Ето, стигам дотук.
Луната бие като камбана
в малката спалня.
Минутите прекарах във погнуса
от намерения и взиране. Посветих
деня да мразя себе си и на екрани, които
връщат зеленикави отблясъци. Толкова изгубени
неща, моменти! Чакам да ме връхлетят към края на деня,
за да се блъсна пак в втвърдения си страх, в познатото
бягане от себе си.
Паниката се разлива бавно във кръвта,
като хвърлено във мезозоя фризби. Скуката!
Кариерата! Безсмисленото вкопчване във формата!
Децата ми, които клетъчно ми липсват!
Намирам се в леглото си, дишам и до мене дишат,
но нищо сякаш не живея. Сякаш нещо отклонява пулса ми
и стиска здраво, за да не вляза в себе си.
