Светлината рано сутрин в залата за йога е много, много крехка. Спира се по ъглите и разказва растителността, която приижда отвън. Огромни прозорци, сякаш липсват. Скоро едно от дръвчетата ще пламне в червено. Скоро може би и аз няма да съм същата.
Г. пуска музика, прилича на Ейнауди, но не знам. Казва да се вслушаме в звуците отвъд стените и прозорците. Аз се фокусирам в сенките на растенията по ъглите, вслушвам се в тях. Вече съм свикнала да не плача на пиано, макар че онзи ден си позволих да плача на Пианото. Вслушване, изключване, вдишване, издишване.
Когато скочих в тази пролука, която се отвори през август, не знаех, че йога ще ме отведе чак дотук. Няма я битката. Няма го бързането. Няма ги целите. Осъзнавам, че намеренията ми на постелката рядко отиват в нереалистичното. Казвам си: днес искам да съм мека; днес мога да кажа не; децата ми да не се разболяват; да не избухвам...
Завърших и Когато Ницше плака на Ялом, радвам се, че не я зарязах. Изпитах благодарност, че през нея чух стари разговори с Т., но този път ги чух много по-емпатично. Процесът на терапията почна преди 7 години и чак сега виждам с широко отворени очи.
Някои нови бележки от днес:
Желанието да ми е леко и простичко рядко е съвместимо с поемането на отговорност. Всъщност има още какво да се желае от толерантността ми към фрустрации и дискомфорт.
Думите танц, игра, светло-тъмно, топло-студено, лимон, жълто!, пресъхване...
Не-то ми става все по-еластично.
Защо ми е толкова нетърпима мисълта да се оставя да ме издържа мъж(ът ми). Има ли нещо, което крия от себе си по въпроса за действието/ бездействието? Работата и удоволствието? Танцът и пресъхването.
Липсвате ми, мои стихове. Мисля ви. Недейте да тръгвате.
Има нещо адски привлекателно в това да пишеш за раните си, но за мен по-скоро трябва да пишем ОТ тях. Знам какво пали процеса, но не го искам. Искам своя извор и своя център.
Липсата не е равна на носталгията, макар и в двете да има загуба.
