Станала съм толкова сприхава, че на моменти усещам как съм готова да се изстрелям от кожата си, да чупя, да хвърлям. Не го правя, превръщам гнева във вина. Гневът ми, естествено, почти никога не е свързан с теб.
До късния следобед се скарваме още няколко пъти. Нищо не знам за родителството. Когато съм твоята майка, аз съм по-голямото дете. Ето ги всички мои “бутони”, ето ги всички години психотерапия, стопени като любимия ти сладолед за наносекунди.
Усещам болезнено тялото си, когато не мога да ти обясня каквото искам да кажа. Стените ти се изправят пред мен така категорично. Аз ли не знам какво е да браниш границите си… И тогава, всеки ден, се предавам. Оставям те с твоята гигантска чувствителност и сеизмична, но само отвътре, инертност.
Отдолу аз драпам. Отдолу крепя и подпирам. Говоря, говоря, говоря. Гневна, разклатена майка. Майка, която няма доверие в сина си, която се съмнява, защото и към себе си е такава. (Но не пред хората, не се гледа с добро око на съмнението).
Казвам на татко ти, че усещам, как се изплъзваш. Все се надявах да имам повече време да бъда достатъчно добра майка. Постоянно греша, непрестанно изпускам връзката, защото съм втренчена в “маркировката”: да не изпусна нещо важно, да обезопася, да не се превърнеш в грешния родител.
Какво ще стане, ако го оставиш сам, питаше Ани.
Ще трябва да видя, че аз не съм там.
А в идеята за съществуването или липсата ми се крие ключът - собственият ми нарцисизъм. Ти правиш здравия избор, като стоиш настрана. Без да знаеш, се пазиш по-добре, отколкото аз умея.
Вече 12 години се чудя как стана всичко. Как те пожелах, като на шега те измагьосах във въображението си. Първо се чувствах виновна, че не те родих нормално. После, че те дадох на ясла. После, че веднъж те оставих да се наревеш. Че не можех да бъда свободна в мисълта си, за да си свободен и ти. Чаках някакъв жокер да усетя какво, по дяволите, бъркам. Как става?! Как да порасна, без да те ранявам със собствената си инфантилност.
В един момент миналата година двамата носехме един и същ номер обувки. Quite the metaphor, right. Бях толкова щастлива за мъничко да мога да бъда така близо до теб. Ти, който любезно ме помоли да не те целувам и който отвръщаш на прегръдки вяло и само понякога. Схващам урока.
Вместо да се радвам, че ставаш на 12, аз отново съм в пикова фрустрация. Рожденият ден на детето ми, който превръщам в нещо за себе си. Извинявам ти се, писмено и очи в очи, че не те виждам. Че в нашата връзка не мога да извърна поглед от дефицитите си и не ти се доверявам повече.
И все пак благодаря ти, че ти си ти, мое скъпо момче. Че все пак си толкова силен и устойчив, че дори счупената ти майка не може да повлияе на необикновения ти ум и сърце.
Честит рожден ден!
