Седнал до извора, отчупваш хляб,
мълчиш,
а селото потъва в планината
камък по камък,
змия се плъзва във водата -
митична, точна, вглъбена,
и внезапно те обгръща усещане за време
като вода от сухо възвишение —
всяка частица пейзаж
е частица от някъде другаде
лежиш по гръб, докато
вече няма планина,
а само небе,
само облак
пробягва.
