Мишке, чиито братовчеди
дадоха живота си за мен
под ножа и иглата,
зловонието на антисептика,
и с мъничките си тела
сътвориха миши неща,
за да водят моите битки,
в моята кръв,
ето я кухнята ми.
Заповядай.
Изяж всеки остатък.
Чувам те там долу, в мрака,
когато твоите роднини в главата ми
се разбуждат,
разбутват с мустачки синапсите
и перват с остри опашки
основата на черепа ми.
Настани се зад хладилника,
но внимавай с капана,
моя защо-аз капан.
Щом понечиш да влезеш,
завинаги оставаш там.
The corner of my eye -
this diminutive
carrying the unspeakable,
a globe of overflowing seashores,
a slippery Atlas holding up
worlds on a web of troubled
veins.
Няма да забравя как вадиш от джоба си изненадата. Приличала на мен, кумкуат. Ям направо. Първо леко горчи и в носа ти се пръска хлад, после нежен цитрус, нито твърде сладък, нито твърде кисел. Като голяма оранжева маслина е, но досега съм го срещала само в парфюмерията.
Изяждам го и после езикът ми е блотер, на който споменът разцъфва.
Светлината от толкова много стихотворения е тук с мен. Напоследък не внимавам много. Случват се малки, но значими неща, а аз като че ли ги пропускам. Като приемането на невинността или приемащите, неосъдителни очи на жена, с която толкова малко се познаваме (дали е малко всъщност?).
Никога не бях мислила за невинността освен за тази на децата си. Доста неудобно. Изисква се да се обичаш и да имаш милост.
И после, защо ми е толкова трудно не се чувствам под прицел или на изпит, когато общувам.
И още нещо. Как очаквам детето ми да разбира и понася гнева си, след като аз трудно го правя. Кой е детето.
Тишината и светлината са най-ценният дар за мозъка ми последните две години. Така се случи.
Въпреки че от умора скоро ще капна,
само още нещо трябва да отметна.
да забърша стълбите, да хвърля боклука,
влажното пране да прибера на сухо.
Работата на жената никога не свършва:
затова започнатото ще довърша.
Но само едно не ми е достатъчно.
С докато ще станат три задачите.
Още малко мога да вмъкна със само.
(Простете, само да премета ми остана.)
На работа е същото като вкъщи.
Сметки, писане, телефонни срещи...
Но не може все да е така.
За днес приключих с всичките дела.
Нека Докато е нещо извън мене -
като земната ротация, морското вълнение.
Нека само да съм нейде до вода,
да прехвърлям камъчета от ръка в ръка.
Обичам да слушам книги, четени от автора, макар да имам сложно мнение за четенето на глас. Сега слушам Crying in H Mart и гласът на авторката потреперва на чувствителните места, преживява отново. Всичко е мемоар.
Не всеки може да чете. Бени може, тематичните ѝ четения са успокояващи и извисяващи, ето линк към последното.
И писането извън блога ми е сложно. Не вярвам, че е истинско, докато не го напечатам, докато не видя мравките, строени в редици. Почеркът ми изчезва, моливите ми съскат. Тефтерът ми е пълен с разнородни записки, никаква романтика.
Януари се отвори пред мен като прегръдка. Цяло пълнолуние исках да кажа точно това и благодаря за възможностите, които ми отне и даде.
Някак косо пада светлината
в следобедите зимни
и ни терзае както ни гнетят
тежки катедрални химни.
От небесната рана, която нанася,
не виждаме никакви белези,
но промяна оставя в душата,
където смисълът таи се.
Не е урок за никой тя,
на отчаянието е печатът.
Тя е върховната печал,
която висините ни пращат.
Щом идва, пейзажът замира,
сенките дъх притаяват,
а тръгне ли си, далечна
като очи на мъртвец си остава.
Не пробвах ски.
Не се качих зад волана.
Не проявих постоянство в йога.
Не бях винаги честна със себе си.
Не изгледах нито един сериал.
Не запазих спокойствие.
Не приемах безусловно.
Не успях да си намеря нова работа.
Не помъдрях и не се смирих от края на терапията.
Не написах нищо месеци наред.
Виждам се като отрупан клон, който за момента не може да понесе друго. На клона има това, което има. Прочетох някъде, че чувството за благодарност не пречи на това да продължиш да искаш нещо различно. На друго място пък - че частите ми почват да си липсват една друга.
С времето остават все по-малко неща, които да изптаме за пръв път. Доста от тях отлагаме във времето, други пък избягваме или се преструваме, че никога няма да ни сполетят.
Мисля, че нещо безвъзвратно си е тръгнало от мен, само дето не знам как да го назова.
Пука ми, не ми е все едно, но съм по-приемаща. Да, със сигурност много по.
През март изпускам яйце и се надявам да опровергае науката и
от него да излети птица. Всички наръчници сочат към това.
Първо се затваряш се в черупка, а после политаш. Добре.
Камък по камък спирам реката на любовта си към теб.
Така е, не ми пука как звучи. Имам списък с
пашкули, с които да преобразя тялото си: Неконтролируемо
треперене. Сънна парализа. Ужас от ядене. Преструвам се,
че пътищата до дома ти са всъщност мочурливи пътечки,
накриво отъпкани от елените. Отново водата не спира;
вали дълго след като на времето му е минало времето, свещен
паралел. Устата ми се разлага и скрива. На леглото му трябват гребла.
Прахът ме вълнува, но не забелязвам новия прах, след като тръгна.
След като тръгна, ти тръгна, а аз останах на показ,
залепнала в кишата. Аз като зрелище:
Жълтък-изумление. Не-птица. Емили надгробната плоча,
солната лиза*, проблясващият в зида лъч. Изчетох всички фази
на Луната, но нищо не обяснява пукнатините. Един път да не е виновен
Меркурий. Като планети чиниите ми се носят в сапунена пяна.
Потапям вътре ръцете си. Изваждам ги и виждам пера.
* В някои райони в САЩ е забранено поставянето на солни лизи в хабитатите на определени животни, защото миризмата им ги привлича, а недобросъвестни ловци се възползват от това и ги убиват за дивечово месо.
Най-често от солните лизи се възползват крави, коне и елени.
Колко много тела на птици разчистват всяка сутрин --
птиците, които бъркат прозорците с небето,
и умират, зашеметени. Често мисля, че ако можех, не бих изживяла живота си отново.
Само това сърце имам, ясно? Опарих се, изгорях още след първия гаслайтинг.
От самото начало ми казваха, че боравя добре с думите, казваха ми кога и какво да казвам.
Вярно е, превърнах болката си в пир и поканих всички, цялата банда.
Ядохме само цветя - това си беше моята болка все пак.
Бях на 29 и без малко да се превърна в Юлиана от Норич.
Когато се почувствах в безопасност, попитах Кейти: Антифеминистко ли е да гладувам заради мъж?
Тя отвърна любезно Нека сменим фокуса на въпроса.
Не след дълго вече ядяхме божури и люляци с пчелите вътре.
Всички онези двойки бяха дошли да чуят речта ми.
Напълних устата си с пчели и започнах да говоря с пълна уста.
Чуйте ме, ако ще говорим за любов, трябва да говорим за насилие!
Ужилиха ме, езикът ми се поду и почнах да плюя сдъвкани пчели.
Специален екип дойде да ги изхвърли преди някой да види.
Трудно е за вярване, че зависи от мен
прокопаването на тунела на некрасотата.
Ръцете ми - сухи гребла, с които само
разрошвам листата. Знаците - прозрачни
или никакви. Внезапно виждам чар във възлите
и изтърбушените дограми на стари къщи,
внезапно стига до мен, че някой може да забрави
да довърши ремонта. И това да съм аз.
-- метафора да помирява
камъни и хора.
Твори. (Идеите са само
във нещата). Измисляй!
Потайничето ми е цвете и то
руши скалата.
*Преди години се влюбих в това стихотворение заради превода на последното изречение, което напълно осмисля всичко по-нагоре.
Нейното тяло не е като анемоната
бяло, нито тъй гладко,
ни тъй надменно стои. То е поле
с диви моркови, което превзема със сила
земята; над него тревата
не се подава дори.
Тук е наистина бяла;
бяло огражда луничка от пурпур
в средата на всеки цвят.
Всеки цвят е педя
от нейното бяло. Където
дланта му е минала, е оставила
пурпурен знак. След допира му
всяка частица у нея разцъфва, поникват
жилки една по една, докато
цялото поле не стане от желание бяло,
голо, един стрък,
един грозд, цвете до цвете,
блян безмерен за бяло --
или край.
Това не е разсейване, а фокусиране в най-важната задача - да удържа сензорната си чувствителност и несигурностите, за да мога да бъда полезна на себе си и на децата си. Хаос, безпокойство, дълги периоди без желание за промяна…
От мен зависи колко е топъл домът ми, колко е светъл денят ми.
Розови неща и преводи, това помага.
Тисът размахва черни пръсти:
нахлуват студени облаци.
Така глухонемите сочат пътя
на слепите, но все тъй напразно.
Харесвам черни послания.
Какъв безизразен облак!
Като око - целия бял!
Окото на слепия пианист
от моята маса на кораба.
Пипнешком търсеше храната си,
пръстите му надушваха всичко.
Не можех да откъсна очи.
Той чуваше Бетовен:
черен тис, бял облак,
ужас и мъки.
Капани от пръсти, хаос от клавиши.
Наивно и празно
се усмихват слепците.
Аз жадувам големите звуци -
тисовия плет на Голямата фуга.
Глухотата е друго.
Татко - неясен проход.
Виждам гласа ти,
черен и гъст като в детството ми.
Плет от команди -
готски, варварски,
чисто арийски.
Кара мъртъвците да стенат.
Пледирам невинна.
Значи тисът е моят Христос.
И двамата - еднакво измъчени.
Виждам те през Първата световна,
зад месарския щанд,
как сечеш вурстове!
Те обагрят съня ми -
червени, нашарени, прерязани шии.
И после - мълчание!
Някакво ново, тежко мълчание.
Бях на седем, нищо не знаех.
Светът се случваше.
Ти имаше един крак и пруска мисъл.
Сега и облаците
простират своите бели чаршафи.
Все така ли мълчиш?
Препъва се и моята памет.
Помня синьо око,
куфарче с мандарини.
Ето това бе човек!
Като черно дърво смъртта се отвори зловещо.
Междувременно аз оцелявам,
подреждам деня си отрано.
Ето ги моите пръсти, моето бебе.
Облаците са сватбена рокля,
също толкова бледи.
Внезапно си спомням първото ми събуждане в Лисабон. Много е рано, все пак сме 2 часа назад. Искам да си направя кафе, но капсулата не успява да щракне и пулсът ми се учестява. Знам, че нещо в мен пада - дали хемоглобин, дали кръвно, дали нещо друго. Бледа и абстинентна, тръгвам навън да търся кафе.
Лисабон беше хладен и пълен със звуци в онова юнско утро.