Първата ми целувка с мъж -
тежкият мъхнат дъх на лилиуми
от цветарниците в Париж.

Първият път -
в седем часа в Клиши,
мозъкът срещна тялото пак след седемнайсет години.

разтяжка

• Доротея
• тялото, поезията, гласът, спомените
• в снимките се старая да не прекалявам с обработката, но няма нещо, което не бих снимала. Всяко нещо може да ми се стори приятно за 'обрисуване' в зависимост от момента.
• движението на езика! Обожавам пулса на синтаксиса и внушенията му. Сюжетът почти не ми е важен, стига стилът да е това, което в момента търся. 
• архитект или дублажна актриса. 
• най-често - мъжа си
• не мога да излъча едно произведение. Помня фрагменти от много стихотворения, без да съм си го поставяла за цел, но може би най-много са тези на Виргиния Захариева.
• да се научиш да не се страхуваш от смъртта. и още - удоволствието от живеенето.

Имам тези въпроси от една чувствителна и красива жена, прекрасен поет. Ако и вие бихте искали да постоите малко срещу собствения си writer's block, отговорете си на въпросите по-горе. Забавно е, а може и да ви се стори доста предизвикателно.

Опити в превода

Smell 

William Carlos Williams

Oh strong-ridged and deeply hollowed

nose of mine! what will you not be smelling?

What tactless asses we are, you and I, boney nose,

always indiscriminate, always unashamed,

and now it is the souring flowers of the bedraggled

poplars: a festering pulp on the wet earth

beneath them. With what deep thirst

we quicken our desires

to that rank odor of a passing springtime!

Can you not be decent? Can you not reserve your ardors

for something less unlovely? What girl will care

for us, do you think, if we continue in these ways?

Must you taste everything? Must you know everything?

Must you have a part in everything?

Обоняние
Ах, ти, мой хлътнал нос с високо било!
Какво ли не надушваш?!
Какви глупци нехаещи сме с тебе, костеливко,
безочливи и без много да подбираме,
ей ни тук пред вкисващия цвят на
мърляви тополи: гниеща пулпа върху
мократа пръст. Как жадно само
се надига копнежът ни
подир тежкия дъх на минаваща пролет!
Зaщо не се държиш прилично? Защо не пазиш
своя плам за нещо по-приятно? Коя жена
ще ни обикне, ако все така я караме?
Налага ли се всичко да опиташ? Всичко да узнаеш
трябва ли? Бива ли във всичко да участваш?

Всичко знам, но нямам сили.
И като нефтен разлив ми личи.

артемида

тя
е тетива

виж как сините ѝ ириси
опъват до скъсване зримото

Агресивна нежност, в която двама или повече души са заедно в кошмара си. Ексхибиционистка интимност, в която говорят език, който само те разбират.
Сърцето иска да слезе.

le navire Night

Разделям морето между мен

и токсичния дъх на удавника.
Сама и по-висока съм в кораба.

Усещам платната да издуват покоя ми.

Сит буревестникът поздравява рибите и отминава.

сл.н.е.

Не, няма да изчезне. По-високо ще стои
кулата на крехката ти смелост.
Слънце ще струи от коридорите
на паметта ти.

Силвия Плат за мен дели върха на модерното поетическо изкуство с малцина. Преводите на Владимир Трендафилов за блестящи, съперничат на оригинала. Мечтата ми е един ден да видя всичките ѝ поеми на български!

Следва плах опит за превод на едно от последните, ако не и последното стихотворение на Силвия, дни преди да сложи край на живота си. Превода на Трендафилов вижте тук.

The Edge

The woman is perfected.   

Her dead

Body wears the smile of accomplishment,   

The illusion of a Greek necessity

Flows in the scrolls of her toga,   

Her bare

Feet seem to be saying:

We have come so far, it is over.

Each dead child coiled, a white serpent,   

One at each little

Pitcher of milk, now empty.   

She has folded

Them back into her body as petals   

Of a rose close when the garden

Stiffens and odors bleed

From the sweet, deep throats of the night flower.

The moon has nothing to be sad about,   

Staring from her hood of bone.

She is used to this sort of thing.

Her blacks crackle and drag.

Накрая

Жената тук е съвършена.

Мъртвото ѝ

тяло се усмихва в задоволство.

Привидна древногръцка обреченост

се стича в диплите нa тогата.

Нозете 

боси сякаш казват

"Дотук дойдохме, вече сбогом".

Мъртви отрочета, змийчета

бели, по едно

до всяка каничка с мляко,

вече празна. Завила ги е

обратно във себе си както

розата навътре прибира свойте

листенца, щом бликне ален дъхът

от сладките дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната да тъжи задължение няма,

гледайки от своята костница.

Свикнала е вече.

Пращи и влачи се саванът ѝ.

C

Ще си припомням този текст всеки път, когато се почувствам засрамена от цезаровото раждане на Самуил.

Повече никога няма да се срамувам, притеснявам и ужасявам от обстоятелствата в онази нощ на 7 срещу 8 юли 2013 г.

Няма да се извинявам на никого, че не мога да си представя при повторно раждане да преживея това - how afraid I am of being broken in a whole new way (от статията).


Няма да оправдавам страха си от повторна епикриза, на която пише ОПИТ ЗА РАЖДАНЕ.

Ще разказвам на детето си, че се е появило от корема на майка, която е нямала търпение да го види и прегърне, която се е грижила за него всеотдайно, която го е кърмила с желание и която се чувства щастлива, че всичко е завършило добре и без сътресения.

Темата е много болезнена и все още съм гузна от това, че за мен секциото беше късмет и че следващия път ще бъде избор. Попаднах на статията без да я търся, но ужасно много ме развълнува, та си мислех, че вероятно врагът е в моята глава. Слагам я тук с надеждата, че един ден някоя бъдеща майка ще се почувства окуражена да вярва във вътрешния си глас, така както всяка нормална, здрава жена знае какво е най-добре за нейното тяло и психика. 

миглите ти, облаче ле,
сто хвърчила
и едно - клюмнало в дрямка.

songs of experience

щракна на неправилното място
рукна черното

сме

Все още не зная какво си.
Прииждаш на тласъци като
кръв от отворена рана.
Мъж или жена си?
Мъж или жена съм?
Разбирам ни.
Лепне сокът ти
като лунна пътека,
изтичаща между краката ми.
И в това андрогинно обстоятелство
съм заета да творя еволюция.
Ставам око с пипала, забравила
здравия разум. Разума per se.
Чувство съм където трябва да се мисли.
Обичам тази заедност, в която
сме еднакви и различни. Розата
ти вътре е моят мозък
на повърхността.

ab ovo

денят прелива в многоточие
и после сепва се от лай на куче
избърсва се с ръкав следобедът
преял със тежките минути

камъче хвърли във тъмното
за да събудиш спящите ми тропи
в половия орган на съня си сме
смъртта ни тук е равна на живота

подарък

Благодаря, че ми я даде.
Тази светлоока честност,
на тясното ѝ гръбче - анаграма,
на пръстите - прозрачна тайна,
от корените на косите ѝ
нови корени растат.

elles

добре те разбирам, сладка центробежност
това е чудото на всеки кръг, живял задълго във триъгълник

как се прави експлозив

свързваш двата края на една история
и чакаш

пиша ти писмо, но не зная адреса ти.

Искам да ти кажа толкова много неща. Колко не ни стигна времето в подводието на взаимното доверие. Там сме меки и хтонични, уплашени дори от себе си. Искам да те питам къде те боли, сънуваш ли много, свършваш ли в съня си, пуши ли ти се понякога. Колко пъти съм те викала с надеждата, че ще положиш линия между мен и тогава. Не знаех къде си, какво си, но дойде като края на Страстната седмица. Всяка година възкръсвам с ново прозрение. Ти си древна и млада. Ти си всенадушващият нос на животно, което играе с ловеца си. Стоя до теб и се превръщаме в кръгове за невъзможен тетрис. Дали отново ще се срещнем? Къде? В колко часа? Да те чакам ли? Ще продължим ли да си продължаваме мислите? Очите ми те познават, а всъщност все едно познавам себе си, чупливо брайлово изречение. 

.

И времето не си прилича с вчера.
Ветровете вече не насилват, а полюшват.
Излюпих се в съня си умножена,
не риба съм била, а птица.

от стомаха ти ще пропътувам в хипокампа - злопаметен щам без дата за връщане.

par avion

искам да ти изпратя от тази събота тук -
лимона, изцеден във чашата
кръглите гърди и мускулите като праскови
любовта към сините рокли
ехото на диафрагмата при широките гласни.
хубаво е тук, където сме поседнали.
краката ни полюшват света,
а той се прозява по лъвски.

Спим, напоени със своята близост. Разменяме си очите, утробите, жълтото в косите. Едно криво зъбче. Отвътре някой настървено ни рита. Ще го родим през устите си.

изпразването

Болеше ме като разместване
сянката на този вятър.
Като заплитане болеше
възелът в недрата.

Свърших вече и влизам
празна в пълнотата.

diminuendo

Във времето гласът ти се разраства.
Остава само глас да бди над туй, което доугасва.

доказателство

Прокървявят венците,
закусили с тайна.

Уж избърсах кръвта от
носа си с ръка.

На девствената ти възглавничка
последната капка преля.

възмездието

В началото не можах да я позная.

Каза, че за да свали

товара от нежните ми плещи,

трябвало да махне целите крила.

хетерохромия

Но да обичаш сладко и да го ядеш са две съвсем различни неща.
Като едно синьо и едно зелено око.

лъжкиня

Коя си всъщност си ти?
А казваше, че не обичаш сладко.

Искам да те разкъсам.

Бяхме ли там и бях ли глътнала наистина сърцето си?
Коя беше тя? Къде съблече връхната си дреха и остана само канава?
И валеше, валеше, валеше.
Трябва ли да тръгваш? Трябва.