First, my mother died

and then my sister.

Meanwhile my step brothers were taking turns

abusing my early body, one of them —

while my self-centred dad was dying of cancer.

Death is so mundane, so available,

so full of being. 

Много е особено усещането за автоцензура, когато част от мен опитва да каже, че ѝ е тежко, а другата, по-силната, ѝ казва да млъкне. Имам ли право да ми е тежко, това е въпросът. 

Тази година бяхме здрави, много повече от друга година. Видяхме места, от които сърцето ми щеше да се пръсне. Отново започнах терапия, която ми действа окриляващо. Станах още по-близка с приятелките си. Давах най-доброто от себе си в работен план. И все пак, и все пак...

Нещата, за които съм благодарна, бързо се смаляват на фона на войните, особено тази в Газа. Всичко се разгръща сякаш зад това, някак отвъд. Не помня някога нещо толкова да ме е разтърсвало, при това нещо, в което нямам пряко участие. Дори ковид пандемията имаше по-скоро благотворен ефект върху мен, но това... Това е необяснимо и ужасяващо. Знаеш, че винаги е било така, но сега можеш да си го стриймваш. Знаеш, че във всяка война умират деца, но сега го наблюдаваш и нищо не можеш да промениш. Знаеш, че трябва да направиш нещо, но не можеш дори ред да напишеш.

Знаеш също, че това не е рана, в която просто нещо се случва и ти някак продължаваш. Тези хора никога няма да продължат. Ясно ти е какво става, когато цели поколения са познали само омраза и жестокост. 

В безсмислието на войната аз се опитвам да изпитвам радост от това, че мога да отглеждам децата си и да бъда заедно с хората, които обичам. Но сякаш се опитвам и да я туширам. Какво си се размрънкала, че не можеш да си намериш работа, нали не взривяват детето ти пред очите ти. Тръгнала да се вайка за смисъла, проблем от първостепенна важност. Понякога ме е срам колко наивно обичам живота, но тази година може би за пръв път загубих надежда. По много категоричен начин. И пак

Лесно е да те занимават глупости, когато не те е страх за живота ти.

Тежко ми е, това е истината. Поне в блога си мога да си го кажа, за да го видя и аз самата. Годината си беше каквато си беше. Загубих работа, надежда, доверие, сдобих се с нови инсайти за мен и хората край мен. Ами не е лесно. 

Предателство, Маргарет Атууд

Бел. прев.: Нямам достъп до писмения оригинал на това стихотворение, защото го слушах в Storytel. Смятам, че свалих текста правилно, но все пак си оставям възможност за грешки. 

Грешки в превода със сигурност има, но също така се надявам да съм представила предателите като живи хора. Такива, каквито вероятно са за лирическата героиня. Не знам, аз бих се изкефила на подобна епифания. Хареса ми, че нейните lover and friend не са част от красива прожекция. А също, че героинята знае, че някои врати просто не се затварят. 

П.С. Благодаря на Мария Янкулова и  Деси Желева за помощта.

Когато завариш любимия си с приятелката ти

голи във вашето легло,

има неща, които можеш да кажеш.

Сбогом не е едно от тях.

Никога не ще затвориш тази грубо отворена врата,

те ще останат в тази стая завинаги.

Но трябваше ли да са толкова голи,

така лишени от изящност,

така да шляпат сякаш че в локва?

Твърде длъгнести крака, твърде пълни кореми,

тлъстини тук-там, 

кичури коса.

Да, това беше предателство,

но не към теб, а към някаква представа,

която си имала 

за тях -- тайнствени и в меко осветление,

докато прехвърча сняг

сред моравия декемврийски залез,

не тази непохватна голота,

не тази разхвърляна плът, уловена

от яростния блясък в твоя поглед.

Дъното е край, невъзможност да паднеш по-надолу. Бездната е бяла, суша, липса без край. Преходът е да опитваш да садиш цветя в бездната, стъпил на пръсти на дъното.

актове

1.

Палец,

показалец,

камъче в средата,

една запалена кола.

2.

Още можеш, още, 

каза тялото отдолу.

Ултравиолета V

В неделя Виолета има време за губене.

Ходи на късен обяд в ресторанти с покривка

и гали бедрото на мъжа си

под масата. Понеже не яде,

пие и сияе. Не се съмнява.

Не се страхува от следобеда и няма от какво

да се спасява.

Тя винаги стои на разстояние. (Казва, че

това помагало да пише по-добре). Говори малко

Виолета, а езикът ѝ е код.

Запалва цигара с върха на въображението си.

Каква свободна жена, мисля си, докато

я гледам през прозореца на ресторанта с бели

покривки. Как е отлетяла от себе си.

 Задръжте поглед в мрака.

                                                                Г.

Ултравиолетa IV

Нямам време да ѝ върна обаждането.

Не че тя прави опити да се свърже 

с мен, но предполагам, че ѝ трябвам, 

за да бъде образът ѝ цял и смислен.

Виолета слуша класика на своя сенчест остров

и тактува тихо в ритъма на следващо

стихотворение.

Аз си пускам Карди Би, за да усетя:

безпардонна автентичност,

похот

интуиция, която пропълзява хипокампа и

изплюва с настървение всяка своя истина.

Не пиша, само нареждам. Плен и племе.

Виолета е изтънчена. Тънка е,

с едно издухване ще я преборя,

но не искам. Тя ми трябва,

за да бъде образът ми цял и смислен.

Не забравяй, че не аз те потърсих първи.

                                                                           Д.

Сън: аз съм в кожата на мъж и правя опасен акробатичен номер под стъкления купол на красива (но фейк) сграда. Справям се, но адреналинът е толкова много, че бягам от сцената. Отивам в първия Макдоналдс, пред мен момиче не може да си плати бургера и аз ѝ плащам сметката. 5.80? Sometimes you gotta give what you don't have, чувам се да казвам. Поръчвам си чийзбургер, картофки и вода, ям и плача.

Напълно отговаря на чудесата от храброст, които направих тази седмица. Нито бях себе си, нито очаквах усилията ми да доведат до нещо добро. Аз просто се насилих да изпълня номера. Соматичната ми памет знае как да действа, когато ми дадат инструкции. Все още инструкциите са странен тригър - хем ме облекчават, че влизам в нещо познато, хем изпитвам мазохистично удоволствие от усилието. И после junk. Всичко е боклук, отпадък. 

P.S. Опашка от сън: пак в женевски влак. Аз и куфарът ми изтърваме спирката. Две жени ни се присмиват, но не се отказвам - търся начин за обратен завой.

Понякога помага да дадеш каквото нямаш.

                                                                                    А.

Ултравиолета III

Виолета ми написа писмо, в което съобщи,

че не остарявала, а с положителност се 

подмладявала.

Да, тя има този талант хем да е свежа,

хем да ме тъпче с ненужна информация.

В писмото също спомена, че

не изпитвала и капчица вина,

но си изпивала виното на екс,

за да се приведе в образ.

Отговорих ѝ, че последното разбирам,

а за първото завиждам. После само ѝ драснах,

че ще си пишем скоро, но сега децата ме чакат.

Ултравиолета II

Виолета написа книга, но не търси работа,

защото на нейната планета сметките

са фикция. Живее от аплодисментите.

Завиждам ѝ, защото не ѝ се налага да готви,

нито да яде каквото е сготвила. Затова и тази

прозирна, растителна кожа,

затова и леката измъченост в погледа. 

Понякога се отвращавам 

само защото съм гладна. 

Тогава си представям, че съм Виолета

и плувам сама в езеро -- храня се с каквото

ми подхвърлят, а изляза ли отгоре, 

виждам само себе си. Казват, че книгата ми

добре се продава.

Ултравиолета

Ти си черен стих с дълги мускули

и изпъкнали кокалчета. Не носиш лещи,

но в очите ти плуват нептуни, урани

и нещата, които си драскаш в дневника.

Не виждаш добре извън своята орбита.

И в този костюм, за който нищо не знаем,

освен че ти стои вдъхновяващо, в този

костюм

изглеждаш пленително, в него всеки ти

вярва.

Не само ти вярва, но и започва да вярва

в себе си. Да те вгражда навсякъде, за да 

не изгуби блясък постройката, да не я

разрушат ветровете.

Ти и твоето вегетарианско

присъствие. Не сексът ти, а хапките, които побутваш

нехайно със своята вилица, ме карат 

да държа ръка близо до ножа си.

Боли ли каквото си, Виолета,

или си ултрапретръпнала?

из Тялото помни на Бесел ван дер Колк

Споделената любов

Нищо в повече.

Звънче, което чувате

само вие двамата.

— Твоят профил не отговаря на очакваното. Някои неща ти никога няма да направиш.

— Просто нямам фейсбук профил, това е.

— Твоят профил не отговаря на очакваното.

Минават много сезони,

с тях и нашите версии.

Виждам се - не криволича,

метафорите са само красиви

думи за произнасяне.

Не искам да лъжа.

Тук изхвърлям украсата

и заставам като дърво - 

без корона, но с корени. 

Понякога пиша. Но не това е

животът ми.

То казва да пишем за убитите хора,

но аз не мога, не мога, не мога.

Езикът ми тежи в устата, а то:

Лигавиш се, мила,

всеки творец има своя Герника.

Скрол улавя умиращото детско телце. 

Скрол още по-надолу, но вече съм видяла всичко, не мога да го върна.

Какво да правя с всичко, което виждам?

Пак то

Лежи до мен, но не спи.

Говори ми, но не се чува.

Опре ли нож, оголва кокала.

Какъв ли е гласът му се питам, докато наблюдавам не съвсем скришно мъжа на постелката пред мен. На гърба му грее Ганеша, на абсолютно целия му гръб. Остатъкът от тялото също е силно татуиран, а когато прави флоу, рисунките се раздвижват като в stop motion. Достатъчно близо е, за да усещам естествената му мъжка миризма, но не спирам да мисля за гласа.

Мъжът е гъвкав и слаб, наистина прилича на змия. Блед по англосаксонски. Почти съм убедена, че не е местен. Идва с колело, съблича се почти гол и прави асаните елегантно и тихо.

Колко странно, ходя на групова практика, в която има мъже, но не се свързвам с никого, докато не запеем накрая. Само тогава слухът ми опитва да го открие, да опипа пространството за неговото ом, но и то е сякаш навито навътре, като самия мъж змия.

Вчерашния ден прекарах сама в разходка до преумора и слушане на романа Day на Майкъл Кънингам. Чете го Джулиан Мур и, разбира се, веднага скочих в заешката дупка. Гласът ме носи, изпадам в онова състояние, в което хем четеш красиво написана книга, хем гласът я обживява. Обикновено не си намирам място от вълнение, (а една от абсурдните ми мечти е да озвуча филм или книга). Както и да е, гласовете си проправят път до мен.

И после се сещам --

само в здравите връзки в живота ми гласът е основа. Всичко, което е трябвало да отмине, е отминало, защото е живяло в чат. В съобщения от ефимерни букви и емоджита. Имало е хора, които са ми казвали, че ме обичат, но не са искали да говорят с мен по телефона. Или пък на живо, в реалния живот, където не можеш да украсяваш, пишеш и триеш. Just a thought. Гласът винаги е за предпочитане - казва го жената, чието основно занимание е писането, т.е. пребиваването във фантазията.

После си спомням чувството, когато се отпусках в солата си, докато се занимавах с пеене. Когато отминаваше онова "Боже, сигурно ще се изложа" и наистина давах воля на гласа си, на коремния си глас. Можеше да е вълшебно. 

Тия дни, докато се опитвах да прочета една нечетима поетична книга, се попитах защо не ми стиска да изкажа публично мнението си. Къде е онзи глас, с който пеех солата си.

Самуил мисли често за смъртта. Опитва се да стигне до смисъла на живеенето. 

-- Не ми се умира, казва, още не знам дали ставаш звезда, дали отиваш в Рая или Ада, дали в Космоса. 

-- Можеш да вярваш в каквото решиш. Аз не знам какво става. Предполагам, че просто вече те няма.

Той има много неща за правене, притеснен е. Стои с насълзени очи и опитва да поеме терминалността на живота. Възхитителен е. 

Олимпийски игри по тъгуване, Кейт Беър

За да се справя с депресията си, купувам

нов еър фрайър, розов сешоар, млад

хлорофитум.

Не искам да съм толкова сломена,

но тъгата влиза навсякъде,

блъска по пианото.

Дайте ми свобода, но задръжте смъртта.

Нея не можеш да надбягаш.

Какво правехме преди няколко години, когато нямаше кой да ни казва какви родители да сме. Как да маркираме границите си, да спазваме режими на захранване и сън, да сме неутрални и cool, да позволяваме ядене на боклук от земята, но не и на пица.

Детството им изтича толкова бързо. На някои дори не успява да изтече.

… Но никак не мога да ти простя, че вече не мога да те чета.

Пост за приятелките ми, които са страхотни жени.

За страхотните жени, които не са ми точно приятелки, но учат душата ми на цвят, гъвкавост, прошка.

Пост за майка ми, която някак успява да бъде млада и древна едновременно. 

Пост за сестра ми, с която не знам какво се случва, но тя е винаги там някъде.

Пост за мен, която все още се движа и променям.

Пост за това как изобщо не мога да пиша за войната. Не мога да пиша за жестокостта, умът ми не я побира. 

шунга

Не виждам теб, само чувствам как

се разнасяш в кръвта ми като алкохол. 

Очертаваш бъдещото ми тяло --

мистичен гонг във тазобедрените стави,

инуендо в шията

и лъв във слънчевия сплит. 

Електричеството в погледа е спряло

и примигват късо белите очи.

Гласът ми, далечна лавина, се спуска

и затрупва стаята. 

Ръцете френетично преравят плътта

и откриват телата ни, живи. 

This is my cell phone, a graveyard

for the slaughtered, starved and taken

babies. And for the living.