блаблабла

30.1.12

снимка
Седя и си мисля... Не ме интересува какво е казала Мария Илиева относно пиратството и забраната му, защото аз не съм против забраната на торентите. Мога да си плащам за филми и музика, мога и да не си плащам. По-интересно ми е как в зенита на спора законно ли е да се краде или не, подаръкът, който милата Дани ми направи - фотошопски колаж от дизайнерски постер с променен слоган - беше reshare-нат няколко пъти от знайни и незнайни, като само двама бяха оставили източника. Сега, това е офисна шегичка, направена с лицензиран софтуер и не е кой знае какво, но щеше да е много приятно, ако името на Дани бе посочено. Единствено на хората, на които им пука за посегателството им пука за посегателството. Някои неща няма да се променят, не мисля, че някакъв закон може да оцелее дълго у нас.

Втора точка. Докато аз изкарвам парите си с писане, ще смятам за нормален факта, че трябва да ми плащат, за да пиша. Аз не бера текстове от дърветата, нито ги взимам от мястото, посочено в снимката-посвещение. Също така обзавеждам дом, а доставчиците на материали не ми ги подаряват заради черните ми очи. Станала съм това, за което съм учила, по щастлива случайност съм го и обичала и бих била още по-щастлива, ако спрат да ме смятат за благотворително дружество.

Трета точка и последна. Никога не съм се наричала писател, няма и да се нарека. Мира Баджева каза в туитър:
Ако не можеш да издържиш на публичността, не си я причинявай.
и аз така си причинявам само колкото мога да понеса. Винаги споменавам източници на мъдрост и оригиналност, освен ако не е невъзможно издирването им. Не се правя на по-яка отколкото съм. Не съм яка. Аз съм старомодна тъпачка.
Дали да не извадя пак червените хоругви.

пътека

26.1.12


блуба лу и сняг в кафето ми
още от снощи усещах че днес ще бъдем добре
знаех че ще светне и ще спрат да дуднат
гласовете на тъгата
която безпричинно заваля отгоре ми
и днес просто изопнах всеки мускул
от моето тяло
в борба с черновата на зимата
с липсващата шпация
с лошата канализация
добре ми е да бъда периферна


анонимен

24.1.12

Anonymous беше приятна девиация от лекциите по ренесансова литература. Изобщо не го гледах със съзнанието, че съм наясно с историята. Това си беше отделна история. Рис Иванс се оказва актьор-изненада. Лорд Оксфорд да е Шекспир? Едва ли. Изключително добри мъжки гласове, преекспонирана театралност в пиесите в Globe, костюмите на героите сякаш не отговарят съвсем на епохата. Не вярвам, че Марлоу е бил чак такъв азазел, нито Бен Джонсън - такъв наивник. Сърце академично не ми дава да вярвам в повечето неща във филма. Но е забавен.
Пожелавам ви да го гледате без превод и да се абстрахирате от българския постер. Има защо.

gender issues

23.1.12

снимка
Оргазмите в съня са може би най-хубавото нещо, което може да ти се случи след нелек уикенд, счупена скоростна кутия, замръзнали крака и мехур, който зове за облекчаване. Понякога заспивам и забравям, а друг път гледам неподходящите работи преди лягане и сърцето ми натежава. Добре че умът има своите компенсаторни механизми за изхвърляне на напрежението.

Днес в лунния календар пише, че е подходящ момент за нова тръпка. И за културни мероприятия е подходящо. И за бърсане на прах.

Защо жените, които са сами, твърдят, че това е много по-хубаво от това да си в двойка?
Защо жените, които не са много умни, твърдят, че красотата отваря повече врати, а грозноватите пък казват, че интелектът е висша ценност?
Не може ли просто да си признаваме, че в дадени неща не струваме? А в други сме добри.
Толкова е простичко.

perfect sense

20.1.12

Моят любим ще спира сладкото
Ендорфин
ще си набавя само масажирайки
гърдите ми
с твърдото на дланта си
и с мекото на езика си
А снощи гледах филм
в който хората загубили си бяха сетивата
И само се усещаха докато се любеха
нищо че преди това ядяха сапуни
и пиеха олио

Любовта е единственото позволено чувство
когато отлюспиш от себе си всичкия бунт
и всяко горчиво
винаги
тя
ти
о
с
т
а
в
а

17.1.12


Ето защо Би е велика। Тя е премерена। Умерена। Сексапилна। Дива। Мощ на токчета.

история с яйца

16.1.12


Ramalama слушам сега. Подпухнала съм като кисната в кисела водичка. Mомиченце. Странни видоизменения - кутрето ми осми ден е с удвоени размери. Кутрето ми е поело всички световни проблеми и ще едрее все повече. Искам да си ходя vs искам да изчезна. Кутрето е еманация на това как можем да създаваме огромни неща от малки неща, да ги обръщаме в катаклизми.

Сутринта намирам кофичка от йогурт страчатела под холната масичка с облизана от езика му лъжица. Не харесвам йогурт страчатела, но езика му бих близала завинаги. Намирам го очарователен. След като и този месец не станахме родители, той каза спокойнощесиимаме и ме стисна по дупето утвърдително, както правят добрите мъдри мъже, които смятаме, че нямаме, а те всъщност са точно такива - добри и мъдри. Повтарям си, че всичко е наред, всичко ми е наред, ще си поръчам мебели, матрак и мивка, слънцето ще светне, ще остана по презрамки. Само мъничко спокойствие и много лято.

Оставих лъжицата потопена в моята чаша с кафе, флуидно свързани.

Последно не можах да разбера кое е по-вярно - че интелигентните хора не са способни на щастие (по Хемингуей) или че щастието е талант и е отредено на малцина (по Милена). Щастието е облизана лъжица?...

Géneration désenchantée

14.1.12

Откакто Ружин ми каза, че в тази държава няма смисъл да пишеш, защото изчезваме, стопяваме се малко по малко, аз пресъхнах. 24 часа минаха от мига, в който той обрече всички писатели на безсмислие. Който може нека пише на английски и да продава в чужбина, каза. Нека тогава се бие в гърдите, че е велик и че може. А тук, с нискокултурните хора, които ръкопляскат на цинизми или на сополиви девойки със стихове, какво разбират тези хора. Някой някого нарекъл пич и го въздигнал за писател. Ружин си пусна буйната коса от опашката и въздъхна като човек, който се е отчаял от средата, книгите и божествата. Показа ми kindle-а си, лицето на Твен и чуждоезичната си литература. После вметна, че и kindle-а небългарин го е измислил. Нищо не можем ние, само се пъчим. Неграмотно се пъчим, с пяна от напъни около устата.

Толкова е тъжно.

men who...

13.1.12


the girl with the fairy tattoo
и
мъжете които обичат жени
толкова е просто
такси блъска такси
куче яде повръщано
изяжда си го до края
кръговрат

понякога е добре да си
ъндърграунд
от ундърграунд глава не боли
а тъкмо днес казах на никола
че съм за комерсиалното

изходът на вечерта се намира
в моя жезъл и спасение
дървената ми лъжица

Пресата

Както обещах преди време, ето го и текста ми за в-к Преса.

Преди няколко години, когато се решаваше бъдещето ми (така наричат кандидатстването в университет), знаех, че искам да уча нещо, което ще ми позволи да работя с мириса на хартия около себе си. Концепцията бързо почна да се избистря и се случи една любов към печатните медии, която с времето еволюира като същинска връзка – сваляш си розовите очила и продължаваш да изнамираш хубавото под нечистоплътието и баналностите.

Пресата остарява, уви. С дигитализирането на всяка възможна част от бита ни, почти никой не си прави труда да купува вестници и списания, да ги разлиства и да прави купчинки с тях в някое кьоше в дома си. В този контекст аз започнах да трупам таен и явен негативизъм към електронните медии. И не че имам нещо против интернет, напротив. Постоянно съм в мрежата, чета чуждестранни издания именно благодарение на онлайн версиите им. Все пак авторитетът, който има печатната медия, е сравним с пренебрежимо малко неща.

Знам точно какво разпали още повече сантимента ми към печата. Човешкият фактор в интернет медиите. Неприкосновеността на статията отиде в забвение нейде по пътя на еволюцията и прогреса. Появи се явлението хейтър и омаза положението по крайно неприятен за пишещия начин. Хейтърството избута адекватната критика в тъмните ниши на четенето и се превърна в основно занимание офисните труженици. Така пресата, онова блажено творение на Гутенберг, печата само за ценители – шепа хора, които купуват вестник, за да го четат, а не за да го плюят по всички параграфи.
Добре съзнавам колко остаряло и недемократично звуча в момента. Предполага се, че всеки има правото да говори каквото си иска и както си иска. Предполага се също, че свободата на словото трябва да засяга всички обществени сфери, не само журналистиката и книгоиздаването. Само че всичко това е силно надценено, защото за да изразяваш свободно словото си, трябва да си информиран и да спазваш някакъв елементарен, наистина базисен, етичен код. Тук, в България, го няма.

Ако предположим, че каквато е медията, такива са и потребителите й, то следва, че едното е повлякло крак на другото и всичко е един порочен кръг. Електронният „ефир” ни облъчва с такава нечистотия, че е някак обяснимо същото да се излива обратно върху й. Прекаляването е основната мантра на всеки user във форумите. Понякога е толкова натрапчиво гадно, че се замисляш да не би на тоя човечец да са му платили да злослови, в повечето случаи необосновано и почти винаги – неграмотно.

Коментарите в електронните вестници и списания като че ли не могат да бъдат критерии за журналистите дали нещо се чете и е любопитно. Виртуалният читател рядко чете аналитично и толкова задълбочено, както ако има печатния формат в ръцете си. Ако си дал пари за вестник, ще си го прочетеш по-критично, нали така? А когато сканираш текст от бюрото в офиса и се почесваш по разни места, е съмнително колко си настроен за разбор на прочетенето. Затова просто коментираш, за да се чуе гласът ти, дали е компетентен, дали има какво да каже – това остава загадка.

Интернет уби удоволствието и за пишещите. Чувала съм, че до скоро хората изпитвали тръпка да пишат материалите си, да правят проучвания и да се подготвят. Сега се налага да си мастит журналист, за да издържиш първо на напрежението в работата и после на пресата на обществните коментари. Дори да имаш гледна точка, тя бива изродена в жалко обзорче на дадена тема, понеже читателят смята, че а)t1p si be6e i t1p si ostana, б)такива като тебе трябва да ги убиват с камъни на улицата. Колкото и непоклатим да си, в даден момент подобни изказвания по твой адрес почват да ти досаждат и накрая ти става все едно колко добре пишеш, защото няма адекватна аудитория, която да даде безпристрастна оценка на работата ти.

Затова си мисля, че на нас спешно ни трябва да си купуваме пресата, не да я четем от монитора. В един утопичен свят това би възпитало култура на четене, която ще промени възгледите и очакванията и на двете страни. Ще завърша с цитат от разказа Ина на Васил Панайотов, който ще оставя без коментар: „Двайсет и седем години работа в печатница, след които това остава най-прекрасното ухание. Да разтворя вестника през средата, държейки страниците с две ръце, да се надвеся отгоре му като над разчекната нимфоманка и да вдъхна оглушителния тътен на циклостилния мастодонт, бълващ броеве като хартиени бебета. Този дъх ме упойва.”

**

12.1.12

Мислят си, че знаят по-добре от нас
Колко пъти проветряваме във хола
Колко често кихаме
И как точно се обичаме
Никой не е питал Кортасар
Защо е ползвал тези и онези метафори
Но Кортасар не е имал фейсбук

7.1.12


не беше ли ти малка
невръстна поезия с кичур коса
вертикално изтекъл пред очите ти светла мъгла
когато изписа с върха на сърцето си бодливата тел
от меки слова
болеше ли, мъничка моя, да виждаш като пред огледало
трепкавата своя голота

очакване

6.1.12


по фиеста тиви мъж пошира
ципура
прави мус от козе сирене, чери домати
мастика и стрит чесън
прекрасно аранжира
мислено изяждам мозъка, стомаха,
и сърцето си, едно по едно-
зъбите ми ужким се уголемяват
наострят белите камшичета
блещукат гладни като склерата на очите ми
когато те няма

веднъж ми се смя когато
гледах новини на португалски
защото ми е толкова приятно
да чувам нещо красиво в края на деня си
и постепенно разбирам че човек се влюбва в красотата
и разлюбва истината

продължавам да следя чужди телевизионни
канали
от турските лицето ми се напряга като на
нервна кобила
и превъртам на нещо испанско
като произнасят тяхното s
и шмугвам език между зъбите си
за по-автентично
френски разбирам отлично

докато се върнеш в нашата къща
аз прочитам няколко кратки поеми
изпивам чаша от домашното вино на татко
и си спомням как като бяхме малки
се интересувахме само от парфюма на
слабините си
а сега те очаквам с нетърпението
на жена, която има нещо да ти каже

снимка

безразборище

5.1.12


вестникарският ми дебют е в преса
защитавам печатните медии
с удоволствие
защото обичам да ми мирише на хартия
почти ми текна кръв от носа
от посттворчество

животът се случва
докато не си направим планове
баси чудесното и интересното
е да виждаш как се изхлузва през пръстите
и да разбираш че не си защитен от щастие

след едно полу-уговорено интервю
и няколко "абонатът е извън обхват"
мисля да заложа главата си
че никога няма да се занимавам с медии
освен сега, утре и в близкото бъдеще
а калина каза, че самата аз съм медия

послеписът следва
щастието няма пунктуация

4.1.12

а той
си навива десния крачол до коляното
без да съзнава
и някъде до семинарията обръща колата
и се връща до вкъщи
за да се избръсне

намирам го за чудесно

мъжете вдъхновяват

Гледах Чарли при Денис
и Джефри беше там
и коментираха силикона на една
неприятна жена
Чарли беше облегнал глава
килнал я беше
говореше за писането на жените
и как не му харесва
и за писането трябвали топки
както казах преди време
вдъхновена от Нотомб

руси предпочитал
тази гнус не го интересувала
(не че каза гнус, съвсем възпитан беше)
а Джефри как преглъща мислиш
хапката изискано предястие

Чарли и спокойните му очи
бяха отегчени
очевидно Денис не може да задава въпроси
и си гледа непрестанно сценария

литературата смятам
не подлежи на етикети
и етикетът писател се поставя посмъртно
но това е само мое мнение
а аз откривам за себе си скуката
дето пъпли из моите текстове

скандали обичат хората
да те хванат и да те изгризят
понеже така са решили
а Чарли каза че всеки е гениален
стига да си върши работата
по най-добрия начин възможен।

festive

31.12.11


vh1, фреди по трико
майкъл с брокат по ботушите
танцуваме
толкова е хубаво миналото ти
да влиза в хола ти един ден преди
да дойде бъдещето

обичам живота си
моя
обичам го
със светлооките хора във него
толкова са много че ме заболяват очите
от конкуренция с техните

обичам го и заради сутрините
студени блокчета които влизат
у нас по пантофи и се изнизват през вратата
като неверни жени

обичам го заради парите с които
още мога да си купувам билети
за където поискам а после да мрънкам
че нямам пари

животът ми е суперяк
нямам даже три причини да се оплача
а толкова много поводи имам
да обичам живота

живи сме

27.12.11

До тази сутрин, 09:02, не знаех колко много ме е страх. Нямах представа, че в мен живее подобно хищно животно, което може да ме оглозга за секунди. Получих обаждане от непознат номер, събудиха ме. Никой нищо не каза отсреща. Отворих фейсбук докато се излежавах. Видях текста на Милена и нейното "мъжете винаги умират първи". Станах, изкъпах се и си направих кафе, както всяка друга сутрин. Включих си духалката, събрах прането, прострях го върху дивана, за да доизсъхне. Майка ми се обади и ме попита дали съм се чула с него след като е отишъл на работа.
Не, казвам.
А в колко заминава?
Към 8, отвръщам.
Тя ме посъветва да му звънна. Ей така. Да видя дали е добре. Понеже някакъв мъж се убил сутринта. С колата си, сам бил. И аз я уверих, че си внушава.
После се качих в таксито към центъра, a червата ми се заплитаха в сложни възли от мислене. Нещо усърдно си проправяше път по хранопровода ми... Набрах го. Не отговори. После служебния. Не отговори. После пак личния - 3 пъти.
Започнах да навързвам нещата и реших, че номерът, който ме е събудил сутринта, е бил на някоя болнична морга. Слязох от таксито и започнах да рева, там, до пилоните на НДК. Телефонът ми, същият, който той ми подари преди 4 дни, нищо.
Страхът, че мога да остана сама, се оголи. Не без Валери, никога, никога! Текстът на Милена, страхът, телефонът. Не е правилно някак. И ЗАЩО НА НАС? Егоизмът и мисълта, че на тебе не може да се случи, са брутални прозрения. Страх те е, че оставаш сам. Грозно е. Отвратена съм. А той, нежните му устни и веселите ириси, те са там. Добре е, гласът му бликна от слушалката малко по-късно. Аз оставам отвратена от себе си. Така се запознах с неприятната аз. От страх.

Съжалявам за хората, на които са се обадили от някоя болнична морга.

все така

25.12.11


аз искам да те помня все така
с апетита на крушенец
и едрите плещи на които носиш
тежки класове мечти
и гърлото ти като пещера побрало
моравия смях и сутрешни прозявки
и твърдите ти пръсти
и четката за зъби

да ги запомня че не зная
кога и колко пъти ще изчезнеш
ще забравиш да се върнеш
ще стоиш където си без връзка
и отвързан
тогава ще са нужни моите усилия
и спомените да те върна

всичко запечатвам фотографски
за да мога пъзели да подредя
и масата ни за вечеря
и каквото е разместено да зная как
да бръкна в шапката със фокуси
и да наместя

снимка

прозорци

23.12.11


В бъдещата детска на моите непланирани и неродени деца има прозорец, който води към покрива. Мансардната стаичка гледа към някаква била, а нощем - в звездите. Ще я боядисам в светло жълто и ще нарисувам малка фея в някой ъгъл.

Не мога да визуализирам там дете. Дали ще подпира лакти... на покрива? После ще слиза ли с остри петички по стълбите да поиска целувка, панадол или филия със сирене крема?

Мечтала ли е майка ми за мен? И виждала ли е детайли от лицето ми?

Налага се да правят всички къщи с такива прозорци. За да виждаш повече от необозримото. снимка

#

22.12.11


прочетох нещо от момчил миланов цитиращ шейд/набоков

не съм поет, това не е поезия, не е и проза
както няма жанрове, нито поети. те не съществуват.
има хора и букви, които се обичат.
Всяка буква е разпятие, по-чудовищно от Т


и получавам ясно дежавю на вече помислени думи
подредени по този начин като съновидение
кой е т и защо е с главна буква
не разбирам набоков но го харесвам дистантно
вкъщи писмата до лаура лежат полуотворени
със сложен и изпокъсан синтаксис

днес май е най-късият ден от годината
и да не е днес се усеща че мракът е дълъг
най дългият мрак най трайното чувство
мечтая за слънцестоене
и стихотворения чудовищни малки разпятия

*

20.12.11

зима е
между зъбите й е застанало
светлото бъдеще в спретнат
новогодишен списък

старостта се познава по това
че спираш да си правиш планове

19.12.11

тя стои и чака
рядко говори за себе си в трето лице
но чакането изисква да се отделиш от себе си
и да наблюдаваш как животът ти се случва
докато чакаш

***

18.12.11


мълчанието когато съм сама прави дупки в стената
мирише на кекса в червената форма за кекс
три отворени книги
една от тях интересна
поезията се уплаши
смее ли някой да пише поезия

призн/раци

16.12.11

Тръгна си текстът от мен. В момента, в който почувства показалец върху себе си. Насочиха се погледи и той избяга. Страхуваща се, дясната ми ръка замени мастилото с чаша. Не ми е интересно това, което им е интересно. Понякога стоим сами с чуждата поезия и тихо плачем от пълнотата на думите. Купчинки малки тривиални думи, които завъртат нещо в мен. И в дясната ръка. Тогава ми е интересно. Хубавото на това да си филолог е, че можеш да работиш десетки неща и нито веднъж да не те нарекат журналист. Лошото е, че не ти плащат за любовта ти към текста. А парите са едно от нещата, които обичам. 

Добре е май, че осъзнавам, че величието е отредено на мъртвите. Аз съм жива и с 8-часов работен ден (освен ако не е 10). Пиша новинки, пиари на ресторантьори с приблизително 1(една) жива мозъчна клетка и от време на време по някой материал, който си е мой и ми допада. В останалото време практикувам ОФФФ и пия кафе. Имам блог. Калина ми пише хайку в смс и това е едно от явленията, които ме изкарват от бюрцето и стаята, в която мирише на бърза храна. Книгите оставям точно за края, където хубавото предстои. Отбелязвам си с фиба. Започнала съм да гледам тъпи филми, а когато съм тъжна, изглеждам около 5 години по-възрастна. Когато не правя секс, съм тъжна. Когато съм тъжна, не мога да пиша. 

Тъжна е тъпа дума. 

love until we bleed

15.12.11

ще си говорим за любов. за времето също. за избягалите поети, които още цитираме.

Ето какво написа Яшо на Дядо Коледа, но всъщност не съвсем:

Моля те само за едно : да изпълниш желанията на моята любима, защото аз ще бъда изключително щастлив, ако тя е вдъхновена през цялата следваща 2012 година, така че да може да задейства всички свои мечти и смели планове, които заедно да реализираме. Защото, когато тя е вдъхновена, аз се окрилявам и тогава ставаме едно изключително яко семейство - вярвай ми или ако не ми вярваш, питай когото щеш! :-)


Аз не знам защо след всяко прочитане плача. Яшо е мъж, който изглежда като модел, а жена му е просто приказка. Те са с 12 години по-големи от мен. Като бях малка и ги виждах по улиците, им виках "готиното семейство". Още мисля така. Той я гледа с онази съсредоточена любов, която сме уверени, всички ние, че някой ден ще почувстваме.

Старая се ежедневно да доказвам любовта си във вещественост. Опитвам да правя жестове, които се запомнят. Търся непрестанна реципрочност. Любовта, мила Тея, няма нужда от нищо подобно. Тя се случва и умира многократно, вдишва и издишва подадените реплики, хапки от това, което се готви на печката, думи, целувки, вини. Сама рециклира ненужното. Превърта ни, затова мислим за нея в продължително време.

Никога не стигнах онази увереност, която да ме имунизира срещу ревността. Съмнявах се многократно в способността си да задържа човек, който природно не би могъл да остава. Приспивах се с плач и със своите демони. Жените в живота му, мъжете в живота ми, обидите, преследването, обвиненията. Всяко повече ни натъжава. Израстват ни тревоги. Гърбовете ни клюмват. Кога животът стана по-силен от времето?

Ина Григорова написа:

всяко събуждане сутрин
всяко заспиване вечер
всеки звън на телефона
всяко приключване на работния ден
всеки план за гледане на кино
всяка нова дреха
всяко бързане за някъде
всяко докосване
всяка усмивка
всичко.. всичко е по-красиво, когато я има ЛюБовТа.
има повече от Смисъл.

picture by unknown


14.12.11


Понякога стига да кажеш, че си
пушач,
принцеса,
жаба и котка,

ядеш с ножче и виличка,
мразиш цирка
и рисуваш профили.

В три следобед си светлозелен,
мечтаеш за диван и супа
и слушаш тиерсен.

Дъхът на другите не те
достига,
ти си отпечатък
и оставяш отпечатъци.
в три и половина.

ФОРМООО,
ЕБИ СИ МАЙКАТА.

Виргиния Захариева

3 параграфа

13.12.11

Good artists copy, great artists steal (Пикасо) пише Вера в статуса си за деня. И аз разбирам, че съм от най-долнопробните, понеже нито мога да копирам, нито да крада, нито имам желание. Усещането за посредственост ме е стегнало като примка, никаква дума, която излиза от мен няма стойност, понеже пиша по шаблона в blogger. Толкова сме жалки, седнали тук да правим някакви неща с химерно качество. Нищо не ме удовлетворява. Само шепа чужди работи. Хартиени писатели с визия за изкуството, която няма нищо общо с това тук.

Стигам до там да се срамувам от това, че не умея да разказвам и още по-страшното - че не ми е интересно. Стигнала съм онази точка от развитието си на четящ, че свалям собствените си кумири от пиедестала, на който ги бях качила. Всеки облича своята история в крещящи дрехи. Аз нямам какво да облека; всичко е ясно. Тя се влюбила, той също, били заедно, решили да се оженят, всичко е прекрасно. Точка. Никой не се интересува от щастието. То е безвкусно за онзи, който се буди и заспива с горчилка.

Утехата е в поезията. Само тя може да събуди онова задрямало животно, което пръхти от радост единствено при вида на продоволствия. Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота (Лир). Все по-често живея като последното. Рядко нещо ме преобръща, рядко успявам да оценя положително чуждия труд. Всичко ми се вижда слабо, изтъркано и жалко. Аз съм сноб. Като онези критици на ястия, които не могат да готвят.

womb kicks

11.12.11

Стоя по диагонала,
виждам жестовете му- като
нервни корабни платна,
изпънати по смеховете му.
Влюбвам се по профила му,
по всички страни и вътрешни органи;
обичам тайно да минавам до него,
за да докоснем ръкави и да
стане електричество.
Гласът му пълни стаята с бърбън
и цигарени кръгове, парфюмът на
мъж и на мъха по врата му забива
памучни юмруци в корема ми.
Напомня къде минава любовта на жената.