помни, Доротея, помни.
босилека, динята. как тихо спи
мъжът до теб, как вятърът погалва ходилата.
като котка как се скриваш преди деня, когато ще родиш.

метафори (от Силвия Плат)

Metaphors

I'm a riddle in nine syllables,

An elephant, a ponderous house,

A melon strolling on two tendrils.

O red fruit, ivory, fine timbers!

This loaf's big with its yeasty rising. 

Money's new-minted in this fat purse. 

I'm a means, a stage, a cow in calf.

I've eaten a bag of green apples, 

Boarded the train there's no getting off.

Загадка съм от девет срички.
Слоница, къща наедряла,
на два филиза пъпеш стъпил.
Плод ален, бисер, палисандър!
Бухнал е хлябът с прясна мая.
Парят парѝте в тлъстия джоб.
Канал съм, тепих, крава в разплод.
Преядох с ябълки зелени,
качих се на влак без път назад.

резен луна,

спокойствието ти е течна буря, 

след която чисти и лъскави проплакват звездите

на Н.

река, която потича нагоре

в този възел от кръв и клетки,

в хаоса на пулса, който търси тялото си

стоиш безмълвна и смирена,

мускулите си познаваш ли -

тези клапани, които придобиха животинска твърдост?

знаеш ли какво направи?

натисна спусъка на времето,

така невинно го роди.

преди да се родиш

Слаби са жилките, които още ни свързват.
Познавам по самотата, която изпитвам,
по това свято превъртане на времето, в което
съм аз, съм своята майка, съм ти.

Въпрос към съня

Защо те сънувам след толкова време, време, превърнало бурите в безразлична вода и сълзите - в цинизъм? Какво ли ми казваш с черния си почерк, с малката роза, с далечното присъствие? Ти не си този, за когото те мисля в съня си, нали?

Солта, с която се посипваме, когато морето ни липсва.

.

Ето тук ме парна -
зад ухото, където пръстите ти
проследяваха погледа. Спомен, който
плътта ми върна като удавник.

5

Мило мое дете,

На вилата на баба ти и дядо ти сме.  Нощем виждам бръмбари рогачи да се мъчат, приземили се по гръб на стълбите. Не бях ли и аз същата, когато те поех в ръцете си за пръв път преди 5 години  – диво, застанало накриво, като обезумяла търсех начин да се измъкна от тази несвоя позиция на майка. Исках да се почувствам намясто. Ако можеше и мен някой да ме побутне във вярната посока, както аз побутвам бръмбарите, изпълнена с осезаема емпатия.

Ти си най-добрият учител. Преливам от благодарност и радост, че си нашият син. Всяка своя малка смелост дължа на копнежа си да бъда твоята „достатъчно добра майка”, да те виждам как растеш и ставаш човека, какъвто ще мечтаеш да си.

Става ми все по-трудно да пиша за нашата връзка, защото с времето тя се насища с толкова много цветове и уроци, че в мен застава една едра буца, която тупти като второ сърце. Невинността ти ще започне да чезне, ще се източиш още, космите по русото ти тяло ще потъмнеят, но ти ще си винаги моето дете – човекът сетиво, момчето, което има собствен начин и за най-дребното нещо, два тихи космоса, които ме гледат през очите ти.

Нямах никаква представа колко е трудно в началото. Не защото си бил трудно дете, ни най-малко, а защото не подозирах колко е важно да си нахранил собственото си вътрешно дете, за да можеш да се отдадеш като майка. Всичко в главата ми беше съставено от двете неща, които владея най-добре – академична подготовка и романтични илюзии. Майчинството няма нужда от нищо от това. Трябваше да реанимирам стотици подсъзнателни спомени и да повярвам в правилността на интуицията си, за да мога няколко години по-късно да осъзная какво е липсвало във връзката ми с теб.  С цялото си сърце се надявам да мога да ти върна поне част от липсите по общия ни път досега. За всяка своя неадекватност, за всеки път, в който не съм те защитила по правилния начин и за всяко неодобрение към теб, напълно невинния, бих искала да ти се извиня. Сигурно ще допускам още много грешки, но никога не се съмнявай, че те обичам и че съм до теб.

И хубавите, и неприятните ти страни харесвам. Защото са твои и те правят това, което си. Вероятно все по-често ще чуваш крясъците ми по себе си. Вероятно е и да имаш тежичка година след раждането на братчето ти, не обещавам, че ще е прекрасно. Но сега си на 5, с най-необяснимо логичния ум в човешкия живот – неопетнен, светъл, прям и абсолютен. Знам, че ще се справиш както само ти умееш с нещата, които те затрудняват, плашат или ти пречат. Имам вяра в теб.

Честит рожден ден, любими мой Самуиле! Обичам те!

водата е обилна и кротка.
никаква заплаха в топлите ѝ дипли.
всичко ми е простила и всичко ѝ прощавам
в нашето примордиално единство.

(s)our times

Тя отсече розовите си коси
като послушница. Изгуби толкова
жива плът, че скоро костите ѝ
почнаха да се зъбят на минувачите.
От името ѝ остана само първата сричка,
от езика - само чуждия,
от цигарите ѝ - само кутията.

Видях Фермина Даса месеци след това.
Отново беше почнала да слага цветя
в неравните стръкове новородена коса.

анахронизъм

Дъждът не капеше всъщност, а обгръщаше като пара.
Октомврийски на вид, но топъл. Дойде и ми се допуши цигара.
Исках да вляза в кола и смехът ми да отеква в тясно пространство.
Прогоних мисълта за това, оставих чувството. Като лекото яке, което оставяш върху раменете си, когато на морето вали.

видение

схрускваш недоволството си като лед.
очите ти докосват естествената красота на залеза,
който сега не е топка, а теч
по бакърените коси на момиче. жена.

Мила Т.,

мисля, че се харесвам все повече, а това значи, че все по-малко държа да бъда харесвана. Или по-скоро думата е одобрявана. 

Все по-малко се чувствам виновна. За собствените си грехове и за лошия живот на другите. След всеки наш разговор от мен се отлюспва по един тъничък слой вина и автоомраза. Смятам, че процесът ще продължи и един ден ще мога да спра да гледам и преживявам себе си и истински да обърна поглед към света. 

Срещите ми с определени хора за били функция, знак, че нещо трябва да бъде разместено и разрушено. Наистина се налага да достигнеш платото, в което се чувстваш разбит, изчерпан и дори вреден за себе си и околните, за да можеш да започнеш да се лекуваш. Толкова дълбоко убедена съм била години наред, че фиксациите ми в хора и занимания, са просто част от личната ми естетика, от вкуса ми, а те всъщност са били разиграване на един и същ мотив наново и наново... Докато накрая ритникът не стана прекалено силен, за да не се стресна. Доброволното затваряне на очите е примамливо красиво. В момента съм в етап, в който проглеждам за грозното и се опитвам да го проумея. Вълнуващо е. Overwhelming, бих казала.

И не изпадам вече в тревожни мисли какво ще стане с живота ми, когато родя и второто си дете. Не се страхувам, че с раждането му ще спра да същестувам аз. Не влагам в остаряването си предишния пламенен ужас. Знам, че страстите ми в момента се подготвят да поникнат в нови форми - нови занимания, ново любопитство, ново отглеждане на Доротея.

(Междувременно се надявам да се науча да пия много вода.)

Последните ни разговори бяха толкова разкриващи, така силно ме развълнуваха. Мисля, че бременността ме направи много по-отворена да чуя определени неща, отколкото всяко побутване и насърчаване. С всеки от синовете си опознавам малка част от онази Доротея, която цял живот избягвам. И макар да ми е трудно да назова болката си конкретно, аз съм много по-близо до нея, отколкото бях преди, да речем, 2 години.

Благодаря ти за помощта. Никога не съм имала вяра в собствената си способност да се справя, а и прехвърлянето на отговорността за справянето е слабото ми място. Но ти ме познаваш, а понякога познаването създава близост, която е по-силна от симпатия, интимност, обич. Просто си там.

Чакам нормални неща - морето, четенето, детето си. Не очаквам нещо разтърсващо да ми се случи, да ме отлепи от земята. Просто стоя и ям с очите си живота.

На окосена трева мирише озонът,
на зелени скалпове в нозете ни боси.

желания в скоби

аквамарин в emerald или cushion cut, добре изработени обувки и елегантен аромат в косата, чанти, които остаряват красиво, бяло и червено, Европа, луна, паста aglio olio e peperoncino, дадена назаем книга, защото мирише прекрасно, здрава и лъскава кожа, половин час сутрин насаме със себе си, плодове и зеленчуци, oversize слънчеви очила, спорт и масажи, тишина

тирета

просто реални факти, към които да се придържам:

- натежавам и това е нормално, защото съм бременна в седмия месец. фигурата ми може никога да не стане като преди, но може да стане още по-хубава. или пък не. фигурата ми изобщо не е толкова важна, колкото е важно детето, което ще излезе от утробата ми.

- мъжът ми ме обича точно такава, каквато съм. мъжът ми не изисква от мен да променям нещо във вида или поведението си. той ме харесва. въпросът всъщност е харесвам ли се аз.

- нещата, които ми носят незабавна радост, са сексът, храната и морето. нещата, които ме карат да изпитвам страст към живота, са същите плюс превеждането на стихотворения и преподаването на английски език на деца между 9 и 13 години.

- мога да преподавам английска граматика, така че да бъде разбрана бързо и лесно. издържам на физическо натоварване и го предпочитам пред медитативните състояния. пея добре. като домакиня си давам 5+ по шестобалната, даже се гордея с това, че съм близка до изрядността, приятно ми е. чувствам се в свои води, когато мога да науча някого на нещо.

- отдавна не съм гледала никого идолопоклонно. започнах да се съмнявам в авторитетите и все по-малко имам нужда от тях.

- на мен може да се разчита да бъда точна, да изслушвам без да прекъсвам, да съм грижовна, да пазя тайна, да не подпитвам и да не клюкарствам, да признавам слабостите си, да не давам оценки.

- понякога съм саркастична, но никога злонамерено.

- интуитивна съм.

- синът ми е най-доброто, което съм дала на света, но се надявам да продължа да давам. страхувам се за сина си с всяка своя клетка и този страх е едно от основните предизвикателства на родителството.

- писането ми може никога да не доведе до нищо по-сериозно. което ще означава, че така трябва да бъде. може би има други канали за изява, с които не съм се запознала. да, искам да се изявявам и да бъда творец в най-общия смисъл на думата, но още не зная точно как. значи не е времето.

Ода за Тед

Единственото нещо, което си взех за спомен от Париж, беше тъничко и евтино издание със стиховете на Силвия Плат. Взех го от Shakespeare and Co, където влязох като кон с капаци, за да не се поддам на изкушението от купищата очарователни книги. Качих се на втория етаж, за да разгледам поезията, знаех какво точно търся и 13 евро по-късно се върнах в неумолимия парижки вятър.

Това е първото стихотворение в сборника. Писала го е малко след като се е омъжила за любимия си, поета Тед Хюз. Още щом видях думата ''ода'' в заглавието, знаех, че няма да е лесно. Понеже прилича на ода, но отдолу стърже с тънък нож. Понеже усещам силни вълни съпротива, един индивидуализъм, който бликва като сцепения кварц по-долу.

Беше ми ужасно интересно и ужасно тежко. От ритъма ми се отщя и спрях за известно време, от анжамбаните ми се завиваше свят. Ужасът стана по-голям и с многосричния ни роден език, който нямаше как синтезира елфическата скокливост на английския. Стана по-остро от оригинала. С времето ще се връщам и ще редактирам още, надявайки се да капна малко от тази вероломна нежност на стиха на Силвия.

Надявам се да видите това, което е виждала тя в мъжкото (все)могъщество. Ода ли? Не знам.

Оригиналът, непревеждан:

From under the crunch of my man's boot

green oat-sprouts jut;

he names a lapwing, starts rabbits in a rout

legging it most nimble

to sprigged hedge of bramble,

stalks red fox, shrewd stoat.

Loam-humps, he says, moles shunt

up from delved worm-haunt;

blue fur, moles have; hefting chalk-hulled flint

he with rock splits open

knobbed quartz; flayed colors ripen

rich, brown, sudden in sunlight.

For his least look, scant acres yield:

each finger-furrowed field

heaves forth stalk, leaf, fruit-nubbed emerald;

bright grain sprung so rarely

he hauls to his will early;

at his hand's staunch hest, birds build.

Ringdoves roost well within his wood,

shirr songs to suit which mood

he saunters in; how but most glad

could be this adam's woman

when all earth his words do summon

leaps to laud such man's blood!

На моя мъж под хрускащата стъпка
щръкват стръкове зелен овес;
на калугерицата подвиква,
подгонва заeшката рота и бързешката
се стрелва тя във клонест къпинак,
издебва той лисица рижа, ловък хермелин.

Казва после - хралупи глинести. Измъкват се
от дълбините на своето леговище
червиво синьокосмести къртици; на кремък
тебеширен премерва тежестта и сцепва
с камък буцест кварц, мигом със проблясък бликва
намушкан пищният му цвят.

Само с погледа си кара от голата земя
да никне стрък. Докосва с пръст браздата и раждат се
стъбла, листа, смарагдов плод.
Зърното оскъдно на волята си
подчинява, с повелята му само
покорни птиците гнездят.

Гургулици, сгушени във гъсталака
с песен му пригласят на всяко
настроение; каква ли ако не честита
ще е таз Адамова съпруга,
щом сама земята се надига
от кръвта му мъжка във възхита.

.

Удобството се съмнява в себе си.
Наднича през мен и опипва въздуха
за антидот. Разбира от дума.

Никога не си можела да разказваш, Доротея,
но можеш да го напишеш.
Написаното изглажда като хиалурон.

Обичам средата повече от кората.
Между тях е застанал на чорчик
един едва доловим дискомфорт.

Ти си част от мен, която

ще заживее извън мойте предели,

ще се отскубнеш със вик

и ще поемеш крехката си автономия.

Всеки ден ще разпознаваш 

съществуването си, но с всеки ден

все по-малко чрез моето.

Ти си син. Скрита космическа

плазма с жълтокафеви очи.

Гравюра. Моят урок по разделяне.

юни

Скоро ще се протегнат липите
към нас. С тънки фаланги ще прегърнат
смога и в плитка ще сплетат
къдравия облак, застанал над юни.
Плахо ще потопим крака в първото
синьо море. Ще изгорим на презрамки.
Черешите ще стават все по-евтини, а
времето ни заедно - все по-скъпо.
Детето иска риба да вечеря, мъжът
я готви, аз им пея.

болят те склерите от недовиждане
от взиране в дълбокото небе на самотата
в нейния исов тон
в шлейфа ѝ, който дълго се влачи

това ли беше отредено?
попита навътре в главата си
враждебен глас ти отвърна
че всеки сам прави съдбата си

памет

Забравянето е като втория шанс.

Лъскаво, свежо, току-що родено

ново сетиво, с което да се хвалим.

Но истинско ли е и трябва ли

с пепел белега си да потулваме, 

с нечисти пръсти да запушваме

вената, от която споменът ни взема кръв.

Времето ще ни научи може би,

че паметта ни трябва, за да можем някога да си простим.

.

Ти не си този, за когото те смятах.

Не си този изцяло бял или изцяло черен стих

и все си повтарям -

ти си мъжът, когото избрах,

а всеки избор има свойте недостатъци.

Порастването значело да осъзная,

че може би завинаги няма,

че нашият диптих е леко напукан,

но какво от това щом накрая

хващам ръцете ти и солено море

ме облъхва. Миришеш на риба

а в теб е винаги топло, винаги русо,

винаги едро и гръмогласно,

винаги леко встрани и леко накриво.

Не си този, за когото те смятах.

Аз съм твоята друга.

Помня първото ти писмо. Една много голяма част от мен искаше да си затвори очите. Измъчваше ме непоносима кашлица, стояхме с В. в miyabi, когато видях мигащото съобщение. Бях толкова сразена, че не посмях да го отворя, докато не се прибрахме вкъщи. За да съм сигурна, че ако има нещо неприятно, ще мога да съм сама с реакциите си.

Всичко останало ми се размива, вече не се връщам към това. Знам, че ти отговорих фактологично, може би леко студено. Припомням си как сутринта се събудих много рано и плаках изтощително дълго. Кашлицата ми беше отминала.

Направих място на гнева и отмъстителността си да ме залеят със собствения си магичен коктейл. Ти беше там, съвсем жива и реална, жена, която толкова много бе рискувала, за да може да очертае с плах пунктир собствената си истина. И после го пусна плахо в моята посока. Много плахо, почти извинително почука там, където вярвах, че не може да бъде отворено.

Дали случайно не съм луда?
Дали не си въобразявам, не си ли намествам разни неща, дали не прекрачих границата?
Ами ако греша и не се изложа ужасно?
Имам нужда всичко да бъде изговорено, иначе ще полудея, но може би тя не е човекът?

Знам какво си си мислела, защо си се страхувала. Началото на нашето сближаване беше силно еротично, мъчително възбуждащо, страхувахме се, че щом ерогенността на екзорсизма се стопи, може би и ние ще се стопим, ще изчезнем една за друга. Днес, месеци по-късно, споени още повече от приликите си, можем да сме заедно по много по-спокоен и светъл начин, без топлийките на общото вуду.

Радвам се, че дойде. Толкова ужасно се радвам. Чакам те за онази цигара на онова море.

I buried bones, I borrowed skin
To save me from the hell I'm in
Your fantasy
And every time I think of you
I see the dark, I hear their hooves
They're coming
They're coming for you

на всички мои момчета

От всички страни - косми от брадите ви, тениските ви, пропити с лов и сън, чорапите ви - два различни, мазолите ви, трохите от чипса, които не сте доизбърсали, дъвка, лаптоп, слушалки, ключове като чанове (какво толкова отключвате?), дребни монети, очилата ви, моджото ви като химн, на който се тануцва, козът, бирата против жажда, възторгът от гърди и на косата вълнолома - от всички страни сте ме стиснали и да трябва да ви дишам всеки ден сгъстения тестостеронен въздух! Какво ми преподавате? Важно ли е да ме окупирате така настоятелно? Или може би аз се срамувам да призная, че това внимание ми е приятно, вездесъщи тела, хомо еректуси. 

толкова отдавна имаш име.
толкова отдавна те обичам.

беше космос и вода -
така дълбоко и бездънно беше.
сега те виждам с камера лусида.
отворени са порите на онзи януари.

лануго

Мило дете във корема ми,

мечтала съм да бъда дублажна актриса,
а днес пуснах сълза на този звуков облак,
от който се сетих, че мечтите никога не заспиват.
Не бе приспана и мечтата ми да бъда преводач.
Преводач не съм, но превеждам.
От две седмици превеждам едно Стихотворение
на Силвия Плат.
Та за мечтата казвам. Ти си мечта.
И се радвам, че мечтата ме рита
и че ще бъда майка на две момчета.
Никога не съм мечтала да имам синове. Син може би,
но двама?
Един ден ще ти разкажа колко плаках на 28 февруари,
когато ми казаха, че си момче. Мислех, че това е краят ми.
Какъв ти край. Ти така съвършено ме връщаш в генезиса.
Световния и моя личен. В урока и първопричината.
Избрал си ме да бъда твоя първи дом. Твой саундтрак.
Ти знаеш по-добре от мен защо. Ти знаеш колко е часът
в най-дълбокото ми розово. Ти, руса капка днк.