Нежеланието да изразявам мнението си очи в очи всъщност е повече от притеснение, че ще спрат да ме харесват. То е страх от заличаване, унищожение.

 Благодаря.

Сава на 5

Скъпи Сава,

прочетох, че колкото по-неотлъчно заедно сме с бебето си в първите месеци, толкова по-спокойно се случва отделянето му после. И се сетих за свирепата обич, с която те поех в ръцете си през онзи август. От болничната стая знаех, че искам да бъда само до теб - без страха и въпросите на първото раждане, без паниката и вкопчването в ненужни детайли.

Ти наистина с лекота разширяваше кръга си. Разширяваше и моя. Способна съм на всичко, вярвам, пълна съм с живот, въздух, широка съм, високо съм, светя, грея и се вълнувам. Да съм ти майка е едно от най-смислените неща в живота ми и не само заради родителството, което намества пъзела по необикновен начин. Това е защото изпитвам сигурност и спокойствие в тази роля, както не съм се и надявала. Просто знам. Мисля, че имаш огромна заслуга. Твоето космическо знание расте и свети вкъщи. 

Благодаря ти, че си ти, Сава. Удивително е да те наблюдавам как намираш отговорите си, как избутваш границите на кръга си, но правиш всички ни още по-центростремителни. Желая ти никога да не губиш тази широта и свобода!

Обичаме те, слънчице! Честит рожден ден!

музика

Тихо е в хамака ни.

Сребристите листа на дъба подрънкват,

морето се разсвирва за кой ли път през този ден,

а ти ми казваш

тихо е,

сякаш не чуваш вятъра в мен.

Love,

Sorry I wasn’t listening

when you talked about interests

and investment. I was too invested

in watching your jawline fracture the air

around it like a captured animal. I was interested

in your voice and how bank lingo made it go deeper,

made it more otherworldly, and I swam against

it, a little too artificially intelligent.

Broca

A woman in wine,

not tipsy, soaked,

the tentacles pink and blue,

the tail dragging behind, hanging.

She’s not in love, she’s wise enough to know

better.

She walks in beauty, like the wine,

she knows her mother tongue is liquid.

Слънчев лъч върху рамката на прозорец, много високо. Свети в жълто. Сградата на “Шипка” 6, роман, завой и вино.

двама

единият глозга

другият плюе

Стаята в Сицилия

Високите тавани

едва побират сенките. 

Буква и плитка

Искам да ти давам хладния въздух

на стаята, сянката, 

дюните.

Но първо те лишавам 

от същите.

Напоследък свръхсподелям и дори не се чувствам зле от това. Усещам се отворена и прозрачна, правя го с желание. Прочетох, че периодът бил като да вървиш през тъмните си тунели със свещ в ръката. Ако е така, то или тунелите ми не са толкова тъмни, или вече добре съм ги обходила и не ме е страх от тях.

Някои важни неща, които се избистриха през последните седмици (може би откъм средата на юни насам). 

Когато се случват неща, върху които нямам контрол, в мен се пробужда странна увереност. Сигурно е от измамното чувство, че не нося отговорност. Но именно тогава нося най-голяма отговорност - как ще настроя отношението си, как ще се мобилизирам, как ще дам най-доброто, на което съм способна, за да поддържам някаква хомеостаза. Нещо такова е кризисното ми поведение - повече do, отколкото think, но съвсем малко повече.

До момента нямам идея за идеална професия. Искам да работя нещо, в което давам на другия от себе си. Искам обмен, искам чрез езика да помагам на хората да се променят. Преподаването стои най-близо до това описание.

Има ситуации и събития, които може би никога няма да намерят разрешение или конкретен отговор. Има и такива, в които ровя излишно, но това е защото "в полето ти има само едно самотно дърво". 

Близостта до природата ме нахрани много добре. 

Когато ми се говори, пиша. Този модел, усвоен от времето, в което съм се научила да пиша цели изречения, е моят начин на общуване. Нямах с кого да говоря като малка, затова пишех. И до днес интимността за мен е в написаното, но вече имам с кого и да говоря. Хубаво е. 

Трудно наричам писането си стихове, т.е. продължавам сама да ги принизявам, както беше преди да излезе книгата. 

Покрай войната много често започнах да пожелавам смъртта на насилниците. По темата за насилието нямам сиво - само черно и бяло. Искам агресорите да умират, това е. Не просто да бъдат заловени и наказани, а да ги  н я м а. Analyse this.

С нетърпение чакам есента. Дали ще имам нова работа и каква ще бъде. Как ще ми се отрази психодрамата. Ще се реша ли наистина на по-съзнателна работа с тялото и ще намеря ли ментор. Ще се отърва ли от идеите си за поезията такива, каквито са в момента.

Въпреки че животът все повече се усеща като глътки въздух между низ от страхове, пропадания и проблеми, почвам да свиквам. До следващото надолу.

Той държи ръката ѝ, докато крачи

малко по-напред. Дъждът тече бежов

от лионското небе, мек и топъл като суфле.

Тя се задъхва,

гладът пее в стомаха ѝ, нетърпението - 

в крайчеца на младостта ѝ.

Сядат в бистро и изяждат терина с винаги

будния си апетит. Танцуват месо и вино. Навън пушат, 

не, по-скоро димят.

Русалката, У. Б. Йейтс

A mermaid found a swimming lad,

Picked him for her own,

Pressed her body to his body,

Laughed; and plunging down

Forgot in cruel happiness

That even lovers drown.

Русалка срещна момък във морето

и за себе си го взе,

притисна гръд към неговото тяло,

прихна, и към дълбините щом пое,

забрави във жестока радост,

че умира и най-скъпото на твоето сърце.

 Този път ви нямаше. Нъцки.

Triangle of sadness

Сън: същите мъж и жена, само че този път те са заедно. Наблюдавам ги през екран, на запис. Той е разгневен, разпенен, има дълга коса и бълва злост срещу мен. Тя плаче, но е красива като мъченица. Те правят секс, аз се опитвам да не гледам, гледайки ги.

Сън: мъж, когото съм обичала, ме среща случайно в мол. Усмихва се и зейва дупка от липсващия му горен резец. И окото му е зачервено. Сякаш се е бил. Предлага да ми купи моливи, но отказвам.

Изчезва от съня, на негово място идва силно изрусена жена, която също познавам. Носи гротескно облекло (или по-скоро го носи гротескно), нещо като за фетиш парти, влиза в панелен блок. Всичко наоколо - сгради, улици - изглежда бедно и опасно. Танцувам с красива червена рокля сред всичко това.

Не съм родена тук, но ме вика.

Няма по-красива дума от н о щ,

по-познат звук от морския тътен.

Аз съм твоята майка, аз съм

твоят баща,

бучи богът в ухото ми.

И в прибоя има бой,

обяснявам на детето генезиса.

Сутрин цари покой, само птичите хорали те изтръгват от съня, но не се будиш ядосан. Очаква те все същото, аха селско съзерцание.

После замирисва на кафе и пране. Къпините до мен не успяват да се стоплят. От съседската къща прииждат цигулки и бандонеон. Небето е бяло, сенките - черни.

В ступора на поредното пространство преди интервю. Едно стихотворение кръжи над мен, но адски го е срам.

Срам ме е, че съм способна на емоции, които заличават другия. 

Почина ли си, питат. Не съвсем. Но видях как гущерче пропълзява под леглото и телцето му ме умили. Не посегнах да го уловя. Усетих също как майка ми завива болното ми тяло с бебешката ми пелена, която пази, защото доскоро завиваше с нея внуците си. Съвършената регресия. Чух се няколко пъти да казвам "колко е спокойно тук" и вътрешно нищо друго не исках.

из Третата жена

От мен остана само дръжката. 

За нея здраво се държа.

В последните близо 2 години най-ясно видях и възприех следното нещо: удовлетворението и ситостта не са белег на узряването. Приемането, че това е така, е. 

В разговори с приятелки често изплува тази тема. Лично аз трудно понасям неща като дълго стоене в негативни емоции, чоплене на стари рани, уморения си компас, евентуална несправедливост към мен или моята интерпретация за такава. Болести, война, смърт. Дълги години живях с мисълта, че накрая всичко ще е наред. Кой край и какъв ред. Ми не всичко е наред. И най-странното е, че взех да свиквам. 

Случи ли се нещо, което ме удря в гърдите, казвам “емии, да, сигурно така е трябвало”. Разгневи или разочарова ли ме някой, “не му е работа да ме очарова”. Вече част от историите, които си втълпявам, са “писането може и да е твоят инструмент, но ти не пишеш литература”. Или “може и да сменяш работи до безкрай, но в нито една баща ти няма да дойде и да ти каже, че си достатъчна”. Или “трансгресията е апетитна само докато е в копнежната си фаза, после е просто бездна. Ти не искаш това”. И т.н.

Все тая. Пишат ми се стихове, така е било винаги. Несвързани с нищо картини.

Отвъдистория

Първо го сънувам, после знам.

Нещото със сто живота. Безвкусният триумф

е рикошет от твърдите ми мисли. 

Търся друг език и нова форма, заличаване. 

Езикът на кръга. По-скоро точката.

And while I’m away, I watch myself coping. Dysfunction looks familiar unlike the song of the bird that wakes me up each morning, undulating like a red ribbon. Trying to rationalise every new piece of information, I find myself browsing the internet, looking up the name of this particular bird. Animalia… chordata. A blob of yellow on the chest... Then getting carried away, forgetting all about dysfunction and coping. 

The fig tree casts its protective shade over me. A multitude of unknown species buzz their hearts out, such effortless communication.

A new way of being me is as scary as it is tempting. A thought so green, so realistic.

License to love

Dearest,

I cheated in my dream. She texted first.

Be there at six, she wrote, to which I replied

I can’t. 

Then I took the elevator and never found her

(up there in my head).

I think I’m fooled by her glasses, her double-

natured eyes, two blank screens. 

Half of me stares on, transfixed, the other half, as always,

wants to slap her.

Do you think I love holding grudges? Am I using you

as a weapon? Maybe. It’s fine, you would say.

And I’ll be thankful you don’t wear glasses.

L’ essai

Ти си някъде тук.

Искам да се върна, да опитам плодовете,

които взе за мен. С които заглуши шума на времето.

В р е м е т о.

С тези други очи ще опитам да те видя. 

Пиша ти. Единственият начин за свързване, който наистина познавам.

Момичетата са дошли с компания - черните си ризи. До нас жасминът преде спомени, връща ме в Италия преди 25 години. Иска ми се да се върнем на светло, дърпам, дърпам…

Самуил на 10

Обич моя,

мое светло момче. Колко неща исках да ти напиша и нищо не се получава. 

Изплъзваш се от детския си пашкул и съм малко тъжна. Обличам тъгата си в други думи - умора, претоварване, липса на живец, но истината е, че е просто тъга. Детството ти бързо се изнизва, с него и част от представата ми за мен като за някой, който е бил нужен. Децата никога не са наши, нали, наши са само проекциите ни. 

Продължавай така ясно да чуваш и изговаряш своите граници. Аз ще се опитвам да ги улавям дори когато са само намек във въздуха. Пускай ме понякога до себе си, както онзи път в Созопол, когато ми разказа нещо много лично. Ще те слушам и отвъд. Бъди все така чувствителен и наблюдателен, това са твоите дарове.

Ти винаги си бил много по-различен от нас с татко ти, сякаш някой те спусна при нас случайно. Опититите ни за ''уеднаквяване'' пък винаги са удряли на камък. Без конфликт, просто с една бетонна (и безмълвна) съпротива. Колкото е влудяващо, толкова е и успокояващо, че всичко е наред и така е нормално. Детето се гневи? Празник! Детето отвръща, ако усети несправедливо отношение? Ама естествено! Детето споделя? Слава Богу. Досещаш се, че това дете не съм била аз. Аз бях тази, която се отдръпваше назад и даваше място.

Исках да ти кажа, че благодарение на теб тръгнах по пътя към себе си. Имаше моменти в съвсем ранното ти детство, в които нямах никаква идея коя бях и накъде съм се запътила. Дали майчински инстинкт или загрижени хора, нещо ме върна обратно. Ти ме чакаше. Закъснях, но заобичах ролята си повече от всяка друга. Ти, моето първо дете, ме роди.

И докато ставаш все по-висок и едър, гласът ти все повече се уплътнява, а личността ти все по-силно се откроява, все по-добре се чувствам и аз в нашата връзка. Ти растеш бързо, но тя зрее бавно и разцъфва, както не съм се и надявала. Виждам те, чувам те. Ти ме научи да задържам погледа си върху истината.

Самуилче, бъди здрав. Благодаря ти, че си ти.

Обичам те. Честит рожден ден!

The stories I will tell myself to just put myself down.

Ръбове, кръстопътища, сенки. Сенките на ненаписаните ми стихотворения. Умрялото либидно. Стагнация и тиня.

Юли никога не ми е бил удобен. Свършил е юни, минал е най-дългият ден и имаме все повече за губене. Задават се жеги с равно и скърцащо от горещина небе. Все още не съм станала майката, която обича да организира празненство за рождения ден на детето си. Все още не съм разбрала, че половината от годината е минала. С две думи - отвсякъде съм заобиколена от злобни истини.

Копнея за себе си толкова силно. Усещам липсата си физически.

Рожден ден, Лусил Клифтън

поради Йоана

 

днес е пълно със възможност

утрото, зелено и с дъх на пране,
се отваря и влизаме в него
скимтящи и слепи.

всичко е пред нас:

снежното кралство -
блестящо и тихо
под своята ледена шапка,

тръстиковите полета,
които сладостни греят
в окъпания от слънце юг.

докато денят с даровете си
настъпва непохватно,

това, в което ще се превърнем,
чака в нас като страдание.