салатата ми "Ница", изядена на пейка, с подвит крак и тази готина госпожица

още съм гладна. сандвич с топло хлебче и сочен домат. музиката нежно циркулира.

не вярвам в съвпадения, нетуъркинг и на хора, които не пият вино

semper femina

очевидно е, че ми се танцува много.

никой не може да ме обвини в статичност.

бум бум бум бум бум

говори му на друг език, когато се прави на интересна
за да я попита какво и защо
за да види как устните ѝ произнасят думата
и се киска след това
стиска 
цял лимон върху месото или рибата
и параноично подрежда след себе си
можело ли да потанцува малко в хола пита
може естествено казва той пусни си музика
и тя вдига не много дългите си но силни ръце
и подскача по гащи
вика по музиката
гласът ѝ е лиричен сопран с опушени краища
но пък краката ѝ едва докосват земята
и стърчи ѝ нагоре косата

няма сатурнови дупки. има Сатурн, има и дупки, всичко друго е един от начините, по които бих могла да си обясня рекапитулациите, които ме налягат преди деня на рождението ми.

ами какво. много неща.

например:
жадната за внимание мухла в мен
от друга страна жената, която харесва парадоксалните си черти
(но мухлата взема превес)
привързаността към драмата
бавното порастване
ровенето в много, много дълбоки тайни. хиляди сълзи на безпомощност (ето, пак Драмата).
заобичването на поета в мен
избутването на интелектуалните граници
разрушаването на емоционалните
негативизъм към най-силно обичащите ме
излишно благоговеене към имагинерни авторитети
стоене гола и боса пред най-отвратителното си лице (може би единственото истинско)
назоваване на неща, от които се срамувам
ревност към деца
приемането на детето ми такова, каквото е
нежността
одобрението в огледалото след тренировка. одобрението преди тренировка. одобрението без грим (работи се по тази точка).
напускането на работата, която ме смазва. започването на нова и свикването с факта, че нещата могат да са леки и приятни
залитане към неестественото за мен червено в косата и връщане към любимото русо.
отказването от личния фейсбук профил
слагането на точка. колеблива, но виж т.1

и се, и не се. по всяка вероятност другата неделя ще завали.

смърт

там си,
където не съм.

живот

там си като лъч,
разтворен в чаша вода.

зелено кадифе за добро оросяване

следобедният отблясък на
фотография която ме уцелва
там където още се съсирвам

не така студено като у Вермеер
не така топло като кожата ти сутрин

air като бриз през стъклата на колата
докато минутите остъргват лятото от нас
-падат под гумите-
и имат толкова много за губене

едно момиче снима точно така
както аз помня

искам един ден да кажеш :

аз бях влюбен в поет

(не поетеса)

произнасяйки думата

с устни като пред целувка

да разбираш защо

да си спомняш защо

I starve myself to sleep
Heart broken by two

Who will claim the right to the body?

между другото

Ясно е - ако искам да избягам от нещо, избягвам всички останали. Естествено, нещото остава и добива още по-голяма острота.

Хубавите ми дни завършват с тежки разговори и оголена до кокал честност. Това обичайно ме разтърсваше за седмици, но сега съм спокойна като както когато плувам под вода. 

Неща, които вредят на връзките: статичността, комфортът, компромисът, липсата на лично пространство, презумпцията, че трябва всичко да се прави заедно. Не че не ги знаем тези неща.

В обтегнатите моменти напоследък успях да се въздържа от обичайните си буфери. Разбира се, бях много близо до нова татуировка и много близо до отварянето на стари съобщения. В крайна сметка спечели всекидневното писане.

името ти меко стреля през гърдите ми

дъхът му
на момче което е тичало през гората
езикът му
ще излекува порязаното от хартия

с времето ще ни простя

it's all right

изчезва.
прекрасен и лош,
така сам пожела белегът.

Мъж с прическа и добре оформена коса (брада). Мъж с хубави очила. Мъж с цветни чорапи и обувки. Мъж с чисти ръце и къси нокти. Мъж, който готви и разбира от храна. Мъж, който не се оплаква. Мъж великодушен. Мъж, който не тропка за внимание. Мъж с хубав смях. Мъж, който спортува. Мъж, и изобщо човек, който може да се смее на себе си.

козата е тук!

Не бях се хилила така от не помня кога. Мерси на Радостина, която се сети най-напред за мен, когато се случи с 2 покани за иберо кино. Кралицата на Испания е точно каквото обичам в испанското кино - колорит, нелепици, автоирония, шаржови персонажи. Един такъв окръглен сърцат смях ми предизвика, застана между мен и решението ми да страдам достолепно за тленността на живота и ми каза "посмей се, момиче, покажи си зъбките"!
После и хумусът в the clock ме вдъхнови да потърся как мога да си направя и аз такъв - фосфоресциращ и приятно цитрусов.
Хубава вечер.
Мисля си как неслучайно срещам определени хора и се сближавам с тях. Макар наглед да нямаме общо. А и имането на дете от страна на единия често може да се яви като пречка за другия. В повечето случаи имам късмет приятелите ми да не дават вид да им пречи моята родителска тревожност. Много искам да кажа на приятелите си благодаря, че няма нужда да ви обяснявам.
Обзела ме е еуфория от наближаването на морските дни, в които съм най-пълноводна и с най-добра връзка със себе си. Още малко и ще навърша 32 на морския бряг. Колко по-добре може да бъде.

това слънце!
тази музика, която се уча да слушам с радост,
морето, в което ще плувам надълго и нашироко,
защото познавам дъното и съм спокойна.

да ти се дивя толкова много
да виждам кой си и пак.
така цяла вечност.

тялото помни дори неслучили се неща
генетична отдаденост на екстаза

"Не може всичко, как. Не може да имаш това, което искаш. Нали имаш череши, боровинки, грозде." (Албена)

Ами ако смокинята е била моят разговор с Господ?

Струва си да си дръпна сега от цигарата. С последните глътки совиньон и мисли за разрязани плодове. Така и така не мога да избера кой филм да гледам, а от две седмици насам нещо в мен ужасно ми пречи да посегна към филмите... Книгата ми и тя не върви. Единствено музиката ме събира и изпраща. 

Струва си да си кажа, че днес осъзнах нещо много приятно, от което вървях по-лека към срещата със С. Няма нужда да се тръшкам, че нямам ясна кариерна пътечка и че няма да върша с отдаденост едно и също нещо до края на дните си. Може би трябва да опитвам различни неща и да допринасям в различни сфери. Може би е по-важно да се чувствам уверена и любопитна в работата си, както сега, и това ще бъда по-полезна. Като стигнах в кафенето, ѝго съобщих тържествено, като че ли някой ми беше спуснал информацията свише.

С благодарност към черешите и боровинките, и гроздето.

extraordinarily pretty teeth
beauty lingers out of reach
(deadcrush)

зъбите ти
дръж си езика

Цял ден изкарах в слушане на relaxer и за пореден път виждам колко много прави музиката с мен. "Създала си цяла история", казва Йоана и знам, че не може да бъде по-добре казано. Историята, която съм си създала, ме държи приклещена към едно неосъществено желание.

Ти обичаш страданието си.
Обичаш да привличаш вниманието към страданието си.
Всичко това не ти е нужно.

Кое ни държи там, в другото, в не-сега-то. Чувствителността? Осъзнаването на тленността в пълния смисъл на думата? Смъртта, която все по-често сее по пътя ни знаци?

Има много тъжна музика в relaxer. И точно това е релаксиращото. In happy agony we sing.

вцепенението след изумлението

никакви лунички повече
тук-там когато ги срещам, ще им казвам, че е гръмнало слънцето

Като се сетя колко ми е противно да виждам как някой си проси благодарност и признание, изведнъж си помагам да се откажа от същото. Не че не искам, но е противно. Благодарност и признанателност изпитвам само към хората, които понасят стоически всичките ми трансформации. Не хората всъщност, човекът.

ами ако започне да ми харесва да държа ножа от правилната страна?

само ще разделям, разделям, разделям

(повторението е важно)

без да се обръщам назад да видя дали някой ръкопляска

урок

за пръв път казвам поумнях вместо остарях

чиста

морето морето
изтласква ме като (пре)раждане
към едно по-чисто аз

Опитвам се да се сетя на колко щеше да станеш утре. Май на 85. Много е странно, с времето ми се иска да те познавах много по-добре. Помня мириса ти и меката отпусната кожа на прегръдката ти, когато заспивахме заедно преди повече от 20 години. И зъбите, и червилото, което неизменно слагаше преди да излезеш от къщи, дори когато вече беше набръчкана като папирус.
Иска ми се да те бях попитала много неща, но всъщност знам, че никога нямаше да те попитам. Защо беше с дядо? Слабата памет някакъв защитен механизъм ли беше? Суетата ти до последно на каква несигурност беше плод?
И аз имах моменти, в които си въобразявах, че нещо се случва с мен - че не виждам добре, че боледувам твърде често, че започвам да забравям... Никой не реагира на воплите ми за внимание и продължих с друго - писането.
До откат. Като луда. Всеки ден, всеки ден, всеки ден. И дори не се напъвам - просто идва.
Понеже адски ме е страх, че мога да стана теб, сега съм концентрирала силите си в това да се променям. Каквото стане. Мислех си дали и аз няма да умра на 83 през март, като теб и като твоята майка?
Сара в "The End of an Affair'' пише в дневниците си '' I'm a phoney, I'm a fake''. Толкова добре те разбирам, Сара. Аз също съм фейк, но много по-малко от хората, които живеят в доволството на самозаблудата си. Понеже вече нямам заблуди за себе си.
Имам твоите очи и ръце. Вкусът ти към дрехи и бижута също, предполагам. Всеки ден те виждам.
Какво се случва със спомените? Те ли изчезват или езикът, с който ги назоваваме? Какво имаше в онова глухо чакане на смъртта, докато синът ти промиваше раните ти от залежаването? Усещаше ли нещо? Искаше ли да кажеш нещо? Кое сетиво ти остана до последно?
Слушах Clay на Голдфрап в деня, в който умря. Your deep seeing eyes, ancient stars...

субтитри

как да слушам музика
и как да гледам филми,
след като.
нали.