Дара е половината от името и възрастта ми. За малко сме едно. Ариел.
Вървим спокойно в кръг, хълбоците ѝ са здрави и уверени, голямо момиче. Има си път, знае си работата, знае кой влиза и излиза и как да се пази. Дава любезно глава да бъде целуната. В окото ѝ плува друго момиче. За пръв път не ѝ се струва примамливо да бъде единствена.
Декември почва с глад и нуждата
да видя себе си отгоре, отдалече, а ти стоиш
и ми подаваш своята практичност, два топли сандвича,
всяко следващо утро.
Вече мисля как денят се усложнява, редуцира, как на ума му се зимува и иска прости неща. Китове, например. В един музей във Венеция слушахме песните на различни китове, беше коремен звук. Стояхме с отворени усти, ние бяхме рибите. Следващият музей, в който сложих слушалки, беше този в Лион, на мястото, където се сливат две реки. Там слушах за смъртта, но имаше малка анонимна статуетка на риба с човешка глава.
Мисля за прости неща. За сън, за подводие.
Представям си ако се бяхме срещали.
Щеше да стоиш със стръмни очи, загледани
в мен и да казваш “не от случката стих,
а от пропуснатото”. Дълго време щях да недоумявам
и да изпиша хиляди воднисти думи. И двете щяхме да
стареем, всяка в себе си, може би нямаше да съм
посмяла да те прегърна. Щях да те обичам
колкото мога от разстояние, да прегръщам
пропуснатото.
Liquor and swimming, Tennessee said in an interview in the 1960’s, is all that keeps me going”.
It had struck me a long time back that the dream of letting go into water is prevalent in the work of alcoholic writers. I’d been collecting them up, these little fantasies of cleanliness, purification, dissolution and death.
The Trip to Echo Spring, Olivia Laing
Трябвало да прогледнем докрай в тъмното и да видим каквото там сме се мъчили да видим в началото на месеца.
Срам от хората.
Досада от бъбривост и безсмислена комуникация.
Страх за чужд живот.
Денят ми един такъв строен, изпънат, с нужна, но изтощителна преднамереност.
Прекаляване с телефона.
Желание хем да съм отвън, хем никой да не ме закача.
Хем да съм написала добра книга, но да бъда анонимна. Срам?
Да не си личи колко бързо ми сече мисълта.
Да загубя съня си от вълнение.
Да искам да съм с мъжа си, но да не го искам, освен ако не е както аз искам. Да знам защо.
Липсата на смелост, но наличие на честност.
Желание за изява, но не директно, а “задкулисно”. Сигурно затова писането ме влече - отмива фокуса от мен и го премества към написаното.
Спонтанен плач на музика, подкаст, книга. Не тук и сега, а в метареалността.
Пускам ги.
Three horizons of books are climbing up the wall.
Bent over the skyline,
Van Gogh is gathering bread.
Nestled in bed, a child is dreaming of rain,
It keeps her warm.
A woman is sewing on a button
as brown as her eyes.
Изгревът е прибулен, язден от птици
и металния звук на контейнери, в които
догнива лятото.
Харесва ѝ тази игра на мълчане, само-
заблудата, че спи. Не спи, а се сбогува с
поредното утро. Отлагане.
А в луната от вчера - две риби кости,
засядат в гърлото на отворения прозорец.
ИГ ми намеква, че жените на моята възраст имат нужда от слоукукър и ел. четка за зъби за стотици левове. Секси менструално бельо и дермафилъри. Но най-вече
нов майндсет.
Да съм се научила да медитирам и да приемам всички за равни.
Да съм отговорен гражданин, но не чрез инструментариума на фармаколкогичната или петролната индустрия, за да не захранвам силните с оръжия, а чрез емпатия и любов.
Да съм осъзната. Да култивирам гнева си и да му викам здравословна агресия.
Да наблягам на растителната храна и да отчитам пред-бърнаутите си своевременно.
Да съм хронично уморена, но спокойно обясняваща майка, която винаги казва “разбирам, че си…”
Да инвестирам в крипто и да знам какво е клауд.
Да слушам подкасти.
Да се обръщам към природата, да благодаря и да съм тук и сега.
Да имам фотогенична кухня и да умея да се смея на себе си.
Да превърна second hand пазаруването в новия си binge, с което да удвоя консумирането на ненужни неща.
Това, което виждам в другите, това ли съм и аз? Фейк човек, консуматор на бърза храна, повърхност, картинка? На едно fomo разстояние съм от деактивирането на ИГ.
Сън - целувка, всъщност
сънувам Алекс Търнър, близки сме, познаваме се, но това, което ме привлича, е гласът му, както и може би сухото, земно излъчване. Никой не го интересува това.
От хората отрязвам каквото ми харесва. После - от осанна до разпни го. Недобър механизъм за “близост” толкова години, невъзможна основа за създаване на свързаност. Талантът в човека винаги ме привлича, но хората, с които се обичаме реципрочно и безусловно, не претендират да имат някакъв ярък талант. Липсата на нещо, с което да се конкурирам, ме кара да се чувствам спокойна, в безопасност и свободна да давам. Опитвам се да си го обясня. Талантът ме привлича неудържимо, но и ме окуражава да създавам лабилни, дихитомни връзки, в които е или-или. Ерго - умората.
Понякога наистина си представям, че съм кравата от стихотворението. Или лама. Или овца. Просто някой, който не разсъждава.
Чак сега чух новата песен на АМ. Все чаках правилната настройка, усамотението, тишината. А и след съня нямаше как да не обърна внимание.
yesterday’s still leaking through the roof
Лошата новина: имам толкова още да раста.
Добрата новина: имам толкова още да раста!
Затварям очи и мълча.
Време е да не попивам нищо и думите
сами да се измислят,
да никнат зелени.
Истината е следствие на езика.
Казвам невидима и ставам.
Казвам трева и я стъпквам.
Изчистих телефона си от ненужни приложения, дублирани снимки, фирмени акаунти, групирах апове по папки и за момент изпитах удоволствието от организацията.
Понякога се сещам, че ако не присъствам или воайорствам в мрежата, значи не съществувам. Друг път е приятно да не съществувам.
Ако бях истински поет, нямаше да спирам да пиша. Нямаше да се замислям дали съм в числото на онези “млади поети”, за които динозаврите пишат снизходително в най-добрия случай. Които се занимават от баналното, от битовото и зле рециклираното старо, които “пописват”, издават книжка и после философстват под селфитата си в СМ. Замислям се. Страхувам се. Разбирам добре тази част от мен. В писането съм болезнено нарцистична.
Не искам да съм зависима от страданието, за да пиша. Нито вярвам, че упражненията ще променят особено чувствителността ми. Вярвам в четенето и момента. На вече бившата ми работа почти ме убедиха, че не мога да пиша, но до последно удържах фронта. Дори си подадох и другата буза, за да не се разделя с тази си представа за себе си - идеята, че съм писател. Напуснах с тъга, изтощение, аха депресирана. The Great Resignation. The Quiet Leaving. All of the above. Напуснах, защото ми се активира мискулната памет на бягащия.
Привличаме ли каквото заслужаваме?
Впрочем тази моя книга защо така мълкна? Защо не ми говори вече? Сякаш напълно независимо от мен дете, с невинността и късогледството си…
Знам, че нещо не е наред, но се боя да го назова.
Колко е важно да не чувствам натиск…
Наместо това чувствам как умът ми олеква, рее се. Каква птица издава този звук, какви зеброви крачета имат комарите, които кацат на масата, как градината изглежда безразлична и вяла, когато майка ми я няма, как е стигнало под дивана гущерчето, за да умре там и да се превърне в черен фосил…
Асоциациите ми със смъртта са почти непрекъснати, като мнемотична техника са. Улавям се, че ми харесва да потапям хубавото в малко мисли за смъртта, за да матирам тоновете му. Сякаш другото не е истинско и не желая да участвам в цирка му. Може би само се стремя към състоянието на неискане, непожелаване.
Съкровище! Сава.
Не искам да ти пиша писмо. Животът с теб е толкова пълнокръвен, че не успявам да се замисля за повечето си грешки към теб. Сигурно са някъде там, вече с 4-годишна сметка, но нямам време да се самобичувам. Самобичувам се, че брат ти отнася страховете ми на майка. Когато погледна към теб, не ме е страх, просто интуитивно знам.
Ти си ръце, отворени за прегръдка, етюд за лява ръка, жълто време. Желая ти да си здрав, обичаме те безкрайно, Сава! Благодаря ти за пълнотата и щедростта, с която светиш в живота ни!
Честит рожден ден!
