просто реални факти, към които да се придържам:

- натежавам и това е нормално, защото съм бременна в седмия месец. фигурата ми може никога да не стане като преди, но може да стане още по-хубава. или пък не. фигурата ми изобщо не е толкова важна, колкото е важно детето, което ще излезе от утробата ми.

- мъжът ми ме обича точно такава, каквато съм. мъжът ми не изисква от мен да променям нещо във вида или поведението си. той ме харесва. въпросът всъщност е харесвам ли се аз.

- нещата, които ми носят незабавна радост, са сексът, храната и морето. нещата, които ме карат да изпитвам страст към живота, са същите плюс превеждането на стихотворения и преподаването на английски език на деца между 9 и 13 години.

- мога да преподавам английска граматика, така че да бъде разбрана бързо и лесно. издържам на физическо натоварване и го предпочитам пред медитативните състояния. пея добре. като домакиня си давам 5+ по шестобалната, даже се гордея с това, че съм близка до изрядността, приятно ми е. чувствам се в свои води, когато мога да науча някого на нещо.

- отдавна не съм гледала никого идолопоклонно. започнах да се съмнявам в авторитетите и все по-малко имам нужда от тях.

- на мен може да се разчита да бъда точна, да изслушвам без да прекъсвам, да съм грижовна, да пазя тайна, да не подпитвам и да не клюкарствам, да признавам слабостите си, да не давам оценки.

- понякога съм саркастична, но никога злонамерено.

- интуитивна съм.

- синът ми е най-доброто, което съм дала на света, но се надявам да продължа да давам. страхувам се за сина си с всяка своя клетка и този страх е едно от основните предизвикателства на родителството.

- писането ми може никога да не доведе до нищо по-сериозно. което ще означава, че така трябва да бъде. може би има други канали за изява, с които не съм се запознала. да, искам да се изявявам и да бъда творец в най-общия смисъл на думата, но още не зная точно как. значи не е времето.

Ода за Тед

Единственото нещо, което си взех за спомен от Париж, беше тъничко и евтино издание със стиховете на Силвия Плат. Взех го от Shakespeare and Co, където влязох като кон с капаци, за да не се поддам на изкушението от купищата очарователни книги. Качих се на втория етаж, за да разгледам поезията, знаех какво точно търся и 13 евро по-късно се върнах в неумолимия парижки вятър.

Това е първото стихотворение в сборника. Писала го е малко след като се е омъжила за любимия си, поета Тед Хюз. Още щом видях думата ''ода'' в заглавието, знаех, че няма да е лесно. Понеже прилича на ода, но отдолу стърже с тънък нож. Понеже усещам силни вълни съпротива, един индивидуализъм, който бликва като сцепения кварц по-долу.

Беше ми ужасно интересно и ужасно тежко. От ритъма ми се отщя и спрях за известно време, от анжамбаните ми се завиваше свят. Ужасът стана по-голям и с многосричния ни роден език, който нямаше как синтезира елфическата скокливост на английския. Стана по-остро от оригинала. С времето ще се връщам и ще редактирам още, надявайки се да капна малко от тази вероломна нежност на стиха на Силвия.

Надявам се да видите това, което е виждала тя в мъжкото (все)могъщество. Ода ли? Не знам.

Оригиналът, непревеждан:

From under the crunch of my man's boot

green oat-sprouts jut;

he names a lapwing, starts rabbits in a rout

legging it most nimble

to sprigged hedge of bramble,

stalks red fox, shrewd stoat.

Loam-humps, he says, moles shunt

up from delved worm-haunt;

blue fur, moles have; hefting chalk-hulled flint

he with rock splits open

knobbed quartz; flayed colors ripen

rich, brown, sudden in sunlight.

For his least look, scant acres yield:

each finger-furrowed field

heaves forth stalk, leaf, fruit-nubbed emerald;

bright grain sprung so rarely

he hauls to his will early;

at his hand's staunch hest, birds build.

Ringdoves roost well within his wood,

shirr songs to suit which mood

he saunters in; how but most glad

could be this adam's woman

when all earth his words do summon

leaps to laud such man's blood!

На моя мъж под хрускащата стъпка
щръкват стръкове зелен овес;
на калугерицата подвиква,
подгонва заeшката рота и бързешката
се стрелва тя във клонест къпинак,
издебва той лисица рижа, ловък хермелин.

Казва после - хралупи глинести. Измъкват се
от дълбините на своето леговище
червиво синьокосмести къртици; на кремък
тебеширен премерва тежестта и сцепва
с камък буцест кварц, мигом със проблясък бликва
намушкан пищният му цвят.

Само с погледа си кара от голата земя
да никне стрък. Докосва с пръст браздата и раждат се
стъбла, листа, смарагдов плод.
Зърното оскъдно на волята си
подчинява, с повелята му само
покорни птиците гнездят.

Гургулици, сгушени във гъсталака
с песен му пригласят на всяко
настроение; каква ли ако не честита
ще е таз Адамова съпруга,
щом сама земята се надига
от кръвта му мъжка във възхита.

.

Удобството се съмнява в себе си.
Наднича през мен и опипва въздуха
за антидот. Разбира от дума.

Никога не си можела да разказваш, Доротея,
но можеш да го напишеш.
Написаното изглажда като хиалурон.

Обичам средата повече от кората.
Между тях е застанал на чорчик
един едва доловим дискомфорт.

Ти си част от мен, която

ще заживее извън мойте предели,

ще се отскубнеш със вик

и ще поемеш крехката си автономия.

Всеки ден ще разпознаваш 

съществуването си, но с всеки ден

все по-малко чрез моето.

Ти си син. Скрита космическа

плазма с жълтокафеви очи.

Гравюра. Моят урок по разделяне.

юни

Скоро ще се протегнат липите
към нас. С тънки фаланги ще прегърнат
смога и в плитка ще сплетат
къдравия облак, застанал над юни.
Плахо ще потопим крака в първото
синьо море. Ще изгорим на презрамки.
Черешите ще стават все по-евтини, а
времето ни заедно - все по-скъпо.
Детето иска риба да вечеря, мъжът
я готви, аз им пея.

болят те склерите от недовиждане
от взиране в дълбокото небе на самотата
в нейния исов тон
в шлейфа ѝ, който дълго се влачи

това ли беше отредено?
попита навътре в главата си
враждебен глас ти отвърна
че всеки сам прави съдбата си

памет

Забравянето е като втория шанс.

Лъскаво, свежо, току-що родено

ново сетиво, с което да се хвалим.

Но истинско ли е и трябва ли

с пепел белега си да потулваме, 

с нечисти пръсти да запушваме

вената, от която споменът ни взема кръв.

Времето ще ни научи може би,

че паметта ни трябва, за да можем някога да си простим.

.

Ти не си този, за когото те смятах.

Не си този изцяло бял или изцяло черен стих

и все си повтарям -

ти си мъжът, когото избрах,

а всеки избор има свойте недостатъци.

Порастването значело да осъзная,

че може би завинаги няма,

че нашият диптих е леко напукан,

но какво от това щом накрая

хващам ръцете ти и солено море

ме облъхва. Миришеш на риба

а в теб е винаги топло, винаги русо,

винаги едро и гръмогласно,

винаги леко встрани и леко накриво.

Не си този, за когото те смятах.

Аз съм твоята друга.

Помня първото ти писмо. Една много голяма част от мен искаше да си затвори очите. Измъчваше ме непоносима кашлица, стояхме с В. в miyabi, когато видях мигащото съобщение. Бях толкова сразена, че не посмях да го отворя, докато не се прибрахме вкъщи. За да съм сигурна, че ако има нещо неприятно, ще мога да съм сама с реакциите си.

Всичко останало ми се размива, вече не се връщам към това. Знам, че ти отговорих фактологично, може би леко студено. Припомням си как сутринта се събудих много рано и плаках изтощително дълго. Кашлицата ми беше отминала.

Направих място на гнева и отмъстителността си да ме залеят със собствения си магичен коктейл. Ти беше там, съвсем жива и реална, жена, която толкова много бе рискувала, за да може да очертае с плах пунктир собствената си истина. И после го пусна плахо в моята посока. Много плахо, почти извинително почука там, където вярвах, че не може да бъде отворено.

Дали случайно не съм луда?
Дали не си въобразявам, не си ли намествам разни неща, дали не прекрачих границата?
Ами ако греша и не се изложа ужасно?
Имам нужда всичко да бъде изговорено, иначе ще полудея, но може би тя не е човекът?

Знам какво си си мислела, защо си се страхувала. Началото на нашето сближаване беше силно еротично, мъчително възбуждащо, страхувахме се, че щом ерогенността на екзорсизма се стопи, може би и ние ще се стопим, ще изчезнем една за друга. Днес, месеци по-късно, споени още повече от приликите си, можем да сме заедно по много по-спокоен и светъл начин, без топлийките на общото вуду.

Радвам се, че дойде. Толкова ужасно се радвам. Чакам те за онази цигара на онова море.

I buried bones, I borrowed skin
To save me from the hell I'm in
Your fantasy
And every time I think of you
I see the dark, I hear their hooves
They're coming
They're coming for you

на всички мои момчета

От всички страни - косми от брадите ви, тениските ви, пропити с лов и сън, чорапите ви - два различни, мазолите ви, трохите от чипса, които не сте доизбърсали, дъвка, лаптоп, слушалки, ключове като чанове (какво толкова отключвате?), дребни монети, очилата ви, моджото ви като химн, на който се тануцва, козът, бирата против жажда, възторгът от гърди и на косата вълнолома - от всички страни сте ме стиснали и да трябва да ви дишам всеки ден сгъстения тестостеронен въздух! Какво ми преподавате? Важно ли е да ме окупирате така настоятелно? Или може би аз се срамувам да призная, че това внимание ми е приятно, вездесъщи тела, хомо еректуси. 

толкова отдавна имаш име.
толкова отдавна те обичам.

беше космос и вода -
така дълбоко и бездънно беше.
сега те виждам с камера лусида.
отворени са порите на онзи януари.

лануго

Мило дете във корема ми,

мечтала съм да бъда дублажна актриса,
а днес пуснах сълза на този звуков облак,
от който се сетих, че мечтите никога не заспиват.
Не бе приспана и мечтата ми да бъда преводач.
Преводач не съм, но превеждам.
От две седмици превеждам едно Стихотворение
на Силвия Плат.
Та за мечтата казвам. Ти си мечта.
И се радвам, че мечтата ме рита
и че ще бъда майка на две момчета.
Никога не съм мечтала да имам синове. Син може би,
но двама?
Един ден ще ти разкажа колко плаках на 28 февруари,
когато ми казаха, че си момче. Мислех, че това е краят ми.
Какъв ти край. Ти така съвършено ме връщаш в генезиса.
Световния и моя личен. В урока и първопричината.
Избрал си ме да бъда твоя първи дом. Твой саундтрак.
Ти знаеш по-добре от мен защо. Ти знаеш колко е часът
в най-дълбокото ми розово. Ти, руса капка днк.

Превеждам едно стихотворение от седмици. Силвия Плат. В същия черен тефтер, в който изливах най-тежките си емоции преди малко повече от година. Носи ми успокоение да знам, че две доротеи се събират на едно и също място и една не пречи на другата (тежката е прищипана с кламер, за да не съска).
Пораствам.
Би ми се искало да мога да пиша за мъжа си и за децата си, но не мога. Това е далеч отвъд думите. И сякаш няма нужда

.

Прибирам се. В Дома си нося чушки, моркови и лук, ще правя супа.
Плодове ще купя, защото харесвам как им пукат семенцата между зъбите.
Ще готвя в рокля, защото само така събирам луната.
До последно няма да изтрия грима си, до последно ще се движа боса.
Мисля за детето си и за другото, което ме слуша отвътре.
Превежда ми се, подострила съм си молива, умът ми кипи в това изкуство.
Денят е сочен и къдриците му пружинират някъде пред мен. Отварям уста да го глътна.

.

Местата са Мирис и Език.
Изпра ли онази тапицерия?

Тя каза "Честит наш нов май!"
И продължихме да бълбукаме.

.

Какво предеш там в тъмната си стая?
Виждаш ли добре през толкова измислици?

Аз съм добре, благодаря, че попита.
Цъфтя, разтягам се, виж ме колко съм голяма!

Не съм снимала облаци, откакто ни няма.

има дъждове, които
чакат своята цигара.
вият рошави терасите
без червения език на светофара.

Сатурн

скъпа моя, виждам пръстените ти
центростремително притеглени от кръглостта ти
очаквам всеки миг да направиш пирует
около оста си

Какво ни е виновен другият, че гневът ни изяжда отвътре.
Докато държим хората край нас, си мислим, че сме здраво свързани. Мисълта за това стяга примка около врата ни, това ли е връзката? Всекиго трябва да можем да пуснем.

Праща ми видео, което се казва “Това не е секс”. Жълтият латекс е поздрав за мен. Шиле и възможна литература - това ни интересува. Разменяме си изображения и въображения, по нещо ужасно много си приличаме и това ни носи почти еротична тръпка. После мълчим, прозяваме се, съскаме и пак говорим
с много удивителни.
Купих ѝ картичка с танцьорка на Дега. Гърбът ѝ много ми напомни нейния.

memo

Първата ми целувка с мъж -
тежкият мъхнат дъх на лилиуми
от цветарниците в Париж.

Първият път -
в седем часа в Клиши,
мозъкът срещна тялото пак след седемнайсет години.

разтяжка

• Доротея
• тялото, поезията, гласът, спомените
• в снимките се старая да не прекалявам с обработката, но няма нещо, което не бих снимала. Всяко нещо може да ми се стори приятно за 'обрисуване' в зависимост от момента.
• движението на езика! Обожавам пулса на синтаксиса и внушенията му. Сюжетът почти не ми е важен, стига стилът да е това, което в момента търся. 
• архитект или дублажна актриса. 
• най-често - мъжа си
• не мога да излъча едно произведение. Помня фрагменти от много стихотворения, без да съм си го поставяла за цел, но може би най-много са тези на Виргиния Захариева.
• да се научиш да не се страхуваш от смъртта. и още - удоволствието от живеенето.

Имам тези въпроси от една чувствителна и красива жена, прекрасен поет. Ако и вие бихте искали да постоите малко срещу собствения си writer's block, отговорете си на въпросите по-горе. Забавно е, а може и да ви се стори доста предизвикателно.

Опити в превода

Smell 

William Carlos Williams

Oh strong-ridged and deeply hollowed

nose of mine! what will you not be smelling?

What tactless asses we are, you and I, boney nose,

always indiscriminate, always unashamed,

and now it is the souring flowers of the bedraggled

poplars: a festering pulp on the wet earth

beneath them. With what deep thirst

we quicken our desires

to that rank odor of a passing springtime!

Can you not be decent? Can you not reserve your ardors

for something less unlovely? What girl will care

for us, do you think, if we continue in these ways?

Must you taste everything? Must you know everything?

Must you have a part in everything?

Обоняние
Ах, ти, мой хлътнал нос с високо било!
Какво ли не надушваш?!
Какви глупци нехаещи сме с тебе, костеливко,
безочливи и без много да подбираме,
ей ни тук пред вкисващия цвят на
мърляви тополи: гниеща пулпа върху
мократа пръст. Как жадно само
се надига копнежът ни
подир тежкия дъх на минаваща пролет!
Зaщо не се държиш прилично? Защо не пазиш
своя плам за нещо по-приятно? Коя жена
ще ни обикне, ако все така я караме?
Налага ли се всичко да опиташ? Всичко да узнаеш
трябва ли? Бива ли във всичко да участваш?

Всичко знам, но нямам сили.
И като нефтен разлив ми личи.

артемида

тя
е тетива

виж как сините ѝ ириси
опъват до скъсване зримото

Агресивна нежност, в която двама или повече души са заедно в кошмара си. Ексхибиционистка интимност, в която говорят език, който само те разбират.
Сърцето иска да слезе.