Това не е непукизъм, а достатъчност. Чудя се колко ли е крехко това състояние. Май никога не съм била по-спокойна и уверена в настоящия момент, при това напълно осъзнавайки тленността си.
Може би след още 10 години ще е още-хубав моментът!

Не знам дали е сън - La Pedrera, която гледах отстрани, защото не ни стигнаха парите за всички места, в които искахме да влезем. Събуждам се и виждам филмче на bbc за една от тримата постоянни обитатели на сградата, бялата и причудлива Ана, която живее в апартамент с безброй кривини, като къртичини.
Мина доста време от тогава, сега ми е смешно колко древна се чувствах, когато бяхме в Барселона. Изтощена и гладна от първата година на майчинството. Исках да се откъсна за малко от Самуил, заделях по малко от майчинските, за да има за това пътуване Далечотдететони. Човек не забравя неща, напоени в мечти и тревоги. Всичко в главата ми свети с изумителна точност, точно от Барселона - пълна с чудати чудовища и морски въздух.
Един ден...

Само смъртта освобождава място
за новите кълнове.
Пръст при пръстта,
така миришат телата ни,
този генетичен килим.
С минзухарена дързост поникваме,
преди почти да умрем.

Crimson moon,
I am full of you. Your ethereal fingers
become mine, at last I am personified.
A circle, a silence, signifiée.

прелюбодеяние

Април 

Nympharum membra disjecta

Три духа се появиха

и ме отведоха те

в страната, където

се кършат маслинени клонки:

сеч бледа под светла мъгла.

Езра Паунд (пр. Н. Кънчев)

Въздухът насилва порите.

Тревите се свиват спазмично, 

тайната затваря очи.

Студено е слънцето,

където е лежал трупът.

пролет

Кръгли жълти ябълки звънят
от възлестите клони. Кората
бди, възстановима.

*
Хлъзгави риби танцуват
на ситен клавир. Мажорна
гама с два диеза.

*
Видрата, силна и гъвкава,
познава огъня в тялото си,
познава водата.

*
Себестремителна реката
влива се в себе си.

Химерично стъпване

Четири глави, четири гонга
отевкват в бедрата ми. А в главата
“яките клещи на рак*” режат месото
на думите. Сурови, недодялани ямби.

*из “Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок” на Т. С. Елиът (пр. Цветан Стоянов)

Ти (Силвия Плат)

Още една от ''гатанките'' на Плат, отново текст, наситен с картините, преследващи бременните жени. Странен, сюрреалистичен сън, в който един фетус е и изчезнала отдавна птица, и лигавa риба, и чакано с нетърпение ново начало.

Приличаш на клоун, най-щастлив на ръцете си,
с крака към небето, луновиден череп,
хриле. Разум
с подвит палец навътре, додо изчезнало.
Като бобина, усукана около себе си,
ти влачиш подобно на совите мрака си.
От Четвърти юли до Деня на шегата
си ряпа безмълвна,
мое бързонабухващо малко кравайче.

Като мъгла неясно, като писмо очаквано.
По-далечно от Сидни.
Приведен Атлас, скарида странстваща.
Удобно сгушена пъпка, у дома си
сякаш сардела в буркан.
Мрежа, пълна с ягули, гъмжило.
Скокливо мексиканско бобче.
Безпогрешно като точна сметка.
Чисто досие със собствено лице.

Звукът на къщата,
прахът
затискат ме под ръкавица

от желязо. Страхът
че може да остана тук---
или пък да не остана?

Реже и подрежда.

Пияна и могъща,

кармин, коприна

и отлагане.

...there’s this image of you and I

Пулсът се завръща плах като след кома. Установих, ме мога неща, които преди не можех: да понасям хаос в близост, да не стоя в социалните мрежи, да не се чувствам заподозряна в общуването си с другите, да се отстранявам (!), да виждам проблема си и да знам, че аз имам основно участие в него, да се радвам чистосърдечно на някого.

Мечтая. Например за поне един концерт тази година. За пътешестване и изгубване на ново място. За още време за потапяне в превод.

Този януари:
- смирението
- Michael Kiwanuka
-климатът, подходящ  за тичане
-учителката по пилатес
-разбирането на зрелостта
-странното приемане на нещата, които съм
-излизането без грим
-оставането в момента

Всъщност май вече е февруари.

The Biographer

Things fall and I watch them scatter
Without attempting to collect them.
I allow myself to go out unmade-up
Just like an ill person is making small efforts
To move.
January is ebbing away and a waning Moon
is grinning before me. She’s taking notes.
Said she was writing.

Двете половини на тялото ми - едната топла, другата вкочанена - вървят през “Изток”. Приличам на стопанин на куче, който тича след кучето си. Нямам куче, въздухът ми излиза като бръсначи през гърлото. Много обичам този квартал. Постройките са ниски и пропускат слънцето (в случая - здрача). Повтарям си: абсорбатор за миризми за хладилник, мляко за бебето, пармиджано, може би нови пердета, все злободневни неща, списъци, които създават сигурност и  покой в ума, както като усещам косата си върху гърба.

Талидомид* (Силвия Плат)

*Талидомидът (или таломид) е популярен през 50-те години на 20-и век препарат, който е бил предписван на бременни жени с тежки симптоми на 'сутрешно' гадене. Смята се, че медикаментът е причинил сериозни физически и неврологични увреждания на бебетата, родени от жени, които са го приемали.

О, полумесец---

Полумозък, прозирност---
Негър с маска на бял,

черните ти
чуканчета шават и отвращават---

паякоподобни, опасни.
Каква ръкавица,

каква кожена ципа
ме е държала далеч

от тази угроза---
пъпките незаличими,

наченки на плешки,
личицата, които

се изритват в живота, влачейки
отсечени

окървавени липси.
Цяла нощ дялам

пространство за туй, което е в мене,
една любов

с две влажни очи и писък пронизващ.
Бяла плюнка

от безразличие!
Тъмните плодове се завъртат и падат.

Огледалото отсреща се пропуква,
образите

избледняват и като изпуснат живак ненадейно изчезват.

Медитация. Неща, които чувствам в момента

студените си стъпала
глад
апатия
липса на смисъл
изтръпналата си дясна ръка
нежелание да общувам

Черна ядка. Изсъхвам
в простора на възможносите. Всички
до една празни и пластмасови.
Гласът ми е всъщност заглушител.

Достигнала съм върхова умереност.

Способна съм да не усетя нищо или да владея

всеки повод за разтърсване.

Виждам лицата ви изкривени гротескно,

лигави стриди.

И аз - добре темперирана.

Чукча не писателъ,

чукча читатель. Чукча подчертава.

Бежови —стрелките ме догонват. Не бягам,
а стоя, хладен мрамор.

Осъзнава ли мъжът, че не пораства?
Че вечно иска скут?

Играят футбол в кухнята и ми идва да крещя.
Това щастие е толкова различно - няма нищо общо с мен, макар с едния да съм създала другите двама. И все пак, това е зоната, в която не припарвам. Там е зелено и ясно начертано като игрище. Едновременно е банално и им завиждам. Едновременно ми е писнало от тях и не мога без тях. Чувствам се като нещо метално и остро в мека и сладка планета.

В такси. Минутите капят и бавно
идва видяното преди толко време.
Всъщност е съвсем преброимо.
Хиляда деветдесет и пет дни откакто.

Дървета през зимата (Силвия Плат)

Зората разтваря своя син акварел.
Върху хартията си плътна от мъгла дърветата
приличат на рисунка.
Трупат спомени, пръстен по пръстен,
безкраен низ от венчавки.

Без аборти да знаят, ни свади,
от жените по-верни,
с лекота се плодят!
Докосват едва безногия вятър,
потънали дълбоко в историята --

С криле разперени, взряни в мистичното.
По това приличат на Леда.
О, майко на листата и на сладостта,
кои са тези Деви оплаквачки?
Сенките на гълъбици, пеещи напразно свойта песен.

barrel of a gun

Дръж дулото опряно до главата ми,
за да не изпускам нито кадър и всеки край
да е начало, което да проблясва синьо.
Стреляй
Стреляй
Стреляй
Възможно е да оцелея.

Ялова жена (Силвия Плат)

Имам подчертан интерес към стихотворенията на Плат, в които става дума за майчинството. Morning Song, Metaphors, Child, Thalidomide и много други, разбира се...
В дневниците си Силвия неведнъж споделя противоречивите си чувства към майчинството. От една страна от съвсем млада знае, че един ден ще има деца, син (!), от друга разкрива страховете си - че децата биха попречили на свободата ѝ да пише, че може да роди бебе с недъзи или психическо разстройство, че непременно първо трябва да бъде осъществен, публикуван, писател и едва след това да се отдаде на отглеждането на потомство. Изключително откровена е в съмненията и несигурността си.
Тълкуванията тук са много. Студените музеи, луната, болничната среда са чести обитатели на стиховете ѝ, удивително е как в цялата безизразност и стерилност на амбианса, лирическият ѝ глас е плътно населен, без да е многословен.


Празна съм, в мен отеква всяка стъпка,
музей без статуи, без разкошни колонади и ротонди.
В двора ми водите на фонтан подскачат и потъват пак във себе си -
сляп за света, с душа на послушница. Мраморни лилии
издишат бледност все едно аромат.

Представям си се с важна публика,
майка на бяла Нике и няколко Аполона с празни очи.
Вместо това мъртвите ме раняват с внимание и нищо не може стане.
Луната полага длан на челото ми,
като сестра равнодушна и тиха.

Ариел (Силвия Плат)

Застиналост в мрака.
После - безплътното синьо
изливане на хребет и шир.

Лъвице божествена,
как в едно се сливаме,
възел от пети, колене! - Браздата

се разтваря и свива, сестра
на кафявия свод
на врата необхватен,

като негърски очи
къпини хвърлят тъмни
куки -

сладки, черно-кървави хапки,
своите сенки.
Нещо друго

ме тегли във въздуха -
бедра, коси,
петите ми люспести.

Бяла Годайва,
оголвам се -
мъртви ръце и юзди.

И сега
ставам пяна от жито, блясък в море.
Плачът на детето

чезне в стената.
А аз
съм стрелата.

Росната капка, която
отнема живота си с удар
в червеното

око - котела на утрото.

Зимна светлина. Ръцете ти горят върху очите ми.

Да бъда облак искам -
навсякъде и никъде.
Да бъда в очите на влюбените,
когато се разделят в колата.
Любима на залеза,
мечта на поета,
искам въздушна да бъда и лека.
Да бъда аморфна,
но неоспорима като край на симфония.
Светлината да бъде винаги моята
истинска същност.

Нетърпелива съм да те позная.
Шишенцата ти със лекарства гланцово блестят
насреща ми, -оли, -иди, смърти като лунен пясък,
бързотечни смърти.
Искам да те познавам като жена - жена,
зрея бавно в мисълта, че по нещо тъмно си приличаме.
То ме кара да се взирам и плача, да събирам месото на
своя синтаксис и да предъвквам. Колко дълго мога все да се пазя
от истинското познаване? Ти си моят плонж в неизбежното.

Станция Мусагеница

Чаша, споделена с умни, весели очи.
Музика, долетяла от плейлиста на приятел
с поздрав именно за теб.
И може би света го разтриват между плещите,
където сигурно и него го боли.

Пръст японско уиски като свещ
в безлунно гърло да дими.

Дъно от полу неща.
От отказ да се изправя,
да говоря,
да помръдна.

Слънцето ще угасне след 4,5 милиарда години, но преди това ще е стопило Земята.

Все по-малко сила имам
да стоя с надежда.
Думата смисъл ме плаши.
Като думата “има”.
Няма.
Яма.