в една книга на Мураками
пишеше за онзи час от нощта,
в който тишината гълта всичко
и е черно
и е тихо
будя се във този час и се питам
кой удави щурците
и приспа птиците
булевардът е замлъкнал като космос

краката ми дори не знаят
че идвам към теб
Португалия

олющена от слънцето стена

Ти си прекрасен.
Да го видя написано звучи по-добре.
Всичко, което съм искала, плюс екстрите, които не съм.
Виждам синьо, прекрасен си.

Последният бавен джаз,
който тежи по краката ми. Роклята
с прозрачен гръб и тракащите вилици.
Кръвопотокът, който се забързва. Ти идваш.
Едното ми око те вижда бял, а другото провижда
лъстивите ти пипала по моите въпроси. Къде беше,
докато до мене спеше снощи?

скица

луната, жълтата погача,
ни канеше да я последваме.
по пръстите ми още беше
вкусът на печена пъстърва.
под пръстите ти бе кормилото
към тихата ни къща и живота.

Вечер, когато изгасяш светлините
пред неизвестното на съня,
стоя вторачена в теб няколко дълги минути.
С ръце болезнено отделени от мъха на тялото ти-
да не разбудя гъстото подводие, в което лежиш.
Искам да ти казвам обичам те, да го викам в лицето ти.
Отблизо страдам, че не мога да изплюя тази ненужна романтика.
На сутринта отваряш очи и ме питаш защо те гледам.

само това, което може да бъде написано

Търсех един конкретен текст в блога на Мария, но пак започнах да чета стари нейни неща и стигнах до това тук. Учудена съм колко много си спомням от текста, а може би той винаги е бил в паметта на утробата, където сега си настанен ти.
Остава ни малко. Пренебрегвам желанието да знам точно кога ще дойдеш, какъв ще бъде асцендентът ти и какви - очите ти. Понякога ти се извинявам (че почти не докосвам месо, че, несъзнаваща габаритите си, удрям корема си тук-там, че плача или недоволствам, че от време на време баща ти ми носи 16 броя суши, които изяждам стръвно). Надявам се да ми простиш и да ни харесаш. Беше прекрасен там вътре, не мога да се оплача от нищо. Никола ти пускаше класен рок, докато още работех - сигурно ще разпознаваш и музиката, и гласа му (той често пита за теб). Почетох ти доста, а с баба ти слушахме не малко опера - винаги ме разчувства по онзи начин. Не можах да отида с леля ти до Испания, както мислехме, но тя ми обеща, че като реши да се омъжва, ще наваксаме, сега ти си ми много по-важен. Научих се да правя питка в твоя чест. Татко ти ще сглоби легълцето ти; той вече те нарича по име. Тук те очакват много приятелчета. Ние все още си лягаме и се будим все едно сме същата двойка. Може би защото нямаме представа как ще ни се случиш. Знам, че си добре и си здрав, трудно ми е да сложа думи на това, което изпитвам към теб.

Но не вървят ли винаги страхът и чудото заедно? 

Георги Господинов

Тяхното дете ще има дете. Иконите, които са моите родители, говорещите чудеса в живота ми. Времето, което предизвикват в мен и ароматите от детството. Споменът от ароматите. И от чиниите, които тогава ми се виждаха големи, а сега са толкова неестествено малки. Шумът и светлината в 80-те квадрата. Най-прекрасното пространство за отглеждане на семейство

Ще бъда ли чудо за моето дете? И ще помни ли светлините, идващи от неговата капандура? Страхът, който изпитва родителят, справедлив ли е или е първият товар, с който нагърбваш детето си? 

Вчера ти купихме легло за лятната ни къща. С усмихнати крави и мрежа против комари. После чу гласовете на баба си и дядо си и започна силно да се усукваш в тесния си дом. Вече познаваш навиците ни и ги очакваш с нетърпение, с древния разум, който необяснимо поместваш в себе си. 

светлинен ракурс

Откъсвам се от дигиталното.
Прозорецът ми е отворен за всички малки птички,
които искат да попеят над съня ми. Вместо да се пакетирам,
ще се люсна като препълнен съд с разбъркани осмици.
От картините на Фрида ще се преместя в празничен Шагал.
Ще левитирам.
Ще рисувам портрети на сърца (натюрмортите са скучни).
От прозореца ми идва светлина.

Трябва ми да се прегърна,
да уверя всяка частица, че всичко
ще бъде наред. Че ти ще си там и
ще ме чакаш накрая. Светъл герой,
светъл и мой.

той не разбира защо си купувам толкова много поезия

Той не разбира защо си купувам толкова много поезия.
Защо я чета по влакове.
Киното в книгата.
Често ме гледа с очи на дете, което
не знае защо мама и татко се карат. И ме прегръща с ръце
на дете, което иска тези същите мама и татко.
Казва обичам те с мигли. Два пъти. Казва тук е толкова хубаво
и потъва в креслото на рамената ми.

празни

Привличат ме празни пространства.
Отворени чанти
Отчаяни къщи с оголени зъби
Измити буркани с протрити капачки
Прашасали подове
Прозорци  към пътя
(прозорци към утре)
Места, от които влиза меко слънце
Процепи
Лишени от хора простори
Сгради, изпразнени от глъч
Фоайета и антрета
Забравени, застинали натюрморти
Капани за насекоми и фотографски обективи
Привлича ме да мога да мълча и съзерцавам.

без причина

очите ми са отверстия
очите ти са отсъствия
наваля ни толкова поязия
погълнаха ни локви въпросителни
сред смачкани иглики насред нищото
сред бухналите планове за бъдеще
все отблъснати стоим а се привличаме
защо ни е причина за обичане

Никога не ти стига
Никога не ти стига
Никога не ти стига
Никога не ти стига
Никога не ти стига
...
.

писмо

Никога повече не ми написа такова писмо. Защото винаги бях там, така плътно залепнала за теб. Вече не разпознавах частите от своето тяло, защото не бяха само мои или съвсем същите. Бях ти. Откраднала от вирилността ти. Озъбена на всичко тактилно, материя с преливащи сокове. Телесна, телесна, жена за разрушение. Еластична и огнеупорна. Животът ми се случваше само в теб, какъв живот! От живеца на ноктите ми струеше животът.

Аз съм твоето момиче. Без думите ти знам, че ме обичаш. Но думите ти, думите как ми липсват.

Пречи ли ти кафето ми? Така се вълнуваш след сладко. Сутрин леко ме побутваш към правилната ми поза в леглото. Вече си оконтурен. Имаш мъничка остра брадичка. Днес гледах как подстригват момиченце на 1.5. Пищеше без сълзи, крещеше от ужас. Защо трябваше да й режат косите? Няма да те подстрижа, докато косата ти не стигне раменете. Като вървиш, ще се полюшва леко. Ще ти купя червена шапка с козирка. Ще слушаме заедно музика. Ще те науча да плуваш.
Още малко ни остава.

Братислава

Веднъж,
преди доста години,
стоях с бира и картофки на масичка
в Братислава, където е уютно като в ръкавица.
Искам да те заведа там и да си говорим за
произхода на някоя дума, която отдавна не сме ползвали.
Като мимикрия. Или като всеки ден те обичам все повече.

сурово

Без домашен компютър за неопределено време:

23 март

24 март

Поспряла на ъгъла на съзнаваното
Думата
Тази твърда скала по която стържа епидермис
Безучастна кобила за обяздване
Другите така те желаят
Чакат да прогледнат през твоите диоптрични
очи на безумието
Лудостта (където малцина влизат)
очакват да им подадеш през фунийка
Но ти не вярваш на сълзи
Нещастница

Приемане на отхвърлянето*

*текстът беше публикуван във февруарския брой на Жената днес

Доброто живеене изисква да обичаш споделено и да се чувстваш полезен в работата си. Да си щастлив обаче е друга категория живеене, за която Хемингуей твърди, че не е атрибут на интелигентните. И без друго не харесвам Хемингуей, предлагам за този текст да предположим, че не е прав.

Сега не разполагам със себе си както преди. И с цялото, несравнимо с нищо щастие, че очаквам дете, дойде и една чутовна въпросителна какво ще се случи с мен. Егото ми набъбва с размерите на плода, и о, каква вина! Ако има класификация на всички щети, които съм сторила някому през живота си и респективно такава на вините, с които сама се кича, то вината от това, че ощетявам още нероденото си бебе е по-силна от всичко.

Търсенето на удоволствия при мен започна не много отдавна. Като че някаква фиксация си беше намерила поле за изява и изведнъж, точно като бебетата, слагах в устата си всичко, което виждах – цигари, алкохол, храна, мъже. Не неглижирах ангажиментите си, но и не пропуснах да се докарам до личния си лимит. Не изкарвах кой знае колко пари, но давах и последния си лев за самолетен билет, нехаеща какво ще се случи, след кацна обратно. Никога не съм разбирала хората, които се стискат. Удоволствието, особено в двайсетте ни години, е първо и основно човешко задължение и всеки би трябвало да си го набавя по угодния за него начин, казвах си. „Не давай на човека нищо друго/ освен необходимото в живота/ и той ще заживее като скота!” казва Лир, подписвам се.

Лека полека обаче, синка след синка, удоволствията започнаха да искат по-малко от мен, а аз започнах да ги разбирам малко повече. Защото нито един кеф не пропуска да те тръшне в стената, след което гледаш продължително и изтощително в една точка, търсейки бунтовното си аз, отговорно за обстоятелствата. Цената не я плащаш сам, цената се простира като воден кръг и плащат най-дебело тези около теб. Майка ми мъдро стоеше до мен, понякога непознаваща дъщеря си, но търпеливо изчакваща това да премине, без въпроси и, предполагам, с много обида. Съпругът ми, тогава още приятел, ме държеше на разстояние (физически и не само), единственото разумно отношение към жена, която бясно атакува всички фронтове, където егото ѝ може да лъсне като пържена филия.

Омъжих се преди близо две години и непременното случване на нещата сега-на-момента оцеля, макар и леко притъпено от съвместното жителство. Въпросите все така напираха, чудех се защо е толкова трудно удоволствията да се консумират съвместно. Не знам защо започнах да изисквам от любимия да ми намира развлечения постоянно и напоително, а аз любезно ги наричах общи. Оказва се обаче, че всеки в двойката има свое разбиране за добре прекарано време и това не зависи от типа на съюза, просто така трябва да бъде, за да оцелееш като единица. Както и да е, в момента, в който пише, авторката все още не е помъдряла, (бел.авт.). „Не сочи другия с пръст, не му вменявай вина” – каза ми веднъж една дама психотерапевт. – „В момента, в който го сториш, знай, че трябва да потърсиш проблема в себе си”. Психотерапевтката не спомена дали след брака удоволствието вече е обща собственост, като имуществото, или всеки си го дири сам из тъмните и малко известни улици на съзнанието… Да изискваш от другия да отговаря за твоето собствено учестено сърцебиене е първо изморително и второ – погрешно.

И току съм разбрала какво точно вдига до онези сладостни импулси на мигновеното щастие, хоп! – ще имаме бебе. Не си спомням някога да съм мечтала по-силно за друго. Всъщност дори не си спомням живота си преди да искам дете от този мъж. Всичко е прекрасно, наистина чувството за завършеност е гъсто като масло, но един отчаян гласец в мен пита – а ти?

Сега това тяло, бойното снаряжение на удоволствието, хранилището на метафизиката ми, не е мое. Аз съм носител, къща под наем. Красиво и полезно, да. Най-щастливите ми мигове, да. А часовете, прекарани в тичане в парка? А формата, с която се гордеех? В книгите пише, че е възможно да се чувствам антагонистки настроена към издутия си корем, нормално било, щяло да премине. Надявам се авторите да си разбират от работата. Нищо не казват за тоталното отдаване, което предстои, защото веднъж родила, ти вече не си център на внимание, никакъв център не си, само една периферия.

Храната се превърна в инструмент за оцеляване, нищо повече. Половината не понасям, другата половина е вредна. Живея на млечни продукти и кореноплодни, не съм впивала зъби в месо от месеци. Пепър стекът вече е сравним само с подметката на ботушите ми, но съм си дала тържествено обещание, че родя ли, ще погълна всичкото суши в радиус от поне 30км. Къде е удоволствието? Расте в корема ти, овца такава.

Любимите ми дълги вечери с приятели и вино вече не са на дневен ред. Тялото ми е перфектно програмирано моментално да изключва от менюто всичко вредно, алармирайки с надигащи се като че ли от пръстите на краката ми киселини. Дори на кино не ми е приятно да ходя – вестибуларният ми апарат се разстройва толкова дълготрайно, че след това трябва да лежа и скимтя с часове.

Сексът, който някои комедии ме убеждаваха, че става вър-хо-вен по време на бременност, е близо да се превърне в химера, а аз никога не съм била от жените, които ги ”боли глава”.

Точно в този момент на помощ идват знаци под формите на книги и мъдри жени (разбира се), готови да запълнят зеещите ми празноти със знанието, отредено само на опитните. В книгата си Черно мляко Елиф Шафак се бори с интуитивната си „майчиност” и я изправя срещу подвига да бъде велика писателка. (Никога не съм харесвала женския род на тази дума, не звучи сериозно). От горенаписаното може и да си личи, че съм еманципирана, колкото соев кълн, а дори може и да прозират писателски комплекси. Затова не се и разбрахме с Елиф, но не мога да не сведа глава пред факта, че майчинството (донякъде) те лишава от идентичност, факт, който ми е трудно да асимилирам все още. Когато намеквах на приятелки, че не искам да се изгубвам в детето си, нямах предвид, че то няма да е всичко за мен. Но аз съм създадена да бъда много неща, а да съм майка е едно от тях. Защо не съм от онези жени, които простичко си казват „всичко ще е наред, мъжът ти ще продължи да те желае и без талия на оса, детето те променя изцяло, но това е супер, йей!”. Аз просто знам, че винаги ще се оглеждам за мъничко бягство, малка територия на удоволствието, което ще бъде мое, единствено мое. Там ще пускам на воля всички разпенили се кучета на страстта – страстта към живота, към любенето без страх, към яденето на богата храна и ако щете, правенето на пари. Жената не е предмет на удоволствието, тя е удоволствието. Всяко съзидание започва така.

Ако дръпна чертата дотук, ще разбера само едно нещо – уча се да приемам отхвърлянето. Да съм ок с мисълта, че не съм ок с нещо. Един вид егоистичен мир, доверие в природата ми да нося живот, но и да съм зла Медея едновременно. Младостта не ме прави мъдра, но ритниците от утробата ми са стрелки към вярната посока. 

този батут, на който подскачаш
това е мехурът ми
внимавай да не те кръстя Сирене,
когато поникнеш
или Кисело Мляко без тире
бъди добър и си пий витамините

отвътре

Чудя се в кой свят да се наводня. Наводнявам се първо с Дюрас и лиричната ѝ проза, не защото   е лирична, а защото е ритмична като поема, или може би като пулс.

Заспивам трудно, защото чувам сърцето си. Трудно чувам друго.

Понякога, почти нарочно, но не точно, обличам несъвпадащи си дрехи. Излизам слепешката, втренчена в бóя на цветовете, формите или материите. Мразя ги, но имам необходимост от това знаме на несъвпадението между форма и смисъл. В дрехите ми винаги има щипка неизрядност, която ненавиждам и обичам пламенно. 

Детето ми ме разбира. Тежи. Синът ми живее в мен и разпъва предишната ми обвивка. Говоря му, той отговаря. Коремът ми заема формата, в която той лежи, нося го под същите несъвпадащи дрехи. 

Наводнявам се после в работа. В отегчението и въодушевлението от работата. В приказките и песните. В звуците, идващи като от рог. (Така сигурно ги чувай той). В крачките до там и бързането. 

Наводнявам се в книги, които чета на пресекулки, неспособна да се задържа в съдържанието. Мъжете са твърде зависими от съдържанието на книгите, които пишат. Жената използва привилегията си да бъде низша и пише както диша. Тя владее силата да не се владее.

Едни и същи кучета срещам по пътя за вкъщи. Сигурно и хората им са същите. (Не ги гледам). Започвам да треперя от старостта, вчера прочетох, че това значело, че съм спряла да мечтая.
Стефан казва, че идеалната жена е мълчащата.

абонирана съм за този ужас
кошмарът, в който аз се случвам на себе си
по лични заслуги, но без медал
вината гризе винаги до кокал
вината вирее по днк
винаги с една ръка се прегръщам
с другата се наказвам сама

уморена съм от мислене за теб
ще те споделя
върви където искаш
безграничен и разлят като плащ
язовир в който бе намерено тялото ми
стъпила погрешно след неуместна игра

сладкарница

във всички обяснения, които не ми даде
усещах как ме обичаш като стръмна пътека
трудна до втръсване
пресякохме двамата толкова много неудобни държави
залезите ни издъхваха, изтървахме важното, докато имахме себе си
нищо не ни интересуваше

веднъж стояхме заедно на пейка
на ръб един, в зелено целият
с цигара, пръст, море и погледи,
стрихме себе си на прах и се изхвърлихме
тогава ти ме обичаше по безделие, по голо до кости мечтание
бяхме това, което ще станем

необяснимото лежи помежду ни
и там ме обичаш, облегнал глава на нашето бъдеще
на смеха, който ще си подадем в колата ти
на сандалите ми със полепнал пясък
на изтръпналото ми предсърдие от това, което предстои
да заобичаме

писането невъзможно

аз не мога, не мога
мъча се, но ми липсва хаосът
копчетата ми са подредени
мечтите
клечките и кибритът

постоях малко на неудобно
поживях на топло и студено
той дойде и попита
какво правиш
и се обърна към телевизора
той дойде и попита
как ще кръстиш сина си
те бяха там по едно и също време
докато си подреждах копчетата
и колосвах планове

жена, която иска да разкъса своя любим
да плаче, защото няма билет за него
да иска, а да не може

две усамотени котки
спряха и побъбриха на иврит

жена, която иска да избяга, но не откъм
а към, защото друга посока не знае
брои до десет и скача

обесването

Изключително рядко имам мнение по политически въпроси, а те повечето са политически. Аз съм страничният наблюдател, който просто гледа/чете новините. За базова информираност така. Прибирах се и чух тътена от броженията пред Народното събрание. Представих си, че ме спират журналисти и ме питат защо не участвам в протестите. Проведох си следния диалог:

-Вие защо сте встрани от тълпата?

-Бих била част от нея, ако не изпитвах див ужас от тълпи. Още повече агресивни такива.

-А вашите сметки за ток и парно?

-Услугите на Топлофикация не ползвам, а сметките ми за ток за адекватни на потреблението ми.

-Не сте ли съпричастни към съгражданите си?

-Отчасти да. Но не мисля, че повечето от тях знаят какво ги мотивира, още по-малко знаят какво ги очаква, ако доведат държавата до пълна анархия. Протестите са просто дълго акумулиран гняв срещу всичко.

-Благодаря.

Тези работи се случват в главата ми в деня на обесването. Сутринта ми започна с битов скандал от балкон в Младост, в който мъж се опитваше да замери жена с камък, защото си изхвърляла боклука през терасата, а тя стоеше надвесена от първия етаж с метална лопатка в ръце (доказателството за нейното провинение). Ето на този рунд българинът гледаше сеир и звучно облизваше мустак заедно със сутрешното кафе и цигара. Няколко часа по-късно, на влизане в метростанцията един протестно настръхнал дядо щеше да ме намуши на пръта на трикольора, не нарочно, надявам се. Какво звучно отмъщение. Какъв войнствен ден. Народът срещу ББ, ЦвЦв и други разни инициали. Не съм достатъчно компетентна, за да изкажа мнение по случващото се, но знам, че това, което виждам вони на разруха и бяс отдалече. Отключени са полюсните реакции, което някак ме кара да мисля, че българинът плаче да бъде озаптен със здрава каишка. Здравей, здравей, Ким Чен-ун!

токчета

жена върху токчета
печата с машинописна точност ч-та по улицата
навярно са тънки и високи около шест сантиметра
полата ѝ е тясна, а крачките бързи като в тревожен съспенс
може би торсът ѝ е приведен леко напред от забързаност
а зад косите ѝ остава кестенява мъгла от парфюм
не я виждам, но си представям, че върви срещу времето

14.02.

Излезе новият брой на Жената днес, за които не съм писала от почти година. Всъщност за никого не съм писала много отдавна. Текстът ми този път е по темата Дългът към удоволствието; в списанието има думи от Елица Николова и Албена Тодорова, което е сериозна причина за четене.

На излизане от къщи буквално заварих Валери пред входната врата със снопче лалета и кутия шоколадови трюфели. Целувахме се дълго и закъснях.
(И да, аз съм последният човек на света, който не е чел Майстора и Маргарита, затова поправям пропуска сега.)

Ще ми липсва виното тази вечер.