Един портрет на Яна Лозева от 13 юли 2012.
Толкова бързо минава времето, че
сега цифрите са само разбъркани.

из Дневник

Пресъздавам се в мултимедийни картини. Първия ден прекарвам в сън, секс, баница, сън, кино, главоболие, супа, повърнато. Гърбът ме боли дори на сън, кръстът й той, боли ме зад езика, там сигурно има заседнала хапка, не пльоснала в тоалетната. Благодаря на Господ, че съм в това тяло, така услужливо ме лишава от неприятности в повечето време. Аз съм това, което съм отвътре, напоследък съм кръг.
В сайтовете сравняват матката с различни плодове - ябълки, портокали, грейпфрути. Никой не казва ти какво си и изобщо ставаш ли за ядене. Със сигурност една жена не е само матката си, но всичките ми опити да се сетя за друго рикошират обратно в мен. Прима вистата ми куца. Да, личното развитие и обогатяване! Срещите с хора. Предимно по-умни от мен. Работата. Благодеянието и растежът. Пазенето на добро име и добро време. Напред и нагоре. Изкусното въртене на всичко от леглото до черпака. Четенето на разнообразна литература, за която да говориш малко, но съдържателно и компетентно. Разбирането от изкуство и владеенето на сладък и приятен смях. Всичко това - без ирония.
Извън матката си не съм постигнала почти нищо. Животът не е само конвулсивни потръпвания и оргазми, Доротея. Издържам на физическо натоварване и болка, заплатата ми е средностатистическа, готвя само на настроения, понякога ме мързи за много неща, но по-често съм много активна. Избягвам конфликти, но си имам собствено мнение. Не натрапвам собственото си мнение. Не манифестирам нищо, което мога или предпочитам. От 3 месеца на съм пушила. Пращам дарения с смс, за да прочистя съвестта си. Доброто на света зависи от доброто на единицата. За един добро е хляб и сирене, за друг - притежаването на остров.
Втори януари. Пия кафе.

Разбираме се да се сдобря с другата половина -
да носим по-често червено и да разресваме косите си
по 100 пъти преди лягане. От краищата към корена.
Да станем жена. (Без да искам се олицетворявам с кръгове).
Да готвим риба веднъж седмично и да сме екологични.
Дано не станем дебели, дано не ни окапе косата.
Дано правим любов с отворени очи и изпъкнали от страст вени.
Дано стегнем поне няколко куфара - за сбогом и за добре дошла.
Тя иска да троши чаши в барове, аз правя кекс в кухнята.
Две в едно.

до после, Никола

Днес се събудих и светът все още не беше справедлив. Не сънувах Никола нощес, както мислех, че ще стане. Последно говорихме преди повече от месец. За порното на Саша Грей и видеото на Ричард Кърн пак с нея. Познавахме се задочно, май от Уебкафе, където по едно време се бяхме засекли. Това, разбира се, не значи, че не се чувствам отвратително след смъртта му. Още по-лошо, чувствам се привилегирована, защото имам удоволствието да живея и да нося живот под сърцето си. Ето какво си писахме последно.

Н.: на 8-ми ми е казусът, на 12-13 ми е устният
и после декември ще изпусна третия
щото ще ме затворят в едно стерилно помещение
от което няма да излизам 30-40 дни
дано само да не карам нова година
там
че имам рожден ден на 1-ви януари

Т.: ужасно
не може ли да те пуснат за НГ и рд

Н.: сигурно ще ме пуснат
малко преди коледа
ама е сложно

ще правят
една доста сложна манипулация - трансплантация на стволови клетки
абе карай
некви бабешки оплаквания
квото е - такова
от тея работи се умира, ебати
така че - ебал съм ги в празниците
нищо кой знае кво няма да изпусна

Т.: а още си на химиотерапия?

Н.: да
смениха я
щото старата не действаше
а сега и новата не знам дали действа
щото в момента съм... яко зле

Т.: да, разбрах...

Н.: и трябва да издаяня

някак до трансплантацията
за която се надявам

да вляза към 20ти
там ще има неква мега интензивна и силна, двойно по-дълга химия
от която така ще ми паднат показателите на кръвта

Т.: ами особено засилено ще стискам палци към 20

Н.: че ще се наложи да стоя в стерилно помещение
за да не умра от настинка

Т.: оф, баси гадното

Н.: начи стискай от 20-ти до 20-ти на следващия месец


Т.:  ужасно е това

Н.: да няма фейл
еми да
ама не си го избираш

и единственото

Т.:  как ше има фейл, абсурд

Н.: което можеш да направиш
е да стискаш палци
да меташ боб

да папкаш, да слушкаш
и да не мрънкаш щото ако мрънкаш
се самообричаш на психическа смърт
да станеш като другите луди
на които животът им е съсредооточен около това колко са болни и колко са зле
което е... ФЕЙЛ

Т.: ти ше го смачкаш

Н.: отивам да уча
до послеее

Т.: до после

не вярвам

Жената, всяка жена, трябва да ражда не с ума, а с матката си.

Пеями Сафа

Още не вярвам, че това е избор, който трябва да направя. Всеки път, когато не мога да напиша нищо с ума си, го пиша с матката си. 

Не подреждам, не се грижа за текста, никаква майка не съм му. Сурогатна носителка, която е другата в мен. Тя сяда и пише, когато си иска, а как се гледа дете? Детето ще гледа тази нееманципирана, мека и кръгла жена, която иска да храни, пои и целува. Не е избор да пиша или да раждам. Не е избор дали да бъда сама и пишеща, или пуснала корени, но потушила смелостта да публикува. 

Нямам смелост да публикувам, така или иначе. Нямам вяра в онази, която пише вместо мен. После я гледам отстрани и се чудя. НИЕ не сме сигурни. НИЕ не сме готови.

Сега аз стоя и протестирам срещу Сафа, а тя му се присмива. Ако няма страст, нито текст, нито дете са възможни.

Вкус на черна маслина, много горчива. Писането умалява. То е гащите, които някога ще сложа, като стана кръгла и дебела. Луна и бисквита. Писането ми попречи да говоря. То стоя помежду ни. Дълго мълча и рисува пунктири. Закърпено звучи по-добре от зашито. Какви ли пороци изчиствам сега, за да горчи така и така дълго и звучно да слюноотделям, за да боря вкуса. В офиса пристигам уморена. Отдавна съм уморена, от дни и години. От нищо. Липсвам му на писането. Абстинентно. Сега пиша без стимуланти.

Забравила любимите си книги. Не си спомня сюжети, само картини. В очите й плуват малки сатъри, малки, но остри. Главата й - камък, който понася надолу. Две свраки със синьо на гушката спорят за копче. Едната убожда окото на другата. Не завиждай! - казва. Няма за какво. - отговаря.
Докато в повечето блогове ухае на канела и портокал, тук мирише на застояло. В написаната книга лирическата героиня знаеше какво иска да каже авторът. Два дни поред с олющен лак на показалеца никога не е било. Джингъл белс със звук на потрошено.

не деля

На седмия ден създали човека, който
не пише в блога си, а чете,
затрупан под неделята и юргана й
от нащърбени конци, косми, прашинки по
вертикалата
с бавен полет надолу,
после им викаме прах.
Бавното гледане на прах те очарова със
своята геометрия, обикновено невидима,
като просяка с изгнилия крак, на който не даваш
пари не защото е с изгнил крак, а защото проси.
Гласовете те стигат като през фуния, наизустяваш отговори,
стомахът ти на други езици e уста, може би гордост,
която от там покълва. Косата ти е изтощен призрак, ръцете ти-
с изпъкнали вени, гърдите ти са слепи събирачи на
неделята,
която бавно те гледа как ставаш на прах,
очарователен в своята невидима геометрия.

нокти

А с тези нокти мога:
да разкъсам ягода,
да разлистя издание с черни корици,
да нарисувам кръг във въздуха,
да задраскам жално по вратата, но
ноктите ми са пораснали за нощ,
за да те стискам по-добре, момчето ми.

пай без ябълки

Листата стъпват тихо зад гърба ми. Паркинг
за надежда съм. Месо от грейпфрут и нарисувано
с флумастер. Блестят ми в очите автомобомилни
фарове и ножове и вилици.

Предначертаният път е тебеширена дама върху асфалт.

А любовта ми минава като влак през тунел. Свети накрая.

една жена иска да бъде попитана как е
да я попиташ с очи,
да я послушаш 3 дълги секунди,
да я прегърнеш, ако това се наложи,
или да я пратиш на фризьор.

но поне я попитай.

Ти беше предначертал да се влюбя в теб
и да не сложа точка. В едно и също обещание
те кроя и режа всяка вечер. Минават години -
после, скоро и след малко са все по-далече.
Сложи ми знак за внимание.

Няма фрактури на крилата.
Всичко е наред. Няма поезия.

торта за рожден ден

Едва ли ще стоим нахилени и подпийнали с вурст и глинвайн в ръце на някой Weihnachtsmarkt. Не и тази година, защото се налага да живеем и през останалото време. Ще се опитам да надмогна себе си и да ти направя торта за рождения ден. Ще опитам да е с приблизителна форма на окръжност. Не мога да ти обещая всичко, което искам да ти подаря - пътешествие, време, почивка. Искам да сложа в сейф живота ни в момента - минутите, в които лягаш в скута ми и затваряш очи, как сбръчкваш нос, когато те погаля между веждите. И сандвичите с яйце и сирене, които ми правиш за закуска. И зарядното на телефона ти, което сутрин те замества на възглавницата. Но и торта върши работа.

какво е?

Разнебитената й обвивка и просроченото русо
пазят крехкото месо от нараняване. Никой не иска
да познава съвършени принцеси, никой не иска да
ги прави кралици. Пускам й това, после пускаме сълзи,
чета й почти на глас, да ме чува, където е скрита. Чисти,
трагични, негримирани са й очите. Попива. Носи смисъла
и ще го носи в следващите месеци, в които ще се будим заедно.
Дали в езика на глухонемите има глаголно време? Какво е времето,
когато ни е писано.

Той е единственото нещо, за което си струва да мисля. Почивката ми от фейсбук и блога напоследък не е търсена, но е добре дошла. Мисля си и за други успокояващи неща като храната на майка ми и големия гръден кош на баща ми, винаги готов да ме приюти цялата с онова "На тате зайчето." Не е трудно да си зависим от тоя пашкул, който се оказва риалитито. Не съм ходила по заведения, но пък погледах филми. Не съм излизала с приятели, но пък стоях до него, сгушена ембрионално, обсъждахме безсмислието на БПЦ на вечеря и смисъла на вярата. Любовта ми е канализирана почти идеално, не иска и не чака, има (я). Тя е синоним на семейство.

Писането е спонтанно, леко и волево занимание. То не е упражнение и не се случва с мисълта за издаване. То е рефлекс на съзнанието (душата?). Никой не може да ме убеди, че тенденциозният труд към оформянето на една или друга фраза прави пишещия писател. Писането е флуид, то е отражение, но и пророчество. Непринудено като всички хубави неща. Напъните са само и единствено физиологичен процес и никога не бива да бъдат прилагани в писането.

време

Уморените ми токове отмерват
Не разстояние, а време.
Предпочитам отскоро залезите в 5,
Защото са по-близо теб
И тъмното ти гърло, откъдето
Са скочили всички мои куплети.

аз съм ние
за домашно имам умножение
а стъпките ми пак изписват
танц на пода в хола

Зная поезията, която искам да мога.

От косите ми изтича последната есен и

заравя в плитък гроб своето тяло. 

Ако можех да пиша, щях да нарисувам

бяло.

апология на отсъствието

Всичко ще бъде наред, казах на Йоана. Йоана, 28, кучето й вероятно има бълхи, но може и да няма, защото може да има хормонални проблеми. Кучка с проблеми. Йоана е сама на дивана и иска да се заключи в шкаф, защото личният и професионалният й живот сега също са на дивана, а такова съжителство не ти оставя и глътчица въздух.

Всичко ще бъде наред, казах на себе си. Един материал за хубаво списание повече, тлъст плюс в автобиографията ти. Нищо, за което да се тревожиш. Сядаш, изливаш каквото ти падне, после подреждаш, махаш излишното. Проблемът е, че мразя дълги текстове, а този трябва да е дълъг.

Спомням си как една вечер в каунти Глостършър искахме да си намерим пъб, където да хапнем. Каунти Глостършър е доста неприветливо местенце зимно време. Има борове, надвиснали над пътища, на които едва заставаш на Ф, да не говорим да шофираш. Та... имаше лед. Нямаше пъб, защото хората в каунти Глостършър рано-рано заключват домовете си и не се показват до сутринта. Всичко ще бъде наред, каза Валери, когато страхът надделя над глада ми и се уплаших, че снегът в Англия наистина може да бъде бедствие.

Всичко ще бъде наред, казва 23-годишен с тумор в белодробието.

И това, че ме сварихте в най-безплодния ми период за писане не значи, че съм го отказала. Това е блог, това е блог, повтарям си, никой не ми държи сметка, не иска нищо от мен, аз не искам нищо от никого. Не търся смисъл и мисъл, а онзи порив, който обикновено ти дават крайностите. Аз съм една щастлива жена, защото всичко ще бъде наред.

В разликите между зъбите ти

искам да провирам пипалца. Да те милвам по

брадата, по гърдите ти да плъзгам нетърпеливи

стъпала. Да падам по теб и да ме вдигаш да стана.

Ти беше измислен за мен. Да заспиваш като ембрион,

ням и плуващ в пулса на врата ми. Аз съм котка, която

пред теб се облизва. Бъди рибата.

цитат от безсилие

За третия рожден ден на блога си позволявам да цитирам стихотворение от Виргиния Захариева, защото аз не мога да напиша такова:

АЗ ви обичам, 
Обичам ви всичките,
изгладнели мои врабчета
с праха, който вдигате -
и като кацате, и като отлитате.
Давам ви всичко -
и средата, и кората си.
Има ли тайни хлябът?

Булевардът кашля цяло денонощие
Очите му изскачат, потропват петите му
В съня ми
Въртя отвътре на кълбо своите очаквания
Пускам нишката назад, за да се върна, а
Един закъснял уморен комар живее до мен
Бил женски и била гладна

Аз съм къща
Аз съм къща
Аз съм къща
В мене се разпяват мъжът и жената
Които снощи късно се върнаха
Които хълцаха и се препъваха
И правиха любов и заспаха голи
И сплетоха крака след чашата вода
Съвсем нормални неща за една къща

сутрин

нещата които сутрин димят
или се бъркат с лъжица
ми напомнят на времето
когато бях в утробата на майка ми
звучат в тихото като през тръба
далечните звънчета на сервиза
под завивката е топло
мъжът идва
да разтвори в съня ми бучката захар
да поговори с тялото ми
да ме възхити че хем съм вътре в себе си
прибрана
хем съм навън розова елипса

Един и същи сън как те блъскам и съскам,
и те ритам в стомаха,
за здравей и за после-
да знаеш колко боли като кажеш
не още.

Никой не шепти по-тихо от диханието ни, когато
лежим  един в друг и се чупим на прах
като бисквитката в чая. Следобед. Жълт и мъглив
като вчера. Крехки и силни, наричат се двама.

9 кръга

Нося стара жилетка на майка ми. Сивозеленикава, с цип, на лакътя има мъничка дупка от молец, но аз се гордея, че нося старата жилетка на майка ми. От Белгия ли беше, от Германия ли. Хубава е, забоден е сребърен сол-ключ, пак неин, купен от пътешествията й в странство. Пия блудкав чай с приятелки в жълто кафене.
У дома влизам подсмърчайки. Хладен октомври е, имам хрема. На масата - висок и екстравагантен букет с картичка. Телефонен номер, изписан с тумбест и кокетен почерк. Татко бил приел цветята от неизвестния. Аз знам кой е той, но не съм го виждала. Имам среща след малко, жените в къщата ме пришпорват да бързам, да бързам, защото това било много мило и не можело да кажа не на момчето.
Не съм си и мислила да му кажа не. Не помня как влизам в банята, как сменям жилетката на мама с блуза на сестра ми. Помня мириса на лак за нокти, защото знам, че той много обича хубав маникюр. Лакирам се права, полуобута.
Закъснявам.
Сърцето, безотказната машина, напира да пробие тунел през гръдния кош. Аз съм на 18, ходя на уроци за кандидатстване в университета. Много съм добра по английски и френски, пея в хор и тъкмо съм се научила да пия вино. Преди 2 месеца съм се запознала с Валери, 23, работи в Щатите, но се връща тъкмо сега. Страх ме е. Запознали сме се в mIRC.
Същият Валери стои на уговореното място със скръстени ръце, чака ме от 21 минути, но аз нямам мобилен телефон, на който да ми се обади. Не съм чувала гласа му никога. Гласът му е октава под моя, гласът му е първото нещо, което прегръщам.
Часове по-късно вали, вървим в размекнати листа и кори от кестени.

Виждам го по четвърт час сутрин и по 3 вечер. На безименния си пръст нося халка с името му вътре, предмет, който се сля с тялото ми без никакво усилие. Не че предметът значи нещо, но името - да. Ръцете са проводници, знаете. Любовта ми винаги е минавала през ръцете. Сега съм по-добра и по-красива от преди, сега, когато за девета година обичам един и същ мъж, все още мога да страдам по него, все още мечтая да за него. Не ме е страх от старостта, от нищо, защото той е до мен. В своя си, отделен свят. (Разбирам, че той си е негов и неприкосновен). Няма значение колко са минали, а колко остават. Любовта убива времето. Поправете ме, ако греша.

уточнение

Ти беше ли там, когато ме нямаше?
Бях пролука.
Процеп, в който се просмукваше светът.
Бял и онемял.

С какво помогна на лудата в мен
да си върне разсъдъка?
Остави ме да  бъда сирак в непознати води
и да дишам миазми.
Нещата, които не ми каза, най-добре ми
показа с мълчание.

Влизам в пространството ти с разрешение
и след строга забрана
плахо запявам химна на въздържанието.
Ти не си той, в когото се влюбих, но си този
в който жълтото засиява като пресен жълтък. Аз съм
жената палачинка.
Нощем птиците крият от нас своите
погледи. Докато те побирам у мен и ставам хралупа
за гъстата ти генетика.
Как направи така че да нямам себе си?
Една бях, сега съм две. Сега съм повече, отколкото
мога да преброя. Умножение и деление.