благодаря ти че все още 
насочваш към мен огледалото
но то вече не ми трябва

първите 7

Този блогпост идва след лек спор, в който аз защитавах тезата, че макар да се радвам на вниманието, съм по-скоро срамежлива и не обичам да съм в центъра на разговора. Дълго време блогът ми беше мястото, където очаквах да привлека вниманието на един конкретен човек, после се случи така, че концентрирах одобрението на много непознати хора, но не и на този човек.
Сега, 7 години по-късно, блогът ми е 90% от истината за мен. Не търся ничие одобрение. Истината ми се е променяла през всичките 7 години, стилът ми също, темите, които ме вълнуват - най-вече. Казах 90%, защото допускам, че винаги ще има част от мен, която ще е напудрена дори за пред мен самата. Частта, която няма да искам да призная, че е фалшива.
Първите 7 на блога вече са завършени. Извинете ме за паянтовата пунктуация от време на време. Радвам се, че с повечето от вас сме били заедно през всичките години и че създадох страхотни приятелства покрай текстовете си. Йоана и Калина - ако не беше блогът, нямаше да ви имам в живота си. Радостина, ти си ми от новите другарства, но вярвам - от устойчивите. Мария, Бени, чета ви с искрено възхищение!
Ако мога да дам нещо на хората, които четат the heartbeats of a fairy, това е стихотворението на Виргиния Захариева, което публикувам на всеки рожден ден на онлайн къщата ми. Давам ви "и средата, и кората си". 
Продължаваме напред.

Тъй като този блог все повече заприличва на час при терапевт, само дето съм изправена пред себе си, нямам скрупули да пиша каквото поискам. Нито за миг не посягам към мисълта за специалност.
Снощи бях с моята приятелка Р., с която обсъждахме въпроси като търпението, очакванията, сополите на синовете ни, срама, критиката, удоволствието. Добре ми (ни?) дойде.

Днес искам да си припомня какво ми носи наслада и ме потапя в размисъл на ежедневно ниво.

Храната. Доматите се сменят с карфиоли, кайсиите - с ябълки и круши. Обичам да ходя до пазара сама и да ги гледам. Мирише на влага и земя, което е необяснима любов за мен, суперградското дете.

Хората. Тези, които издържаха теста. Глупости, никакъв тест няма и нищо не са издържали. Просто са усещали границите ми и са се съобразявали. В това число включвам и мъжете - онези, които са директни и честни. Благодаря.

Местата. За първи път в живота ми има такъв хиатус между мен и салоните за театър и изкуство. Оставам леко назад и встрани, липсват ми. Ходи ми се в Преди 10, L'etranger, Checkpoint Charly, Grape Central, Pavillion, Архитектите и навсякъде, където мога да седна с приятели или сама и да бълбукам, понеже животът е хубав и аз съм животът.

Кожата. Косата. Ясно е.

Сексът. Ако някога съм смятала,че съм стигнала лимита си, сега знам, че сексуалността ми постоянно се развива. Не понасям компромиси и не романтизирам. Пряма съм, открита. Ако не изпитвам страст и любопитство, не започвам. Спрях да цензурирам фантазиите си и ги поставих на първо място. 

Детето. Второто - дали да го има или не. Дълбоко в себе си знам, че искам. Но съм препълнена със страхове и съмнения. Ревниво пазя тялото си (да, кой ще хвърли първи камъка?). Още не съм намерила таланта си. Опасявам се, че съм стигнала предела си и това всичко, което мога да бъда. Но детето ми! Единственото - то е най-голямото ми доказателство, че всичко друго е без значение. Мрънкането за каквото и да е друго нещо е смехотворно, защото детото е лакмусът, през който минават хора, случки, планове и амбиции. Празна и пълна едновременно - това съм аз като майка.

новото

Все по-често предпочитам да ме наричат с цялото ми име. Спомням си думите на един човек преди много години. Пожелавам ти един ден да започнеш да използваш цялото си име. Ето, Д., започнах.

Не съм човекът, който съм мислела, че съм. Това е нормално. По-добре е да го осъзная на 31, отколкото никога. Край със самозаблудите.

Свалям хора от пиедесталите им. Не е зряло и не е нормално да пудриш представите си за близките си, за да е всичко красиво и подредено. Няма как да е красиво и подредено. Хората грешат и имат недостатъци. 

Приемам, че вървя по път, който е неясен, и ще друса много. Иска ми се да стигна до края. 

Детето ми е извор на всичката светлина в момента. Той е прекрасен. След като операцията мина, започнахме да го учим да артикулира правилно. 3 години и 3 месеца ми трябваха, за да чуя мама, а не баба. Ако той ме учи на нещо, това е да не изисквам.

нов ред

Часовете не си приличат. От мекото възклицание колко е хубав животът до твърдия ми образ във вратите на метрото. Торбичките под очите, в които съм побрала каквото не съм казала. Ям дюнер, чета Йейтс и Превер (не помагат нито джънк-ът, нито поемите), животът ми е график, в който ме няма. 
Търся си статус, но виждам крива. Ето, търся го назад в текстовете си и знам, че онова там е друга жена. Съвсем различна от фрагментарното изображение, което гримирам сутрин. 
Как да поема всички въпроси, които ме връхлитат от седмици? Умът ми се е втурнал да дълбае надолу и намереното носи само отчаяние.

Да се уча тепърва, че:

• никой не ми е длъжен
• не трябва винаги да се извинявам
• не мога да имам всичко
• не е достатъчна една обеца на ухото
• не се налага всеки да ме разбира
• никога не е късно да повторя някой резил
• няма да ставам по-млада
• нито по-хубава
• невинаги ще съм щастлива
• няма все да намирам правилното изразно средство
• не мога да спра да искам още и това е нормално

трябва да се сдобрявам със себе си всеки ден

.

дръж си антагонизма, не ти го ща.
списък с неща: сливицата на детето. 510 км в посока, болница, дали? работата. излишните скрупули. отказ, отказ, отказ. болничен, отпуск, в какъв ред, в колко часа, в кой град. кожено яке, кецове, какво да направя с косата си. коя книга да прочета. реве ми се на книги и ми се гледат испански филми. изисквания от и към мен. вина. бягане и посрещане. детската градина и офисът на 40 минути път в добрия случай. приятелите (откога не съм им пекла пиле и не съм им наливала вино). липсата на ясен талант. липсата. хората, които ги няма.
в един момент загубих нишката. ей го там къде се е изпружил животът от снимките.
тази мъчителна трансформация
някога ми беше достатъчно да сготвя нещо с пресни зеленчуци. да пия вино навън с приятелки. да видя името си написано под някой текст.
сега стоя сплесната под натиска на това, което съм си направила сама. с чудовищната чувствителност на героиня на вирджиния улф. 

Това ли ще се повтаря оттук нататък? Тази броеница, която подрънква механично и се впива в мозъка ми. Рутината. Ординерното. Нормалността. 

Иска ми се след време като погледна назад, да мога да кажа уау. 

Този текст отдавна е готов в глава ми, но нямам смелостта да кажа всичко. Прекалено много данъци чуждо мнение съм платила, за да мога да бъда свободна. Преди известно време спрях да мечтая и си го обясних с това, че имам семейство. После спрях да имам амбиции за кариерата си и се погнусих от всичко. Страшно признание номер едно - не знам какво искам да правя с живота си за пръв път в живота си.

Страшно признание номер две - чувствам се жива само когато прекалявам.

Забелязвам странни промени в себе си. Отрицанието, апатията, неспособността да задържа удоволствието, съдебната експертиза, на която подлагам обичните си. Какво се случи? Това ли е да остаряваш?

Напират, напират сълзите и ме хваща клаустрофобия в тази мъничка житейска криза. Страшно признание номер три - напоследък съм много тъжна. Всичко, което виждам в огледалото, е моят хастар, вътрешно прокъсана обвивка. Де да можех да съм жената, която показвам на света. Или поне половината от нея. 

Днес закачих на стената до бюрото си един плакат. На Милостта на малките огледала. 

Няма нищо по-сладко от начина, по който казваш спри.

ти си ти си ти си
казах аз
най-хубавото нещо което

Спя до късно този уикенд. Нещо необичайно. Отмятам задачи като войник, чета, чета, гледам филми, поставям се под въпрос. Толкова е хубаво да съм сама. Не вярвам, че да се разболея два пъти в рамките на 10 дни е случайност. Не е; така тялото минава през детокса, от който има нужда умът. 
Липсва ми детето ми, разбира се. Много повече, отколкото мислех. Неговото разбираемо само за мен "обичам те".
Косата ми избуява, ноктите ми растат толкова бързо, спортът ме спасява. Работата върша прилежно и механично. Работата си е работа, нищо лично. Мечтая за следващото си пътуване и се подсещам, че трябва да съм благодарна, че имам тази работа, защото иначе нямаше да има пътешествие. Не и това, не и сега.
Отворила съм ей такива очи навътре към себе си. Наистина е по-добре да съм сама.
Отивам на кино.

---

трябваше да излиза навън, а
не да се стича навътре
тази шлака от:
инакомислие
радикална чувствителност
острастяване
разделяне и владеене
пресъхване на старото и
поливане на новото

искам сама да п(р)огледна
да не ме е страх, че ме е страх
да не ме е срам, че ме е срам

Спокойствието е риба, която не слуша.

Очите ѝ гледат само напред,

а отвътре е суша.

с 200

да не посягаме към сърцето на

това меко розово тяло - 

нашата любов.

преди да го раним

ще ни удари влакът.

свързани

Усещам как възелът се разхлабва.
Всяка обязаност да харесвам Това или Този,
да бъда прилична, да следвам модела.
С ножче и виличка.
Нещата не ме интересуват.
Вълнува ме какво би написал азът, ако никой не гледа.
Искам да намеря онзи бял и никакъв шум, който 
стои добре на черно, на дъжд и на слънце.
Универсален. Удобен. Незавързан към нищо.
Застанах далече от кораба си. Под водата 
е цялата тежка верига.

право на реплика

Окопитва се капката,

опитва се да нетежи

на мястото си,

да се налее,

да се олюлее, 

да отдели миг

да се замисли

да бъде или не,

преди да осъзнае - 

все пак ще падне.

Сестро, разбирам те.

Катерина Стойкова-Клемър

Познавам те. Когато още бях ти,
косата ми още не беше намерила цвета си
и слънцето се чудеше откъде да я подхване.

Ти имаш този, за когото мечтаеш,
но той се изплъзва като хваната риба
и стиховете ти не могат да се прицелят точно.

Разглеждам портретите ти и се чудя
какво е харесал в теб. По-добра ли си, 
по-мъдра или по-пълноводна.

Помня този поглед, който мечтае,
но всъщност не вижда. Том Йорк 
пее за мечтателите, които никога не научават урока си.

Сестро, разбирам те.

present tense

Изливам се в теб, изливаш се в мен
Древна песен, изпята по изгрев
Миришем на пресен улов
Не съм виждала очите ти отдавна, не знаеш ли-
дясното гледа към мен, лявото - все по-навътре - 
Всичко ще бъде наред, казваш
Ще бъде, ще бъде
Повтарям, забавяйки крачка, за да херметизирам по-добре

Погледай добре, запомни
Кехлибарените ириси
ребърцата нанизани в кожата
косата от онази книга, как беше
Щипките вместо ръце
Никога не влизай в този спомен без да поплачеш
или поне помълчи.

разлюляване

Застрашително приближаваща се към себе си комета. Това съм аз. Чувствам се силна и (само)унищожителна. Не признавам нищо по пътя си и не изпитвам жал.

Помня този ден преди 4 години. Беше денят след голямото земетресение, страхувах се да вляза в метрото, защото мислех, че ако разлюлее и там, ще умра под земята. Предната вечер с Валери си бяхме легнали скарани за нещо. А, да. Както обикновено той прояви тотално безразличие към изявите ми (бях участвала в София Поетики) и не дойде с мен за подкрепа. След което лудата жена по бельо в хола нарежда в строен синтаксис целия си яд и безпомощност.

Днес стоя сама пред компютъра с намерението да свърша някаква работа. Отдавна спрях да искам от него да чете текстовете ми или да се надявам да проявява поне интерес от любезност към заниманията ми. Заниманията ми - тези пръски от шампанско.

Недостатъчността, моята втора сестра. Това е нещото, което ме е движило напред, но и нещото, което ме прави такъв непоносим егоист. Виждам само най-тъмните си черти - непримиримостта, прекомерната критичност, ревността, самодостатъчността напоследък.

Изгубих 17 минути, за да напиша този текст и вече ми се иска да го изтрия.

Започвам този текст без никаква идея как ще завърши.

Обръщам се навътре. Егоизъм и вглеждане в себе си. На себе си давам и от себе си късам. Страх ме е, съмнявам се, колебая се, завивам в грешни посоки, дерайлирам.

Чувствам се консуматор. Гледам, докосвам, изяждам, изпивам, изчерпвам, изхвърлям.

Чувствам се изгубена. Какво ми се прави? Защо съм така пръсната в интересите и способностите си? Какво мога и какво искам?

Чувствам се безсилна в родителството. Изпитвам нетърпение. Дълбая в греховете си.

И в същото време всичко е наред. Нямам за какво да мечтая, имам достатъчно. После идва нуждата да контролирам положението и желанието да изпитвам удоволствие. Са ли контролът и удоволствието съвместими? АЗ НЕ ЗНАМ.

Искам да мога да се умиротворявам сама в себе си. Да мога да потъвам в кратък дзен, който да ме зарежда. Но трескаво търся отговорите бързо, веднага! Това, което със сигурност знам, е че ще се променям. Не знам към какво.

Не искам да стъпвам в удобните обувки на спокойствието. Бягам от занимания, които се повтарят, утъпканите пътеки, прочитането на един и същ тип книга или гледането на един и същ тип филм. В ума си съм далече. Сама, неопитна, вълшебна. 

ако езикът ми можеше да говори,
щеше да те нарисува

фаталистка

Ако има предопределеност, трябва да решим дали ни е страх от възмездието повече, отколкото от нея самата.

cherry blossom girl

Април. Никога не е било такова лято.
Сега вятърът застава под мен и ме носи.
Черешов цвят с центробежна сила.

Искам да пиша, да пиша. Не да говоря. Без правила, даже без пунктуация, искам да изливам, изхвърлям, (пре)подреждам.
Слагам слушалките в ушите и пръстите ми почват да се движат с музиката. Тялото тактува. 
Колко е хубаво, че пуснах бесовете на свобода и нищо не ме ограничава. Не пиша за нищо и никого, вече не пиша за пари, продължавам да гледам на текста като на изразно средство, а публичността ми се е сраснала с мен и вече не изисква от енергията, грижата и постоянството ми. Не обслужвам нищо.

За какво са ми думите, щом думите изпадат в безсъзнание пред нас. Ти си музиката, върху която ще стъпя, за да (се) видя по-добре. 

Да искаш толкова, че да ти е лошо. 

липсата и вината
двата сока в коктейла на влюбването

дългът към удоволствието

Всичко вече е решено. Падането и отпадането. Блясъкът на истината. Филтърът, с който ще я оцветя, и невъзможността да върна назад думите. Сънищата, които ще ме будят секунди преди алармата, преди да сме стигнали до най-важното.

падам по диагонала

ами ако

безмълвието ми, застанало на пръсти
наострило уши, нокти и обоняние
реди ненаписани смси
какво би било, ако можеше да се прегръщаме