Търсех себе си, за да не се намеря отново.

из писмо на А.

Последния път когато бях в Милано, не влязох в нито един от десетките магазини за нишова парфюмерия в Брера. Употребих цялата си воля, за да спра копнежа по ухания, само и само да не се налага след това да копнея конкретно ухание.

Кой казва не на изкушението?

Усещането е като да се лишаваш от нещо, защото вътре в себе си си убеден, че не го заслужаваш. Избираш фантазията, филма. 

Не знам защо написах това. Може би от фундаменталното желание за желание. Сигурно защото след ужасно напрягащи няколко дни, се чувствам куха и неприятна. Опитвам да се върна в езика, но дадох толкова много от себе си професионално, че съм просто празна. Вероятно това е текст за изразните средства.

...А понеже с литературен превод се занимавам от години, такова едно стоене в междината ми е присъщо и продължава да ми дава много. Знам как да пребивавам на границата, знам как да се възползвам от позволените и непозволените преноси. Контрабандата, експериментът, рискът, свързвани с граничното и трансгресивното, са сред основните неща, които изобщо ме задържат в писането. Нямам страхове, че ще накърня интегритета си, че ще изневеря на стил, който съм си въобразила за свой. Страхувам се единствено от дебнещата скука. И затова гледам да поемам някакви рискове с всяка следваща книга.

[...] Краткостта в поезията, формата ѝ, нащърбената граница между текст и бяло поле, създават чувство за особена наситеност на момента, за драматизъм. Поезията е удар, рана, белег, щит, в нея няма време, има бързи сблъсъци, загуби, падове и възвисявания. След едно стихотворение излизаш като от (понякога мъчителна) треска. А прозата е продължителна битка, но и процес на лечение, на  зарастване на раните, с които така или иначе влизаме в езика.

Надежда Радулова (линк към пълното интервю)

"Тук живее Йожи" е необикновена и вълшебна книга. Според мен поетична отвсякъде. Не мога да пиша рецензии.

образование

Защо ми е да знам толкова неща за диамантите? Скали и камъни, несъвършенства. Къде да го сложа в автобиографията си?

Черен дакел и до него млада жена в черно. 

Носи черен поглед и мацнати като с туш вежди. Прилича на измислена от Миядзаки. Гледа сърдито, не като дакела си. 

Аз минавам и парфюмът ѝ изкрещява нещо в капс. Не е лош - напомня вербена, невен, сапун, но тежки като тамян. Не знам как тази черна жена успява да осуети бялото.

По-късно се замислям, че зад волана на всички коли, които щяха да ме блъснат вчера, стояха жени.

То е живо. Може би вече изглежда или звучи другояче.

А. Т.

От това място трудно се вижда назад.

Ей тук съм. Почвам работа и курс, научих се да стоя стабилно в какасана, едва помня, че съм автор на книга. (Искам да съм писателка, но не мога да помръдна в писането. Средата предимно ме отвращава, но предимно защото не съм част от нея).

А ей там сигурно нещо друго ме чака. Сигурно нещо, за което нямам никаква идея в момента.

Все повтарям, че само писането умея. Това е писателски трик за изграждане на история, в която всеки да вярва. Окей, може би го умея, може би имам някакъв чар и относителен интелект, но сякаш не ми стига. Insert външна валидация, жесток вътрешен критик и нарицсизъм и горе-долу е ясно. И все пак, какво ако наистина има нещо друго за мен? Дали пък няма да ми стане достатъчно?

Ще видим, ще видим.

Крава и бреза

Сакам да съм крава под бреза.

Не сакам да съм творец.

Не сакам да разцъквам издателски софтуер.

Не сакам да разисквам връзката майка – дъщеря.

Не сакам да нося това до пощенската кутия.

Не сакам да се ръся на лелката в Здравната каса.

Не сакам да си спомням всички PIN-ове.

Дай ми да съм крава под бреза.

Мятай уморената ми кожа

на пода, пред камината.

Хели Лаксонен, пр. Марин Бодаков и Гунтарс Годинс

Не сакам да съм крава под бреза.

Сакам да съм творец.

Сакам да ме канят на литературни ретрийти.

Сакам да разисквам l'écriture féminine.

Сакам да нося награди от конкурси.

Сакам да ме снимат подпряла брадичка за четвърта корица.

Сакам да ме хвали интелигенцията.

Дай ми да съм талантлив поет.

Мятай уморената ми мисъл 

във фийда на хората.

 She could not help but notice the boundary lines around her person smudging and shifting with age.

Z. S.

Липсват ми писмата/ имейлите. Имаше нещо много красиво в това общуване и в опита за синтез на поредица от много големи неща. 

Как си? Какво те занимава напоследък?

Гледах еди кой си филм, ами ти? Хареса ли ти, когато…?

Слушах еди кой си албум, все едно за теб е написан.

Понякога ме е страх от живеенето и затова скачам със затворени очи в тъмнината…

Сигурно защото вчера на изложбата с Габи обменяхме мисли тъкмо в такъв епистоларен стил. Стана ми носталгично.

Кое е по-горчиво: да ти кажат, че всяка твоя дума е на мястото си или че имаш сгрешени думи?

Да се стараеш в неподходящото или да си немарлив в таланта си?

Може би въпросът. Въпросът е знаеш ли за какво си призван. Кого търсиш, кой е вътре.

Тъкмо да реша, че предимно ще се радвам от живота и хоп - поезията млъква. Не обича тя такива меки и отворени хора.

Другаде оттича. Пак е творчество, но не така задължаващо.

Поезията вика давай, моето момиче. Твоите стихотворения се плодят в сънищата: две сливици, пълни със синьосветещи лампички - игриви, бъбриви, нищо колосално на пътя им.

с

Ставаш този, който носи символи

в съня ми. Сънувам как растем и в себе си

покълваме. 

With no one to witness our many hypocrisies — how easily we deceive ourselves! 

Zadie Smith

Колко стихотворения могат да се напишат за нищото? На този хубав компютър, с това изобилно време, с този подострен мозък...

Забравата

Погледнато реално, никой никога с нищо няма да ни запомни.

Преди време публикувах сутляша на Сава в ИГ и направих препратка към децата на Газа. Осъзнавам, че почти никой не разбра, че говоря за децата на Газа, освен може би най-близките ми приятели. Сега наблюдавам този факт с анестезираното спокойствие на човек, който хем е осъзнал, хем не е, че и с голяма част от “балона” си обитаваме различни реалности.

Доста е странно. Обикновено ме спохожда вечер. Когато съм с момчетата, когато се храним заедно. Тогава започват да прииждат картинки от ИГ. Gaza is uninhabitable. The son of… killed, his last post was from an hour ago… Dad clings to his dead child’s foot… 

Междувременно Самуил иска да знае защо синагога е била изрисувана със свастики. Кой е по-лош - Хитлер или Сталин. Понякога обяснявам, понякога се предавам. Когато си лягам вечер, затварям очи и благодаря за живота си.

Искам да обзавеждам, но може би идеята за празно ново пространство е това, което ме привлича. Май няма друго, поне не сега. Обикновени неща. 

Наближаването на 40-те е жълто, любопитна съм и го харесвам. Вече си интегрирал смъртта, знаеш, че човечеството е чудовищно, но все пак намираш радост в създаването и движението. Стъпил си добре. Казват, че по-нататък (приемането) става по-леко. 

О, да, и ми се пише заради писането.

Изумруд

Пуснете. Ако можете, простете. Оцветете го в любимия си зелен цвят.

Г.

Искам като куче

да размахвам опашка

и радостно

да захапвам я пръчка,

я тънък като борова игла

слънчев лъч.

Вятърът да сресва моята

козина.

Като на куче да ми минава.

Браво, вече чувам, че дишате. Най-после не се страхувате да дишате.

К. Т.

—

Не знам съвсем коя съм. И все пак дълбоко вътре знам и ме е грижа. Жена, живяла почти цял живот в ролята на рефлектор, на някой, който предпочита да приема чужд образ, но не и да прогледне за своя. 

Когато започнах да си отварям очите, разбира се не без натиск, всичко започна да опустява. Помня първото си събуждане за онази вътрешна пустиня, как падаше светлината в стаята, космите по паркета, неестествената ми поза на стола срещу терапевта. Всичко казваше “тук не е приятно, но трябва да поостанеш”.

Постепенно започнах да изчезвам от снимките си. Писането ми се промени. Външността ми също. 

И все пак това е най-значимото разтърсване в живота ми. Не бих го заменила за нищо. Не бих искала да бъда никой друг, никъде другаде. Колкото и силни да са крясъците от миналото ми понякога, аз съм много, много устойчива. 

Не знам съвсем коя съм, но което знам, е здраво.

The Course of Love, Alain de Botton

 

Пожелавам си здраве, игра и широта на ума.

Някое друго стихотворение.

Да не проявявам повече наивност.

Да не ми пука за формата.

Тялото и духът ми да са заедно.

Децата ми да се смеят с глас.

Мир.

Ултравиолета VII

Мислех си, че сме приятелки,

но си само моя сянка. Понякога

дори нямаш лице, а друг път си

много конкретна. Последно те

видях на онази пейка сред полето,

викаше ме към къщи. Не исках.

Вкъщи засяда в гърлото ми като костилка.

Апропо, в инициалния ми сън пеех

Хоум на Депеш и текстът пак така ме задавяше.

Затова се навърташ, Виолета,

виждам те. Затова все ме викаш.

Тежка. Разгримирана. Какво ли не видяла.

Годината на обратите. На двойното дъно и дъното на дъното. На високото и ниското, ясното и скритото, реалното и въображаемото. 

Очакванията и надеждите

Войната и войните

Здравето и стресът

Любовта и бездната

Бездната и 

 Синът му се роди, а Той спи. 

Събудих се от силен пристъп на тревожност и прекарах час и половина в търсене на работа и подаване на сивита. 

Защо никой не ми каза колко страхотен филм е Барби?

Ултравиолетa VI

Виолета не се страхува да каже не

в тези топли празнични дни. Ултра-

прекрасна в своята нощница -

винтидж комбинезон за боси крака

и тихо котешко стъпване.

Ще каже не на семейството си, 

на любимия си, който най-после ще признае,

че отдалеч е по-красива,

на срещите с приятели

и всички отворени чатове.

Ще пръска жълта светлина, доволна

в своето усамотение. Виолета, вио-

лентно искам в коледната нощ да 

заспим и засънуваме един и същи сън. 

Да сме две фантомни болки на един и същ

човек, но аз сега не мога, Виолета,

защото твърде истински боли.