Искам да ти кажа толкова много неща. Колко не ни стигна времето в подводието на взаимното доверие. Там сме меки и хтонични, уплашени дори от себе си. Искам да те питам къде те боли, сънуваш ли много, свършваш ли в съня си, пуши ли ти се понякога. Колко пъти съм те викала с надеждата, че ще положиш линия между мен и тогава. Не знаех къде си, какво си, но дойде като края на Страстната седмица. Всяка година възкръсвам с ново прозрение. Ти си древна и млада. Ти си всенадушващият нос на животно, което играе с ловеца си. Стоя до теб и се превръщаме в кръгове за невъзможен тетрис. Дали отново ще се срещнем? Къде? В колко часа? Да те чакам ли? Ще продължим ли да си продължаваме мислите? Очите ми те познават, а всъщност все едно познавам себе си, чупливо брайлово изречение. 

.

И времето не си прилича с вчера.
Ветровете вече не насилват, а полюшват.
Излюпих се в съня си умножена,
не риба съм била, а птица.

от стомаха ти ще пропътувам в хипокампа - злопаметен щам без дата за връщане.

par avion

искам да ти изпратя от тази събота тук -
лимона, изцеден във чашата
кръглите гърди и мускулите като праскови
любовта към сините рокли
ехото на диафрагмата при широките гласни.
хубаво е тук, където сме поседнали.
краката ни полюшват света,
а той се прозява по лъвски.

Спим, напоени със своята близост. Разменяме си очите, утробите, жълтото в косите. Едно криво зъбче. Отвътре някой настървено ни рита. Ще го родим през устите си.

изпразването

Болеше ме като разместване
сянката на този вятър.
Като заплитане болеше
възелът в недрата.

Свърших вече и влизам
празна в пълнотата.

diminuendo

Във времето гласът ти се разраства.
Остава само глас да бди над туй, което доугасва.

доказателство

Прокървявят венците,
закусили с тайна.

Уж избърсах кръвта от
носа си с ръка.

На девствената ти възглавничка
последната капка преля.

възмездието

В началото не можах да я позная.

Каза, че за да свали

товара от нежните ми плещи,

трябвало да махне целите крила.

хетерохромия

Но да обичаш сладко и да го ядеш са две съвсем различни неща.
Като едно синьо и едно зелено око.

лъжкиня

Коя си всъщност си ти?
А казваше, че не обичаш сладко.

Искам да те разкъсам.

Бяхме ли там и бях ли глътнала наистина сърцето си?
Коя беше тя? Къде съблече връхната си дреха и остана само канава?
И валеше, валеше, валеше.
Трябва ли да тръгваш? Трябва.

Зимата още преносва, но има време, има време. За обедите ми с приятели и самотните разходки в музеи и кина. За много бавното четене на книги и методично трениране на тялото. Нещата, които ме правят доволна.
Уморена съм, но си давам антидот при всяка възможност.
Настъпил е момент за спомняне. За смъртта на баба ми (на този ден преди 3 години), за любовта, мита, от който нямах време да се отегча, за детството ми, в което бях две деца, но от което още не съм се събрала.

необяздено животно
което се мъчи да живее в двора си
опитва се да има господар
а нощем сънува как тича и умира сам

.

март е тежък месец
пролетта се мъчи да бъде
а ние отдавна - не

Въпреки че харесах романса в последния филм на Вим Вендерс, май разбрах какво не ми хареса. Мисля, че Вендерс е започнал да се чувства удобно. Не че го виня, аз също искам на 70 + години да се чувствам удобно. Но комфортът и съгласието със себе си някак не вървят със съзиданието.
Известното стихотворение на Дън, (който за мен е това в ренесанса, което Блейк е за романтизма), дълго звъня в главата ми. Давам си сметка, че гледах Потапяне като любовен филм и напълно изключих за плакатните послания. Мислех си, ето, Джон Дън към края на дните си също се е ориентирал към монологични теми, към Бог, дори към програмната за времето сонетна форма. Защо не и Вендерс. Себастиао Салгадо, герой от любимия ми Вендерсов филм, е също пример как с времето се свива под мащабите на величествени природни гледки и метафизични процеси, а в подножието им човек неизбежно се смалява.
Това ли е остаряването? Да ти казват как езикът ти обеднява и окото ти губи очаквания фокус? Констатация на това, което вече не си?

тя

цял ден не си ме приближавала
чудя се аз ли те изоставих
или ти най-после пожела да бъдеш забравена

Утре ще има слънце, ще видя Йоана и ще ида на изложба, за да видя как слънцето прониква музея. Ще мисля за портрети на жени. За собствените си портрети, добре архивирани. Вероятно ще ми се прияде сладолед. Вероятно ще зачета малко, неразвълнувана. Ще си подаря 16 март.
Колко често напоследък пиша на приятелки "пише ми се". А не пиша. Как е писането ти в този момент, би попитала Бени. Центробежно, бих отговорила.
Сънувам много секс. Гъстият като меласа секс на езиците навсякъде по тялото. Някой ме гледа, нека ме гледа. Сексуалността ми е неприкосновеното ми аз, това, което никой не успя да ми вземе и направи свое - нито възпитание, нито пренебрежение, нито наказания, заплахи, обвинения, нито един мъж, бил той баща или любим.
Пише ми се за секс, за миризмите на местата, по които стъпвам, за бога, в който не вярвам, за нещата, които правя с ръцете си.

Сама се учих да карам колело.
На село е прашно и топло. Имам синя Зайка, с която много се гордея. Някой е махнал помощните колела и ме е оставил да се занимавам сама.
Години по-късно се чудя откъде това упорство да покажа, че мога. Тази решителност.
Падам безброй пъти, плача, накрая разбирам как.
Колелото после става електриково балканче weekend, което мога да карам дори без ръце. Юнаците на село завиждат, че едно момиче кара по-добре.
Правим кушии до фурната, от където купуваме горещ хляб.

После взех книжка, която стои непокътната в портмонето ми. Последно карах на Нова година, с маратонките на една приятелка, вместо токовете, с които бях. Мразя да карам, но всъщност това, което ме ужасява, е отговорността. Не мога да си позволя да бъда неперфектна на пътя и не мога да понеса мисълта, че ще нанеса вреда. Абдикирам.

Сънувам, че съм родила грозно бебе с маймунско окосмяване по лицето. Веждите му са сключени, а по челото и страните му растат черни косми.
По някакъв начин ме е нямало на раждането - не си го спомням, разделени сме, не разбирам как така хем съм го родила, хем отсъствам.
Изпитвам срам, че не харесвам бебето и срам, че съм пропуснала раждането.

проекция на комплекса

Искам децата ми да се харесват.

а не

Искам децата ми да се харесват на...

Подарявам ти тази вечер. Мирише на април и малко на джойнт по канала. Слушам Dido и вървя към НДК за новия филм на Вим Вендерс. Вечерта почернява в стъклата на една грозна сграда, пречи ми и не ми. Тази метакомуникация.

Много искам да те напиша,

ръбче на дума, която стои на езика ми.

Може би трябва да се разделим за малко,

да си дадем почивка, защото съм уморена от искане.

Четейки поезия, виждам отново теб. Т.е. поезията е архив на миналото, в което сме се съхранили криогенно.
Уханието ти е стъпка в непрогледното, ямб, след който се тътря.

В терапия съм от година и половина. Точно.
Проблемът, за който мислех, че отивам, е само мръсна пяна в сравнение с това, което изплува с времето. Оказа се, че съм разполовена. Разполовявам и всекиго край мен. Не само това, имам още много работа. Успокоих сърцето си и свиквам с мисълта, че терапията не те прави перфектен, а те събира с изгубените (и неродените) ти части.
Не вярвам в щастието, вярвам в насладата от живота, в спокойното отношение към важни неща като остаряването, смъртта и любовта, вярвам в желанието да се променяш и движиш.
Благодарна съм за всяко мъничко вглеждане и проглеждане. Напредвам бавно, имам страхотни съпротиви, понякога се налага да бъда наритана, за да се видя. Нарцистична съм и имам нездравословна нужда от внимание. Но се старая, не съм спирала да искам да си помогна. Мисля, че мрънкам много по-рядко и мисля, че слушам другите много по-добре. Опознавам суетата и гласа си.
Това нямаше да е възможно, ако мъжът до мен не беше стопроцентово подкрепящ, търпелив и благороден. Нито веднъж не ме попита колко още смятам да ходя, не подцени нито способностите на терапевта ми, нито собствената ми сила да се самолекувам. Дължа успеха си на себе си, но се чувствам много по-уверена с неговата безмълвна помощ.

Мамо,

сънувах как се къпеш във фотогенично езеро, много исках да те снимам.
Иска ми се да те помнех като по-млада. Помня как обичах да разресвам косите ти и да си играя с коприните ти. Замирах, когато с едно движение рисуваше очната линия над гъстите си мигли. Пожелавах си да мога така. Мога така.
Веднъж получи тежка бъбречна криза и татко обезумя от тревога. Той ми се скара, задето бях облякла нещо твое. Пожелах си някой така да ме обича. Обича ме.
Дълго време бях като зашеметена от аромата на прегръдката ти. Вече голяма и омърсена, пак се сгушвах в скута ти като безпризорно дете. Пожелавах си тази прегръдка до края на дните ми. Все още изпитвам същото, макар да се прегръщаме по-рядко.

Погледнат отдалеч, изглеждаш заплашителен. После образът омеква и се разнежва в бърза, щурмуваща усмивка.
Аз също се усмихвам като теб, но по-бавно, по-дълго. Погледната отдалеч, изглеждам уплашена.

Взряна в своята мъка, никога не се замислих колко мъка си изпитал ти.

Правото ти да мълчиш за това е също толкова уместно, колкото правото да говориш.
Може би е мит, че истината винаги излиза наяве, че всичко завършва справедливо и suum cuique. В живия живот малко неща зарастват добре и изцяло, и сигурно така трябва.