Обещах си да не пиша, но крехките пръсти
на страха от смъртта държат ръката ми и
управляват.
Получих толкова много цветя, а не спирам да
мисля за погребения. Чинно сменям водата им,
говоря им, подреждам.
Смея се на себе си, но обещах да опитам
да не се критикувам. Ще опитвам в остатъка,
който ми е отреден.
Не ме е страх, но и не ме интересува. Това е по-
страшно. Както и състоянието на тук и сега:
спрямо космоса ни няма, защо друго да е важно.
Защо ми е душа?
Защо съм?
И тези деца… и за тяхната тленност да мисля.
Не знам какво да правя с всички тези неща.
