Той не ми позволява да мия съдовете. Както се разбра - имам синдром на Рейно, заедно с друг един синдром - на вглеждане в малките неща. Разкоствам ги. Показах си на лекарката подутото пръстче и се засмях колко съм тъпа, задето малки неща ме изкарват извън строя. Понеже ги забелязвам, за съжаление така съм направена.

Тройка на разсъмване за двойка на разсъмване. Мураками на коленете ми, приятен човек, европеидно приятен, признавам си. Слизам от колата и като че ли в Студентски град е паднала лучена бомба. Лукът е всепроникващ, наоколо има само лук и безвкусно облечени студентки. Очните ми ябълки замръзват, бях забравила какъв е вятърът в Студентски. "Ами да ви пратя на съдов хирург". Знаете ли, мисля си, това във вените ми трудно се лекува.

Всичко, което ми се случва, е в отдел вътрешни болести. Нямам за там напрвление. Не съм осигурена в точно онази година, в която докарах живота (и връзката си) до разпад, бутнах я на колене. Тогава осигурявах първостепенното си желание - да се качвам в чужди коли, да не зная къде съм, да изричам неща като в мъгла. Платих си подобаващо. Но вноската не излиза в регистъра.

Не мога да се отърва от усещането, че съм проста като гъба. Нещо не правя както трябва. Балансът за семейни ми е най-трудната дисциплина. Разболява ме, върти ме на шиш. Постоянно ме гложди мисълта, че ни се случва това, което заслужаваме. Тъпа овца.

денят ми според моите приятели:

I'll find you, you're a star after all ♥

Ние винаги сме това, от което се страхуваме.

хахахахахаха, е, не е ли готино? да живее дезинформацията

fockin' great.

А този закон за първи път го чувам - какво хилядолетие, какви глупости!!! Прати текста само да го видя и до довечера да ти пратя едно становищенце по въпроса

"Автобиография изпращайте." чудесно започва с тази нежна инверсия

Не само китайско, а всенародно ястие.

а ти май си яхнала метличката днес, толкова много постове и впечатления имаш

просто ми е интересно какъв поток от НЕЩА из главата ти, още повече, че го споделяш, особено негодуванието

Знам какво е да приключваш брой, уви

обожавам бийтълс!

Нооо както е добре известно - най-много шум вдигат кухите... неща!

инфинитиви

снимка

да бъда тиха

търпелива патица

във собствен сос

да минават нещата

и хората покрай двете ми

обли уши

да не задържам нищо

вътре и като животно

да давам глас на всеки свой

инстинкт

смирено да приемам

да ръкопляскам благородно

на всяка кауза с важно име

да се усмихвам сладко

да мисля положително

да лицемеря според етикета

да стана отшелник да наблюдавам

да сипя мъдрост

с правописни грешки

да си давам другата буза

да стана магистрала за енергии

това ли е модерно да направя?

под всяко друго име

-Защо не понасям момичешки текстове?
-Защото си прекалено критична към всички.
-Умирам от толкова захар. Не мога да ги търпя.
-Какво ти пука, нали не си от тях. Не ги чети. Ти пишеш за себе си.
-Не пиша за себе си. Това не е дневник и не е тайна. Пиша за теб. Пука ми само от твоето мнение, а ти не четеш.
-Не е вярно.
-Но по-скоро е вярно. Дай ми да те гушна.
-Малкото ми момиче.

И така всяка година не ми пука, че на него не му пука, че на мен ми пука. Какво ми пука. Решаваме сложна задача - изисква ли любовта реципрочност. Понякога да, понякога не, понякога променяме аксиомата за удобство. Празникът между краката трябва да е винаги празник в главата. Разговорите с мъжа на живота ми обикновено се изстрелват в двата края на термометъра, но някак силно се нуждая от тях, защото той е барометър за много неща. Любовта, любовта, под всяко друго име все ще е любов (по Шекспир).

из тълковен речник:
ж., само ед.
1. Чувство на самоотвержена и силна привързаност към някого, основано на кръвно родство, приятелство, разбирателство. Майчина любов. Синовна любов. Любов към родината. Любовта между хората. Съпружеска любов. Умирам от любов. Гореща любов. Взаимна любов.
2. Склонност, пристрастие, предпочитание, привързаност към нещо. Любов към работата. Любов към музиката. Любов към природата.
• Обяснявам се/обясня се в любов (на някого). Разкривам чувствата си (обикн. между мъж и жена).
• Женя се по любов. Женя се заради любов към партньора си.

we are what we are

колкото-толкова

толкова ме изморява баналността
на репетираното слово/ всяка
запетая, която чинно застава на точното
място и прекъсва нахално сърдечния ритъм
на текста////// толкова мразя когато зная
какво ще последва в добре бродираните
изречения от някоя девствено неопетнена
проза...(толкова мразя много . ия)
толкова рядко нещо ме изненадва
и ококорва очите ми, задъхва трахеята,
носните канали и разтърсва миглите ми
в следоргазмено вълнение.
толкова се
срамувам, че понякога чета диагонално

неща, които мисля, че не струват, но

изпитвам странна куртоазия и сканирам

някоя и друга дума.
толкова искам да бъда друга.

любовта и прошката сериозно вредят на вашето здраве

by unknown

мога да умра само от две неща

от любов и от прощаване

едното удря белодробието

а другото паметта

представям си как съм стара

и пръхтяща като древна машина

ръцете ми ще стискат още

някоя любима книга

която ще препрочитам защото

скоро съм забравила

емболически и героически

ще се боря за дихания

и ще си казвам че без теб не мога

ще ти прощавам че те няма вече

пак ще те забравя

и така до края

петъчен плезир

Вървя надолу по Черни връх, пързалям се, пльок-пльок, никой не разчиства, но аз съм с jazz fm в ушите и ми пускат примерно това:



Много ми е добре. Много. Нищо, че обедният ми айрян е вкиснал. Нищо, че поредният ресторантьор е принцеска с претенции.

Стоя и измислям това. Радват ме хората. Шарен свят. Обсъждаме кюфтенца с Дани и Никола, никой не умира от вкусни кюфтета. Освен от преяждане.

Когато имаш достатъчно, за да си купиш билети за театър и да пушиш с Калина, май е доста добре.

slow motion

снимка

Безименен махмурлук се облегна на главата ми. Езикът ми е грапаво пипало. Искаме каквото ни боли.
Лицемерието е да пушиш, пиеш и да разговаряш, докато някой друг чете творчеството си.
Баровете не са за четения.
Четенията не са за хора.
Те са любовни упражнения, когато си сам с огледалото. Душичката ти тихичко да мърка. Да се изчервява от слабост.
Затова се напих. И днес се концентрирам бавно и дълго. Поемам кафета и обмислям план за бягство от живота, който, казва Чарли, не бил за всеки.
Всъщност сутрин не съм толкова мрачна. Първо се протягам, половината от леглото ми скърца, защото е останала сама преди час. Опипвам я, изстинала е, ставам. Измивам лицето си с полярно студена вода. Правя си филтрирано кафе, 15 градуса в кухнята. Пристъпвам нервно в пижамата си, потропвам. Съвсем се разведрявам. Гримирана излизам малко след когато трябва. Сутринта е моя, най-красивото ми време. После идва мрачното лениво после. Часовете, затътрили две коли тежести. Тъмното е черна зеница.

ефирно време

снимка

нашата затворена брачна двойка

диша спокойно

весело бъбри и се боричка в снега

малко ядро с чести аритмии

крачи небрежно

до 199

май любимият ми театър

пътят до там е осеян с добри намерения

валентин стойчев и аз имаме връзка

знае кое ми е смешно

и кое запомням от раз

наизуст

но ми е лошо

лошо ми е заради хората

които нямат дом

камо ли театър

който ги познава

крещят в ефир

а виктор пита

може ли да се качат до покрива

че губел се обхватът

зимната музика

само климт и чадър спасяват
остатъците музика от
гибел
толкова много пъти се хлъзнах
без да падна
че сега очаквам да падна
без да се хлъзна

добре че е макси джаз
и неговата будистка лирика
за чорапогащници и черни рокли
жени облечени в коприна
за простичкото щастие
от това да танцуваш

все бързам за някъде
а нищо за мене не бърза
не бърза за мене
никъде
нищо

несправедливост

защо не съм иван димитров

или ланджев поне

или с иванов

защо не миланов

налага се аз да имам муза

а не муза да бъда

блаблабла

снимка
Седя и си мисля... Не ме интересува какво е казала Мария Илиева относно пиратството и забраната му, защото аз не съм против забраната на торентите. Мога да си плащам за филми и музика, мога и да не си плащам. По-интересно ми е как в зенита на спора законно ли е да се краде или не, подаръкът, който милата Дани ми направи - фотошопски колаж от дизайнерски постер с променен слоган - беше reshare-нат няколко пъти от знайни и незнайни, като само двама бяха оставили източника. Сега, това е офисна шегичка, направена с лицензиран софтуер и не е кой знае какво, но щеше да е много приятно, ако името на Дани бе посочено. Единствено на хората, на които им пука за посегателството им пука за посегателството. Някои неща няма да се променят, не мисля, че някакъв закон може да оцелее дълго у нас.

Втора точка. Докато аз изкарвам парите си с писане, ще смятам за нормален факта, че трябва да ми плащат, за да пиша. Аз не бера текстове от дърветата, нито ги взимам от мястото, посочено в снимката-посвещение. Също така обзавеждам дом, а доставчиците на материали не ми ги подаряват заради черните ми очи. Станала съм това, за което съм учила, по щастлива случайност съм го и обичала и бих била още по-щастлива, ако спрат да ме смятат за благотворително дружество.

Трета точка и последна. Никога не съм се наричала писател, няма и да се нарека. Мира Баджева каза в туитър:

Ако не можеш да издържиш на публичността, не си я причинявай.

и аз така си причинявам само колкото мога да понеса. Винаги споменавам източници на мъдрост и оригиналност, освен ако не е невъзможно издирването им. Не се правя на по-яка отколкото съм. Не съм яка. Аз съм старомодна тъпачка.
Дали да не извадя пак червените хоругви.

пътека

снимка

блуба лу и сняг в кафето ми
още от снощи усещах че днес ще бъдем добре
знаех че ще светне и ще спрат да дуднат
гласовете на тъгата
която безпричинно заваля отгоре ми
и днес просто изопнах всеки мускул
от моето тяло
в борба с черновата на зимата
с липсващата шпация
с лошата канализация
добре ми е да бъда периферна

анонимен

Anonymous беше приятна девиация от лекциите по ренесансова литература. Изобщо не го гледах със съзнанието, че съм наясно с историята. Това си беше отделна история. Рис Иванс се оказва актьор-изненада. Лорд Оксфорд да е Шекспир? Едва ли. Изключително добри мъжки гласове, преекспонирана театралност в пиесите в Globe, костюмите на героите сякаш не отговарят съвсем на епохата. Не вярвам, че Марлоу е бил чак такъв азазел, нито Бен Джонсън - такъв наивник. Сърце академично не ми дава да вярвам в повечето неща във филма. Но е забавен.
Пожелавам ви да го гледате без превод и да се абстрахирате от българския постер. Има защо.

gender issues

снимка
Оргазмите в съня са може би най-хубавото нещо, което може да ти се случи след нелек уикенд, счупена скоростна кутия, замръзнали крака и мехур, който зове за облекчаване. Понякога заспивам и забравям, а друг път гледам неподходящите работи преди лягане и сърцето ми натежава. Добре че умът има своите компенсаторни механизми за изхвърляне на напрежението.

Днес в лунния календар пише, че е подходящ момент за нова тръпка. И за културни мероприятия е подходящо. И за бърсане на прах.

Защо жените, които са сами, твърдят, че това е много по-хубаво от това да си в двойка?
Защо жените, които не са много умни, твърдят, че красотата отваря повече врати, а грозноватите пък казват, че интелектът е висша ценност?
Не може ли просто да си признаваме, че в дадени неща не струваме? А в други сме добри.
Толкова е простичко.

perfect sense

Perfect Sense

Моят любим ще спира сладкото
Ендорфин
ще си набавя само масажирайки
гърдите ми
с твърдото на дланта си
и с мекото на езика си
А снощи гледах филм
в който хората загубили си бяха сетивата
И само се усещаха докато се любеха
нищо че преди това ядяха сапуни
и пиеха олио

Любовта е единственото позволено чувство
когато отлюспиш от себе си всичкия бунт
и всяко горчиво
винаги
тя
ти
о
с
т
а
в
а

Ето защо Би е велика। Тя е премерена। Умерена। Сексапилна। Дива। Мощ на токчета.

история с яйца

снимка

Ramalama слушам сега. Подпухнала съм като кисната в кисела водичка. Mомиченце. Странни видоизменения - кутрето ми осми ден е с удвоени размери. Кутрето ми е поело всички световни проблеми и ще едрее все повече. Искам да си ходя vs искам да изчезна. Кутрето е еманация на това как можем да създаваме огромни неща от малки неща, да ги обръщаме в катаклизми.

Сутринта намирам кофичка от йогурт страчатела под холната масичка с облизана от езика му лъжица. Не харесвам йогурт страчатела, но езика му бих близала завинаги. Намирам го очарователен. След като и този месец не станахме родители, той каза спокойнощесиимаме и ме стисна по дупето утвърдително, както правят добрите мъдри мъже, които смятаме, че нямаме, а те всъщност са точно такива - добри и мъдри. Повтарям си, че всичко е наред, всичко ми е наред, ще си поръчам мебели, матрак и мивка, слънцето ще светне, ще остана по презрамки. Само мъничко спокойствие и много лято.

Оставих лъжицата потопена в моята чаша с кафе, флуидно свързани.

Последно не можах да разбера кое е по-вярно - че интелигентните хора не са способни на щастие (по Хемингуей) или че щастието е талант и е отредено на малцина (по Милена). Щастието е облизана лъжица?...

Géneration désenchantée

Откакто Ружин ми каза, че в тази държава няма смисъл да пишеш, защото изчезваме, стопяваме се малко по малко, аз пресъхнах. 24 часа минаха от мига, в който той обрече всички писатели на безсмислие. Който може нека пише на английски и да продава в чужбина, каза. Нека тогава се бие в гърдите, че е велик и че може. А тук, с нискокултурните хора, които ръкопляскат на цинизми или на сополиви девойки със стихове, какво разбират тези хора. Някой някого нарекъл пич и го въздигнал за писател. Ружин си пусна буйната коса от опашката и въздъхна като човек, който се е отчаял от средата, книгите и божествата. Показа ми kindle-а си, лицето на Твен и чуждоезичната си литература. После вметна, че и kindle-а небългарин го е измислил. Нищо не можем ние, само се пъчим. Неграмотно се пъчим, с пяна от напъни около устата.

Толкова е тъжно.

men who...

the girl with the fairy tattoo
и
мъжете които обичат жени
толкова е просто
такси блъска такси
куче яде повръщано
изяжда си го до края
кръговрат

понякога е добре да си
ъндърграунд
от ундърграунд глава не боли
а тъкмо днес казах на никола
че съм за комерсиалното

изходът на вечерта се намира
в моя жезъл и спасение
дървената ми лъжица

Пресата

Както обещах преди време, ето го и текста ми за в-к Преса.

Преди няколко години, когато се решаваше бъдещето ми (така наричат кандидатстването в университет), знаех, че искам да уча нещо, което ще ми позволи да работя с мириса на хартия около себе си. Концепцията бързо почна да се избистря и се случи една любов към печатните медии, която с времето еволюира като същинска връзка – сваляш си розовите очила и продължаваш да изнамираш хубавото под нечистоплътието и баналностите.

Пресата остарява, уви. С дигитализирането на всяка възможна част от бита ни, почти никой не си прави труда да купува вестници и списания, да ги разлиства и да прави купчинки с тях в някое кьоше в дома си. В този контекст аз започнах да трупам таен и явен негативизъм към електронните медии. И не че имам нещо против интернет, напротив. Постоянно съм в мрежата, чета чуждестранни издания именно благодарение на онлайн версиите им. Все пак авторитетът, който има печатната медия, е сравним с пренебрежимо малко неща.

Знам точно какво разпали още повече сантимента ми към печата. Човешкият фактор в интернет медиите. Неприкосновеността на статията отиде в забвение нейде по пътя на еволюцията и прогреса. Появи се явлението хейтър и омаза положението по крайно неприятен за пишещия начин. Хейтърството избута адекватната критика в тъмните ниши на четенето и се превърна в основно занимание офисните труженици. Така пресата, онова блажено творение на Гутенберг, печата само за ценители – шепа хора, които купуват вестник, за да го четат, а не за да го плюят по всички параграфи.
Добре съзнавам колко остаряло и недемократично звуча в момента. Предполага се, че всеки има правото да говори каквото си иска и както си иска. Предполага се също, че свободата на словото трябва да засяга всички обществени сфери, не само журналистиката и книгоиздаването. Само че всичко това е силно надценено, защото за да изразяваш свободно словото си, трябва да си информиран и да спазваш някакъв елементарен, наистина базисен, етичен код. Тук, в България, го няма.

Ако предположим, че каквато е медията, такива са и потребителите й, то следва, че едното е повлякло крак на другото и всичко е един порочен кръг. Електронният „ефир” ни облъчва с такава нечистотия, че е някак обяснимо същото да се излива обратно върху й. Прекаляването е основната мантра на всеки user във форумите. Понякога е толкова натрапчиво гадно, че се замисляш да не би на тоя човечец да са му платили да злослови, в повечето случаи необосновано и почти винаги – неграмотно.

Коментарите в електронните вестници и списания като че ли не могат да бъдат критерии за журналистите дали нещо се чете и е любопитно. Виртуалният читател рядко чете аналитично и толкова задълбочено, както ако има печатния формат в ръцете си. Ако си дал пари за вестник, ще си го прочетеш по-критично, нали така? А когато сканираш текст от бюрото в офиса и се почесваш по разни места, е съмнително колко си настроен за разбор на прочетенето. Затова просто коментираш, за да се чуе гласът ти, дали е компетентен, дали има какво да каже – това остава загадка.

Интернет уби удоволствието и за пишещите. Чувала съм, че до скоро хората изпитвали тръпка да пишат материалите си, да правят проучвания и да се подготвят. Сега се налага да си мастит журналист, за да издържиш първо на напрежението в работата и после на пресата на обществните коментари. Дори да имаш гледна точка, тя бива изродена в жалко обзорче на дадена тема, понеже читателят смята, че а)t1p si be6e i t1p si ostana, б)такива като тебе трябва да ги убиват с камъни на улицата. Колкото и непоклатим да си, в даден момент подобни изказвания по твой адрес почват да ти досаждат и накрая ти става все едно колко добре пишеш, защото няма адекватна аудитория, която да даде безпристрастна оценка на работата ти.

Затова си мисля, че на нас спешно ни трябва да си купуваме пресата, не да я четем от монитора. В един утопичен свят това би възпитало култура на четене, която ще промени възгледите и очакванията и на двете страни. Ще завърша с цитат от разказа Ина на Васил Панайотов, който ще оставя без коментар: „Двайсет и седем години работа в печатница, след които това остава най-прекрасното ухание. Да разтворя вестника през средата, държейки страниците с две ръце, да се надвеся отгоре му като над разчекната нимфоманка и да вдъхна оглушителния тътен на циклостилния мастодонт, бълващ броеве като хартиени бебета. Този дъх ме упойва.”

**

Мислят си, че знаят по-добре от нас
Колко пъти проветряваме във хола
Колко често кихаме
И как точно се обичаме
Никой не е питал Кортасар
Защо е ползвал тези и онези метафори
Но Кортасар не е имал фейсбук

не беше ли ти малка
невръстна поезия с кичур коса
вертикално изтекъл пред очите ти светла мъгла
когато изписа с върха на сърцето си бодливата тел
от меки слова
болеше ли, мъничка моя, да виждаш като пред огледало
трепкавата своя голота

очакване

по фиеста тиви мъж пошира
ципура
прави мус от козе сирене, чери домати
мастика и стрит чесън
прекрасно аранжира
мислено изяждам мозъка, стомаха,
и сърцето си, едно по едно-
зъбите ми ужким се уголемяват
наострят белите камшичета
блещукат гладни като склерата на очите ми
когато те няма

веднъж ми се смя когато
гледах новини на португалски
защото ми е толкова приятно
да чувам нещо красиво в края на деня си
и постепенно разбирам че човек се влюбва в красотата
и разлюбва истината

продължавам да следя чужди телевизионни
канали
от турските лицето ми се напряга като на
нервна кобила
и превъртам на нещо испанско
като произнасят тяхното s
и шмугвам език между зъбите си
за по-автентично
френски разбирам отлично

докато се върнеш в нашата къща
аз прочитам няколко кратки поеми
изпивам чаша от домашното вино на татко
и си спомням как като бяхме малки
се интересувахме само от парфюма на
слабините си
а сега те очаквам с нетърпението
на жена, която има нещо да ти каже

снимка

безразборище

вестникарският ми дебют е в преса
защитавам печатните медии
с удоволствие
защото обичам да ми мирише на хартия
почти ми текна кръв от носа
от посттворчество

животът се случва
докато не си направим планове
баси чудесното и интересното
е да виждаш как се изхлузва през пръстите
и да разбираш че не си защитен от щастие

след едно полу-уговорено интервю
и няколко "абонатът е извън обхват"
мисля да заложа главата си
че никога няма да се занимавам с медии
освен сега, утре и в близкото бъдеще
а калина каза, че самата аз съм медия

послеписът следва
щастието няма пунктуация

а той

си навива десния крачол до коляното

без да съзнава

и някъде до семинарията обръща колата

и се връща до вкъщи

за да се избръсне

намирам го за чудесно

мъжете вдъхновяват

Гледах Чарли при Денис
и Джефри беше там
и коментираха силикона на една
неприятна жена
Чарли беше облегнал глава
килнал я беше
говореше за писането на жените
и как не му харесва
и за писането трябвали топки
както казах преди време
вдъхновена от Нотомб

руси предпочитал
тази гнус не го интересувала
(не че каза гнус, съвсем възпитан беше)
а Джефри как преглъща мислиш
хапката изискано предястие

Чарли и спокойните му очи
бяха отегчени
очевидно Денис не може да задава въпроси
и си гледа непрестанно сценария

литературата смятам
не подлежи на етикети
и етикетът писател се поставя посмъртно
но това е само мое мнение
а аз откривам за себе си скуката
дето пъпли из моите текстове

скандали обичат хората
да те хванат и да те изгризят
понеже така са решили
а Чарли каза че всеки е гениален
стига да си върши работата
по най-добрия начин възможен।

festive

vh1, фреди по трико

майкъл с брокат по ботушите

танцуваме

толкова е хубаво миналото ти

да влиза в хола ти един ден преди

да дойде бъдещето

обичам живота си

моя

обичам го

със светлооките хора във него

толкова са много че ме заболяват очите

от конкуренция с техните

обичам го и заради сутрините

студени блокчета които влизат

у нас по пантофи и се изнизват през вратата

като неверни жени

обичам го заради парите с които

още мога да си купувам билети

за където поискам а после да мрънкам

че нямам пари

животът ми е суперяк

нямам даже три причини да се оплача

а толкова много поводи имам

да обичам живота

живи сме

До тази сутрин, 09:02, не знаех колко много ме е страх. Нямах представа, че в мен живее подобно хищно животно, което може да ме оглозга за секунди. Получих обаждане от непознат номер, събудиха ме. Никой нищо не каза отсреща. Отворих фейсбук докато се излежавах. Видях текста на Милена и нейното "мъжете винаги умират първи". Станах, изкъпах се и си направих кафе, както всяка друга сутрин. Включих си духалката, събрах прането, прострях го върху дивана, за да доизсъхне. Майка ми се обади и ме попита дали съм се чула с него след като е отишъл на работа.
Не, казвам.
А в колко заминава?
Към 8, отвръщам.
Тя ме посъветва да му звънна. Ей така. Да видя дали е добре. Понеже някакъв мъж се убил сутринта. С колата си, сам бил. И аз я уверих, че си внушава.
После се качих в таксито към центъра, a червата ми се заплитаха в сложни възли от мислене. Нещо усърдно си проправяше път по хранопровода ми... Набрах го. Не отговори. После служебния. Не отговори. После пак личния - 3 пъти.
Започнах да навързвам нещата и реших, че номерът, който ме е събудил сутринта, е бил на някоя болнична морга. Слязох от таксито и започнах да рева, там, до пилоните на НДК. Телефонът ми, същият, който той ми подари преди 4 дни, нищо.
Страхът, че мога да остана сама, се оголи. Не без Валери, никога, никога! Текстът на Милена, страхът, телефонът. Не е правилно някак. И ЗАЩО НА НАС? Егоизмът и мисълта, че на тебе не може да се случи, са брутални прозрения. Страх те е, че оставаш сам. Грозно е. Отвратена съм. А той, нежните му устни и веселите ириси, те са там. Добре е, гласът му бликна от слушалката малко по-късно. Аз оставам отвратена от себе си. Така се запознах с неприятната аз. От страх.

Съжалявам за хората, на които са се обадили от някоя болнична морга.