От това място трудно се вижда назад.
Ей тук съм. Почвам работа и курс, научих се да стоя стабилно в какасана, едва помня, че съм автор на книга. (Искам да съм писателка, но не мога да помръдна в писането. Средата предимно ме отвращава, но предимно защото не съм част от нея).
А ей там сигурно нещо друго ме чака. Сигурно нещо, за което нямам никаква идея в момента.
Все повтарям, че само писането умея. Това е писателски трик за изграждане на история, в която всеки да вярва. Окей, може би го умея, може би имам някакъв чар и относителен интелект, но сякаш не ми стига. Insert външна валидация, жесток вътрешен критик и нарицсизъм и горе-долу е ясно. И все пак, какво ако наистина има нещо друго за мен? Дали пък няма да ми стане достатъчно?
Ще видим, ще видим.
Крава и бреза
Хели Лаксонен, пр. Марин Бодаков и Гунтарс Годинс
Не сакам да съм крава под бреза.
Сакам да съм творец.
Сакам да ме канят на литературни ретрийти.
Сакам да разисквам l'écriture féminine.
Сакам да нося награди от конкурси.
Сакам да ме снимат подпряла брадичка за четвърта корица.
Сакам да ме хвали интелигенцията.
Дай ми да съм талантлив поет.
Мятай уморената ми мисъл
във фийда на хората.
Липсват ми писмата/ имейлите. Имаше нещо много красиво в това общуване и в опита за синтез на поредица от много големи неща.
Как си? Какво те занимава напоследък?
Гледах еди кой си филм, ами ти? Хареса ли ти, когато…?
Слушах еди кой си албум, все едно за теб е написан.
Понякога ме е страх от живеенето и затова скачам със затворени очи в тъмнината…
Сигурно защото вчера на изложбата с Габи обменяхме мисли тъкмо в такъв епистоларен стил. Стана ми носталгично.
Тъкмо да реша, че предимно ще се радвам от живота и хоп - поезията млъква. Не обича тя такива меки и отворени хора.
Другаде оттича. Пак е творчество, но не така задължаващо.
Поезията вика давай, моето момиче. Твоите стихотворения се плодят в сънищата: две сливици, пълни със синьосветещи лампички - игриви, бъбриви, нищо колосално на пътя им.
Преди време публикувах сутляша на Сава в ИГ и направих препратка към децата на Газа. Осъзнавам, че почти никой не разбра, че говоря за децата на Газа, освен може би най-близките ми приятели. Сега наблюдавам този факт с анестезираното спокойствие на човек, който хем е осъзнал, хем не е, че и с голяма част от “балона” си обитаваме различни реалности.
Доста е странно. Обикновено ме спохожда вечер. Когато съм с момчетата, когато се храним заедно. Тогава започват да прииждат картинки от ИГ. Gaza is uninhabitable. The son of… killed, his last post was from an hour ago… Dad clings to his dead child’s foot…
Междувременно Самуил иска да знае защо синагога е била изрисувана със свастики. Кой е по-лош - Хитлер или Сталин. Понякога обяснявам, понякога се предавам. Когато си лягам вечер, затварям очи и благодаря за живота си.
Искам да обзавеждам, но може би идеята за празно ново пространство е това, което ме привлича. Май няма друго, поне не сега. Обикновени неща.
Наближаването на 40-те е жълто, любопитна съм и го харесвам. Вече си интегрирал смъртта, знаеш, че човечеството е чудовищно, но все пак намираш радост в създаването и движението. Стъпил си добре. Казват, че по-нататък (приемането) става по-леко.
О, да, и ми се пише заради писането.
Не знам съвсем коя съм. И все пак дълбоко вътре знам и ме е грижа. Жена, живяла почти цял живот в ролята на рефлектор, на някой, който предпочита да приема чужд образ, но не и да прогледне за своя.
Когато започнах да си отварям очите, разбира се не без натиск, всичко започна да опустява. Помня първото си събуждане за онази вътрешна пустиня, как падаше светлината в стаята, космите по паркета, неестествената ми поза на стола срещу терапевта. Всичко казваше “тук не е приятно, но трябва да поостанеш”.
Постепенно започнах да изчезвам от снимките си. Писането ми се промени. Външността ми също.
И все пак това е най-значимото разтърсване в живота ми. Не бих го заменила за нищо. Не бих искала да бъда никой друг, никъде другаде. Колкото и силни да са крясъците от миналото ми понякога, аз съм много, много устойчива.
Не знам съвсем коя съм, но което знам, е здраво.
Мислех си, че сме приятелки,
но си само моя сянка. Понякога
дори нямаш лице, а друг път си
много конкретна. Последно те
видях на онази пейка сред полето,
викаше ме към къщи. Не исках.
Вкъщи засяда в гърлото ми като костилка.
Апропо, в инициалния ми сън пеех
Хоум на Депеш и текстът пак така ме задавяше.
Затова се навърташ, Виолета,
виждам те. Затова все ме викаш.
Виолета не се страхува да каже не
в тези топли празнични дни. Ултра-
прекрасна в своята нощница -
винтидж комбинезон за боси крака
и тихо котешко стъпване.
Ще каже не на семейството си,
на любимия си, който най-после ще признае,
че отдалеч е по-красива,
на срещите с приятели
и всички отворени чатове.
Ще пръска жълта светлина, доволна
в своето усамотение. Виолета, вио-
лентно искам в коледната нощ да
заспим и засънуваме един и същи сън.
Да сме две фантомни болки на един и същ
човек, но аз сега не мога, Виолета,
защото твърде истински боли.
Все си казвам: "ще напиша нещо специално за HR специалистите, с които се срещам последните месеци", но после се спирам – нито на някой му пука (освен на мен), нито ще произлезе нещо от rant-a ми.
Но защо не.
Когато в LinkedIn видя профилни снимки на усмихнати, надъхани рекрутърки (+ career coaches, people officers и трудно преводими подобни) – обикновено с очила и авторитетно скръстени ръце под защипан в делово сако бюст, вече знам как би протекла срещата. За жалост твърде добре знам.
Питам се… смисълът от тази професия не е ли да правиш подбор на кадри, бързо и адекватно да преценяваш човека срещу себе си, да задаваш правилните въпроси, да познаваш компанията си и приоритетите ѝ, да си емоционално гъвкав и пр.? Нещо такова? Откакто търся работа, виждам, че огромен проблем в намирането на такава е не просто липсата на определен опит или жестоката конкуренция, а потресаващо тромавите, неясни, объркващи и изтощителни процеси, които те смазват. Стана ми ясно също, че немалка част от този ад се дължи на зле подготвени HR-и или такива, които са толкова fresh off uni, че се притесняват повече и от теб самия.
1. Чеклистът със стандартните въпросите
Понякога почват със стандартните въпроси – разкажи ми за себе си, кои са ти най-силните страни, а понякога го пазят за финал. Само в 2 от 10 (мои) случая HR специалистът е успявал умело да интегрира тези въпроси в разговор, да подтикне към разказване на житейска история, да прояви изобретателност и интерес именно към интервюирания. Знам, че сигурно интервюират по 20 човека на ден, но ако ще е така, мисля, че тази стъпка може да бъде добре разиграна и от някой AI инструмент или анкетна форма в Google. Зубраческият подход тип "да не пропусна нещо" е доста скучен и със сигурност не снема достоверна картина за кандидата. Понякога recruiter-ът толкова се захласва от това да си изпее песента, че изобщо не успяваш да се включиш. Но пък иначе казва смело и отработено "Ако имаш въпроси, насреща съм". Не, не си.
2. В неведение за позицията, за която набира
Случи ми се с една технологична компания, която прави софтуер за зарядни станции на е-автомобили. Човекът направо си ми каза, че бил с друг профил и не знаел какво точно се изисква за ролята на content writer в същата тази компания, която му плаща заплатата. После ми зададе абсолютно нерелевантен въпрос, а после ми каза, че няма да ми прати задача (вече беше преценил, че не ставам). Според мен е хубаво поне да не ми беше споделял колко е неадекватен.
Може и по-мек вариант. HR-ът е прочел обявата, която е пуснал, но не може да отговори на въпроси, които не са му "в специалността". Няма как всички всичко да знаем, но има умни начини да изиграеш нещата в своя полза. Аз ли да ви уча? Мога, няма проблем.
3. Лоша невербална комуникация
В случаите, в които съм била на онлайн интервю (а не по телефона), съм получавала отсъстващ поглед, неспособност да задържи контакт "очи в очи" (и на това мога да ви науча), нервно клатене, ракурс "брадичка" или ставане и разхождане в стаята. Намирам го за невъзпитано и неграмотно, особено като работиш това, което казваш, че работиш. Когато не контролираш езика на тялото си, губиш толкова много неща – доверие, авторитет, автентичност на разговора, че ми става мъчно. Да не говорим, че по-малко дебелокожите от нас ще почнат да се питат "аз ли сбърках, има ли ми нещо, защо този/тази ми е creepy?..."
4. Липса на зрялост и любопитство към другия
Това може би зависи и от човека, давам си сметка. Не всеки кандидат може да говори увлекателно за опита си и не всеки HR има уменията да вижда отвъд общите приказки колко сме яки. Имала съм прекрасни интервюта с хора, които са ме гледали в очите и са се интересували от човешката ми страна. Не са ме вземали на работа, но пак мисля, че са готини. Имала съм срещи и с такива, които не са си отговаряли на имейлите, не са си вдигали телефона, не са били достъпни за въпроси, пращали са ми шаблонни отговори, от които ми се ПОВРЪЩА. Мисля си, че има начини това да се избегне, ако не желаят да го отрепетират.
Ако не искате да ви търсят, обяснете още в началото как искате да става връзката с вас и кое може или не. Ако не ви е приятен някой кандидат, препратете го към колега. CC-вайте ги тия колеги. Като излизате в отпуск по средата на процеса, уведомете кой поема комуникацията. Информация, информация, информация.
5. Кошмарът: липсата на обратна връзка
Това е най-тежкото провинение на HR специалистите. Изобщо не ме интересува колко работа имат, каква им е програмата, структурата, кашлят ли, кихат ли, "в натоварен период" ли са. ТОВА Е ТЯХНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ. Обратната връзка е единственият шанс за нас от другата страна да подобрим неща в себе си – поведение, умения, презентация. Да надграждаме, развиваме и добиваме рутина. Без фийдбек това няма как да се случи. И не говоря за "просто имаше кандидат с малко по-добри технически умения". Говоря за структуриран и всеобхватен фийдбек, като, да речем, в Progress, които също не ме наеха, но ми обясниха в 2-3 кратки параграфа защо. Трофея по неадекватност в този аспект държат една българска компания за обучения на data анализатори, плюс една английска, която прави електронно банкиране за малки и средни предприятия. Модерна тактика е ghost-ването. Просто спират да ти пишат ей така, от нищото. Все едно никога не си отделил време и усилия за тях, все едно изобщо не си съществувал.
Имам ужасно много насъбрала се горчилка в последните месеци. Трудно е по ред причини – малко добри предложения и места, които поне за мен си струват, недостатъчен опит, огромна конкуренция, но го има и другото. Много компании не знаят какво правят и че company culture не е просто фенси думичка. Процес по наемане от 2+ месеца за българския пазар не е ок. Очакването в нищото убива; дори в началото да е поносимо, след петото интервю и "задачка" вече усещаш, че се задъхваш. Кариерните специалисти, които аз съм срещала, много рядко могат да вдигнат глава и да помислят за индивидуалността на човека отсреща. Да прозрат силните и слабите му страни, без да го разпитват като третокласник. Да видят потенциала му. Да уважават времето му (а и собственото си време!).
Сигурна съм, че списъкът може да бъде обогатен (здравейте, снизхождение, мачизъм, micromanagement), но ще съм предколедно добра и ще ви кажа, че ми олекна. Със сигурност фактът, че съм на това място – безработна, разочарована, обезкуражена, безрадостна – има някакъв смисъл за мен самата. Дано не го търся още дълго.
First, my mother died
and then my sister.
Meanwhile my step brothers were taking turns
abusing my early body, one of them —
while my self-centred dad was dying of cancer.
Death is so mundane, so available,
so full of being.
