Някак косо пада светлината
в следобедите зимни
и ни терзае както ни гнетят
тежки катедрални химни.
От небесната рана, която нанася,
не виждаме никакви белези,
но промяна оставя в душата,
където смисълът таи се.
Не е урок за никой тя,
на отчаянието е печатът.
Тя е върховната печал,
която висините ни пращат.
Щом идва, пейзажът замира,
сенките дъх притаяват,
а тръгне ли си, далечна
като очи на мъртвец си остава.
