Утринна песен (от Силвия Плат)

13.8.18

Езикът още не я е настигнал.
Записва си кратки бележки, с които ще запомни първичното. 
Нещо като memento mori в началото на живота.
То е прясно и царува в свежата си плът и кръв. Тя му се диви, станала е
поданик на воплите му. Била е в този музей и преди, стените му връщат
виковете обратно към нея, за да събудят основното ѝ сетиво - езика.

Love set you going like a fat gold watch.
The midwife slapped your footsoles, and your bald cry 
Took its place among the elements.

Our voices echo, magnifying your arrival. New statue.
In a drafty museum, your nakedness
Shadows our safety. We stand round blankly as walls.

I’m no more your mother
Than the cloud that distills a mirror to reflect its own slow
Effacement at the wind’s hand.

All night your moth-breath
Flickers among the flat pink roses. I wake to listen:
A far sea moves in my ear.

One cry, and I stumble from bed, cow-heavy and floral
In my Victorian nightgown.
Your mouth opens clean as a cat’s. The window square

Whitens and swallows its dull stars. And now you try
Your handful of notes;
The clear vowels rise like balloons.

Като голям скъп часовник те нави любовта.
Акушерката те тупна по краката и чистият ти плач
зае мястото си сред стихиите.

Гласовете ни отекват, разгласяват твоята поява. Нова статуя.
В хладния музей голотата ти ни застрашава. Като стени
безизразни стоим.

Не съм ти по́ майка от облака,
който се превръща в огледало, за да види как
бавно вятърът го заличава.

Дъхът ти на молец
пърха сред поруменелите рози. Събуждам се и чувам:
в ушите ми се движи далечно море.

Само вопъл и се заклатушвам от леглото,
натежала и флорална в старомодната си нощница.
Отваряш широко уста като котка. Избледнява

прозорецът и поглъща звездите си гаснещи. И ето
ти пробваш няколко тона;
ясните гласни се издигат като балони.