Първо спрях да ходя на работа.
В началото до офиса, после изобщо.
Не виждах вече утрото отвън,
а в процепа на хола си. Не снимах
изгреви, не забелязвах.
Почнаха едно след друго нещата
да сивеят. Чупеха се и не се поправяха.
Взех и хората да виждам в цветовете им
и все по-бързо им прощавах.
Те падаха.
Преображения.
Изсъхваше природата във мен
и онази изумрудена трева, която беше безгранична.
Разделих се с Онзи свой портрет, останах гола.
Само в сънищата се вълнувах
и може би от перспективата нещо
пак да се повтори. От бъдещето - не.
То е жестът на езика, с който казвам съществувам.
