които използват издателствата си работната си среда за лична изгода свобода и за да помагат на свои хора да правят книги, постановки, корици, концерти и пр., защото защо не.
Сигурно.
Съвсем не на шега видях пост за онлайн семинар, в който се предлагаше подкрепа за HANA - healing after narcissist abuse.
Прочетох описанието и за пръв път се припознах изцяло като жертвата на Нарциса, а не като самия него. Не че нямам и такива нишки в тъканта си, не. Беше нещо от рода как Нарциса показва най-лошите си страни, когато на теб ти е най-трудно (в загуба, болест, бременност и пр.). Как не присъствал и не предлагал искрена подкрепа, когато фокусът се измести от него. Та така.
Съвсем реален [семинар] ви казвам.
Сънувам влак, за който закъсняваме.
В Женева сме, а трябва да сме във Виена.
Ти пак имаш много работа, забравил си куфара,
аз пак съм се самозабравила.
На път сме, но за Спор,
най-устойчивата брачна столица,
затова прекъсвам този сън и го замествам
със спомен. Наистина сме във Виена,
пием горещо кафе на студено и една-
единствена камбана бие за нас. Небето
не обещава, но и не отнема.