Изчистих телефона си от ненужни приложения, дублирани снимки, фирмени акаунти, групирах апове по папки и за момент изпитах удоволствието от организацията.
Понякога се сещам, че ако не присъствам или воайорствам в мрежата, значи не съществувам. Друг път е приятно да не съществувам.
Ако бях истински поет, нямаше да спирам да пиша. Нямаше да се замислям дали съм в числото на онези “млади поети”, за които динозаврите пишат снизходително в най-добрия случай. Които се занимават от баналното, от битовото и зле рециклираното старо, които “пописват”, издават книжка и после философстват под селфитата си в СМ. Замислям се. Страхувам се. Разбирам добре тази част от мен. В писането съм болезнено нарцистична.
Не искам да съм зависима от страданието, за да пиша. Нито вярвам, че упражненията ще променят особено чувствителността ми. Вярвам в четенето и момента. На вече бившата ми работа почти ме убедиха, че не мога да пиша, но до последно удържах фронта. Дори си подадох и другата буза, за да не се разделя с тази си представа за себе си - идеята, че съм писател. Напуснах с тъга, изтощение, аха депресирана. The Great Resignation. The Quiet Leaving. All of the above. Напуснах, защото ми се активира мискулната памет на бягащия.
Привличаме ли каквото заслужаваме?
Впрочем тази моя книга защо така мълкна? Защо не ми говори вече? Сякаш напълно независимо от мен дете, с невинността и късогледството си…
Знам, че нещо не е наред, но се боя да го назова.
