Самуил мисли често за смъртта. Опитва се да стигне до смисъла на живеенето.
-- Не ми се умира, казва, още не знам дали ставаш звезда, дали отиваш в Рая или Ада, дали в Космоса.
-- Можеш да вярваш в каквото решиш. Аз не знам какво става. Предполагам, че просто вече те няма.
Той има много неща за правене, притеснен е. Стои с насълзени очи и опитва да поеме терминалността на живота. Възхитителен е.
нов еър фрайър, розов сешоар, млад
хлорофитум.
Не искам да съм толкова сломена,
но тъгата влиза навсякъде,
блъска по пианото.
Дайте ми свобода, но задръжте смъртта.
Нея не можеш да надбягаш.
Какво правехме преди няколко години, когато нямаше кой да ни казва какви родители да сме. Как да маркираме границите си, да спазваме режими на захранване и сън, да сме неутрални и cool, да позволяваме ядене на боклук от земята, но не и на пица.
Детството им изтича толкова бързо. На някои дори не успява да изтече.
Пост за приятелките ми, които са страхотни жени.
За страхотните жени, които не са ми точно приятелки, но учат душата ми на цвят, гъвкавост, прошка.
Пост за майка ми, която някак успява да бъде млада и древна едновременно.
Пост за сестра ми, с която не знам какво се случва, но тя е винаги там някъде.
Пост за мен, която все още се движа и променям.
3.
Циганката, от чието лице извръщам очи, казва нещо неразбираемо. Детето в количката плаче безутешно, с много силен глас, който значи страдание. Давам ѝ пари, но всъщност искам да дръпна кроасана от ръцете на своето дете и да го дам на нейното.
Тя взема парите и тръгва да проси от другите наоколо. Детето продължава да плаче.
Моля те, нахрани го! не успявам да кажа на глас.
Сяда на една пейка и го взема в ръцете си. Избърсва почти нежно омазаното му в сополи лице и то заспива.
Тази случка боли по толкова много начини.
Днес бях много лоша своя версия. Бях майката, която се опитва да заглуши бездната си, с музиката на гнева си. Бях студена и далечна. После видях тази циганка и много дълго плаках за нас.
Дали пък не завиждам на хората, които използват издателствата си работната си среда за лична изгода свобода и за да помагат на свои хора да правят книги, постановки, корици, концерти и пр., защото защо не.
Сигурно.
Съвсем не на шега видях пост за онлайн семинар, в който се предлагаше подкрепа за HANA - healing after narcissist abuse.
Прочетох описанието и за пръв път се припознах изцяло като жертвата на Нарциса, а не като самия него. Не че нямам и такива нишки в тъканта си, не. Беше нещо от рода как Нарциса показва най-лошите си страни, когато на теб ти е най-трудно (в загуба, болест, бременност и пр.). Как не присъствал и не предлагал искрена подкрепа, когато фокусът се измести от него. Та така.
Съвсем реален [семинар] ви казвам.
Сънувам влак, за който закъсняваме.
В Женева сме, а трябва да сме във Виена.
Ти пак имаш много работа, забравил си куфара,
аз пак съм се самозабравила.
На път сме, но за Спор,
най-устойчивата брачна столица,
затова прекъсвам този сън и го замествам
със спомен. Наистина сме във Виена,
пием горещо кафе на студено и една-
единствена камбана бие за нас. Небето
не обещава, но и не отнема.
Бях толкова стара и твърда,
че можеше да счупиш зъб
в мен. Огъвах се и скърцах, а златният откос
на слънцето превръщаше телата във
дантела. Крехки и
простреляни.
Видях стените си и легнах
тежка и гореща, очите ми потекоха
като след треска. (Плътта ми беше
толкова човешка). Изчезнах, а когато
пак дойдох, бях бебе и ме изваждаха от
мен самата.
Правила съм доста тъпи (неразумни, неадекватни, не много морални) неща в живота си, но от няколко ме е срам особено много.
Първо, да не усетя своевременно, когато не съм желана. Явно толкова ми се е искало да има реципрочност, че съм отказвала да видя сигналите - отбягване на погледа, seen-ване на съобщенията, без да последва диалог, говоренето за красотата на друга жена достатъчно ясно, че да чуя.
Второ, да доверя най-дълбоките си мисли и чувства на човек, когото не познавам добре. Да храня с години вярата, че този човек е сроден, приятел. Да го пазя и да му вярвам.
Трето, толкова да се възторгвам от "авторитети", че напълно да заглушавам и затривам собствената си личност. Да изпитвам страх от тези хора и да продължавам да имам радари за отровата им, за да я вмествам в живота си.
Мисля, че част от причините да се събудя в 4 и да не мога да заспя отново е точно тази - почнах да разсъждавам защо рецидивирам в горните три. Вероятно имам нужда да съм сдвоена с хора, които докосват power-powerlessness бутоните ми и с които лесно се превръщам в жертва. (Слава Богу, най-смисленият избор, който съм направила в живота си, е този на партньор - човек, който не иска нищо от мен, за да запълва себе си, не ми позволява да живея дълго във фантазното, не се подхлъзва по power play стратегии.)
Другото е, че последните 7-8 години се отдадох на съзнателен, изтощителен и некрасив вътрешен трип. Трийсетте ми преминават в неутрализиране на паметници, сближавания и отдалечавания, живеене, така натегнато от съжителството на битовото с копнежното, че предишното ми съществуване изглежда като театрална сценка в детската градина. Та исках да кажа, че от всичко това знам, че вече не помня пътя назад. Няма никакви сладки трошици, които да ме върнат към илюзиите на близкото минало, поне не към същите. Дори когато греша, греша с целия обем на текущото си самопознание и не си казвам "после ще му мисля". Напротив, казвам си "всичко умира" и с това тренирам смъртта си, без да я усещам като загуба.
Преди години много исках да бъда муза. Да се преживея така, както аз преживявам някои фигури и срещи. Тук, разбира се, кънтят моите комплекси, добре подостреният ми нарцисизъм и дълъг опит с илюзиите. Но така де, това желание закърня.
Става много широко, просторно и бяло тук. Прилича на бездна това нежелание да участвам във филми. Това населяване на живота с реалните неща - битки, болести, отглеждане на деца, вслушване в другите и правене каквото е нужно. Клатя краката си над бездната, има я. Щом ме има, значи и нея я има / когато изчезна, ще изчезне с мен.
Повръща ми се от теб и модерните ти маратонки върху обезкосмените ти крака, модерната ти псевдоцигара с аромат на “Индийски стоки”, модерния ти телефон, от който не вдигна поглед нито за миг, нито за миг не погледна напред, та не знам кое е детето ти.
изтръгвам търпеливо
всеки ден и месец и година
за да можеш да поникнеш пак
и да възпиташ в мен умението
да виждам с едно затворено око
като с двете --
напред
зад себе си
и вътре
 |
| от инстаграма на Мила Михова |
В Деня на психичното здраве извървявам пътя от психотерапевта си до телесния си терапевт пеша, през гората. Никого не срещам по тази тясна пътечка, но усещам как буквално премоствам разстоянието между мислите и тялото си. Излязох от обичайната си траектория и това пробуди сетивата ми за съзнанието, че върша нещо, че участвам в себе си.
След като изрекох някои истина на глас, огромно твърдо парче се откърти от мен и потъна някъде. Почувствах се тихо, но силно подкрепена. Несама. След което сготвих почти с удоволствие, но да не пресилваме радостта от изричането чак толкова.
Това, което ми се прави сега, е да превеждам. Пре-то ме интересува. Свързването на амбивалентности, на различни езици и истории.
Сутринта се събудих от лош сън. Пак демонът, който ме наблюдаваше неодобрително, а аз - вървя в центъра на шумна улица, подобна на La Rambla, усмихвам се и съм ярка като слънце, но толкова мразена в гръб.
