Стара любов се намества в съня ми, но упорито гледа към друга. Окей, живот, разбрах намека.
Познавам и другата, била съм другата. Споменът май е мъртвороден.
Хубав ден иначе. Голяма възможност за стоене в тъмното, което все повече ме влече, все повече го разбирам. Малко неща имат значение.
Чудя се това усещане за тежест и мрак дали се сгъстява с годините или просто си избира дни, в които да ляга на гърдите ми и да вие, вие, виеее!
Клаустрофобия като засядане в асансьор или пътуване със самолет. Световъртеж като махмурлук. Нежелание за нищо. Някой друг гледа децата ми, някой друг прегръща мъжа ми, но не аз, защото мен ме притиска нещото. И ми праща малки бесове за отклоняване на вниманието.
Меденките от рецептата на баба и филия с лютеница както ми я правеше дядо. Ядеш и ревеш.
Кой си ти, човеко неработещ и ядящ бонбони в поза на врабец?
Станиоли, станиоли, смачкана на топка рутина.
Кой си ти, в средата на живота си, но още нищо не разбрал
и ненаписал това, което още ферментира във ядрото ти.
Един ден, в който свърших куп неща, но нямаше как завърша нито едно. Нещо ново, нещо старо…
Екранът е събеседник, който изяжда всичко.
Всички във влака са в черно. Предварителният траур, с който битът ни подготвя за неизвестно какво. Няма да играя. Плътта още ухае на круши. Още звуците стигат до мен и се превръщат в ладове, пълни с кръв.
Поставям си за цел да разбера защо в неделя не мога да бъда обикновен човек, който си почива.
PS Книгата ли вкарва човека си в рамка или? И без друго машините вече пишат по-добре от хората, бия натам, че може би няма смисъл. Вяра?
Сцена със играчки. Не виждаш кой стои отсреща. Преструваш се на риба. Сонорът ти долавя демони - и е хубаво, и е лошо. Обичаш солото, но за лов трябва да сте повече.
Калина ми праща страници от книга/ учебник по психология, за които съм я помолила. За нарцисизма ми иде реч. Откривам се в 90% от описанията и се чувствам абсолютно неспособна да променя нещо. Най-тъжното ми го казваше и терапевтката ми - че бъркам нуждата с любов. И аз ѝ вярвах. Права ли е? Възможно ли е да бъда опростена само до това - до оглеждането в себеобектите ми? Необходимостта да потърся пак терапевт дали не е необходимост от себеобект?
Дара е половината от името и възрастта ми. За малко сме едно. Ариел.
Вървим спокойно в кръг, хълбоците ѝ са здрави и уверени, голямо момиче. Има си път, знае си работата, знае кой влиза и излиза и как да се пази. Дава любезно глава да бъде целуната. В окото ѝ плува друго момиче. За пръв път не ѝ се струва примамливо да бъде единствена.
Декември почва с глад и нуждата
да видя себе си отгоре, отдалече, а ти стоиш
и ми подаваш своята практичност, два топли сандвича,
всяко следващо утро.
Вече мисля как денят се усложнява, редуцира, как на ума му се зимува и иска прости неща. Китове, например. В един музей във Венеция слушахме песните на различни китове, беше коремен звук. Стояхме с отворени усти, ние бяхме рибите. Следващият музей, в който сложих слушалки, беше този в Лион, на мястото, където се сливат две реки. Там слушах за смъртта, но имаше малка анонимна статуетка на риба с човешка глава.
Мисля за прости неща. За сън, за подводие.
