Няма фрактури на крилата.
Всичко е наред. Няма поезия.

торта за рожден ден

Едва ли ще стоим нахилени и подпийнали с вурст и глинвайн в ръце на някой Weihnachtsmarkt. Не и тази година, защото се налага да живеем и през останалото време. Ще се опитам да надмогна себе си и да ти направя торта за рождения ден. Ще опитам да е с приблизителна форма на окръжност. Не мога да ти обещая всичко, което искам да ти подаря - пътешествие, време, почивка. Искам да сложа в сейф живота ни в момента - минутите, в които лягаш в скута ми и затваряш очи, как сбръчкваш нос, когато те погаля между веждите. И сандвичите с яйце и сирене, които ми правиш за закуска. И зарядното на телефона ти, което сутрин те замества на възглавницата. Но и торта върши работа.

какво е?

Разнебитената й обвивка и просроченото русо
пазят крехкото месо от нараняване. Никой не иска
да познава съвършени принцеси, никой не иска да
ги прави кралици. Пускам й това, после пускаме сълзи,
чета й почти на глас, да ме чува, където е скрита. Чисти,
трагични, негримирани са й очите. Попива. Носи смисъла
и ще го носи в следващите месеци, в които ще се будим заедно.
Дали в езика на глухонемите има глаголно време? Какво е времето,
когато ни е писано.

Той е единственото нещо, за което си струва да мисля. Почивката ми от фейсбук и блога напоследък не е търсена, но е добре дошла. Мисля си и за други успокояващи неща като храната на майка ми и големия гръден кош на баща ми, винаги готов да ме приюти цялата с онова "На тате зайчето." Не е трудно да си зависим от тоя пашкул, който се оказва риалитито. Не съм ходила по заведения, но пък погледах филми. Не съм излизала с приятели, но пък стоях до него, сгушена ембрионално, обсъждахме безсмислието на БПЦ на вечеря и смисъла на вярата. Любовта ми е канализирана почти идеално, не иска и не чака, има (я). Тя е синоним на семейство.

Писането е спонтанно, леко и волево занимание. То не е упражнение и не се случва с мисълта за издаване. То е рефлекс на съзнанието (душата?). Никой не може да ме убеди, че тенденциозният труд към оформянето на една или друга фраза прави пишещия писател. Писането е флуид, то е отражение, но и пророчество. Непринудено като всички хубави неща. Напъните са само и единствено физиологичен процес и никога не бива да бъдат прилагани в писането.

време

Уморените ми токове отмерват
Не разстояние, а време.
Предпочитам отскоро залезите в 5,
Защото са по-близо теб
И тъмното ти гърло, откъдето
Са скочили всички мои куплети.

аз съм ние
за домашно имам умножение
а стъпките ми пак изписват
танц на пода в хола

Зная поезията, която искам да мога.

От косите ми изтича последната есен и

заравя в плитък гроб своето тяло. 

Ако можех да пиша, щях да нарисувам

бяло.

апология на отсъствието

Всичко ще бъде наред, казах на Йоана. Йоана, 28, кучето й вероятно има бълхи, но може и да няма, защото може да има хормонални проблеми. Кучка с проблеми. Йоана е сама на дивана и иска да се заключи в шкаф, защото личният и професионалният й живот сега също са на дивана, а такова съжителство не ти оставя и глътчица въздух.

Всичко ще бъде наред, казах на себе си. Един материал за хубаво списание повече, тлъст плюс в автобиографията ти. Нищо, за което да се тревожиш. Сядаш, изливаш каквото ти падне, после подреждаш, махаш излишното. Проблемът е, че мразя дълги текстове, а този трябва да е дълъг.

Спомням си как една вечер в каунти Глостършър искахме да си намерим пъб, където да хапнем. Каунти Глостършър е доста неприветливо местенце зимно време. Има борове, надвиснали над пътища, на които едва заставаш на Ф, да не говорим да шофираш. Та... имаше лед. Нямаше пъб, защото хората в каунти Глостършър рано-рано заключват домовете си и не се показват до сутринта. Всичко ще бъде наред, каза Валери, когато страхът надделя над глада ми и се уплаших, че снегът в Англия наистина може да бъде бедствие.

Всичко ще бъде наред, казва 23-годишен с тумор в белодробието.

И това, че ме сварихте в най-безплодния ми период за писане не значи, че съм го отказала. Това е блог, това е блог, повтарям си, никой не ми държи сметка, не иска нищо от мен, аз не искам нищо от никого. Не търся смисъл и мисъл, а онзи порив, който обикновено ти дават крайностите. Аз съм една щастлива жена, защото всичко ще бъде наред.

В разликите между зъбите ти

искам да провирам пипалца. Да те милвам по

брадата, по гърдите ти да плъзгам нетърпеливи

стъпала. Да падам по теб и да ме вдигаш да стана.

Ти беше измислен за мен. Да заспиваш като ембрион,

ням и плуващ в пулса на врата ми. Аз съм котка, която

пред теб се облизва. Бъди рибата.

цитат от безсилие

За третия рожден ден на блога си позволявам да цитирам стихотворение от Виргиния Захариева, защото аз не мога да напиша такова:

АЗ ви обичам, 
Обичам ви всичките,
изгладнели мои врабчета
с праха, който вдигате -
и като кацате, и като отлитате.
Давам ви всичко -
и средата, и кората си.
Има ли тайни хлябът?

Булевардът кашля цяло денонощие
Очите му изскачат, потропват петите му
В съня ми
Въртя отвътре на кълбо своите очаквания
Пускам нишката назад, за да се върна, а
Един закъснял уморен комар живее до мен
Бил женски и била гладна

Аз съм къща
Аз съм къща
Аз съм къща
В мене се разпяват мъжът и жената
Които снощи късно се върнаха
Които хълцаха и се препъваха
И правиха любов и заспаха голи
И сплетоха крака след чашата вода
Съвсем нормални неща за една къща

сутрин

нещата които сутрин димят
или се бъркат с лъжица
ми напомнят на времето
когато бях в утробата на майка ми
звучат в тихото като през тръба
далечните звънчета на сервиза
под завивката е топло
мъжът идва
да разтвори в съня ми бучката захар
да поговори с тялото ми
да ме възхити че хем съм вътре в себе си
прибрана
хем съм навън розова елипса

Един и същи сън как те блъскам и съскам,
и те ритам в стомаха,
за здравей и за после-
да знаеш колко боли като кажеш
не още.

Никой не шепти по-тихо от диханието ни, когато
лежим  един в друг и се чупим на прах
като бисквитката в чая. Следобед. Жълт и мъглив
като вчера. Крехки и силни, наричат се двама.

9 кръга

Нося стара жилетка на майка ми. Сивозеленикава, с цип, на лакътя има мъничка дупка от молец, но аз се гордея, че нося старата жилетка на майка ми. От Белгия ли беше, от Германия ли. Хубава е, забоден е сребърен сол-ключ, пак неин, купен от пътешествията й в странство. Пия блудкав чай с приятелки в жълто кафене.
У дома влизам подсмърчайки. Хладен октомври е, имам хрема. На масата - висок и екстравагантен букет с картичка. Телефонен номер, изписан с тумбест и кокетен почерк. Татко бил приел цветята от неизвестния. Аз знам кой е той, но не съм го виждала. Имам среща след малко, жените в къщата ме пришпорват да бързам, да бързам, защото това било много мило и не можело да кажа не на момчето.
Не съм си и мислила да му кажа не. Не помня как влизам в банята, как сменям жилетката на мама с блуза на сестра ми. Помня мириса на лак за нокти, защото знам, че той много обича хубав маникюр. Лакирам се права, полуобута.
Закъснявам.
Сърцето, безотказната машина, напира да пробие тунел през гръдния кош. Аз съм на 18, ходя на уроци за кандидатстване в университета. Много съм добра по английски и френски, пея в хор и тъкмо съм се научила да пия вино. Преди 2 месеца съм се запознала с Валери, 23, работи в Щатите, но се връща тъкмо сега. Страх ме е. Запознали сме се в mIRC.
Същият Валери стои на уговореното място със скръстени ръце, чака ме от 21 минути, но аз нямам мобилен телефон, на който да ми се обади. Не съм чувала гласа му никога. Гласът му е октава под моя, гласът му е първото нещо, което прегръщам.
Часове по-късно вали, вървим в размекнати листа и кори от кестени.

Виждам го по четвърт час сутрин и по 3 вечер. На безименния си пръст нося халка с името му вътре, предмет, който се сля с тялото ми без никакво усилие. Не че предметът значи нещо, но името - да. Ръцете са проводници, знаете. Любовта ми винаги е минавала през ръцете. Сега съм по-добра и по-красива от преди, сега, когато за девета година обичам един и същ мъж, все още мога да страдам по него, все още мечтая да за него. Не ме е страх от старостта, от нищо, защото той е до мен. В своя си, отделен свят. (Разбирам, че той си е негов и неприкосновен). Няма значение колко са минали, а колко остават. Любовта убива времето. Поправете ме, ако греша.

уточнение

Ти беше ли там, когато ме нямаше?
Бях пролука.
Процеп, в който се просмукваше светът.
Бял и онемял.

С какво помогна на лудата в мен
да си върне разсъдъка?
Остави ме да  бъда сирак в непознати води
и да дишам миазми.
Нещата, които не ми каза, най-добре ми
показа с мълчание.

Влизам в пространството ти с разрешение
и след строга забрана
плахо запявам химна на въздържанието.
Ти не си той, в когото се влюбих, но си този
в който жълтото засиява като пресен жълтък. Аз съм
жената палачинка.
Нощем птиците крият от нас своите
погледи. Докато те побирам у мен и ставам хралупа
за гъстата ти генетика.
Как направи така че да нямам себе си?
Една бях, сега съм две. Сега съм повече, отколкото
мога да преброя. Умножение и деление.

Задава се и казва в потока от звуци как надбягва дъжда, но спазвал ограничението. Бърза към мен. Аз съм от жените, които чакат любимият да дойде в свойта каляска сив металик, ако свърши работа навреме, ако може да открадне минута. Пегас с вечно включена пета. Всеки ден си много хубава, казва. Целува ме по ескалатори. Сърцето ми всяка сутрин се къса, когато ме буди, а после си тръгва. Така сме се разлистили, така е хубаво годините да стават повече.

*

ще се напиша с малки букви
многоименна, с корици във червено
ще спася остатъчните рокли от неминуема смърт
и бримките си ще закърпя
ще се храня здравословно
ще заемам мястото на съда, в който съм поставена
и твоето
и в твоето гнездо ще се излюпя
след дълго чакане от 9
години вместо месеци
с чупливи още крайници и перушина
ще те посрещна (яйцето целува майка си)
ще се почистя от детайлите, ще се
будя винаги красива
с малки букви, многоименна,
с корици във червено на книгата,
която никога не си чел.

дневник

Бездънната яма в стомаха ми забрави да напомня за себе си. Нещо си играеше в пръстта и листата, а подивялата котка на двора фучеше след него. Котката цял ден е облизвала храната от мустачките си. Надолу към Попа мигат прозорци. Някой готви града на яхния в сладко-лютиво, паважите -  немити от вчера, камионите с трясъци и софийски боклук носят от онази омара. Символизъм ли? Не е. Четох, че Улф нямала нищо предвид с Към фара. А нищото стояло разчекнато като два крака на скала, чакащо да бъде оплодено. (Цитирам предговор). Бързо изсмуквам всяко изкуство, което докосвам. Пипала вместо зеници. Попа стои загърнат като мъртвец, положен в арматура. Стърчат жички. Пресягат се жичките към лампите, лампите -  към дървесата. Дървесата с възпалените клони се възнасят в небето, а то пада върху ни. Върху мен. И върху покрива на колата. Вътре съм, с твърдите струни на ръката му, където облягам сряда. Колата ни вози, Попа е минало в чувал. Прозорците са вече фарове. Към фара. Смиламе отново важните неща в деня. Той - рус, аз малко по-малко. Пакетирана храна ще ядем тази вечер (и се сещам за котката и нещото в пръстта, което гонеше). Коремът ми си тръгва от гърба. Със сосове и лютеници запълвам празното, с хрупкави, пикантни, сочни меса, с гласа му за вечеря, мирис на къща. Вечерята пуква капсулата и потича лениво спокойствие, тук, на дивана. Да имаш диван било важно за връзката.

топла

къкри мърка и мърмори

жената под налягане

по...

сеем бури, жънем съмнения
чакам те вечности, остарявам, прераждам се
отказвам тестяно и пак го започвам
превръщам те в нож, когато съм в ъгъла
правя си го сложно, за да не е лесно, безинтересно
кръвнината си плащам, докато ме черпят кафета,
съветват ме хората да бъда по-концентрирана в себе си
отчитат колко точно остава от времето ми, докато спра да се броя единично
това не е поезия, нищо не е поезия, само ти си поезия, скъпи
по цялото тяло, по целия кош на гърдите ти, по всички скоци на гласа,
по разликата във ръцете ти, по вената под лявото око, по русото
обичам те

всяко бъдеще за някого е минало

времето заобля ъглите ти

ставаш жената която дъщеря ти един ден ще иска да бъде

докато ти искаш да си нея

нещо такова каза чанкете в епизода на синьо лято

който излъчиха днес по бнт1

всъщност морякът каза

че децата тръгват по пътя който

възрастните вече са изминали и е неизбежно

опитът им да ги срещне по средата (често е приятна срещата)

и се замислих за двете ми баби и дядо ми

които не помня като млади

все са имали бръчки болежки и изкуствени зъби

но отлично помня мириса на дрехите одеколона

манджичката хляба и онова подаване на ръка

като мост над родителите

т.е. днес мисля за младостта и тленността ни

писмо до неизвестен

за коледа преди коледа искам ужасно много искам да замина примерно в прага но виена за четвърти път също става
искам да мога сама да си казвам стига никой да не ми дърпа шалтера да си платя данък жилище преди да ми е опрял ножът до гърлото
и да ходя да тичам поне 5 пъти седмично в парка, защото много ми харесва, тялото ми също го харесва, а той ми харесва тялото
много неща мога да правя добре, други просто прекрасно, но не мога още не мога да бъда търпелива статуя

да те

Да те забода с топлийка искам, географски
на място да те сложа, да бъдеш остров,
където съм круширала.
Да те разпъна като кукла от парцали. Да слушам
побеснял Рахманинов, докато те късам
на съставни части.
Да ти извикам искам, все едно те викам
от комоцио. Да ми чуеш за последно
присъдата.
Да те прегръщам и да се увивам в твоето
околовръстие. Да пипам все едно съм
ослепяла.

връзка

в корема на рибата

неми и сплеснати стоят чревца

като лъчове

провеждащи нашата древна любов към

праисторическата супа

от която сме подали гладни устички

а сега рибата

ще бъде в корема ми

за красотата

Мислех, че Радиалната кост е някъде по към рамото, но не, била тази от лакътя до основата на палеца. Сестра й Улна. По принцип смятам двете сиамски близначки за най-хубавото нещо в моя скелет, но го разбрах едва снощи, когато прочетох, че в анатомията на Флора именно това била най-нежната част. Има нещо удивително в човешките ръце. В метрото добре наблюдавам ръцете на хората. Грозни, убиващи нокти. Девствени пръсти натюр, оформени като лопатки или други сечива. Мъжки ръце с тънеещи върховете - малки крайчета с розов цвят и нежни-нежни кутикули. Стряскащи конструкции в ярък лак, заплашително извити надолу. Непогледнати ръце, непогалени ръце. Уеднаквени и обезличени длани. Ръце с найлонови торби, ръце цял ден щракали по копчета, ръце на програмисти. Ръце на млади майки с отрязани дълбоко нокти и една специфична мекота,от която ти се иска да целуваш. Старчески, възлести пръсти с бръчки и петна, с пръстени и втвърдени като камък мазоли, техните топографски, разкошни и тъжни ръце.

Пиша ви от моята Радиална-и-Улна. Добре е, че всичките ми (ви) кости си имат имена. Те последни ще си идат. Скоро гледах как търсят мумията на Нефертити в онези потресаващо потискащи места, пирамидите. Докато търсеха царицата, намериха така екстравагантно запазения скелет на свекърва й, злобната, но красива Тия, майка на Ехнатон. Един такъв дребен и изящен череп, запазен, и тази дивна коса, дето е имала. И си представям - ами ако Тия стоеше в метрото и държеше торбичка с маслини от Халите?...

романи

Епопеята ми с Ана Каренина започва, набутана между бележките на Набоков (роден на 22 април, 10 по стар стил) и Марк Леви, англичанин, когото чета на френски. Майка ми била чела Птиците умират сами, докато ме носела в корема си, но не била съвсем сигурна мен ли като е носила или сестра ми. Според мен е сестра ми, понеже от двете ни, само тя изпита сантимент към този роман и го прочете както си му е редът. Отец Ралф ми е симпатичен, но ми е по-интересно, когато жените са черните в списъка.

Разбира се, че днес можеш да обичаш един, а утре друг, разбира се, че можеш едновременно да ги обичаш. Ето ти една Ана Каренина. Защо казват, че жените търсят сигурност, след като несигурното далеч повече ги влече.

И тъй като душата ми силно потъва в книги, в които жените са неверни змии, в близкото бъдеще ще говоря за възрастово неравностойните бракове, за сластните жени, за страхливите мъже, за страстта преди всичко, за изневерите. Така де, защо от жените, чувствителни към социално възприетото, излизат такива разкошни трагични героини, толкова желани любовници и иконични самоубийци.

С повече време и до Меги и дьо Брикасар ще стигна.

звуци

днес в ушните ми миди
има звуци от шилер
бонобо
хувърфоник
джар
масив атак
тиерсен
брадата му на четири дни
до сухите ми длани
при интерференция
всеки звук можел да те убие
в подходящата честота