Правила съм доста тъпи (неразумни, неадекватни, не много морални) неща в живота си, но от няколко ме е срам особено много. 

Първо, да не усетя своевременно, когато не съм желана. Явно толкова ми се е искало да има реципрочност, че съм отказвала да видя сигналите - отбягване на погледа, seen-ване на съобщенията, без да последва диалог, говоренето за красотата на друга жена достатъчно ясно, че да чуя. 

Второ, да доверя най-дълбоките си мисли и чувства на човек, когото не познавам добре. Да храня с години вярата, че този човек е сроден, приятел. Да го пазя и да му вярвам.

Трето, толкова да се възторгвам от "авторитети", че напълно да заглушавам и затривам собствената си личност. Да изпитвам страх от тези хора и да продължавам да имам радари за отровата им, за да я вмествам в живота си.

Мисля, че част от причините да се събудя в 4 и да не мога да заспя отново е точно тази - почнах да разсъждавам защо рецидивирам в горните три. Вероятно имам нужда да съм сдвоена с хора, които докосват power-powerlessness бутоните ми и с които лесно се превръщам в жертва. (Слава Богу, най-смисленият избор, който съм направила в живота си, е този на партньор - човек, който не иска нищо от мен, за да запълва себе си, не ми позволява да живея дълго във фантазното, не се подхлъзва по power play стратегии.)

Другото е, че последните 7-8 години се отдадох на съзнателен, изтощителен и некрасив вътрешен трип. Трийсетте ми преминават в неутрализиране на паметници, сближавания и отдалечавания, живеене, така натегнато от съжителството на битовото с копнежното, че предишното ми съществуване изглежда като театрална сценка в детската градина. Та исках да кажа, че от всичко това знам, че вече не помня пътя назад. Няма никакви сладки трошици, които да ме върнат към илюзиите на близкото минало, поне не към същите. Дори когато греша, греша с целия обем на текущото си самопознание и не си казвам "после ще му мисля". Напротив, казвам си "всичко умира" и с това тренирам смъртта си, без да я усещам като загуба.

Преди години много исках да бъда муза. Да се преживея така, както аз преживявам някои фигури и срещи. Тук, разбира се, кънтят моите комплекси, добре подостреният ми нарцисизъм и дълъг опит с илюзиите. Но така де, това желание закърня. 

Става много широко, просторно и бяло тук. Прилича на бездна това нежелание да участвам във филми. Това населяване на живота с реалните неща - битки, болести, отглеждане на деца, вслушване в другите и правене каквото е нужно. Клатя краката си над бездната, има я. Щом ме има, значи и нея я има / когато изчезна, ще изчезне с мен. 

Бележка от телефона

 

Степенувам ли ужаса,

всеки следващ по-малък става.

Животът пред мен се отваря, затваря,

отваря, затваря

като прободна рана.

Тук и сега

Да, добър момент е

да избереш да нямаш деца.

На мъжа от площадката

Повръща ми се от теб и модерните ти маратонки върху обезкосмените ти крака, модерната ти псевдоцигара с аромат на “Индийски стоки”, модерния ти телефон, от който не вдигна поглед нито за миг, нито за миг не погледна напред, та не знам кое е детето ти.

Все по-често се питам защо да продължаваме човечеството. Не сбърках ли раждайки две деца в този свят? Какво ще им дам, какво ще му дадат. 

когато градът е бял, ясен и подреден, умът прави така:

чувам само камбани

искам да се науча да рисувам светлина, да мога да свързвам гледката с ръката

виждам мъжа до мен като живот, плът, топлина

цяла съм дори когато части от мен са ужасени или болезнени, или втвърдени

очи

явно имаш място тук и те

изтръгвам търпеливо

всеки ден и месец и година

за да можеш да поникнеш пак  

и да възпиташ в мен умението

да виждам с едно затворено око 

като с двете --

напред

зад себе си

и вътре

от инстаграма на Мила Михова

В Деня на психичното здраве извървявам пътя от психотерапевта си до телесния си терапевт пеша, през гората. Никого не срещам по тази тясна пътечка, но усещам как буквално премоствам разстоянието между мислите и тялото си. Излязох от обичайната си траектория и това пробуди сетивата ми за съзнанието, че върша нещо, че участвам в себе си. 

След като изрекох някои истина на глас, огромно твърдо парче се откърти от мен и потъна някъде. Почувствах се тихо, но силно подкрепена. Несама. След което сготвих почти с удоволствие, но да не пресилваме радостта от изричането чак толкова.

Това, което ми се прави сега, е да превеждам. Пре-то ме интересува. Свързването на амбивалентности, на различни езици и истории.

Сутринта се събудих от лош сън. Пак демонът, който ме наблюдаваше неодобрително, а аз - вървя в центъра на шумна улица, подобна на La Rambla, усмихвам се и съм ярка като слънце, но толкова мразена в гръб.

Всеки ден умират хора, всеки ден свикваме с поредни ужаси и пак боли, и пак е ново.

война след война война след война война след война война след война война след война война след война 

война след война след 

война след

 танцуване и пеене в тъмното

territory of light

Светлината рано сутрин в залата за йога е много, много крехка. Спира се по ъглите и разказва растителността, която приижда отвън. Огромни прозорци, сякаш липсват. Скоро едно от дръвчетата ще пламне в червено. Скоро може би и аз няма да съм същата.

Г. пуска музика, прилича на Ейнауди, но не знам. Казва да се вслушаме в звуците отвъд стените и прозорците. Аз се фокусирам в сенките на растенията по ъглите, вслушвам се в тях. Вече съм свикнала да не плача на пиано, макар че онзи ден си позволих да плача на Пианото. Вслушване, изключване, вдишване, издишване.

Когато скочих в тази пролука, която се отвори през август, не знаех, че йога ще ме отведе чак дотук. Няма я битката. Няма го бързането. Няма ги целите. Осъзнавам, че намеренията ми на постелката рядко отиват в нереалистичното. Казвам си: днес искам да съм мека; днес мога да кажа не; децата ми да не се разболяват; да не избухвам... 

Завърших и Когато Ницше плака на Ялом, радвам се, че не я зарязах. Изпитах благодарност, че през нея чух стари разговори с Т., но този път ги чух много по-емпатично. Процесът на терапията почна преди 7 години и чак сега виждам с широко отворени очи.

Някои нови бележки от днес:

Желанието да ми е леко и простичко рядко е съвместимо с поемането на отговорност. Всъщност има още какво да се желае от толерантността ми към фрустрации и дискомфорт.

Думите танц, игра, светло-тъмно, топло-студено, лимон, жълто!, пресъхване...

Не-то ми става все по-еластично. 

Защо ми е толкова нетърпима мисълта да се оставя да ме издържа мъж(ът ми). Има ли нещо, което крия от себе си по въпроса за действието/ бездействието? Работата и удоволствието? Танцът и пресъхването.

Липсвате ми, мои стихове. Мисля ви. Недейте да тръгвате.

Има нещо адски привлекателно в това да пишеш за раните си, но за мен по-скоро трябва да пишем ОТ тях. Знам какво пали процеса, но не го искам. Искам своя извор и своя център.

Липсата не е равна на носталгията, макар и в двете да има загуба.

Някой ден може би ще му напиша книга само със сънища, в които е присъствал. Двеста блика, в които ми казва не те искам. 

Какво гледаш, каза то.

Как се свечерява, му отвърнах.

Стъклено, прозирно и отвесно.

Как спрях да вярвам в хороскопи

Първо спрях да ходя на работа.

В началото до офиса, после изобщо.

Не виждах вече утрото отвън,

а в процепа на хола си. Не снимах

изгреви, не забелязвах. 

Почнаха едно след друго нещата

да сивеят. Чупеха се и не се поправяха.

Взех и хората да виждам в цветовете им

и все по-бързо им прощавах.

Те падаха. 

Преображения. 

Изсъхваше природата във мен

и онази изумрудена трева, която беше безгранична.

Разделих се с Онзи свой портрет, останах гола.

Само в сънищата се вълнувах

и може би от перспективата нещо

пак да се повтори. От бъдещето - не.

То е жестът на езика, с който казвам съществувам.

Закъснявам за себе си.

из Третата жена III

Посегнах да отхапя и се спрях.

Такава лъскава, червена, 

почти със сигурност червеят

е вътре.

И при вас ли така идват демоните - на групички, по приоритети? За да можеш напълно да се отдадеш на един (максимум два), другите трябва временно да отстъпят. Но единият (или двата) захапва/т здраво като питбул.

Сега е работата. Всички въпроси около смисъла, идеала, потенциала, пробивността, осъществяването, парите. Компромисте, които си и не си готов да направиш. 

И спокойствието на децата, разбира се. Не просто училището, а колко са уязвими от всичко, което ги заобикаля. Как удържаме изблиците, тъгата и истерията им, как удържаме своите. 

Тръгнах да пиша, защото се замислих как във вихъра на това лято не ми остана никакво време и място да помисля за стиховете си. Седмици наред без да ми хрумне, че съм неглижирала връзката си с поезията, още повече - с книгата си. Домъчня ми. Блогът е друго. Сигурно затова се наричам блогър, а не поет. Но рано или късно всеки разбира, че е поет.

Най-хубавото през тази доста трудна година са приятелките ми и Ани, която е човек и терапевт. Всичко изговорено е наполовина изцелено. Другата половина е за блога.

Дядо,

Честит небесен рожден ден.

Добре ги подреди дотук, мерси. Знам, че си сърдит, всъщност едва вчера ми хрумна. Всяка година от смъртта ти насам дните до 19.09 са кошмарни. Хрумна ми, че може би искаш да изкупя вината си. 

Малодушието. Страхът да казвам каквото мисля. Пишатрия. Правораздавам, но с глътнат гняв. Стерилно и обърнато навътре (като тебе впрочем). Внучка на военен. Военовнучка. 

Спокойно, казваше, цял живот ще работиш.

Познавам ли те наистина добре. Помня ръцете ти, сплетени над слънчевия сплит, бели и сухи над туморната стаза. А първият ми спомен за теб е именно от първия ти тумор, който като яйце стърчеше от черепа. Виж, последният е вече как си аха покорен от злокачественост. Но не съвсем. Жилав си. Цели 5 години не се даде на рака и неговата многолюдна банда разпади. Нищо не знам аз за рака, помня белите ти сухи ръце. Помня огромната обич, която имахме. Аз на твоите рамене. Незнаеща нищо. Непотопена в никакви семейни тайни. Непокътната. Много странно, много малко съм била това. 

Лицето ти е ей тук, пред мен. 9 години образът не се размива. 

Спомен: в природонаучния музей във Венеция слагаме слушалки и слушаме китове. Звук директно от космоса. 

По-късно в Рейкявик ще ги опозная по-отблизо. Ще искам да избягам, както става винаги когато не мога да понеса толкова красота и мощ.

Как да спра да вярвам в досегашните си убеждения? Това е истински въпрос. 

Когато кажа не или изразя мнението си, се чувствам лоша. Дългогодишен people pleaser, готов да се извини на другия, задето той му е причинил нещо. 

Границите (аха да изпадна в therapy talk) сами ме притискат. Вече става невъзможно да преглъщам.

Има и други неща, с които се боря, естествено. Унинието, което завзе пространството още с последния ден на август. Лоши предчувствия, поредното съкращение и безпътица, съмнението в историята, която съм си разказвала за себе си. Децата ми, които се нуждаят от мен, не по-малко, отколкото аз от себе си. 

Мисля, че съм на ръба на огромен рестарт, но нали вече знаем колко загуби има по пътя… страх ме е.

Дъвка

Сън: колко си вкусна, как сладко миришеш. 

На него съм написала само едно стихотворение.

Местата отлежават в мен. Съпротивата оттича. Не познавам по-голям покой от завръщането, усещането за земя и твърдост (дом, котва). 

Местата ме правят екстремна в опитите да изпитвам удоволствие, затова всеки път все повече избирам да съм някъде и да не правя нищо особено. Гледам, слушам, разбирам. Свиквам бавно с тях. Снимам. Но после, после те се връщат в мен и ме населяват, както аз не съм успяла. 

Остров

For a poet, no experience is truly wasted.

introduction to Seferis’ Novel

Окото вижда всичко.

Стръмните червени скали, по които растат кози, и после равните обветрени пейзажи.

Слизане, изкачване, поемане на дъх и така нататък…

Тюркоазът на водата. Банален цвят на сълзи, прекомерно сияние, нещо, което не можеш да разбереш и понесеш. Но после

здравите сини кепенци на прозорците глътват като гърло подутото от сладости тяло.

Хлад, глад,

град мелез. Толкова много инвазии, чуждост след чуждост. Още търся думата, за да успокоя окото. 

Няма птици. Само моторът на цикадите, тези отвратителни местни. 

Κνωσσός

Мамо, най ми харесва, че видях къде е бил минотавърът. Много тъпо, че накрая са наказали Дедал, че е построил лабиринта. 

Минава време и пак идват. По-красиви от всякога, спомените танцуват някакъв ритуален танц. Гледам филма им, не участвам, само тежкото усещане за нараняване.

Всеки сън, в който ме отхвърлят, е кошмар.

Последната седмица е кошмар. Най-вече в това колко е всекидневно, предвидимо. Как нормално тече. 

Боли ме, че не съм достатъчно […], не съм избрана. Пак съм на 8, пак не разбирам защо се получава така.

живо

игриво

жило

Портрет на артиста в края на август, Шели Пухак

Разбита и раздразнителна. Никой
не би ме поискал. Моето подпухване. Моето невъзможно.

Мириша на кисело. Нещо гори под
кожата ми. Възпаления. Но пък искам

рояк и пламък. Флейти и поклонници.
Да ме водят на кино,

на морето, в леглото. Да ми напяват бонбонче.
Да ме целуват подкожно. Да ме оставят

подута, но все още жива. Искат ме
само вредители. В сумрака.

В коридорите. След тях съм червена
и в пламъци. Привличам ги със забранените си

емисии, необичайно високия 
CO2, с голотата си с дъх на вкиснало.

Опитах всичко. Не опитах 
нищо. Защо да го правя? Аз съм желана.

Раните ми го доказват.