Двете половини на тялото ми - едната топла, другата вкочанена - вървят през “Изток”. Приличам на стопанин на куче, който тича след кучето си. Нямам куче, въздухът ми излиза като бръсначи през гърлото. Много обичам този квартал. Постройките са ниски и пропускат слънцето (в случая - здрача). Повтарям си: абсорбатор за миризми за хладилник, мляко за бебето, пармиджано, може би нови пердета, все злободневни неща, списъци, които създават сигурност и  покой в ума, както като усещам косата си върху гърба.

Талидомид* (Силвия Плат)

*Талидомидът (или таломид) е популярен през 50-те години на 20-и век препарат, който е бил предписван на бременни жени с тежки симптоми на 'сутрешно' гадене. Смята се, че медикаментът е причинил сериозни физически и неврологични увреждания на бебетата, родени от жени, които са го приемали.

О, полумесец---

Полумозък, прозирност---
Негър с маска на бял,

черните ти
чуканчета шават и отвращават---

паякоподобни, опасни.
Каква ръкавица,

каква кожена ципа
ме е държала далеч

от тази угроза---
пъпките незаличими,

наченки на плешки,
личицата, които

се изритват в живота, влачейки
отсечени

окървавени липси.
Цяла нощ дялам

пространство за туй, което е в мене,
една любов

с две влажни очи и писък пронизващ.
Бяла плюнка

от безразличие!
Тъмните плодове се завъртат и падат.

Огледалото отсреща се пропуква,
образите

избледняват и като изпуснат живак ненадейно изчезват.

Медитация. Неща, които чувствам в момента

студените си стъпала
глад
апатия
липса на смисъл
изтръпналата си дясна ръка
нежелание да общувам

Черна ядка. Изсъхвам
в простора на възможносите. Всички
до една празни и пластмасови.
Гласът ми е всъщност заглушител.

Достигнала съм върхова умереност.

Способна съм да не усетя нищо или да владея

всеки повод за разтърсване.

Виждам лицата ви изкривени гротескно,

лигави стриди.

И аз - добре темперирана.

Чукча не писателъ,

чукча читатель. Чукча подчертава.

Бежови —стрелките ме догонват. Не бягам,
а стоя, хладен мрамор.

Осъзнава ли мъжът, че не пораства?
Че вечно иска скут?

Играят футбол в кухнята и ми идва да крещя.
Това щастие е толкова различно - няма нищо общо с мен, макар с едния да съм създала другите двама. И все пак, това е зоната, в която не припарвам. Там е зелено и ясно начертано като игрище. Едновременно е банално и им завиждам. Едновременно ми е писнало от тях и не мога без тях. Чувствам се като нещо метално и остро в мека и сладка планета.

В такси. Минутите капят и бавно
идва видяното преди толко време.
Всъщност е съвсем преброимо.
Хиляда деветдесет и пет дни откакто.

Дървета през зимата (Силвия Плат)

Зората разтваря своя син акварел.
Върху хартията си плътна от мъгла дърветата
приличат на рисунка.
Трупат спомени, пръстен по пръстен,
безкраен низ от венчавки.

Без аборти да знаят, ни свади,
от жените по-верни,
с лекота се плодят!
Докосват едва безногия вятър,
потънали дълбоко в историята --

С криле разперени, взряни в мистичното.
По това приличат на Леда.
О, майко на листата и на сладостта,
кои са тези Деви оплаквачки?
Сенките на гълъбици, пеещи напразно свойта песен.

barrel of a gun

Дръж дулото опряно до главата ми,
за да не изпускам нито кадър и всеки край
да е начало, което да проблясва синьо.
Стреляй
Стреляй
Стреляй
Възможно е да оцелея.

Ялова жена (Силвия Плат)

Имам подчертан интерес към стихотворенията на Плат, в които става дума за майчинството. Morning Song, Metaphors, Child, Thalidomide и много други, разбира се...
В дневниците си Силвия неведнъж споделя противоречивите си чувства към майчинството. От една страна от съвсем млада знае, че един ден ще има деца, син (!), от друга разкрива страховете си - че децата биха попречили на свободата ѝ да пише, че може да роди бебе с недъзи или психическо разстройство, че непременно първо трябва да бъде осъществен, публикуван, писател и едва след това да се отдаде на отглеждането на потомство. Изключително откровена е в съмненията и несигурността си.
Тълкуванията тук са много. Студените музеи, луната, болничната среда са чести обитатели на стиховете ѝ, удивително е как в цялата безизразност и стерилност на амбианса, лирическият ѝ глас е плътно населен, без да е многословен.


Празна съм, в мен отеква всяка стъпка,
музей без статуи, без разкошни колонади и ротонди.
В двора ми водите на фонтан подскачат и потъват пак във себе си -
сляп за света, с душа на послушница. Мраморни лилии
издишат бледност все едно аромат.

Представям си се с важна публика,
майка на бяла Нике и няколко Аполона с празни очи.
Вместо това мъртвите ме раняват с внимание и нищо не може стане.
Луната полага длан на челото ми,
като сестра равнодушна и тиха.

Ариел (Силвия Плат)

Застиналост в мрака.
После - безплътното синьо
изливане на хребет и шир.

Лъвице божествена,
как в едно се сливаме,
възел от пети, колене! - Браздата

се разтваря и свива, сестра
на кафявия свод
на врата необхватен,

като негърски очи
къпини хвърлят тъмни
куки -

сладки, черно-кървави хапки,
своите сенки.
Нещо друго

ме тегли във въздуха -
бедра, коси,
петите ми люспести.

Бяла Годайва,
оголвам се -
мъртви ръце и юзди.

И сега
ставам пяна от жито, блясък в море.
Плачът на детето

чезне в стената.
А аз
съм стрелата.

Росната капка, която
отнема живота си с удар
в червеното

око - котела на утрото.

Зимна светлина. Ръцете ти горят върху очите ми.

Да бъда облак искам -
навсякъде и никъде.
Да бъда в очите на влюбените,
когато се разделят в колата.
Любима на залеза,
мечта на поета,
искам въздушна да бъда и лека.
Да бъда аморфна,
но неоспорима като край на симфония.
Светлината да бъде винаги моята
истинска същност.

Нетърпелива съм да те позная.
Шишенцата ти със лекарства гланцово блестят
насреща ми, -оли, -иди, смърти като лунен пясък,
бързотечни смърти.
Искам да те познавам като жена - жена,
зрея бавно в мисълта, че по нещо тъмно си приличаме.
То ме кара да се взирам и плача, да събирам месото на
своя синтаксис и да предъвквам. Колко дълго мога все да се пазя
от истинското познаване? Ти си моят плонж в неизбежното.

Станция Мусагеница

Чаша, споделена с умни, весели очи.
Музика, долетяла от плейлиста на приятел
с поздрав именно за теб.
И може би света го разтриват между плещите,
където сигурно и него го боли.

Пръст японско уиски като свещ
в безлунно гърло да дими.

Дъно от полу неща.
От отказ да се изправя,
да говоря,
да помръдна.

Слънцето ще угасне след 4,5 милиарда години, но преди това ще е стопило Земята.

Все по-малко сила имам
да стоя с надежда.
Думата смисъл ме плаши.
Като думата “има”.
Няма.
Яма.

Научаваш да виждаш тялото си различно.
Евентулно приемаш, че то вече ще е все по-малко еластично, все по-схванато и все по-незначещо. Дори култивираш безразличие към формата си, но на мястото на култа към формата пораства Копнеж да бъдеш съдържание. Ей така, все едно никога не си била съдържателна. Или не си износила и родила две деца. Или не си пробягала стотици километри или танцувала, плувала, скачала. Всичко това е пренебрегнато, защото е важно нямането и небъденето на определени неща...
През тази година аз започнах да се отделям от тялото си. Преминах през няколко фази: незаинтересованост от постбременност следите, щастие от кърменето, щастие от отбиването, криза на загубата на гърдите такива, каквито бяха, обмисляне на импланти, разубеждаване, танцуване с бебе на ръце, джогинг, стопляне на отношенията с йогата, резки и дълбоки промени в либидото, апетита и статуса на кожата, тест за хранителни непоносимости след спонтанни и неясни пристъпи с повръщане, отказване от куп храни, които обичам, приемане на повече бръчки и повече апатия върху лицето си. За да си кажа накрая “Ами, това е, сега е това. Въпросът не е дали и колко бръчки имаш/ килограма тежиш, а как гледаш на тях”. Това, за което истински ми пука, е защо не успявам да задържам своята joie de vivre, какво става, как се случва, че цветът ми угасва...
Мечтая отвътре да горя. Чудя се какво да сторя, за да не се отказвам лесно, да не обричам нещата на грозен финал, още преди да съм опитала.
Животът ни дава възможност да се обичаме, а какво правим?


Преписвам финала на курса по арт терапия. Т.е. моя финал. Терапията няма край.

Сребърни минути, 

как да ви спася?

Тежък е светът като удавник.

И вместо аз да го въртя, той - мене.

Стиховете ми са вечно бременни

в разкрача на готовността

да живея или да умра.

Не зная какво да направя, но

добре дошла, празна пълност!

В твоя балет ще танцуват минутите

и ужасени ще творят вечността.

Добрич напредва в санирането. Прахът спи. Сънищата за вододелът с детството. Детството пък те учи как да живееш в бъдещето, ако успееш да се откъснеш навреме.

Отново стоя до Сава, бдя по-точно, за да не е сам в тъмната стая, далеч от всички останали.
И изобщо не се чувствам ощетена. И без това нямам празничен дух. Включвам автопилота от ноември и всички дни се размиват.
Онзи ден трябваше да отговоря на въпроса “Какво би правила, ако имаше неограничено време?”
Изброих няколко неща, но не включих нищо с децата си. Осъзнах, че ги държа отговорни за цялата липса на време. Не е съвсем вярно и справедливо. Но фактът си е факт - подсъзнанието ми изключва децата, когато стане дума за време за себе си. Това не ми пречи да копнея за личицата и смеховете им, за разговорите и закачките ни. Просто имам подчертана нужда да оставам и без тях.
Та Мария стои за поредна нощ, сладостно упоена от последните моменти бебешкост. Нищо друго не е важно. Новата книга на Ишигуро откровено ме отегчава, онлайн шопингът ме превръща в зла и изнервена жена, не ми се пише с никого, просто ще изтъркам лицето и зъбите си и ще си легна почти девтсвено чиста.

Мария

Коледа. Едното ми дете спи до мен и чувам музиката на дъха му. Творецът си почива в детските дихания. Другото вече казва все по-често “майка”, не “мама”, и очертава границите на прегръдките. Всеки път, когато се откъсва, малко ме боли.

Сънувам как група мъже искат да влязат в дома ни. Сама съм със Сава, виждам как ключът в бравата се мести, аз започвам да го въртя трескаво в обратната посока. Надничам в шпионката, мъжете са облечени особено, носят блестящи дрехи. Набирам 112, но гласът ми не излиза. Детето ми! Ключът! Въртя, въртя, въртя...
После съм в първото си училище. Отпаднала съм от селекцията за преводаческия профил (това ми се е случвало наистина в университета). Тръгвам след групата, но не спирам да плача. Знам, че съм загубила нещо много важно, усещам и огромно унижение. Не знам от кое съм по-нещастна.

'I can't explain myself, I'm afraid, sir' said Alice, 'because I'm not myself, you see.'

Няма личен живот в тази къща
с избити стени. Защо съм в комуна?
Няма нищо лично, защото в мен ровят
птиците на времето. Нима остана нещо?
Няма личност. Няма напред.

Ъъъх, versace bright crystal. Гадост.

кино

Сложих рокля и високи токчета
и станах някоя, отиваща на среща.
Косата ми повличаше след себе си
мъгли, а крачките пращяха като цепеница.
Следобед беше.
Жена наблизо носеше
Шанел, което вдъхва сигурност
като познат маршрут. И беше
тъмно като в яката на пуловер
от кашмир. Сухо като мъжка длан.
Сама, застинала на мястото си до пътеката
(за да имам шанс за бързо бягство),
очаквах своята любима авантюра.
Рядко любовта е ярко осветена,
гледам все един и същи филм.

black bile

Your shadow invents you every time light fails to pass through you.

Michael Wasson

Светлината много често ми убягваше. Помня едно сиво лято, море, опънато безстрастно пред погледа ми.

Дали виждах? Понякога. Виждах въпросите на бъдещето как бавно приближават, сигурни като края на Меланхолия. Бях надрусана от страх.

За пръв път усетих истинската сила на терапията. За пръв път позволих да бъда видяна под лупа по начин, по който никой не ме познава, най-малко аз. Ужасно е! Разтърсващо, непоносимо, бавно и трудно. Пробвай да не мигаш! Пробвай да не дишаш! Пробвай да не копнееш да прегръщаш децата си! Ето толкова трудно.

Когато започвам да се саботирам, все повече се чува този въпрос: Кой говори тук всъщност?

Справям ли се? Мога ли да се справям сама? Много лесно хлътвам във фалша.

Какво съм? Коя съм? Кой стои в мен и какво ми казва? Малко по малко нареждам мозайката с опитната и настойчива светлина на Т. и с търпението на близките ми. Правя страшно тъпи неща, нямам добър контакт със себе си и не умея да съдържам полюсите си, обаче все по-често се хващам "ахааа, ето пак". Когато не се, нося мокри кърпи за дегримиране, за да си оправям разтеклата се спирала.

Децата ми, моите светли момчета, сърцето ми, те са всичко, за което си струва да искам да бъда цяла. Ако не бяха те, сигурно нямаше да знам, колко не-цяла съм. Вероятно щях да съм дала пореден repeat на добре познатите грешки. We repeat what we don't repair. Не че ще го поправя, но ще опитам да го разбера.

Хич не върви аз да пиша за осъзнавания и приемания. Доказан провал съм в това. Но да се опитвам - мога. Да стоя на тъмно и да пускам точно толкова светлина, че да излязат сенките.

Приспивна песен

Ето, стигам дотук.
Луната бие като камбана
в малката спалня.
Минутите прекарах във погнуса
от намерения и взиране. Посветих
деня да мразя себе си и на екрани, които
връщат зеленикави отблясъци. Толкова изгубени
неща, моменти! Чакам да ме връхлетят към края на деня,
за да се блъсна пак в втвърдения си страх, в познатото
бягане от себе си.
Паниката се разлива бавно във кръвта,
като хвърлено във мезозоя фризби. Скуката!
Кариерата! Безсмисленото вкопчване във формата!
Децата ми, които клетъчно ми липсват!
Намирам се в леглото си, дишам и до мене дишат,
но нищо сякаш не живея. Сякаш нещо отклонява пулса ми
и стиска здраво, за да не вляза в себе си.

Светлината пада сънотворно на стената.
Отметнах няколко житейски роли,
стоя във центъра на празнотата. Роля
с дупка във средата. Отива ми да бъда
празна, защото само мога да наливам.
Да създавам, без да се срамувам и без дълг.
Да оформя със език мечтата.

Искам да знам какво би станало, ако мога да спя в голямо, пухкаво, високо легло, сама, несънуваща, несъбуждана. Какво би станало? Дали ще се събудя наистина готова да стана и без тревожност ще полежа, взряна в тавана? 5, 10, 15 минути? Докато усетя първо пръстите на краката си, после коленете, пъпа, върховете на косата. И после да ни поканя да пием кафе!

woman,

Woman, tell them
you're a mile high
above your deadcrush
first you tessellated
then you quarreled
and you went barefoot in the park
you now know that into the red
it's somewhat soothing
and your mistakes were made for you

Слушах много повече книги, отколкото музика тази година. И в кратките моменти, в които не избирах тишината, бях с Нора Джоунс, Агнес Обел, Ханиа Рани, Джеймс Блейк...
Каква бърза година! Колко по-ясни виждам контурите на смъртта! И как все още не мога да спра и да наблюдавам, заета от личните си битки.
Музиката тук е
Музиката тук е.