Показват се публикациите с етикет преводи. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет преводи. Показване на всички публикации

Треска 39,5 / Силвия Плат

15.3.20

Fever 103
Pure? What does it mean?
The tongues of hell
Are dull, dull as the triple

Tongues of dull, fat Cerberus
Who wheezes at the gate. Incapable
Of licking clean

The aguey tendon, the sin, the sin.
The tinder cries.
The indelible smell

Of a snuffed candle!
Love, love, the low smokes roll
From me like Isadora’s scarves, I’m in a fright

One scarf will catch and anchor in the wheel,
Such yellow sullen smokes
Make their own element. They will not rise,

But trundle round the globe
Choking the aged and the meek,
The weak

Hothouse baby in its crib,
The ghastly orchid
Hanging its hanging garden in the air,

Devilish leopard!
Radiation turned it white
And killed it in an hour.

Greasing the bodies of adulterers
Like Hiroshima ash and eating in.
The sin. The sin.

Darling, all night
I have been flickering, off, on, off, on.
The sheets grow heavy as a lecher’s kiss.

Three days. Three nights.
Lemon water, chicken
Water, water make me retch.

I am too pure for you or anyone.
Your body
Hurts me as the world hurts God. I am a lantern——

My head a moon
Of Japanese paper, my gold beaten skin
Infinitely delicate and infinitely expensive.

Does not my heat astound you! And my light!
All by myself I am a huge camellia
Glowing and coming and going, flush on flush.

I think I am going up,
I think I may rise——
The beads of hot metal fly, and I love, I

Am a pure acetylene
Virgin
Attended by roses,

By kisses, by cherubim,
By whatever these pink things mean!
Not you, nor him

Nor him, nor him
(My selves dissolving, old whore petticoats)——
To Paradise.

Чиста? Какво е да си чист?
Адските езици
трепкат вяло, вяло като тройния

език на ленивия, тлъст Цербер,
който хърка пред портата. Езици,
безсилния да измият

възпалените сухожилия, греха, греха.
Проплаква праханът.
Незаличимият мирис

на свещ изгоряла!
Любов, любов, от мен дълбоко се търкулват пáри
като Айсидориния шал, страх ме е,

че ще се хванат и заседнат в колелото.
Тъй жълти, мрачни пари
със своя собствена стихия. Те няма да се извисят,

а ще се търкулнат по земята,
ще удушат старите и кротките,
слабичкото

парниково бебе в легълцето,
противната орхидея,
висяща от въздушната си градина,

дяволски леопард!
Лъчението я направи бяла
и я погуби завчас.

На блудните ще омажат телата
като в пепелта след Хирошима и ще ядат.
Грехът, грехът.

Обич моя, цяла нощ
светвам и угасвам, пак и пак.
Чаршафите натежават като развратна целувка.

Три дни. Три нощи.
Вода с лимон. Бульон от пиле,
от течности ми се повдига.

Твърде чиста съм за теб, а и за всички.
Тялото ти ме ранява,
както светът ранява Бог. Фенер съм -

главата ми - луна
от японска хартия, парещата златна кожа -
безкрайно деликатна и безкрайно скъпа.

Изумява ли те колко съм гореща? И как светя?
Аз съм гигантска камелия,
пламтяща и гаснеща, огън до огън.

Мисля, че се издигам,
мисля, че може да се възвися -
капките горещ метал излитат и аз, обич, аз

съм чист ацетилен,
дева,
обгрижвана от рози,

от целувки, херувими,
от каквото и да значат тези розови неща.
Не от теб или от него,

от него не, или пък него
(разтварят се лицата ми като продажни фусти)-
към Рая.

Порязването, Силвия Плат

27.2.20

Каква тръпка-
палецът ми вместо лука.
Върха почти го няма,
остана само кожеста

панта,
периферия на шапка,
мъртвешки бяла.
И сетне червеният плюш.

Малки поклоннико,
индианецът отмъкна скалпа ти.
Пуешката ти гуша
застила червен килим

право от сърцето.
На него стъпвам,
стискайки шишето
с розов пунш.

Същинско празненство.
От изкопа
хукват милиони войници
с червени палта до един.

На чия страна сте?
O, мой хомункуле,
болна съм.
Взех хапче, за да убия

тънкото,
хартиено чувство.
Саботьор,
камикадзе --

петното на бялата ти
островърха качулка,
пребрадка,
става черно и щом

свитата плът
на сърцето ти
срещне своята малка
мелница тиха,

как само подскачаш --
ветеран трепаниран,
мръсно момиченце,
палец пън.


Надзирателят, Силвия Плат

25.2.20

Снощната ми пот лепне по чинията от закуска.
Все същото в менюто - синя мъгла, виеща се
около същите дървета и надгробни плочи.
Само това ли може да предложи
подрънкващият с ключове?

Бях упоена и похитена.
Седем часа в несвяст
в черен чувал,
отпусната, ембрион или котка,
средство за мокрите му сънища.

Нещо не е наред.
Таблетката за сън, моят червеносин цепелин
ме изпуска от ужасно високо.
С разбита черупка
се оставям за храна на птиците.

О, свредели малки --
колко дупки има вече този пергаментов ден!
Изгаря ме с цигари,
все едно съм черна робиня с розови лапи.
Аз съм аз. Това не стига.

Треската капе и съхне по косата ми.
Четат се ребрата ми. Какво съм яла?
Лъжи и усмивки.
Нима небето е със този цвят,
нима не трябва да трепти тревата.

Денем, докато лепя църквата от изгорен кибрит,
мечтая за някой напълно различен.
А той, заради това предателство,
ме наранява, той
с бронята си от преструвки,

с недостъпните си, хладни маски от амнезия.
Как стигнах дотук?
С неопределена присъда,
умирам най-разнообразно -
обесване, недохранване, изгаряне, хващане на въдица.

Представям си го
немощен като далечен гръм,
в чиято сянка съм изяла скромната си дажба.
Искам да умре или да го няма.
Това е сякаш невъзможното.

Свободата. Какво би бил мракът
без огъня, който го храни?
Какво би била светлината
без очи, които да пробожда, какво би
бил, бил, бил той без мен.


Ти (Силвия Плат)

4.2.20

Още една от ''гатанките'' на Плат, отново текст, наситен с картините, преследващи бременните жени. Странен, сюрреалистичен сън, в който един фетус е и изчезнала отдавна птица, и лигавa риба, и чакано с нетърпение ново начало.

Приличаш на клоун, най-щастлив на ръцете си,
с крака към небето, луновиден череп,
хриле. Разум
с подвит палец навътре, додо изчезнало.
Като бобина, усукана около себе си,
ти влачиш подобно на совите мрака си.
От Четвърти юли до Деня на шегата
си ряпа безмълвна,
мое бързонабухващо малко кравайче.

Като мъгла неясно, като писмо очаквано.
По-далечно от Сидни.
Приведен Атлас, скарида странстваща.
Удобно сгушена пъпка, у дома си
сякаш сардела в буркан.
Мрежа, пълна с ягули, гъмжило.
Скокливо мексиканско бобче.
Безпогрешно като точна сметка.
Чисто досие със собствено лице.

Талидомид* (Силвия Плат)

21.1.20

алидомидът (или таломид) е популярен през 50-те години на 20-и век препарат, който е бил предписван на бременни жени с тежки симптоми на 'сутрешно' гадене. Смята се, че медикаментът е причинил сериозни физически и неврологични увреждания на бебетата, родени от жени, които са го приемали.


О, полумесец---

Полумозък, прозирност---
Негър с маска на бял,

черните ти
чуканчета шават и отвращават---

паякоподобни, опасни.
Каква ръкавица,

каква кожена ципа
ме е държала далеч

от тази угроза---
пъпките незаличими,

наченки на плешки,
личицата, които

се изритват в живота, влачейки
отсечени

окървавени липси.
Цяла нощ дялам

пространство за туй, което е в мене,
една любов

с две влажни очи и писък пронизващ.
Бяла плюнка

от безразличие!
Тъмните плодове се завъртат и падат.

Огледалото отсреща се пропуква,
образите

избледняват и като изпуснат живак ненадейно изчезват.

Дървета през зимата (Силвия Плат)

16.1.20

Зората разтваря своя син акварел.
Върху хартията си плътна от мъгла дърветата
приличат на рисунка.
Трупат спомени, пръстен по пръстен,
безкраен низ от венчавки.

Без аборти да знаят, ни свади,
от жените по-верни,
с лекота се плодят!
Докосват едва безногия вятър,
потънали дълбоко в историята --

С криле разперени, взряни в мистичното.
По това приличат на Леда.
О, майко на листата и на сладостта,
кои са тези Деви оплаквачки?
Сенките на гълъбици, пеещи напразно свойта песен.

Ялова жена (Силвия Плат)

12.1.20

Имам подчертан интерес към стихотворенията на Плат, в които става дума за майчинството. Morning Song, Metaphors, ChildThalidomide и много други, разбира се...
В дневниците си Силвия неведнъж споделя противоречивите си чувства към майчинството. От една страна от съвсем млада знае, че един ден ще има деца, син (!), от друга разкрива страховете си - че децата биха попречили на свободата ѝ да пише, че може да роди бебе с недъзи или психическо разстройство, че непременно първо трябва да бъде осъществен, публикуван, писател и едва след това да се отдаде на отглеждането на потомство. Изключително откровена е в съмненията и несигурността си.
Тълкуванията тук са много. Студените музеи, луната, болничната среда са чести обитатели на стиховете ѝ, удивително е как в цялата безизразност и стерилност на амбианса, лирическият ѝ глас е плътно населен, без да е многословен.


Празна съм, в мен отеква всяка стъпка,
музей без статуи, без разкошни колонади и ротонди.
В двора ми водите на фонтан подскачат и потъват пак във себе си -
сляп за света, с душа на послушница. Мраморни лилии
издишат бледност все едно аромат.

Представям си се с важна публика,
майка на бяла Нике и няколко Аполона с празни очи.
Вместо това мъртвите ме раняват с внимание и нищо не може стане.
Луната полага длан на челото ми,
като сестра равнодушна и тиха.

Ариел (Силвия Плат)

9.1.20

Застиналост в мрака.
После - безплътното синьо
изливане на хребет и шир.

Лъвице божествена,
как в едно се сливаме,
възел от пети, колене! - Браздата

се разтваря и свива, сестра
на кафявия свод
на врата необхватен,

като негърски очи
къпини хвърлят тъмни
куки -

сладки, черно-кървави хапки,
своите сенки.
Нещо друго

ме тегли във въздуха -
бедра, коси,
петите ми люспести.

Бяла Годайва,
оголвам се -
мъртви ръце и юзди.

И сега
ставам пяна от жито, блясък в море.
Плачът на детето

чезне в стената.
А аз
съм стрелата.

Росната капка, която
отнема живота си с удар
в червеното

око - котела на утрото.


Лалета, Силвия Плат

15.6.19



Лалетата са твърде витални, зима е тук.
Виж колко бяло е всичко, как тихо, как заснежено.
Уча се на покой, лежейки тихо самичка, докато светлината
леко пада върху тези бели стени, тези чаршафи, тези ръце.
Аз съм никоя. Не ме засягат експлозии.
Името и дрехите си дадох на сестрите,
историята си на анестезиолога, тялото – на хирурзите.

Наместиха главата ми между възглавницата и чаршафа.
Като око между два все отворени клепача.
Глупава зеница, всичко трябва да поеме.
Сестрите сноват една след друга, не ми пречат.
Както чайките прелитат над брега, минават в белите си шапчици,
вършат нещо със ръце, съвсем неразличими,
напълно непреброими.

Моето тяло е камък за тях; обгрижват го както водата
заглажда камъните, по които минава.
В блестящите си игли ми носят безчувствие, носят ми сън.
Сега съм изгубена дотяга багажът –
моят куфар от лаченa кожа като черна кутия за хапчета,
съпругът и детето ми, усмихнати на семейната снимка,
усмивките им, мънички кукички, се забиват в моята кожа.

Оставих всичко да мине; упорито закачен за името и адреса си
трийсетгодишен товарен кораб,.
Отмиха от мен всякаква сантиментална обязаност.
Гола върху зеления найлон на болничното легло
с ужас видях чаения ми сервиз, спалното бельо, книгите ми
как потъват и се изгубват от поглед, а после ме заля вода.
И ето ме сега монахиня, по-чиста от всякога.

Не исках никакви цветя; исках само
да лежа с обърнати нагоре длани и да бъда съвършено празна.
Каква свобода, нямате представа каква свобода ---
покоят е така голям, че зашеметява.
Не иска нищо от теб, само името ти и някои дреболии.
Така най-после са готови да си идат мъртвите; представям си ги
как затварят устни около покоя като нафора.

Първо, лалета са твърде червени. Раняват ме.
Дори през хартията ги чувах как леко дишат
в белите си повои като някакво противно бебе.
Тяхната аленост говори на раната ми, съответства.
Коварни  са: уж се носят свободно, а ме натискат с тежестта си надолу,
разстройват ме с нахалните си езици, с цвета си,
дванайсет оловни вериги около шията.

Доскоро бях невидима, ала сега ме провиждат.
Лалетата се обръщат към мен и прозореца зад гърба ми,
където веднъж дневно светлината бавно се издува и бавно отслабва,
и аз се виждам плоска, абсурдна, сянка на хартиена фигурка
между окото на слънцето и техния поглед,
и нямам лик, винаги съм искала да съм заличена.
Ярките лалета ядат кислорода ми.

Преди появата им въздухът бе доста спокоен -
идваше и си отиваше, вдишване-издишване, без суетене.
Но после лалетата като силен шум го изпълниха.
Сега въздухът се завърта и блъска в тях както реката
се завърта и блъска около потънала в нея ръждива машина.
Изискват моето внимание, което доволно редуваше
игра и отмора без в нищо да се фокусира.

Като че ли и стените сега се затоплят.
Лалетата като опасни животни трябва да бъдат във клетка;
отварят паст като истински лъвове,
а аз усещам сърцето си как също отваря и после затваря
своите червени листенца от чиста обич към мен.
Водата, която отпивам, е солено и топло море –
идващо здраве от страните далечни.


Подарък за рожден ден, Силвия Плат

10.6.19



Какво се крие зад този воал? Грозно ли е или хубаво?
Блести ли, има ли гърди или пък ръбове?

Сигурна съм, че е несравнимо, че е точно нещото, което искам.
Докато тихо готвя, усещам, че ме гледа, усещам, че си мисли:

„На нея ли да се разкрия?
Тази ли е избраницата, тази - с черни очни орбити и белег?

Отмерва брашното, премахва излишното,
придържа се към правилата, правилата, правилата.

За нея ли е възвещението?
Божичко, колко e смешно!”

Но то блести, не спира, и мисля, че ме иска.
Нямам против дори да е кокал или пък перлено копче.

Тази година и без друго не искам кой знае какъв подарък.
Все пак по случайност съм жива.

Онзи път с радост щях да се убия.
А сега с тези воали,  проблясващи като завеси –

прозирните сатени на прозореца през януари,
бели като бебешко одеяло и с искрящ мъртвешки дъх.
О, слонова кост!

Трябва да е бивна или призрачна колона.
Не виждате ли, че за мен е безразлично какво е.

Не можете ли да ми го дадете?
Не се срамувайте, няма значение дори да е малко.

Не ставайте лош, за нещо огромно пак съм готова.
Нека седнем до него,  по един от всяка страна, да се насладим на блясъка,

на лъскавината, на огледалната му многоликост.
Да изядем последната си вечеря на него, все едно е болничен поднос.

Знам защо не искате да ми го дадете.
Ужасявате се, че светът

ще избухне със крясък, а с него и главата ви,
изпъкнал, бронзов, древен щит, който

правнуците ви ще гледат с удивление.
Няма страшно, няма да стане така.

Ще го взема и ще се оттегля тихо.
Дори не ще чуете да го отварям, нито шумолене на хартия,

нито падане на панделка, ни вик накрая.
Явно не вярвате, че мога да съм тъй дискретна.

Да знаехте само как воалите погубват дните ми.
За вас са просто ефирност, чист въздух.

Но, Господи, облаците са като памук.
Цели орди. Те са въглероден оксид.

Сладко, сладко вдъхвам,
изпълвам вените си с незримото, с милионите

прашинки, които отмятат дните ми.
В сребърно сте според случая. О, сметачна машино --------

Не може ли да пуснете нещо да си иде и да го пуснете цяло?
Трябва ли на всяка част да слагате пурпурно клеймо,

трябва ли да убивате всичко?
Само едно искам днес и само вие можете да ми го дадете.

Стои на прозореца ми, голямо като небето.
Вдишва завивките ми, вкочанения център,

където пропилени животи замръзват и се втвърдяват вовеки.
Нека не идва по пощата, едва-едва.

Нека не идва от нечия уста, ще навърша шейсет,
докато цяло пристигне, ще съм твърде скована, за да го ползвам.

Само махнете воала, воала, воала.
Ако е смъртта,

ще се насладя на дълбоката ѝ важност, на вечните ѝ очи.
Ще знам, че не сте се шегували.

Това ще бъде благородство, това ще е истински рожден ден.
И ножът няма да дълбае, а ще проникне

неопетнен и чист като плача на бебе.
А вселената ще се изхлузи от мен.

Дете / Силвия Плат

13.2.19

Your clear eye is the one absolutely beautiful thing.
I want to fill it with color and ducks,
The zoo of the new


Whose name you meditate-- 
April snowdrop, Indian pipe,
Little


Stalk without wrinkle,
Pool in which images
Should be grand and classical


Not this troublous
Wringing of hands, this dark
Ceiling without a star.

------------------------------------------------
Ясният ти поглед е едничкото красиво нещо.
Искам да го напълня с цвят и патета,
зоопарка на новото,

което с думи назоваваш --
априлско кокиче, бяла монотропа
малко

непокътнато стебло,
вир, във който всеки образ
трябва да е чист и възвишен,

а не това тревожно
кършене на ръце, не този тъмен
беззвезден покрив.

Стихове, картофи - Силвия Плат

3.10.18

Poems, Potatoes

The word, defining, muzzles; the drawn line
Ousts mistier peers and thrives, murderous,
In establishments which imagined lines

Can only haunt. Sturdy as potatoes,
Stones, without conscience, word and line endure,
Given an inch. Not that they're gross (although

Afterthought often would have them alter
To delicacy, to poise) but that they
Shortchange me continuously: whether

More or other, they still dissatisfy.
Unpoemed, unpictured, the potato
Bunches its knobby browns on a vastly
Superior page; the blunt stone also.

Решителна, думата муцунка подава. Редът
прогонва неясното и смъртоносен избуява
в обиталища, в които само

редове измислени сноват. Яки като картофи,
камъни без разум, ред и дума устояват,
направиш ли им път. Не че са лоши

(макар че беловата може да ги преправи
в нещо изящно, изкусно), но всеки път
ме ощетяват

малко или повече, все обезсърчават.
Буквален и неукрасен картофът
кафявите си буци струпва по
лист недостижим. Гладкият камък - и той.

Утринна песен (от Силвия Плат)

13.8.18

Езикът още не я е настигнал.
Записва си кратки бележки, с които ще запомни първичното. 
Нещо като memento mori в началото на живота.
То е прясно и царува в свежата си плът и кръв. Тя му се диви, станала е
поданик на воплите му. Била е в този музей и преди, стените му връщат
виковете обратно към нея, за да събудят основното ѝ сетиво - езика.

Love set you going like a fat gold watch.
The midwife slapped your footsoles, and your bald cry 
Took its place among the elements.

Our voices echo, magnifying your arrival. New statue.
In a drafty museum, your nakedness
Shadows our safety. We stand round blankly as walls.

I’m no more your mother
Than the cloud that distills a mirror to reflect its own slow
Effacement at the wind’s hand.

All night your moth-breath
Flickers among the flat pink roses. I wake to listen:
A far sea moves in my ear.

One cry, and I stumble from bed, cow-heavy and floral
In my Victorian nightgown.
Your mouth opens clean as a cat’s. The window square

Whitens and swallows its dull stars. And now you try
Your handful of notes;
The clear vowels rise like balloons.

Любовта нави механизма ти като на златен часовник.
Акушерката те тупна по краката и чистият ти плач
зае мястото си сред стихиите.

Гласовете ни отекват, разгласяват твоята поява. Нова статуя.
В хладния музей голотата ти ни застрашава. Като стени
безизразни стоим.

Не съм ти по́ майка от облака,
който се превръща в огледало, за да види как
бавно вятърът го заличава.

Дъхът ти пеперуден
пърха сред поруменелите рози. Събуждам се и чувам:
в ушите ми се плиска далечно море.

Само вопъл и се заклатушвам от леглото,
като крава натежала и флорална в старомодната си нощница.
Отваряш широко уста като котка. Избледнява

прозорецът и поглъща звездите си гаснещи. И ето
ти пробваш няколко тона;
ясните гласни се издигат като балони.

метафори (от Силвия Плат)

8.8.18


Metaphors

I'm a riddle in nine syllables,
An elephant, a ponderous house,
A melon strolling on two tendrils.
O red fruit, ivory, fine timbers!
This loaf's big with its yeasty rising. 
Money's new-minted in this fat purse. 
I'm a means, a stage, a cow in calf.
I've eaten a bag of green apples, 
Boarded the train there's no getting off.

Загадка съм от девет срички.
Слоница, къща наедряла,
на два филиза пъпеш стъпил.
Плод ален, бисер, палисандър!
Бухнал е хлябът с прясна мая.
Парят парѝте в тлъстия джоб.
Канал съм, тепих, крава в разплод.
Преядох с ябълки зелени,
качих се на влак без път назад.

Опити в превода

19.4.18

Smell 
William Carlos Williams

Oh strong-ridged and deeply hollowed
nose of mine! what will you not be smelling?
What tactless asses we are, you and I, boney nose,
always indiscriminate, always unashamed,
and now it is the souring flowers of the bedraggled
poplars: a festering pulp on the wet earth
beneath them. With what deep thirst
we quicken our desires
to that rank odor of a passing springtime!
Can you not be decent? Can you not reserve your ardors
for something less unlovely? What girl will care
for us, do you think, if we continue in these ways?
Must you taste everything? Must you know everything?
Must you have a part in everything?


Обоняние
Ах, ти, мой хлътнал нос с високо било!
Какво ли не надушваш?!
Какви глупци нехаещи сме с тебе, костеливко,
безочливи и без много да подбираме,
ей ни тук пред вкисващия цвят на
мърляви тополи: гниеща пулпа върху
мократа пръст. Как жадно само
се надига копнежът ни
подир тежкия дъх на минаваща пролет!
Зaщо не се държиш прилично? Защо не пазиш
своя плам за нещо по-приятно? Коя жена
ще ни обикне, ако все така я караме?
Налага ли се всичко да опиташ? Всичко да узнаеш
трябва ли? Бива ли във всичко да участваш?