След концерта на Ханя Рани преди милиони години

Ти държиш ръката ми (и мен), докато музиката прави нещо друго с тялото ми, разцентрова може би, не знам, разпръсва. Залата е черна като нощ и само редките покашляния ни подсказват, че не сме в космоса. Ти излъчваш нещо като сън и мощ. Аз падам все така или летя. 

Нищо не намеква с колко гняв и страх ще пиша тези редове сега. Защото Онова го няма. И съм направена така, че докато хубавото ни се случва, в него не стоя така умело, както в мрака.