Всеки ден умират хора, всеки ден свикваме с поредни ужаси и пак боли, и пак е ново.

война след война война след война война след война война след война война след война война след война 

война след война след 

война след

 танцуване и пеене в тъмното

territory of light

Светлината рано сутрин в залата за йога е много, много крехка. Спира се по ъглите и разказва растителността, която приижда отвън. Огромни прозорци, сякаш липсват. Скоро едно от дръвчетата ще пламне в червено. Скоро може би и аз няма да съм същата.

Г. пуска музика, прилича на Ейнауди, но не знам. Казва да се вслушаме в звуците отвъд стените и прозорците. Аз се фокусирам в сенките на растенията по ъглите, вслушвам се в тях. Вече съм свикнала да не плача на пиано, макар че онзи ден си позволих да плача на Пианото. Вслушване, изключване, вдишване, издишване.

Когато скочих в тази пролука, която се отвори през август, не знаех, че йога ще ме отведе чак дотук. Няма я битката. Няма го бързането. Няма ги целите. Осъзнавам, че намеренията ми на постелката рядко отиват в нереалистичното. Казвам си: днес искам да съм мека; днес мога да кажа не; децата ми да не се разболяват; да не избухвам... 

Завърших и Когато Ницше плака на Ялом, радвам се, че не я зарязах. Изпитах благодарност, че през нея чух стари разговори с Т., но този път ги чух много по-емпатично. Процесът на терапията почна преди 7 години и чак сега виждам с широко отворени очи.

Някои нови бележки от днес:

Желанието да ми е леко и простичко рядко е съвместимо с поемането на отговорност. Всъщност има още какво да се желае от толерантността ми към фрустрации и дискомфорт.

Думите танц, игра, светло-тъмно, топло-студено, лимон, жълто!, пресъхване...

Не-то ми става все по-еластично. 

Защо ми е толкова нетърпима мисълта да се оставя да ме издържа мъж(ът ми). Има ли нещо, което крия от себе си по въпроса за действието/ бездействието? Работата и удоволствието? Танцът и пресъхването.

Липсвате ми, мои стихове. Мисля ви. Недейте да тръгвате.

Има нещо адски привлекателно в това да пишеш за раните си, но за мен по-скоро трябва да пишем ОТ тях. Знам какво пали процеса, но не го искам. Искам своя извор и своя център.

Липсата не е равна на носталгията, макар и в двете да има загуба.

Някой ден може би ще му напиша книга само със сънища, в които е присъствал. Двеста блика, в които ми казва не те искам. 

Какво гледаш, каза то.

Как се свечерява, му отвърнах.

Стъклено, прозирно и отвесно.

Как спрях да вярвам в хороскопи

Първо спрях да ходя на работа.

В началото до офиса, после изобщо.

Не виждах вече утрото отвън,

а в процепа на хола си. Не снимах

изгреви, не забелязвах. 

Почнаха едно след друго нещата

да сивеят. Чупеха се и не се поправяха.

Взех и хората да виждам в цветовете им

и все по-бързо им прощавах.

Те падаха. 

Преображения. 

Изсъхваше природата във мен

и онази изумрудена трева, която беше безгранична.

Разделих се с Онзи свой портрет, останах гола.

Само в сънищата се вълнувах

и може би от перспективата нещо

пак да се повтори. От бъдещето - не.

То е жестът на езика, с който казвам съществувам.

Закъснявам за себе си.

из Третата жена III

Посегнах да отхапя и се спрях.

Такава лъскава, червена, 

почти със сигурност червеят

е вътре.

И при вас ли така идват демоните - на групички, по приоритети? За да можеш напълно да се отдадеш на един (максимум два), другите трябва временно да отстъпят. Но единият (или двата) захапва/т здраво като питбул.

Сега е работата. Всички въпроси около смисъла, идеала, потенциала, пробивността, осъществяването, парите. Компромисте, които си и не си готов да направиш. 

И спокойствието на децата, разбира се. Не просто училището, а колко са уязвими от всичко, което ги заобикаля. Как удържаме изблиците, тъгата и истерията им, как удържаме своите. 

Тръгнах да пиша, защото се замислих как във вихъра на това лято не ми остана никакво време и място да помисля за стиховете си. Седмици наред без да ми хрумне, че съм неглижирала връзката си с поезията, още повече - с книгата си. Домъчня ми. Блогът е друго. Сигурно затова се наричам блогър, а не поет. Но рано или късно всеки разбира, че е поет.

Най-хубавото през тази доста трудна година са приятелките ми и Ани, която е човек и терапевт. Всичко изговорено е наполовина изцелено. Другата половина е за блога.

Дядо,

Честит небесен рожден ден.

Добре ги подреди дотук, мерси. Знам, че си сърдит, всъщност едва вчера ми хрумна. Всяка година от смъртта ти насам дните до 19.09 са кошмарни. Хрумна ми, че може би искаш да изкупя вината си. 

Малодушието. Страхът да казвам каквото мисля. Пишатрия. Правораздавам, но с глътнат гняв. Стерилно и обърнато навътре (като тебе впрочем). Внучка на военен. Военовнучка. 

Спокойно, казваше, цял живот ще работиш.

Познавам ли те наистина добре. Помня ръцете ти, сплетени над слънчевия сплит, бели и сухи над туморната стаза. А първият ми спомен за теб е именно от първия ти тумор, който като яйце стърчеше от черепа. Виж, последният е вече как си аха покорен от злокачественост. Но не съвсем. Жилав си. Цели 5 години не се даде на рака и неговата многолюдна банда разпади. Нищо не знам аз за рака, помня белите ти сухи ръце. Помня огромната обич, която имахме. Аз на твоите рамене. Незнаеща нищо. Непотопена в никакви семейни тайни. Непокътната. Много странно, много малко съм била това. 

Лицето ти е ей тук, пред мен. 9 години образът не се размива. 

Спомен: в природонаучния музей във Венеция слагаме слушалки и слушаме китове. Звук директно от космоса. 

По-късно в Рейкявик ще ги опозная по-отблизо. Ще искам да избягам, както става винаги когато не мога да понеса толкова красота и мощ.

Как да спра да вярвам в досегашните си убеждения? Това е истински въпрос. 

Когато кажа не или изразя мнението си, се чувствам лоша. Дългогодишен people pleaser, готов да се извини на другия, задето той му е причинил нещо. 

Границите (аха да изпадна в therapy talk) сами ме притискат. Вече става невъзможно да преглъщам.

Има и други неща, с които се боря, естествено. Унинието, което завзе пространството още с последния ден на август. Лоши предчувствия, поредното съкращение и безпътица, съмнението в историята, която съм си разказвала за себе си. Децата ми, които се нуждаят от мен, не по-малко, отколкото аз от себе си. 

Мисля, че съм на ръба на огромен рестарт, но нали вече знаем колко загуби има по пътя… страх ме е.

Дъвка

Сън: колко си вкусна, как сладко миришеш. 

На него съм написала само едно стихотворение.

Местата отлежават в мен. Съпротивата оттича. Не познавам по-голям покой от завръщането, усещането за земя и твърдост (дом, котва). 

Местата ме правят екстремна в опитите да изпитвам удоволствие, затова всеки път все повече избирам да съм някъде и да не правя нищо особено. Гледам, слушам, разбирам. Свиквам бавно с тях. Снимам. Но после, после те се връщат в мен и ме населяват, както аз не съм успяла. 

Остров

For a poet, no experience is truly wasted.

introduction to Seferis’ Novel

Окото вижда всичко.

Стръмните червени скали, по които растат кози, и после равните обветрени пейзажи.

Слизане, изкачване, поемане на дъх и така нататък…

Тюркоазът на водата. Банален цвят на сълзи, прекомерно сияние, нещо, което не можеш да разбереш и понесеш. Но после

здравите сини кепенци на прозорците глътват като гърло подутото от сладости тяло.

Хлад, глад,

град мелез. Толкова много инвазии, чуждост след чуждост. Още търся думата, за да успокоя окото. 

Няма птици. Само моторът на цикадите, тези отвратителни местни. 

Κνωσσός

Мамо, най ми харесва, че видях къде е бил минотавърът. Много тъпо, че накрая са наказали Дедал, че е построил лабиринта. 

Минава време и пак идват. По-красиви от всякога, спомените танцуват някакъв ритуален танц. Гледам филма им, не участвам, само тежкото усещане за нараняване.

Всеки сън, в който ме отхвърлят, е кошмар.

Последната седмица е кошмар. Най-вече в това колко е всекидневно, предвидимо. Как нормално тече. 

Боли ме, че не съм достатъчно […], не съм избрана. Пак съм на 8, пак не разбирам защо се получава така.

живо

игриво

жило

Портрет на артиста в края на август, Шели Пухак

Разбита и раздразнителна. Никой
не би ме поискал. Моето подпухване. Моето невъзможно.

Мириша на кисело. Нещо гори под
кожата ми. Възпаления. Но пък искам

рояк и пламък. Флейти и поклонници.
Да ме водят на кино,

на морето, в леглото. Да ми напяват бонбонче.
Да ме целуват подкожно. Да ме оставят

подута, но все още жива. Искат ме
само вредители. В сумрака.

В коридорите. След тях съм червена
и в пламъци. Привличам ги със забранените си

емисии, необичайно високия 
CO2, с голотата си с дъх на вкиснало.

Опитах всичко. Не опитах 
нищо. Защо да го правя? Аз съм желана.

Раните ми го доказват.

Лежа в шавасана и до мен достигат не стъпките на Г., а гривните ѝ, които подрънкват вкусно. И чак сега, докато пия кафето си на следващата сутрин, се сещам защо това толкова ме развълнува - една от акушерките, които ме обгрижваха след раждането на Самуил, беше красива тъмнокоса жена с множество сребърни гривни на ръцете си. Те също ми носеха нещо отвъд грижата. Може би сдобряване с женствеността ми, в която лесно се съмнявам или понякога свеждам до обикновена суета. 

Когато не чувам добре гласа ѝ, жената в мен слага тънките си гривни и танцува, докато ги чуя.

Аз съм друга жена, ти си друг мъж. Запознаваме се. Не искам нищо друго освен това сега. Вероятно светя. Усещам те само за себе си, както преди много години, когато бяхме самодостатъчна двойка и паразитирахме върху тази идея за нас. Виж колко много място имаме, колко пространство за нас, да се чуваме, виждаме целите.

Евкалиптов Буда

в дома ѝ като в интерактивен музей

можеш да говориш с книгите

а авторите им умрели или детронирани да

мълчат да хихикат да проявяват алергии

към истината

тя казва ти пък

аз съм боса в храма

La double vie de la vérité

Дойде тънка и прозирна като Ирен Жакоб. 

Не съм това, което мислиииииш! 

Много красива в първата част на филма.

38

сама и сладка в утрото с реклами

вися от себе си и разсъждавам

преди не се тревожех за нефелността си

но издадох книга и се превърнах в лигла в женско

писане

а розата на мисълта ми цъфти в корема

в секса и в косата и в тялото което се завръща

и боде

из Третата жена II

Федя Филкова

Истината за тиранията над ябълките. Можел дръжки.

Всеки има право на всичко и всичко му се случва.

Ето, няма ме. И тук ме няма, а всичко е

все същото. От Нищото се гледам как изблед-

нявам, разтварям се във въздуха, но всичко друго

продължава да звучи като красив дует. 

Как иначе да проумяваме смъртта, освен 

живеейки я смърт след смърт.

……….

I am gone. This place is void of me, but still

it is the same. On top of Nothingness, I watch myself

fade out, dissolve, while all else keeps ringing

true like a beautiful duet.

How can we think of death at all if not

living through it death by death.

Може би щях да съм добър кулинар, ако имах търпението да забавям удоволствието.

Или добър архитект, ако математическата ми мисъл не беше посечена в зародиш в най-ранна възраст.

Или симултанен преводач, ако ме бяха приели в преводаческия профил в университета.

Всичко това са оправдания. Добра съм в това. Станах каквато станах, просто неосъществените мечти имат особена сила. И може би ми се иска да мога да казвам “аз съм […]”, а не “обичам да чета и да пиша”.