Колко много тела на птици разчистват всяка сутрин --
птиците, които бъркат прозорците с небето,
и умират, зашеметени. Често мисля, че ако можех, не бих изживяла живота си отново.
Само това сърце имам, ясно? Опарих се, изгорях още след първия гаслайтинг.
От самото начало ми казваха, че боравя добре с думите, казваха ми кога и какво да казвам.
Вярно е, превърнах болката си в пир и поканих всички, цялата банда.
Ядохме само цветя - това си беше моята болка все пак.
Бях на 29 и без малко да се превърна в Юлиана от Норич.
Когато се почувствах в безопасност, попитах Кейти: Антифеминистко ли е да гладувам заради мъж?
Тя отвърна любезно Нека сменим фокуса на въпроса.
Не след дълго вече ядяхме божури и люляци с пчелите вътре.
Всички онези двойки бяха дошли да чуят речта ми.
Напълних устата си с пчели и започнах да говоря с пълна уста.
Чуйте ме, ако ще говорим за любов, трябва да говорим за насилие!
Ужилиха ме, езикът ми се поду и почнах да плюя сдъвкани пчели.
Специален екип дойде да ги изхвърли преди някой да види.
Колко много тела на птици | Емили Скаджа
23.11.21
Нещо като песен | Уилям Карлос Уилямс
17.11.21
в тревата,
а писането нека
е от думи - бавни, но и бързи - рязко
да повалят, кротко да изчакват,
будни.
-- метафора да помирява
камъни и хора.
Твори. (Идеите са само
във нещата). Измисляй!
Цветето ми е каменоломка и то
руши скалата.
*Преди години се влюбих в това стихотворение заради превода на последното изречение, което напълно осмисля всичко по-нагоре.
Срамниче | Уилям Карлос Уилямс
16.11.21
Нейното тяло не е като анемоната
бяло, нито тъй гладко,
ни тъй надменно стои. То е поле
с диви моркови, което превзема със сила
земята; над него тревата
не се подава дори.
Тук е наистина бяла;
бяло огражда луничка от пурпур
в средата на всеки цвят.
Всеки цвят е педя
от нейното бяло. Където
дланта му е минала, е оставила
пурпурен знак. След допира му
всяка частица у нея разцъфва, поникват
жилки една по една, докато
цялото поле не стане от желание бяло,
голо, един стрък,
един грозд, цвете до цвете,
блян безмерен за бяло --
или край.
Малка фуга, Силвия Плат
8.11.21
Тисът размахва черни пръсти:
нахлуват студени облаци.
Така глухонемите сочат пътя
на слепите, но все тъй напразно.
Харесвам черни послания.
Какъв безизразен облак!
Като око - целия бял!
Окото на слепия пианист
от моята маса на кораба.
Пипнешком търсеше храната си,
пръстите му надушваха всичко.
Не можех да откъсна очи.
Той чуваше Бетовен:
черен тис, бял облак,
ужас и мъки.
Капани от пръсти, хаос от клавиши.
Наивно и празно
се усмихват слепците.
Аз жадувам големите звуци -
тисовия плет на Голямата фуга.
Глухотата е друго.
Татко - неясен проход.
Виждам гласа ти,
черен и гъст като в детството ми.
Плет от команди -
готски, варварски,
чисто арийски.
Кара мъртъвците да стенат.
Пледирам невинна.
Значи тисът е моят Христос.
И двамата - еднакво измъчени.
Виждам те през Първата световна,
зад месарския щанд,
как сечеш вурстове!
Те обагрят съня ми -
червени, нашарени, прерязани шии.
И после - мълчание!
Някакво ново, тежко мълчание.
Бях на седем, нищо не знаех.
Светът се случваше.
Ти имаше един крак и пруска мисъл.
Сега и облаците
простират своите бели чаршафи.
Все така ли мълчиш?
Препъва се и моята памет.
Помня синьо око,
куфарче с мандарини.
Ето това бе човек!
Като черно дърво смъртта се отвори зловещо.
Междувременно аз оцелявам,
подреждам деня си отрано.
Ето ги моите пръсти, моето бебе.
Облаците са сватбена рокля,
също толкова бледи.
Поезия • Вл. Трендафилов
12.9.21
Poetry
There’s a vast, vast vastness
Somewhere deep inside,
Bringing directions together.
For all I know, this vast, vast vastness
Splits into cells —
A kaleidoscope of comforts,
A flash of a room to inhabit,
A flash of a hollow,
A flash of a squeaking waggon
Going uphill empty,
Loaded on the way down.
I don’t know what the three have in common
But we go against the draught, making
Our invisible counterweight
Visible.
*благодаря за уютите, Т.!
Разтягане на допира, Владимир Трендафилов
17.8.21
My ear touches
to the hair
of some girl in the crowd, sunlight
and a grey silhouette — I go deaf
from the strings. Grass
seemingly grows and a mole’s
nuzzling his way to the sound,
but it never succumbs. Walled up,
as if by bricks,
the ear is trying to say something aloud.
Фратура Векиа • Ребека Елсън
12.7.21
Отчупваш хляб край потока,
мълчиш,
а селото потъва в планината
камък по камък,
змия се плъзва във водата -
митична, точна, вглъбена,
и внезапно те обгръща усещане за време
като вода от сухо възвишение.
Всяка частица пейзаж
е частица от някъде другаде.
Докато, легнал по гръб,
изгубваш от очи планината
и остава само небе,
в което само облак
пробягва.
Средата на юли / Силвия Чолева
17.6.21
Какво струи от този фар, който бавно се появява и изчезва от дъното на нощта. Моята самота и аз седим в стари шезлонги. Около нас попукват щурци. Погледът ми, уморен от слънце - почива върху зеления фосфор на лозовия лист. Толкова е тихо - знам какво сънуват чайките. Лунното око се вторачва в мен и разваля картината. Вече сме заедно.
Mid-July
What’s streaming out of that lighthouse,
As it emerges and fades
From the bottom of the night?
My loneliness and I are seated on old deckchairs.
Crickets are crackling around us.
My eyes, tired of sunlight
Lay themselves on the green phosphorescence of the vine leaves.
It’s so quiet I can hear the dreams of the seagulls.
The Moon’s eye stares at me
And spoils the picture.
We’ve become one now.
Емили Дикинсън, 445
10.12.20
Съзвездия, Ребека Елсън
20.11.20
Да си представим, че не бяха второстепенни богове,
издигнати във вечна памет,
или пък животни, било то зверове,
забодени като експонати в небето.
Да си представим, че това са танцьори на ламбада,
упражняващи своята бавна съблазън
върху космическите повърхнини.
Тогава, в името на науката, може да яхнем
осеяните им със звезди бедра
към ръба на нашите хипотези,
да открием същинските константи
на Вселената:
бързият пулс,
дългият взор,
единственият природен закон.
А ако я нямаше Луната? от Ребека Елсън
нямаше да има месеци
океанът щеше да е тих
без приливи
без ясни нощи
звездни окултации
без образ
без песни за Луната
опасност от затъмнение
без място, където да стоиш
и гледаш изгрев на Земята.
Теории за всичко (или за ризата на лектора, която е като картината на стената), Ребека Елсън
13.11.20
може да има законотворци,
определящи траекторията на свободното падане,
Но дори картината на стената зад него --
себе си, проектиран до своите проекции,
където цветовете на картината
са се разлели по ризата му,
движението им е застинало в сложна
композиция от линии и светлина.
Антидоти на страха от смъртта, Ребека Елсън
9.11.20
Понякога, като антидот
на страха от смъртта,
ям звезди.
В тези нощи, лежейки по гръб,
ги изсмуквам от всеобхватния мрак,
докато побера всички, всички в мен,
парливи и остри.
Друг път пък се разбърквам
във вселена все още млада,
като кръв топла все още:
няма Космос, само пространство, където,
светлината на невъзникнали още звезди
се стеле като сияйна мъгла
и всички ние, всичко
вече е там,
но неоградено от форма.
И понякога стига
да легна на земята
до прародовите ни кости:
да тръгна по пътя застлан
с нашите захвърлени черепи -
сякаш скъпоценности, какавиди -
и да си кажа: отлетяло е с искрящи крила
онова, което е напуснало тези обвивки.
Капан за зайци, Силвия Плат
22.4.20
вятърът запушваше устата ми с косата,
разкъсваше гласа ми, а светлината от морето
заслепяваше, погубените животи се разстилаха
в него, разнасяха се като нефтен разлив.
Вкусих злостния прещип,
черните му шипчета,
сетното миропомазване на жълтите му венчелистчета.
Бяха остри, чудно красиви
и ексцентрични като изтезание.
Оставаше само едно място.
Тънеещи и дъхави,
пътеките се свършваха в падината.
А капаните бяха почти незрими -
нули, затварящи се около въздуха,
заложени един след друг като контракции.
Липсата на писъци
пробиваше дупка в зноя, оголваше мястото.
Стъклената светлина бе прозрачна стена,
шубракът мълчеше.
Усетих безшумно раздвижване, намерение.
Чух безчувствени, лениви ръце около чаена чаша
да почукват белия порцелан.
Как го очакваха тези малки убийци!
Като възлюбени го чакаха. Тръпнеше и той.
Ние с тях също имахме връзка --
здрава тел помежду ни,
невъзможни за изтръгване щифтове, и ум,
който щраква около нещо, набързо прибягващо;
тази хватка убива и мен.
Бурка, Силвия Плат
13.4.20
Нефритена*---
камък от едната страна,
противоречивата
страна на зелен Адам, аз
се усмихвам, с нозе кръстосани,
загадъчна,
с хаотични проблясъци.
Тъй ценна!
Как само слънцето полира рамото!
И ако
луната, моята
неуморна братовчедка
се покаже с ракова бледност,
влачейки дървета---
малки обрасли полипи,
малки мрежи,
изчезват тогава страните ми видими.
Заблестявам като огледало.
В този фасет влиза женихът,
господарят на огледалата!
Сам себе си води
сред копринените
паравани, атрибутите шумящи.
Поемам дъх и булото
над устните помръдва,
над очите
булото
е наниз от дъги.
Аз съм негова.
Дори когато
той отсъства, аз
се въртя
в ножницата от безсилия,
безценна и тиха
сред канарчета и папагали!
Дърдорковци,
слуги на миглата!
Ще пусна
едно перо като паун.
Слуги на устната!
Ще пусна
навън един тон,
с който ще пръсна
кристалите,
които цял ден полилеят
поклаща,
милиони глупци.
Слуги!
Слуги!
Още една негова стъпка
и ще пусна
ще пусна
навън от скъпоценната мъничка кукла,
която той за себе си къта,
лъвицата,
писъка в банята,
пробитата мантия**.
* Смята се, че "музата" на стихотворението е нефритена фигурка
**Вероятни препратки към 1) “Похищението на къдрицата” на Поуп и 2) убийстовото на Агамемнон
Макове през юли, Силвия Плат
9.4.20
дали причинявате болка?
Трепвате. Не мога да ви пипна.
Ръка протягам в огъня. Нищо не изгаря.
Изморих се вече да ви гледам
така потрепващи, сбръчкани и алени като кожа на уста.
Уста току разкървавена.
Малки кървави поли!
Има изпарения, които не достигам.
Къде е опиатът ви, наркотичната ви капсула?
Да можеше да изтече кръвта ми, да можех да заспя.
Да можеше устата ми да се сроди с такава болка!
Или от стъклената капсула в мен да изтекат отровите ви,
да притихна, да застина.
Но безцветна. Сива.
юли, 1962
Макове през октомври, Силвия Плат
подпалва своя въглероден окис,
Доброта, Силвия Плат
4.4.20
Лейди Доброта, така мила е тя!
По запотените стъкла блещукат нейните бижута
синьочервени, огледалата
отвръщат, пълни с усмивки.
Кое е по-истинско от плача на детето?
Този на заека е по-примитивен,
но му липсва душа.
Захарта лекува всичко, така твърди Добротата.
Захарта е нужна течност,
кристалите ѝ са мехлем.
Ех, доброта, доброта,
как нежно събираш парченцата.
Като пеперуди отчаяни моите японски коприни
могат всеки миг да бъдат прободени, всеки миг - упоени.
И ето идваш, с чаша чай
с венец от пара.
Кръвта е поезия,
тече неизменно.
Две деца ми подаваш, две рози.
Думи, Силвия Плат
26.3.20
Думи (Силвия Плат)
Брадви,