Иска ми се да можех да разбирам хората и да понасям с щедро и отворено сърце различията им.
Нужно ли е разбиране, за да приемеш?
Преди три месеца бях в Порто. ПортУ… Чувство на неизбежно пропадане след толкова много възторг.
Промених се много за това време. Видях, че е възможна промяна в промяната. Гледам се днес и недоумявам, все още не съм събрала сили да поема напред.
Измислих заглавие на книгата, която лежи като омразен ръкопис. Недокоснат, недодялан, необикнат. Преди поне сънувах, че пиша, а сега дори нямам достъп до сънния си свят (или той до мен). Не съм нещастна и не се оплаквам, просто е странно за пръв път от цял живот да не пиша. Извинения като “нямам вдъхновение, стара съм, вече не ми се комуникира с никого за стиховете ми” са само привидни. Всъщност нямам смелост.
О, и не ми се бяга като преди.
Не ми се
думите на другите
Когато нямаш деца, имаш пространство в себе си, където да насочваш собствените си сили и енергия. Когато имаш, всичко това отива към друг човек, не към теб. Затова е и по-трудно да пишеш.
***
-Какви всъщност си представям да са читателите ми?
-Това е въпрос, над който трябва и двете да работим.
***
Когато отидеш на нова работа, приятелите ти ще дойдат ли с теб? Ще ти бъде ли тъжно за тях?
***
Обичам те.
***
-За какво мислиш? Обикновено си так-так-так, сега си някъде другаде.
***
-(2 а.m.) Липсваш ниииии
***
Духът на дядо ми е като море на Илинден. Има за какво да ми е сърдит, за какво така да ми говори.
---------
Мисля за толкова много неща, но най-често за своята обикновеност, от която няма как да се крия повече, от своята злободневност. Последната година и половина тялото ми се свлече. Чувството е на умерена заинтересованост, на свикване. На 36 уж всичко стои добре залепено за скелета, гладко привидно, но когато преместиш леко центъра на тежестта, нещо някъде изтъняло увисва, светва. Онази нелепа пухкавост на плътта е изчезнала и виждаш в себе си дом на нов човек. Човек, по-наясно, човек, загубил желание за нетуъркинг (Н.), за палци и сърца, за виртуално живеене. Това тяло върху този човек тежи абстрактно, общува аскетично, но обича и копнее по-ярко и непоколебимо.
Освен това е здраво. И живо.
----------
Интересува ме какво иска бездната, какво да ѝ дам, за да я нахраня.
Poetry
There’s a vast, vast vastness
Somewhere deep inside,
Bringing directions together.
For all I know, this vast, vast vastness
Splits into cells —
A kaleidoscope of comforts,
A flash of a room to inhabit,
A flash of a hollow,
A flash of a squeaking waggon
Going uphill empty,
Loaded on the way down.
I don’t know what the three have in common
But we go against the draught, making
Our invisible counterweight
Visible.
*благодаря за уютите, Т.!
и ние сподававено
в укротения кратер
ще спим
(Мария Вирхов)
И ние, и ние. Чувства се като суеверие, денят е низ от заглавия, високо кръвно и мръсотия под ноктите. Искам да легна като куче в сянката, но сянка няма. Смея се, но е фалшиво. Като че ли само жестокостта ми е истинска, неподправена.
Усещам преждевременната смърт на нещо и си забранявам да плача. Понякога логиката изпреварва събитията.
И ако Валери беше до мен в момента, щяхме да смесим дъха си и да му кажа обичам те, липсваш ми винаги, страх ме е, нали всичко ще бъде…
и ние сподавено
в укротения кратер
ще спим.
Ужасна, трескава нощ. Варя се в компот от думи, секс сънища, вятър в щорите, виковете на Сава и един мъртвец, който упорито ми говори с метафори. Пробвам да сменя етажа, да се звукоизолирам, да легна като труп на дивана и да чакам спокойствието. За още по-голям разкош Теди се появява в бълнуванията ми със загадъчна усмивка и с непонятно сини очи.
Като човек, свикнал да спи като завършен егоист - дълбоко, здраво, 8-9 часа без прекъсване - роптая. Може би е бдителността на остаряването. Тревожността, която през деня подтискам с всевъзможни активности до пълно изчерпване, вечер изплува като мазно петно. Преди вечеря едва ли не се похвалих на Валери колко много задачи съм отметнала и статията за работа е само една джвъчка от тях. Горда, надута. Повръща ми се от мен понякога.
Но друг път ми е жал, защото се уморявам и това пикира в тотално нежелание да общувам и да създавам и поддържам близост.
My ear touches
to the hair
of some girl in the crowd, sunlight
and a grey silhouette — I go deaf
from the strings. Grass
seemingly grows and a mole’s
nuzzling his way to the sound,
but it never succumbs. Walled up,
as if by bricks,
the ear is trying to say something aloud.
Мило дете,
Три години ще станат утре следобед. Слънчев знак, мое малко здравей, мое жилаво стръкче.
Не познавам друг като теб да носи така заразително своята сладка усмивка.
Притихвам до теб и слушам ли, слушам как се е втурнало времето. Как се смалявам подире му. Как ти растеш и тепърва всичко ще бъде.
Тази година бяхме толкова много заедно с теб и с брат ти, че дори аз се почувствах удобно в тази гъста отдаденост. Чух твоето първо обичам те и първото мразя. Разбрах, че обичаш музика, пъзели и книжки, че може би ще трябва да разбирам от футбол. С гордост гледах как категорично очертаваш границите си. С мъка се разделях от ръчицата ти след приспиване, защото знам отлично, че този миг няма да се повтори. Татко ти често се шегува, че “Това дете трябваше да го имаме преди 10 години”, но аз се радвам, че точно ти си второто ни дете. Ти, мастърклас по пускане на хвърчило.
Благодаря ти, че си ти, Сава! Благодаря ти, че ме научи да се отпускам, да бъда пълнокръвно в момента, да се нося без план.
Дано растеш много здрав, скъпи мой! Обичам те отвъд всички думи. Обичаме те всички, честит рожден ден!
Като в онова стихотворение на Екатерина Йосифова съм - ''чиста радост, непожелаване''. С удивление наблюдавам органите си, съществото си, как да беззвучно работят и ме поддържат здрава и цяла, в хомеостаза. Мисля си, за нищо не бих заменила опитността на годините си, нищо не струва колкото това тук и сега.
Може и да не е съвсем добре колко ми е достатъчно да бъда само с мъжа си или колко силно ми липсват децата, когато ги няма дори за няколко дни. Може би това не ми помага особено по пътя към моята еманципация, но истината е, че не ми е нужно да си доказвам, че съм еманципирана, понеже от векове не съм се чувствала несвободна или задължена.
Докато вървим към Камен дел с Валери си давам сметка, че той не е прочел нито една моя публикация в блога или в издание. Преди години това щеше дълбоко да ме наранява, но сега няма значение. Вървя след едрата му крачка и снимам пеперуди.
И толкова не ми се пишат стихове, че ми е трудно да си предтавя как някога пак ще пропиша. Може и да не пропиша, свикнах на и така, и така. Все пак, ако стиховете ми не идват от автентично място, по-добре да ги няма. За всеки случай слушам интуицията си и тя казва "стой спокойно и не прави излишни движения". Така долавям по-добре други сигнали, например - когато реагирам от чист гняв, когато се сковавам от оттрениран fight/ flight / freeze, когато настръхвам, щом усетя границите си заплашени или пък просто приема нещо твърде лично. Но ми минава бързо като песен.
И все повече се хващам как си казвам "и аз съм като този човек''... Теди ме научи по-често да правя проверка на реалността с "Коя си ти, че да [...]'' Никоя, никоя.
Търся моливчето. Сигурно си го забутал някъде, докато си забърсвал праха, който живя у нас, докато ни нямаше. И сега просто трябва да чета, без да подчертавам.
Нито един облак не докосна небето девет дни.
На деветия ден пожелах да отбием от пътя и да видя къщата, която дядо построи и която след смъртта му чичо ми продаде на някакви пришълци. Там, където някога имаше ниви и бостани, сега се издигаха почти двуметрови царевични стъбла и клюмащи слънчогледи. Там, вдясно от пасажерското място, по лошия еднокиломтров път, който води до селото; разстояние, което в главата ми беше останало с детското ми усещане за площ - безкрайно далече, края на света. Толкова отдавна ли не бях ходила наистина, че се чувствах като Алиса, която току-що е станала по-голяма от къщата?
Къщата на средния брат на дядо идва първа. Все така няма парапет. Там пиех прясно издоено мляко, помня миризмата. Мляко като топла вечер.
После - родната къща на дядо, наследена от най-малкия му брат. Беше ме страх от нея, защото беше прихлупена и стара, от онези къщи, в които мирише повече на земя, отколкото на човек. Там с братовчедите ми ловяхме мишки и ги убивахме по доста нехуманен начин.
И третата, хубавицата, къщата, която дядо построил горе-долу когато съм се родила. Предполагах, че може да е станала неузнаваема след идването на новите собственици, но не: оградата беше непокътната, чешмата и пейката, на която седеше той - съвсем същите. Бяха сменили дограмата и толкоз. Грижеха се за двора, лозето беше спретнато. Нямаше хора, но някой скоро беше напълнил три туби с вода. Почувствах огромно облекчение, че всичко е останало, както дядо го беше направил. Не можах да се разбунтувам, макар да се бях подготвила да роптая ''какво са направили с къщата''. Времето там беше мъничко, обхватно, достатъчно.
Коя съм аз, когато влизам в селото? Възприемам само нещата от перспективата на влизащия, а не на излизащия. Завладяват ме спомени от детските ми приключения, които нямат абсолютно нищо общо с предпазливостта и страховете, маркиращи живота ми като възрастен. Това ли е най-близкото до автентичността, което съм познавала - неустрашимостта от високо, бързо и смърт, осмеляването, радостта да съм скрита някъде и да наблюдавам или да хвърча като комета с балканчето по забранени места? Това ли искам? Знам, че дядо ме извика, за да се срещна с това, което последно съм виждала именно там.
Отчупваш хляб край потока,
мълчиш,
а селото потъва в планината
камък по камък,
змия се плъзва във водата -
митична, точна, вглъбена,
и внезапно те обгръща усещане за време
като вода от сухо възвишение.
Всяка частица пейзаж
е частица от някъде другаде.
Докато, легнал по гръб,
изгубваш от очи планината
и остава само небе,
в което само облак
пробягва.